Разсъждения след интервюто във в. „168 часа”... (А накрая – цитат от една велика книга)

  Знам, че моето интервю във в. „168 часа” (виж на този сайт) беше посрещнато с голям интерес. Получих редица отзиви, казаха ми роднини, приятели и познати, че то се чете и обсъжда на много места, няколко вестника ме поканиха за продължение на разговора, видях в Интернет, че е било обект на различни коментари и цитати...
  За мен по-важното е обаче, че по реакциите на това интервю могат да са направят някои много симптоматични изводи за страната ни, за нейната демокрация и за настроенията и тревогите на хората у нас.
  Не искам да бъда неискрен и да се правя, че не изпитвам приятното усещане на автор, чиито разсъждения са направили силно впечатление.
  Но понеже искам да бъда искрен, ще си призная честно, че отдавна съм претръпнал чувството да бъда като гладиатор долу, на манежа, а публиката оживено и дори екзалтирано да коментира моите изяви, слова и позиции, но после всички от трибуните да се приберат вкъщи при любимите или любовниците си, да се изтегнат на диваните и сладко да храносмилат, запивайки червено вино, като през хълцанията и няаждането да казват: „Ей, беше страхотен!” или „Този път не беше нещо особено!”. Докато аз си ближа раните, слагам лед на синините и душата ме боли нетърпимо.
  Не преувеличавам. Един от най-добрите ми приятели (който обаче след като вече не съм при президента нито веднъж не ми се е обадил, не отговаря на моите позвънявания и sms-и) точно това казваше, докато бяхме в епицентъра на политическите баталии в Перник: „Стига сме били и сме се били като гладиатори – за нас битките, за другите щастливият живот!”

  Отклоних се...
  Преди да се върна към впечатленията и изводите, които си направих от реакциите на интервюто, нека споделя още нещо.

  Имам няколко мотива да откажа да задълбочавам темата от интервюто във в. „168 часа”:

  ♦ В момента нямам какво да добавя към казаното и написаното по отношение на прояви, стил, поведение, мислене на президента, които не са пряко свързани с въпроси на националната сигурност - такива, какви бяха преките ми задължения като негов секретар. Аз искам (и затова издадох една книга и е под печат друга) - да се акцентира на моите професионални становища за сигурността, отбраната, обществения ред и външната политика.

  ♦ Интервюто в "168 часа" ми даде възможност да споделя, това, което искам да споделя (както се вижда, има „жълти” въпроси, на които не пожелах да отговарям). Не съм предвиждал "запазване" на нещо за следващо интервю и не съм смятал да развивам нататък тази тематика. Казах, каквото имах да казвам, нека президентът и обществото си правят своите изводи - защо бия камбаната.

  ♦ Продължаването на темата след интервюто би означавало, че водя съзнателно словесна "война" с президента (той засега игнорира моите публични позиции с мълчание), а аз нямам желание да ме смятат "във война" с него. Нито имам време, нито ресурс, нито енергия, нито безумие да водя такава "война" с него - много по-малък в йерархията и много по-слаб житейски съм от него. Не искам да воювам повече за "бити каузи".

  ♦ Аз не съм в момента от нито една партия, нямам политически амбиции, не искам да бъда свързван с ничии, колкото и да са достойни политически цели, не искам да поставям своите тревоги и изводи в ничий политически контекст и не искам дори неволно да допусна изстраданите ми позиции да послужат за нечии политически цели или да породят спекулации, че се стремя точно към това...

