Онзи ден станах неволен свидетел на преинтересен политически спор.
  По алеята в парка вървяха и се караха доста шумно двама души - вече застаряващ баща и все още младеещ се син.
  Бащата някак успяваше да харесва едновременно и Сергей Станишев, и Бойко Борисов, а синът очевидно не понасяше и двамата.
  Синът превъзбуден ругаеше: „Карат се, правят народа луд, а и единият, и другият за нищо не стават!”
  А бащата обиден се сопваше: „Какви хора сте това вие, бе? И този лош, и онзи лош! Костов такъв, царят – онакъв!! Никой политик не може да ви угоди!!!”
  Казах си, че и на мен явно никой политик не може да ми угоди, нищо, че не съм вече в първа младост.
  Действително – няма угодия и пълна безизходица...

  Замириса на избори. А човек трябва да има мнение, позиция, дори избор, за да си даде гласа на тази избори.
  Но при мен не се получава. И много мои познати, роднини, близки хора изпитват същото чувство на абсолютна неяснота и мъглявина. Искат да гласуват, а няма за кого?!
  Всъщност - защо е така е лесно да се обясни.

  Нашата политическа действителност е болна от невъзможност за промяна (ЯЯ ли е промяната? – не ме карайте да изпитвам прилив на мефистофелски смях).
  Нашата политическа действителност се е задавила от липса на изход.
  Нашата политическа действителност се лута и лашка от епилепсия до шизофрения и обратно.

  Ето, вълнуват ме различни факти, събития, процеси от тази наша политическа действителност, иска ми се да споделя разсъжденията си за тях, но се питам какъв е смисълът?

  ► Нима ще добавя нещо ново, нещо неказано, нещо още ненаписано за скандалната сделка на правителството с Ирена Кръстева за ИПК „Родина”? Дори да намеря по-силна дума от „наглост” какво от това?
  Още повече, че не съм наивник на средна възраст и знам, че вече „Всеки ден ще е така!”.
  Т.е. някой олигарх или олигархеса ще посочват нещо едро, важно, скъпо и апетитно, или ще си пожелават някой плосък данък, тази или онази подходяща за тях промяна в някой закон, и ще казват с повелителен тон: „Донеси!”.
  А политикът (премиер, министър, депутат, не дай Боже президент) ще тича незабавно с изплезен език и ще донася това, което е пожелано - час по-скоро, застанал на задни лапки, с покорност в погледа и с подходяща гъвкавост в гръбнака...
  Това обикновено се случва в държави като нашата, във време на приключилия Преход.
  Споко - има кой да го възпее, да го аргументира, да го обясни и да го оправдае – голфър-социолозите за какво са!

  ► И защо да разсъждавам на глас за безсилието и безидейността на досега показаните лица от екипа на генерала-кмет? Та нима това не се знае...
   То, честно казано, даже вече не е и интересно. Още повече, че както може да се види в други материали на този сайт, аз отдавна съм се досетил и то още преди години, за много неща относно тази харизматична личност Бойко Борисов, и дори да ми е симпатична чисто човешки, тя (т.е. той), все едно – побиват ме хладни тръпки само при мисълта за нея (т.е. за него) като за най-вероятен бъдещ премиер...
  Нека да преброим - колко от 14-те задължителни черти на истинския лидер (авторитетен, вдъхновител, визионер, внушаващ доверие, интегратор, комуникатор, консолидатор, манипулатор, мобилизатор, мотиватор, организатор, професионалист, убеждаващ, харизматичен) притежава Бойко Борисов?
  Аз не мога да стигна до задължителния минимум – 4, камо ли до „нормата” – 7, още повече до толкова необходимите поне 10...
  Но ще започна да се самоцитирам, ако отново напиша, че има нещо наистина по-лошо за България от Бойко Борисов, а то е да се повтори сегашната коалиция за още четири години.

  ► Не виждам смисъл да споделям каквото да било и за СДС. Най-добре е да замълча (като не мога да кажа нещо добро) или да запаля една свещ за него на Черешова задушница.
  СДС си остава моята първа политическа любов, то е част от мен и аз съм част от него. Но не от това, което сега е СДС – шепа политически корабокрушенци, няколко призрака от близкото минало и тук-там по някой доказан крадец и присвоител на народно благо или народна вяра...
  Само ще си призная, че след като за пръв път от толкова много години се намери млад човек в СДС, към когото изпитах симпатия (Мартин Димитров), сега виждам с жал и с печал как и той ще бъде задушèн, зарит, затрупан под кости, сенки, дрипи и (съжалявам да го кажа) мърша – да, политическа мърша.

