- Г-н Слатински, защо ви уволниха от Академията на МВР?
- Основната причина бе моята книга "На вниманието на г-н президента" и рубриката „Така съветвах президента” в моя сайт. Там изразявам позиции по националната сигурност и показвам какви са били съветите ми към президента. Но няма лични нападки. Спечелих конкурс за доцент в Академията на МВР по всички закони на страната. Макар и да съм доцент по национална сигурност, винаги предпочитам да се явявам на конкурс. В продължение на близо година министърът на вътрешните работи Михаил Миков и ректорът Румен Марков отказваха без основание да подпишат заповедта за назначението ми. Водеха война на изтощение. Държаха ме на заплата 550 лв., разчитайки, че ще си тръгна. Само че аз не подвих опашка и започнах да давам гласност на тази разправа, породена от политически причини. Беше ясно, че съм в ръцете на ректора, който впрочем е на моето място като съветник по националната сигурност на президента. Друг е въпросът дали той има право да съвместява две такива длъжности. И министърът, и той са приятели на президента. В началото на тази година в нарушение на всички закони ми подмениха статута - от служител на съвместител и ми прекратиха договора. На фона на проблемите в България, това е дребен проблем, но помага да се разбере какви хора ни управляват. Обърнах към редица държавни институции, искам да измина пътя тук преди да стигна до Страсбург.
- Откъде тръгнаха проблемите ви с президента?
- В моята книга и в сайта си съм написал, че съм работил не за моя земляк Георги Първанов, а за моя президент. Бях секретар по сигурността на моя държавен глава. Исках той да е максимално информиран по всички наболели проблеми на националната сигурност, да има позиция по тях и да не бяга от проблемите. Знаех, че не съм там, за да му казвам колко е велик. Колкото по-актуална и прецизна информация получаваше от мен, толкова повече ме отдалечаваше.
- Как се разделихте?
- След пет години работа по 16 часа на ден, той ми отдели 5 минути. Казах му: "Само не ми предлагайте да бъда посланик." Не съм отишъл там, за да постигна нещо като кариера, на гърба на държавата. Винаги съм обичал и искал да преподавам на млади хора. Оказа се, че чрез протежета на президента ми се отнема и тази възможност.
- Кога написахте книгата”?
- Сайтът и книгата възникнаха по времето когато министър Миков трябваше да ми подпише заповедта за назначението. При спечелен конкурс (обявен и чрез „Държавен вестник”) отказът да подпише е правен и административен абсурд.
- В материалите си за какво писахте?
- Мен не ме интересува президентът като човек и как прекарва личното си време. Но когато той ловува, пътува или танцува с някой, който е част от олигархичния кръг, или от бизнес-елита, той слага клеймо: "Този човек е чист." Държавният глава натоварва държавата с изпирането на съвестта на дадена персона. Човекът Първанов може да ловува, ако иска и с Ал Капоне, но президентът Първанов не трябва да ловува с човек, който не може да обясни как за 15 години е направил 150 млн. лв. Нито с някой, към който обществото има подозрения за нечисти дела и нечиста съвест. Мястото на Първанов е в „ловните” полета на Интернет, а не член на дружинки ала Пенчо Кубадински.
- Предупредихте ли го за това?
- Многократно. Писах му материали и по тези проблеми, и по аналогични с тях, които също касаят националната сигурност. Аз реагирам, когато ми се струва, че държавният глава се засмуква от привилегиите на властта и пилее времето си, за да живее щастливо, докато народът е нещастен. Исках да му променя мисленето за лидерството и ценностите. В една нормална и подредена държава президентът може да си позволи да бъде и обикновен човек, но в държава на кръстопът, той трябва да надскочи себе си, да е необикновен. Исках приятелски да го предупредя за рисковете на властта. Тя изкушава. Винаги има опасност да те „засмуче” - днес може да се опиташ леко да промениш някоя позиция в медиите, а утре вече можеш да стигнеш да забраняваш медии. Днес може да се опиташ да чукнеш по носа, някой който много знае като мен. Утре може да се смириш, ако някой го удари с нещо по-сериозно. Днес е хубаво да имаш няколко лъскави костюма, утре приемаш за нормално да имаш няколко пъти повече. Днес си казваш "Какво лошо има ако при посещение в чужбина направиш разходка до природна забележителност?”. Идва момент, когато си организираш официални посещения заради тези забележителности . След това си казваш, че няма нищо странно при държаавна визита да идеш и на лов. А после ще дойде моментът, когато да си организираш сафари, което маскираш като държавна визита.