  ♦ С това интервю във в. "168 часа", аз теглих своеобразна черта на своите отношения с президента - това беше моето „скъсване” с него.
  Надявам се, че е приключил един етап от моя живот, свързан с 5 години в президентството (последните 2-3 от тях преценявам като загубени за мен в научно отношение и като носещи ми много повече морални и човешки минуси, отколкото плюсове) и 2 години в Академията на МВР (напълно загубени в научно и материално отношение).
  Протежетата на президента натиснаха да бъда уволнен или ме уволниха от Варненския свободен университет и от Академията на МВР, оставиха ме полубезработен, въпреки че като преподавател съм един от най-добрите в България в националната сигурност. Така че сега ходя на интервюта, събеседвания, разговори, препитвания - за препитанието ми. И въпреки огромния опит и обширните знания (простете ме за тази нескромност, но го казвам, защото работя непрекъснато, по 16 часа на ден), аз на 52 години съм принуден да си търся работа - незабавно, час по-скоро, интензивно и трескаво.
  И понеже бях мачкан две години и давах гласност, за да спрат да ме мачкат, но те не спираха и застрашиха моя хляб, поставиха под заплаха възможността да живея сносно финансово, да помагам материално на децата си (трима студенти) и да се занимавам с наука; понеже бях притиснат до стената, аз се "отблагодарих" за този непрекъснат и унизителен тормоз по единствения достоен начин - като с това интервю казах на президента:
  "Вие, г-н президент, не озаптихте Вашите протежета, въпреки моите публично оповестени до Вас настоявания да ги озаптите! Ето защо аз искам да покажа на обществото, че действията на тези протежета не са случайност, не са изключение, а се вписват и логично следват от една атмосфера край Вас - на позабравени и позагубени национални и човешки ценности и достойнства, принципи и дела, която може да стане причина един ден да бъде дадена негативна оценка на вашите мандати като държавен глава...".

  Сега най-сетне за отзивите за интервюто ми във в. „168 часа”... Какво ми направи впечатление:

  ● Огромното мнозинство обикновени хора искат да знаят истината, но колкото се може повече истина, ако е възможно дори цялата истина за своите политици – и колкото по-високо са тези политици в държавната йерархия, толкова повече истина искат повечето обикновени хора за тях.
  Очевидно обикновените хора не вярват много или почти на казионните телевизии и вестници. Очевадно те не вярват почти или много на жълтите вестници и телевизии. Затова са благодарни читатели на мисли и споделяния на личности, които са доказали, че се стремят да имат позиция, не си плюят на физиономията, достойнството и принципите.

  ● В нашето общество съществува страх, нарастващ страх от силата на държавната машина, от силовите подходи на властта и от всесилието на политическия елит...
  Вече за практически всички българи илюзиите, че демокрацията в нашата форма и с нашето съдържание означава законност, сигурност, ред и свобода са разбити; че играта на демокрация свърши и сега демократично и позволено е само това, което ни разрешат спечелилите от Прехода, а за останалото следва наказание, което може да бъде и сурово...
  Едва ли не всеки от българските граждани смята, че да се спори и критикува открито, заставайки с името си, е риск, излишно и неразумно излагане на опасност. Виж, анонимно може, особено по форумите. Но иначе е нездравословно.
  Колко много хора ми казаха – недей, не се занимавай с президента, той е още три години на власт, много е силен, ще те смачка! Само да щракне с пръсти и няма никъде да си намериш работа, няма да имаш дори за хляба си, ще те докара до социални помощи...
  Аз по принцип смятам, че този страх от президента е проекция на страха на българите от властта, от този вид демокрация у нас, която превръща живота в „озъбено, свирепо куче”...
  Казвам това, въпреки че можах през последните 12 месеца да видя какво значи да се стовари върху теб волята на хората, облечени във власт. Те наистина са всесилни, проникнали са в администрацията, в университетите, в частния бизнес, преплели са се и всяко сбърчване на вежди „отгоре” протича „надолу” като ток, като импулс по нишките на това преплитане. И човекът изхвърча от работата си. А икономическият гнет е стократно по-страшен от гнета на сърдития партиен секретар през периода 1979-1989 г.
  Че върхушката реди пасиансите и пъзелите и реши ли, наистина може човек да няма за единия си хляб, се вижда от публикуваните досега дневници на Кеворк Кеворкян – препоръчвам ви ги!
  В тях ще видите неща, в сравнение с които моето интервю във в. „168 часа” е хрисимо, благо и щадящо президента.
  От страниците на тези дневници изригва картината на родната действителност, видяна през и пред очите на големия журналист. Прочетете само (защото е на първите страници) как се действа от шепа хора задкулисно, в направо нелегитимни, мръсни, олигархични, паяжинни сделки, за избора на директорите на БНР и БНТ!
  Щом за такива постове може така да се гази моралът, то какво си въобразявам аз – ами с едно обаждане и изхвърчавам от Варненския свободен университет! Ами с една фраза и 12 месеца над мен издевателстват в Академията на МВР! Ето, вече на 2-3 места, на които кандидатствах за работа ми казаха, че много ме уважават, ценят достойнството и смелостта ми, но не искат да си развалят отношенията с президента, „защото той е силен..., разбирате ли..., той е много силен”.