  ► И накрая – отказвам се да пиша дори за президента.
  Не само защото вече е безполезно и отдавна всичко е изговорено до степен да не се помни кой какво, кога и как най-напред го е казал.
  Но и защото през тази седмица един водещ наш философ, от чиито книги съм се учил - проф. Васил Проданов взе, че написа в „Труд” такова славословие, такъв панегирик, такава ода за президента, че три пъти по три пъти се ощипах – дали пък не ми се е присънило нещо от времената на Милко Балев?
  Ех, драги професоре, един от двамата в българската наука за националната сигурност (другият е проф. Цветан Семерджиев), към които винаги съм можел да се обърна с Учителю...
  Добре, разбирам, че сега сте в екипа на президента, но защо, защо трябва да пишете така и по този начин, с подобни думи? Защо си кривите душата или й позволявате тя, напук на вашия интелект, да се криви самоволно, лицемерно и без свян?
  След подобни текстове като този на уважавания от мен професор – надути, неискрени, празни, загубили мярата, наистина и без да е Хамлет един човек, ще въздъхне с горчивина: Останалото е мълчание...

  Интересно, пишейки „мълчание”, видях, че из под пръстите ми е излязло „вълчание”. Ах, грешката най-вероятно е вярна!

  Изглежда в този вълчи свят вълчание му е майката?!

  Николай Слатински
  12.04.2009 год.

  P.S. Понеже наистина порядъчно ми писна от блатото на унилия и безùзходен политически живот, то в знак на скромен и тих протест аз ще се опитам да поразсъждавам за ... Атлантида.
  Да, за Атлантида. Може да не е съвсем злободневно, но е вечно и в огромна степен - актуално. Пък е и поучително.
  Особено на фона на тъжните, сухи, сиви и лишени от стратегическо мислене разсъждения на големите политици на Запада, които имахме възможността да чуем на няколко високи форума през последните дни...