- Как е ставало?
- Опитвах се да го предпазя от тези съблазни, писах му и срещу увлеченията му в лова. Когато България има броени минути да се модернизира, за да стигне страните от ЕС, президентът няма време за лов. Една лекарка в Перник ми каза: "Това е неморално. Как ще ме разбере моят президент, когато ловува с пушка по-скъпа от годишната ми заплата?" Написах му и за това – да чуе, дори да го заболи.
- Каква пушка има?
- Не знам, но колегите казваха, че пушките са невероятни. С този вид пушки това не е лов, а чиста проба хладнокръвно убийство на животни. Лов е това, което е правил моят дядо - отива с пушка-чифте, с два куршума. Да, ловецът убива. Но той е срещу мечката сам и след първия неуспешен изстрел, има право на още само един. А тук - подкарват ти елен или архар и ти хладнокръвно го убиваш. Така не може да прави моят държавен глава – убеден съм в това.
- Кои са част от „ловната дружинка”?
- В президенството така наричахме хората, които реално управляват България. Вярно е, че те не просто обвързват и балансират интересите си, но са много често заедно и на лов. Те са спечелили от прехода и са богати. Подреждат си страната такава каквато я искат. Ако можех да им дам съвет, бих им казал, че щяха да са по-щастливи и успешни, ако се опитат да бъдат елит на една подредена държава, в която и на останалите им е добре да живеят. Проблемът тук е, че държавният глава трябва да има лична хигиена на контактите си. Освен това не можеш да ангажираш държавни институции със собственото си хоби.
- Как?
- Те не отиват двама души на лов с пушки, ангажира се НСО, ангажират се хора от местната власт, ангажира се държавата да организира лова. В началото е просто покана, а после става естествено. Предупреждавах го за всичко това. Когато отново стане обикновен човек, може да ходи и да бъде с когото иска. Предупреждавах го и за политиката с ордените. Бях против ордена на Ахмед Доган. Основният принцип е, че държавен орден се дава за държавни заслуги, те се дават на доказани хора, направили изключително много за България, иначе нямам нищо лично против Иван Славков, Петър Манджуков или дори Ахмед Доган. Изразих несъгласие с ордена на Ахмед Доган и се оказах прав – не случайно след това Доган шамароса президента като му хвърли държавното отличие. Предупредих президента да не "бабува на тройната коалиция", буквално тази фраза употребих в своя анализ. Виждах желанието му, а и желанието на другите да го намесят в тези процеси. При първите две завъртания на рулетката, президентът по конституция няма роля, не разбирах защо от първата нощ той трябваше да бабува на коалицията.
- Как стана?
- Трябва да си проверя в дневника, но помня, че написах първия си материал, когато обявиха резултатите. Това влизаше в разрез със стратегията, която му предлагах за ДПС. Бяхме на коренно различни позиции. Аз му казвах, че Доган ще го задуши в прегръдката си. Неговата стратегия бе, че без ДПС не може да постигне нищо и затова трябва да е, меко казано, добре с Доган. Смяташе, че това са малки разходи, които ще се върнат с голяма печалба под формата на гласове за втория мандат. Предлагах той да води национална политика, да отстоява активно интересите на страната, да казва истината по отношение на корупцията (по която той не зае нито веднъж принципна позиция с имена и факти на базата на огромната информация, с която разполага), вкл. в ДПС и когато дойдат изборите, да се види, че е безалтернативен.
- Как се държат с Първанов подчинените му?