  ● България е конструирана и функционира по такъв начин, че държавното устройство формално се е „опаковало” в имитация на демократични правила, но институциите и самите правила са настроени в режим, който съхранява статуквото; в режим, който "гаси" всяка позитивна енергия; в режим, който пречи на развитието, който не дава на хората да се чувстват сигурни и спокойни - защото уверените хора имат собствена позиция, докато неуверените хора се тресат, осицилират между различни паники, изпадат в депресии и лесно се манипулират. България е заблатена от безвремие и безредие, а мехурчетата по повърхността не са свидетелство за креативни форми на живот...
  Има остра нужда от реконструиране на държавата така, че тя да бъде настроена на режим "развитие", да се отприщат съзидателните сили, да се даде шанс на демокрацията и пазарната икономика, на можещите и кадърните, без крайностите на това свирепо съществуване, което е сега и при което обществото се разпада на спасяващи се поединично и ненавиждащи и неуважаващи се един друг индивиди.

  ● Най-лесното обяснение е ... най-лесното обяснение.
  Повечето от тези, които ме критикуваха за интервюто във в. „168 часа” смятат, че аз го правя „защото вече не съм на държавната бозка”, питат „защо сега чак съм се разприказвал”, твърдят, че „съчинявам и манипулирам”, предполагат, че говоря тези неща не току така, а защото „имам някаква стратегия, някакви задни цели, иначе е необяснимо”...
  В началото на този материал обясних мотивите си за интервюто.
  За „бозката” е твърде елементарно, защото веднага има контравъпрос – ами ако толкова съм искал да „цицам” от тази „бозка”, защо не съм направил възможното да остана на нея? Я колко мои колеги от президентството станаха хора - главни прокурори, членове на Конституционния съд, министри и заместник министри, депутати...
  Моята книга „На вниманието на г-н президента” и рубриката на този сайт „Така съветвах президента” са доказателство, че през всичките 5 години съм се опитвал да разкажа за същите тези тревоги и несъгласия.
  „Хватката” на въпросното интервю беше, че строго се придържах към вътрешното си решение да говоря само неща, които вече съм споделял с президента. За съжаление, всичко казано в интервюто е истина – моята истина. Иначе отлично знам, че не съм този, който притежава истината от последна инстанция.
  И още – не, нямам задни мисли, някаква стратегия, в която се вписва това интервю. За мен беше важно, повтарям, да покажа, че в разправата, на която бях подложен нищо не е измислено, въобразено, параноично, фобийно – тази разправа е само едно излязло на повърхността следствие от процесите, развиващи се в президентството, за които съм полагал огромни усилия да отворя очите на президента...

  ● И накрая, реакциите и на това интервю показаха, че има – за жалост - една част от българите, които предпочитат да не знаят, да не вярват, да си заравят главата в пясъка, да се крият от истината.
  На тях им е по-добре да живеят в неведение и със заблуди, по-лесно, по-леко им е и по-спокойно. Ако нещо се опита да им смути неведението, ако отнякъде блесне дори най-малък лъч истина, като светлинка, те си затварят широко очите и хоп! – дълбоко под земята на пълната липса на знание. Без да си дават сметка, че очи, които не се използват да гледат, камо ли да виждат, закърняват.
  Та тези хора за сетен път проявиха своето бягство от истината, което е също толкова измамно, като бягството от свободата. За тях след края на този материал съм включил един откъс от велика книга.