   * * *
  Напоследък и у нас излизат немалко книги, посветени на предходната (не само хипотетична?) цивилизация („Лемурия”, „Атлантида”) - която достигнала високи върхове на своето развитие и после изчезнала завинаги във водите на всемирния Потоп[1] . Когато говорим за тези неща, трябва да сме много внимателни, защото рискуваме да попаднем сред заклеймената от Мирча Елиаде група хора, която „се опитва да задоволи законното си любопитство, като чете много лоши книги за тайните на Пирамидите, за чудесата на йогизма, за "големите разкрития" или за Атлантида накратко, интересува се от отвратителната литература на дилетантите, на неоспиритуалистите или на псевдоокултистите” .[2]
За Атлантида разказва Платон в диалозите “Тимей” и “Критий”: преди около 11 600 години (считано от наше време) "имало земетресения и потопи с невероятна сила и за един-единствен ужасен ден и една нощ... островът на Атлантида... бил погълнат от морето и изчезнал" . [3]Потопът най-вероятно е бил предхождан или съпровождан от силни земетресения и мощна вулканична дейност. Вероятно първопричината да е била сблъскване на Земята с космически обект - астероид, или гибелно влияние върху Земята на някоя минаваща наблизо комета.
Макар че хронологически разказът за загиналата от всемирния Потоп цивилизация започва с Атлантида, този, потънал завинаги в океанските води и в нашето съзнание, а може би и в дълбоката ни подсъзнателност, остров е само продължение на възможната и отхвърляна с презрение от класическата наука тихоокеанска цивилизация „Му” или „Лемурия”.
Началото на масовия интерес към темата за това наше тихоокеанско праотечество започва с книгата на Джеймс Чърчуърд „Изчезналият континент Му”, излязла през 1926 г. и „основана на преводи на текстове от древни глинени плочки, претендиращи да описват потъналата цивилизация”. Всъщост, още през 19 век английският учен Филип Лътли Склатър постулирал съществуването на Лемурия, за да обясни съществуването на нисши примати от двете страни на Индийския океан, а неговият съвременник, германският биолог Ернст Хекел, стигнал до извода, че развитието на човешката раса е започнало от Лемурия .[4]
Историята, според Франк Джоузеф е приблизително такава: Десетки хиляди години лемурийците (т.е. обитатели на обкръжения отвсякъде от моретата континент Му, съставен само от архипелази) създавали своето царство. Но преди 40 000 години огромни природни бедствия започнали да ги принуждават да се разселват към далечни земи. За лемурийците най-важното божество било Слънцето, олицетворяващо Състрадателния разум. Разнасяйки навсякъде своите знания и своята мистична вяра, лемурийците изградили първата глобална цивилизация, подчинена не на политически, икономически или военни планове, а действаща в съгласие с природата и развиваща технологии за преобразуване на енергията на природните бедствия в продуктивна сила и обуздаване на сеизмичните енергии за културно и духовно развитие .[5]
Но преди около 12 000 години дошъл краят на последната ледникова епоха, а с нея се повишило рязко морското равнище и под водата се оказала голяма част от Му, което накарало много от неговите обитатели да потеглят в разични посоки – към двете Америки и Азия . [6]Един от островите, където те основали колония била и Атлантида – намираща се сред Атлантическия океан, на около 400 км западно от Гибралтарския пролив. Климатът там бил умерен, а почвата – плодородна .[7]
Около 4 000 г. пр. Хр. островът Атлантида бил превзет, без да се стига до война, от пришълци, за които се смята, че са мореплаватели, построили мегалитните паметници в Западна Европа .[8]
Срещата на тези два коренно различни народа, родила процъфтяваща хибридна цивилизация между лемурийската духовност и неолитната технология, е описана от Платон. Морският бог Посейдон пристигнал на острова и се оженил за една жена от местните – Клейто (или Клито). Първородният му син бил Атлас (т.е. Подкрепящ – алегоричен образ на титан, крепящ на раменете си цяла планина, на която пък се опирали небесата). Самият той полубог, Атлас оставил името си на острова, чиято столица е наречена на неговата дъщеря - Атлантида .[9]
Атлас бил основател на астрономията и астрологията. Огромният спящ вулкан на острова, който с изригването си щял да се превърне в проклятие за този остров бил също негова, на Атлас, персонификация.
Островитяните били изкусни корабостроители, постоянно развиващото се знание по астономия им давало средства за точна навигация, затова те се превърнали в смели морски пътешественици, които кръстосвали Земята и колонизирали най-плодородните територии.
В своя апогей империята на атлантите се простирала от Големите американски езера в Северна Америка и полуостров Юкатан и Колумбия в Южна Америка - до Северна Африка, Иберийския полуостров и Британските острови в Атлантика, и през Средиземно море до Италия.
Стичащите се към острова несметни богатства превърнали жителите й в много богати хора. Столицата Атлантида била неземна по красота с редуващи се концентрични пръстени от земни участъци и водни канали – истински мегаполис, бляскав като градоустройство и архитектура .[10]
Ала през 3 100 г. пр. Хр., когато кометата Енке преминала край Земята, започнала поредица катастрофи и опустошителни за голяма част от нашия свят бедствия. Отново големи части от Му се оказали под водите на океана и мнозина от оцелелите за пореден път се отправили по света.
Пострадал и Атлантида – не само материално и с огромни жертви сред нейните жители, но най-вече духовно, защото оцелялото население загубило вярата си в хармонията с природните закони и в съответствие с волята на боговете. На острова започнало да взема връх чувството, че те са предадени от своите богове и от почитания от тях Състрадателен разум. Това ерозирало уповаването в хилядолетните духовни принципи и претопило сплавта от лемурийци и строители на мегалитни монументи в нови хора, в атланти, които преименували дори и империята си, давайки й името на своята столица Атлантида. Благодарение на умението им да добиват скъпоценни метали и висококачествена мед, толкова необходима на останалите народи от бронзовата ера за военни цели, атлантите от съзидатели и духовни личности станали търговци .[11]