- Повечето му пееха оди колко е велик, гледаха го в очите. Аз съм се опитвал да запазя достойнството си, дори и критичен, винаги съм му желал доброто, никога не съм го подвеждал.
- Първанов търси ли различни мнения?
- Мога да говоря за първия мандат. Много рядко сме се събирали, президентът общо-взето не обича дискусии. Въпреки това предишната администрация произвеждаше идеи. Имаше хора като Никола Карадимов, Златин Тръпков, Петър Странчевски, и сега там е Андрей Бунджулов - мислещи хора. В сегашната администрация той привлече хора, които представляват институции - ректора на УНСС Борислав Борисов, когото уважавам, ректора на Академията на МВР и още някои. Идеята му е, ако има проблем, да ползва институционалния им капацитет. Когато Първанов възложи на Румен Марков становище, той го прехвърля върху подчинените си в Академията на МВР, за ни му го подготвят. Но не се получава, защото колегите не знаят какви са целите и стратегията на президента, не знаят какво иска да се каже, какво иска да се внуши. А и не разбирам защо трябва да му се пишат становища безплатно? Отказах на Марков да му върша работата, да продължа да бъда нещо като „секретар в сянка”, защото не разполагам с цялата информация и няма как да сглобя целия пъзел. Затова идеята се провали.
- Как минаваха обсъжданията?
- Казах, президентът не е човек, който обича дискусии, в които мисълта тече свободно, има сблъсък на характери и интелекти. Ако ще е дискусия, то е било за да кажем какво мислим по нещо, което президентът предлага. Разбира се, принципните хора, например като мен и Карадимов си споделяха мнението с риск да останат изолирани, а повечето от другите му казваха неща, чийто контекст е, че президентът е велик: "Ще ги занитиш шефе!" Затова докато през първите две години екипът все пак се събираше на дискусии, Първанов правеше силни, запомнящи се обръщения , а след това вече не – мина на лекции пред внимателно подбрана аудитория и добра режисура, когато дори е ясно какво е добре да се пита и какво не. Предлагах му да се правят мозъчни атаки, да има винаги човек, който да отстоява противоположна идея - не.
- Кои са хората от близкото му обкръжение?
- Т.нар. "Вътрешен кръг" - Бойка Башлиева, Красимир Стоянов, Тодор Велев и още 2-3, някои от тях са добри хора. Президентът винаги пита каква новина ще произведем? Смятах, че важното е каква работа ще свършим. Проблемът на тези хора е, че президентът се е пристрастил към тях. Затова най-приятелски му казах в едно интервю миналата година да се освободи от тях. Те му създадоха среда, в която той се чувства значим, те започват и приключват деня с оди за него. Винаги той е голяма работа. Създават му среда на непогрешимост, на умение да намира верните решения, те са пленени от неговата интуиция. Смятат, че е интуитивен лидер. Сега и ген. Никола Колев е в този кръг. Той е вицепрезидент де факто, а уважаваният от мен Ангел Марин де юре. На практика тези хора приватизираха президента от България, обсебиха го и му изкривяват реалността.
- Той навреме ли идва на работа?
- Не мога да кажа. В началото той демонстрираше феноменална работоспособност, но някъде след втората година започна да се променя.
- Какъв човек е президентът?
- Изключително суетен. След втората година започна акцентът на показността, не на това което ще каже, а как ще го каже - да отрепетира жеста, усмивката, костюма, позата. Започна да се преръща повече във форма, постепенно ми се губеше съдържанието и това е било тревожна тема на мои анализи. След втората година спряхме да се събираме, започна високомерието спрямо нас. Ако президентът каже, че това, което някой му е написал го е раздразнило, за някои от обкръжението му това е сигнал да започнат да мачкат съответния човек – изпитвал съм го нееднократно. В началото той имаше силни послания. Когато започна войната в Ирак той ми харесваше, беше диалогичен, силен. Фразата "Аз не приемам тази война", бе фактически изкована от Карадимов и от мен. Виждахме, че човекът в него се бори, той отхвърляше вътре в себе си тази война, но разбираше, че това е геополитика. Бореше се дори със собствената си склонност да няма принципи или поне да не държи на тях тогава, когато му е по-изгодно да се откаже от тях.