  Мисля, че успях да споделя тук главните мои изводи след излизането преди седмица на моето интервю във в. „168 часа”.
  На мен самият ми е болно, че почти 20 години, откакто започнах да пиша материали с политическа тематика и да се опитвам да съм полезен за България и за „смяната на системата”, се налага да коментирам неща, които като симптоми, позволяват да се направи неоптимистична диагноза за общественото ни и демократично здраве.
  Но в края на краищата нищо фатално в страната ни не се е случило, животът продължава, всяко зло за добро – в смисъл, че младите хора, които са моята единствена надежда за промяна, не могат да казват – не знаем, не вярваме, не ни интересува.
  Защото ако и днешната ситуация в България не е причина и повод те да се замислят и задействат, то не знам какво друго може да ги разбуди и разгневи – така че да си кажат наистина, ама наистина:
  „Кой, ако не ние! Кога, ако не сега!”

  Николай Слатински
  04.03.2009 год.

   А ето какво в „Братя Карамазови” на Фьодор Достоевски Великият инквизитор казва на Иисус Христос:
  “Но знай, че днес и именно сега тези хора са сигурни повече от всякога, че са напълно свободни, а в същност те самите ни поднесоха свободата си и покорно я положиха пред нозете ни... Защото нищо никога не е било за човека и човешкото общество по-непоносимо от свободата! ... Те ще ни се дивят и ще ни смятат за богове, задето сме ги оглавили и сме се съгласили да понасяме свободата и да господствуваме над тях - така ужасно ще им стане накрая да бъдат свободни! … Няма по-неспирна и по-мъчителна грижа за човека от тази - като остане свободен, да намери по-скоро онзи, пред когото да се прекланя... Казвам Ти, човек няма по-мъчителна грижа от тази, да намери някой, на когото да предаде час по-скоро тази дарена свобода, с която това нещастно същество се ражда… Защото тайната на човешкото битие не е само да се живее, а за какво да се живее. Без да си представя ясно за какво живее, човек няма да се съгласи да живее и по-скоро ще се самоизтреби, отколкото да остане на земята, ако ще наоколо му да е само хлябове”.

Случайното намиране на този сайт се оказа за мен намиране на един остров на разума и намиране отговор на въпроси, които съм си задавал, но ми е липсвала информация за да си отговоря. За съжаление на големите въпроси, поставени в този материал, отговор няма и автора. За голямо съжаление малцина са (или съвсем липсват) хора, които като гладиатори (много ми хареса уводната част!) да размахат меча и да поведат нас, останалите страхливи но честни люде, към рестарт на държавата България.
Затова и изтъркания въпрос, сложен от мен за заглавийце на постинга, е изключително актуален сега, преди предстоящите избори. Ако изборите могат да променят нещо.

В сегашната ситуация едва ли има някой, който да знае отговорите на най-важните въпроси и особено на въпроса, който заглавието на постинга задава. Но все пак, разсъждавайки над много от процесите, аз си мисля, че за някои от важните въпроси имам отговори и съм се опитал да ги дам на този сайт. Но в едно съм съгласен - не, аз не искам повече да бъда гладиатор, който се бие долу, кръвта му тече и изтича, а публиката гледа, най-често - сеира.
Моето участие в политиката беше в златно време за страната, но хора, на които мисленето им е противопоказано, заедно с разни правоверни фанатици и неумели анализатори и душеведи пречупиха крилата на такива като мен, така че времето в политиката беше за нас време на пропуснати шансове. Сега е ред на други - на млади и по-скоро - на луди-млади, които да притежават нашата енергия, но да имат по-голям шанс от нас.