А какво става с континента Му? При едно следващо завръщане на Енке той пострадал жестоко от метеоритните бомбардировки, но някак оцелял и дори започнал да се съживява. Ала през 1628 г. пр.Хр. Енке се появила отново, причинявайки силна вулканична дейност и сеизмична активност. Това донесло такива бедствия в Тихия океан, вкл. 30-метрово цунами, че голяма част от Му, заедно с церемониалните центрове и „критичната инфраструктура” изчезнали под повърхността на океана. С това дошъл краят на нашето праотечество Му. За пореден и последен път оцелелите от бедствията лемурийци се разпръснали по света, оплодявайки с идеите си редица общества и цели цивилизации в Азия и Америка .[12]
За разлика от други автори, които приемат разказа на Платон буквално и отнасят гибелта на Атлантида много назад във времето – напр. към 10 500 г. пр. Хр., Франк Джоузеф смята, че това се е случило през 1198 г. пр. Хр. Тогава имало „глобално опустошение, което буквално е помело тогавашния свят” - в резултат на появяването на две големи комети, като Земята е преминала през опашката на Халеевата комета, а „фараонът Рамзес III е отбелязал потъването на Нетеру в океана сред огнено зарево, което е очевидно указание за гибелта на Атлантида“ .[13]
Освен Халеевата комета, другата комета е Енке-Олджато. Енке (която непрекъснато се приближава до Земята) придружава метеоритния поток от съзвездието Телец при приближаването му към земната орбита. Някога е била вероятно твърде страховита, но вече е загубила много от масата и големината си и е с доста смалени размери - тя може да се наблюдава на небето като бледа светлинка. Енке сега има придружител, Олджато, странна космическа скала с диаметър около 1.6 км .[14]
Според Франк Джоузеф, с приближаването си някога към Земята, тази двойна комета Енке-Олджато (тя „трябва да се е виждала денонощно, представлявайки кошмарна гледка, като второто най-ярко небесно светило след Слънцето, способно да разпръсва мрака и да създава призрачен, неземен здрач” [15]) играе катастрофална роля със своите дъждове от метеоритни отломъци във всички бедствия - пожари, земетресения, вулканична активност, сполетели Земята от падането на Троя през 1240 г. пр.Хр., до гибелта на Атлантида през 1198 г. пр.Хр. .[16]
По това време в едно огромно пространство в Европа, Близкия Изток, Северна Африка настъпили драматични - империята на хетите била заличена от лицето на земята, за Асирия започнал продължителен период на упадък, паднала Троя (атлантите, които влизали в серизони въоръжени сблъсъци с египтяни, микенски гърци, хети, изпратили свои войски в помощ на знаменития обсаден град). Тогава била съкрушена Микенската цивилизация, а редица средиземноморски острови, били завзети от "морските хора" - нашественици, дошли откъм океана .[17]
И така - до дните между 1 и 4 ноември 1198 г. пр. Хр., когато Атлантида потънала - тогава кометата и съпровождащите я метеоритни потоци достигнали най-голямо сближаване със Земята и настъпила кулминацията на тяхното опустошително въздействие. В същото време към Земята се приближила и Халеевата комета! Резултатът бил потресаващ: „Един или няколко астероида или метеорита се стоварили в океана и достигнали до дъното. Колосалният сблъсък поставил началото на поредица от гигантски катаклизми, обхванали огромни участъци от океанското дъно по протежението на геологически нестабилния Средноатлантически хребет. Разкъсван от сеизмични трусове и вулканични изригвания, остров Атлантида рухнал под вълните само за "един ден и една нощ" сред адски пламъци и вихрени бури” . [18]Остатъците оцелели хора след този природен катаклизъм (може би това са били тези, които са имали най-много шансове да се спасят - най-висши жреци, военни предводители и аристокрация) са се разпръснали по света – едни са отплавали към колонии на потъналата империя, други - към днешни Северна и Южна Америка, трети – към Египет . [19]
Съгласно друга теория, предложена през 1959 год. от американския професор Чарлз Хапгуд в книгата му "Подвижната земна кора" (чийто предговор е написан от ... Алберт Айнщайн) и по-късно доразвита в книгата му „Пътят на полюса”, резките промени в климата се дължат на това, че под влияние на големи маси лед на полюсите земната кора (дебелата около 50 км литосфера), заедно с всички тектонични плочи на Земята се приплъзва - завърта се върху дебелото близо 13 000 км земно ядро (за да го поясня, нека да си представим как кората на необеления портокал под натиска на нашите ръце се завърта около месестата част на портокала). Така огромни части от Западното полукълбо, намирали се в съвсем поносим климат, се придвижват на юг към екватора, оттам към Южния полярен кръг и внезапно се оказват в смъртоносния за тях студ на полюса. А североизточният сегмент на Северна Америка (Северният полюс дотогава се намирал в Хъдзъновия залив) се измества на юг извън Полярния кръг и попада в по-умерени географски ширини, докато, в същото време северозападният сегмент (Аляска и Юкон) се завърта на север към Полярния кръг заедно с големи части от Северен Сибир. Така мамутът от Березовка, в Сибир намерен през 1901 г., е замръзнал прав, а в стомаха му са намерени пролетни растения - лютичета. Материкът, който сега наричаме Антарктида, с голяма негова част, намирала се в умерени и дори топли географски ширини, изцяло се измества в Южния полярен кръг. „Цялостното движение е в границите на тридесет градуса (приблизително 3 200 км) и като цяло е съсредоточено в периода 14 500-12 500 г. пр. Хр. - но с огромни последствия в планетарен мащаб, продължили на отделни интервали докъм 9 500 г. пр. Хр.” .[20, 21]
Според други учени, всемирната катастрофа се дължи на "катурване" на Земята, т.е. на промяна на наклона на земната ротационна ос, което довело и до промяна на ъгъла, под който падат слънчевите лъчи. Отново станало разместване на огромни пространства от земната повърхност – напр. полюсите попаднали под прякото въздействие на слъневите лъчи, което разтопило снежната им покрива, това повишило рязко нивото на Световния океан поне със 120 метра и оставило под водата значителна част от сушата.