Стратегическият анализ и сценарийното планиране са сред най-вълнуващите и най-интригуващи интелектуални усилия за всеки изследовател на проблемите на сигурността и в частност – на развитието на обществото в условията на повишена динамика и висока степен на неопределеност и риск.
  Впрочем, изказващите се у нас по тези проблеми обикновено споделят свои интуитивни съображения, „опаковани” в значително подобрено ниво на изказ и израз, на шлифовани фрази и словесна витиеватост.
  Като правило прогнозите, които се правят, са отражение не толкова на научно (или поне на експертно) отчитане на условията и условностите в страната ни, а са повлияни главно от личните нагласи и стереотипи на авторите, в не малка степен са резултат от пожелателно мислене или пък представляват предвиждания тип „Баба Ванга”, без да притежават нейната необяснима уникалност.
  Признавам си, че и аз нерядко прибягвам (с променлив успех) до подобни опити за „улавяне” на тенденциите и за тичане пред вятъра на събитията - с надеждата да позная какво ще се случи, да отгатна накъде вървят нещата у нас или най-малкото да се ориентирам в ставащото и в предстоящото да се случи.
  И все пак, много по-често се опитвам да прилагам законите и каноните на отишлата твърде напред наука (всъщност, цял клон от науки) именно за стратегическия анализ и сценарийното планиране – Strategic Analysis & Scenario Planning.
  Казано по-простичко, това означава не да си „нарисуваш” някакво вероятно бъдеще и да се надяваш, че ако то се случи, значи можеш да претендираш за прозорливост, а да очертаеш, на базата на определена систематизация на наличната информация, възможен сценарий на развитие на процесите и да проследиш до какво бъдеще на изучавания обект или процес може да те изведе този сценарий.
  ♦ Първият подход е по-скоро отгатване на бъдещето и затова за улеснение и яснота аз го нарекох прогнозиране тип „Баба Ванга”.
  Приблизително по този начин „прогнозираше” колосът Збигнев Бжежински, като казваше, например, преди 30 години, че СССР ще се разпадне, а Берлинската стена ще падне.
  ”Аргументираният” му отговор на въпроса: „Защо смята така?”, беше горе-долу: „Ами така!”.
  И всъщност се оказа дяволски прав...
  ♦ Вторият подход е научният, на Сценарийно планиране на базата на Стратегически анализ.
  Това беше научният метод на титана Хенри Кисинджър, който разработи и реализира чрез Ричард Никсън сценария „Разиграване на китайската карта”.

  Не мога да приведа дори приблизителна статистика в колко от ключовите случаи този подход е дал абсолютно точни резултати, но си признавам, че няма нищо по-вълнуващо за мен като преподавател и занимаващ се с наука човек, от докосването до красотата (вкл. математическата!) на Стратегическия анализ и до изяществото (вкл. математическото!) на Сценарийното планиране!!

  Понякога подобни занимания не са съвсем безполезни в практически смисъл и могат да спомогнат за достатъчно добра ориентация в това, което вече се случва, както и за достатъчно добра прогноза за това, което предстои да се случи.

  Ето част от моите усилия през годините, довели до приемливо прилични резултати (като въпреки че по-долу ще има числа и дати, някои дори доста точно познати, аз настоявам за вникване не в количествената, а в качествената оценка, до която съм стигнал):
  ● През 1994-1998 г. беше модерно да се изчислява „цената на разширяването на НАТО” – само в САЩ излязоха три престижни научни изследвания. Това ме подтикна да направя анализ – а каква би била „цената на членството в НАТО” за България. Да припомня, че България бе приета в НАТО през 2004 г.
  Изводите ми бяха, че „цената” на българското членство в НАТО ще възлезе на 4-6 млрд. долара за период от 10-15 години.
  Тогава тези мои оценки бяха възприемани като едва ли не „говорене срещу НАТО”, защото били силно завишени. Сега те не само не пораждат никакво съмнение (ние вече години наред, и то още преди влизането в НАТО, правим сериозни военни разходи), но има даже тревоги и опасения, че тези предвиждания ще се окажат занижени.
  ● Пак по същото време, в края на миналия век, аз се опитах да си отговоря на въпроса: Кога е възможно да се очакват следващите войни, които евентуално ще водят САЩ?
  Изследването направих чрез изучаване на цикъла на Пентагона (Министерството на отбраната на САЩ) „планиране-подготовка-реализация-анализ”, както и на философията на САЩ за преосмисляне на техните възможности за водене на войни от ново поколение в духа на Революцията във военното дело. Отчитах процесите на развитие, консолидиране, сливания и поглъщания на ВПК на САЩ, а така също и факта, че най-ефективното и най-ефикасното тестване на новите и утилизиране (унищожаване) на старите въоръжения и боеприпаси става именно чрез войни, т.нар. „полигонни войни”, каквито бяха Първата война в Залива (1990-1991 г.) и войната срещу (бомбадирането на) Сърбия (1999 г.).
  На базата на направения анализ, стигнах до извода, че работата над войни тип/поколение “Шест минус” ще продължи, като бъдещите военни акции, които САЩ ще предприемат, за да станат напълно способни да водят войни от Шесто поколение, ще бъдат с цикъл 2001-2003-2009-2011.
  Вижда се, че 2001 г. (войната в Афганистан) и 2003 г. (войната в Ирак, Втората война в Залива) абсолютно точно „лягат” в сценарийната прогноза. Аз обаче силно се надявам, че новият американски президент Барак Обама наистина няма да продължи курса на Джордж Буш към челен сблъсък с Иран и не само през тази година, но и през следващите няколко години до война с тази държава няма да се стигне. Но и така, като че ли е ясно, че 11 септемри 2001 г., безпътицата в Афганистан и полу-хаосът в Ирак, финансовата криза и още редица други събития (напр. промените в климата и свъзаните с тях природни бедствия) налагат коренно преосмисляне на предишните подходи и очертаването на качествено различни сценарии на възможно развитие.
  ● Както може да се види от предстоящата да излезе буквално тези дни моя книга „Ирак. Така съветвах президента”, на 10 март 2003 г. в материал до президента направих прогнозите, че:
  (1) „САЩ настройват цялата си политическа, военна и медийна машина за нанасяне на първите удари около 20 март, но не по-късно от 25 март” [Войната започна на 20 март]; и
  (2) „САЩ смятат за главен вариант бързата, до 2 седмици, победа, като Саддам бъде отстранен от власт до 10 дни от началото на кампанията” [На 9 април бе превзет Багдад и бе съборена огромната статуя на Саддам в центъра на града].
  Да припомня, че тогава се правеха какви ли не изчисления по въпроса за времето на началото на войната – вкл. за всевъзможни пясъчни бури, за позиции на Турция (ще „пусне” ли САЩ - да ударят Саддам през турска територия), за резолюции на СС на ООН. А не на последно място се спекулираше, че едва ли не САЩ ще затънат военно в Ирак, а за Багдад ще се води нещо подобно на Стаинградската битка...
  ● Искам да добавя още една вярна моя прогноза (за жалост, останала без последствия), базирана на цялата налична за всички наши висши власти информация и направена по метода на Сценарийното планиране:
  (1) На 23 ноември 2003 г. в свой материал до президента писах, че що се касае до терористични удари срещу България, особено за базата ни в Кербала, „въпросът не е Дали?, а Кога?”;
  (2) На 14 декември 2003 г. в друг свой материал до президента, показателно озаглавен: „Относно: Реакция на президента при евентуални терористични актове срещу страната ни или срещу нашия контингент в Ирак”, аз, освен останалото, предложих ... опорни точки за изказване на президента, в случай, че България бъде ударена в Кербала и даде човешки жертви. [Базата ни в Кербала бе атакувана с камион-бомба на 27 декември 2003 г.]

  И сега да премина към истинската цел на този мой материал.

  При задълбочен и внимателен анализ на процесите в България, може да се очертае един сценарий, който, ако се реализира, ще доведе до тревожни и крайно нежелани събития страната ни. А това означава, че разумът трябва да вземе връх и да се позволи на страната ни да тръгне не по този, а по друг, много по-малко рисков и съвсем не толкова драматичен сценарий.
  Разбира се, това е само един от възможните сценарии и не бих твърдял, че вероятността за неговото осъществяване е толкова висока, че той да изглежда неизбежен.
  Но анализът на сегашната ситуация, на нагласите и амбициите на т.нар. елит – бизнес- и политически, на започващите да набират скорост тенденции у нас не дават основание и право да се смята, че това е само един хипотетичен, камо ли пък невъзможен сценарий, т.е. сценарий с нулева вероятност да се реализира.

  Какво може да се каже за процесите в България в момента?
  България вече навлезе във фаза на укрепване на статуквото, което се наложи след края на Прехода и на консолидиране на системата за политическо и икономическо управление.

  Какво би могло да се случва в близко бъдеще?
  Възможен е сценарий (отново и отново - не казвам, че е задължителен и неизбежен – поне засега), при който постепенно тази система за политическо и икономическо управление да се превърне почти изцяло в механизъм за вземане и налагане на решения, когато огромна част от скритата, непублична власт се държи и упражнява от определени субекти (наричани в обществото, по аналогия с Русия, „олигарси”), които имат все по-нарастващо и все по-силно политическо влияние.
  Това влияние на т.нар. „олигарси” ще се базира:
  (1) Или на политическо лоби, притежавано от тях като „марионетки”, като лична собственост – да си представим напр. еволюцията в тази посока на премиера и на министъра на икономиката.
  (2) Или на един тип „акционерни дружества”, в което те са „съ-акционери” заедно с видни политици – да си представим напр. еволюцията в тази посока на президента и на лидера на ДПС.

  Ако така очертаният сценарий продължи да се развива бързо във времето, тази група задкулисни субекти сами, чрез своите политически „марионетки” и-или чрез своите политически „съ-акционери”, ще започне да се изкушава и да се стреми все повече - да слага ръка върху обществения, икономическия и културния ни живот, да опитомява големите политическите „играчи” (лидери и партии) и да изтласква от бизнеса големите икономически „играчи” (предприемачи и компании).

  В сферата на политиката това означава, че важните решения ще се вземат все по-непрозрачно и по-користно, а нашата демокрация ще става все по-формална и по-опитомена.

  В сферата на икономиката това означава, че пред всеки по значим (стратегически) бизнесмен ще има вероятно само крайно ограничен брой алтернативи:
  ► Да се впише в кръга от т.нар. „олигарси”, т.е. чрез компромиси и с плащане на не малка цена да влезе в това затворено, трудно за проникване, почти като тайно, общество, което има свои ритуали, норми, регалии и „членски внос”.
  ► Да работи за купуване на влияние в политиката и в медиите – т.е. да не е част от олигархическия кръг, обаче да действа като тях („псевдоолигарх”).
  ► Да стане част от външен (задграничен) икономически конгломерат с достатъчно силно влияние и политическа подкрепа на чуждата държава.
  ► Да се „откупи”, като позволи да бъде изтласкан от повечето области на дейност и да балансира на ръба на оцеляването - с надеждата за смяна на политическата конюнктура у нас или за намеса на ЕС в „неговия” отрасъл.

  Да допуснем, че този сценарий се реализира. Тогава не само България ще бъде силно дискредитирана в очите на Европа и САЩ, но и би се нарушила напълно нормалната логика на политическо и икономическо развитие, биха се „запушили” почти изцяло каналите за предприемчивост и реализация.
  Една от естествените реакции на подобно развитие би била подновената и засилена емиграция на млади, можещи и кративни хора.

  Ясно е обаче, че „запушването” ще породи радикални желания, сред губещите от това статукво енергични и търсещи реализация на своите бизнес-интереси хора – желания за „взривяване” на статуквото” и за „оттапване” на процесите, чрез:
  (1) Подмяна на споменатите по-горе политически „марионетки” на т.нар. „олигарси”.
  (2) Чрез отстраняване на споменатите по-горе политически „съ-акционери” на т.нар. „олигарси”.

  Ето тук ми е тревогата.
  Тя е свързана най-напред с възможната по този сценарий дискредитация на президента, който след две-две и половина години в такъв случай ще слезе от политическата сцена с нулев или дори отрицателен рейтинг и имидж – нещо, което категорично не ми се иска и много би ме заболяло, ако това се случи, защото това е моят държавен глава, а и аз съм бил негов секретар по националната сигурност цели 5 години!
  Но веднага след това идва другата част от моята и то много силна тревога. Тя е свързана с лидера на ДПС.

  Ако при такъв крайно неприятен и изключително нежелателен, негативен и рисков за България сценарий, президентът ще напусне политическия живот автоматически след края на втория си мандат, то с лидера на ДПС нещата изобщо не стоят по този начин, защото той е „абониран” за властта и политиката - поради простото притежаване на верен лично нему електорат от български граждани, които гласуват за него все повече въпреки нормалната логика и в разрез с нормалния разум, та дори и напук на собствените си интереси! Така че нещата с неговото отстраняване от ключовата му позиция са много по-сложни...
  Ето защо смятам, че не само България ще загуби драматично при такъв сценарий, но и лидерът на ДПС може да загуби много, твърде много, та дори и всичко, ако страната ни тръгне по този път...

  Осъществи ли се този сценарий, до две-две и половина години не очаквам абсолютно нищо хубаво и здравословно за лидера на ДПС - не само в политически и в бизнес-, но и в личен план.

  Това не е прогноза базирана просто на някакъв страх, на някакво притеснение за бъдещи събития, които има да се случат в България.
  Това е опит да се направи стратегически анализ и сценарийно планиране така – както учи науката (за интересуващите се, ето, да речем, едно полезно помагало: Mats Lindgren, Hans Bandhold, "Scenario Planning”, New York, “Palgrave Macmillan”, 2003).

  Лидерът на ДПС и днес има достатъчно поводи за тревога – защото прекалено много бизнесмени у нас живеят с разбирането, заслужено или не, че нищо в България – нито бизнес, нито далавера, нито каквото и да било друго, свързано с големи пари - не става без неговото знание, съгласие и благословия!
  Вероятно немалко хора, облечени с политическа и-или икономическа власт спекулират с името на лидера на ДПС, „вземат” и „пробиват” (уж) от негово име.
  Но фактът си е факт. Налице е безпрецедентна ситуация, ясно, започващо да става омерзително и опасно усещане за свръхконцентрация на политическа и икономическа сила у един-единствен човек, у лидера на ДПС, която свръхконцентрация, ако събитията се тласнат в посока на сценария, от който се опасявам (но не мога да нарека невъзможен), би породила желания за разсичане на възела – по начин, който не е трудно да си представим. И затова изпитвам смътна и то все по-малко смътна и все повече – реална тревога.

  Съдбата даде неотдавна знак на лидера на ДПС – в собствения му Сарай...
  Аз искам и се стремя да разсъждавам рационално, но животът ме е научил, че има знаци на Съдбата и те трябва да се вземат под внимание, дори самата тази теза да изглежда като че ли абсурдна.
  Историята ни е дала безброй много примери как един човек си мисли, че контролира процесите и държи здраво положението в своите ръце, а после се е оказало, че не само процесите са излезли извън неговия контрол, но са започнали те него да го контролират и да го държат в ръцете си...

  Николай Слатински
  06.05.2009 год.