- Защо смятате, че Първанов няма принципи?
- Това е характерна черта за българския елит, не само за него. Колко пъти вече позициите – пред очите на цялото общество са сменяни диаметрално – вчера „Против” ДПС, днес „За”, вчера „За” Милошевич”, днес „Против”, вчера „Против” НАТО, днес „За”, вчера „Против” базите, днес „За”, вчера „Против” войната в Ирак, днес "За". Това не е личен недостатък, това е системен дефект на политическата класа. Ако нямаш кауза, принципите са нещо досадно, което ти пречи.
- Кой се грижеше за прическата и за костюма на президента?
- Не знам. Лично аз загубих бройката на костюмите, в които съм го виждал. Шокирах се от вратовръзките, от часовниците, от обувките. Пак казвам, не съм сиромахомил, реагирал съм негативно по тези въпроси, защото живея в реалния живот, виждам как милиони българи водят неистова битка за свързване на двата края и това ме е мотивирало да говоря истината.
- Много часовници ли имаше?
- Не съм ги броил, не разбирам от марки, като човек с един часовник може би и повече от два часовника са ми се стрували много. Но съм се чувствал винаги неловко и притеснено от този блясък, който започна да се появява след третата година. За мен бе увлечение по формата, но не трябва да забравяме откъде сме тръгнали. Признавам, че ние с него се оказахме много различни хора и това сигурно ме прави субективен. Явно има неща, които не мога да разбера. Точно както не мога да разбера как така ние много преди 1989 г. четяхме "Фашизма", „Лице”, неформални вестници, издания на перестройката и прочие, а Първанов точно тогава е влязъл, дори наистина по благонравен повод в контакт с ДС? Все едно на 8 септември да откриеш фабрика...
- Вярно ли е, че сестрата на Зорка Първанова и съпругът й живеят в резиденцията?
- Няма как да знам, не бях и не бих искал да бъда от "Вътрешния кръг". Те бяха като сектантско общество. Там не можеш да проникнеш, ако не си от тях. Пак казвам, личните неща никога не са представлявали и най-малък интерес за мен. Искал съм президентът да работи за България, останалото си е негов личен свят. По-важното за мен беше да му направя например анализ на организацията на работата ни, на организационната ни култура. Моят извод беше, че при нас, във времето на мрежовите структури е създадена архаична строго вертикална администрация – от типа – на върха Господ, а под него няколко пророци. Тези няколко „пророци” буквално ни пречеха да видим държавния глава. Само като си представиш, че за да говориш с него, трябва да ги видиш, курдисали се пред кабинета му, трябва да ги преодолееш, и ти се отщява. Затова пишех много анализи. Не обичах и приемите например. Отказах да ходя на тях, защото видях колко грешни пари се трошат за подобни панаири на суетата. Конкретният повод бе, когато чух зад мен, че някой си пълни чинията и яде шумно. Обръщам се и виждам един голям български поет, чито стихове съм чел и знал наизуст. Човекът беше просто гладен. Използва случая да се наяде. Нещо ми секна. От една страна хайлайфът дошъл да се здрависа с президента и да си покаже скъпите дрехи и от друга - обеднелият български интелектуалец, на когото сега му е паднало да си хапне. Най-грозната гледка за тези 20 години преход.
- Имате ли обяснение защо Първанов напоследък акцентира върху енергетиката?
- Мислил съм в четири посоки. Първата е, че той иска и след края на мандата да остане ключов фактор в политиката. Може би търси начин да се вплете в кръга на тези, които и след 2011 година ще продължат да решават съдбите на България,. Тези, които могат да щракнат с пръсти и да получат от собствения си политически елит плоския данък например. Може би опитва да изгражда контакти, да се вплита в приятелства с хора, които докато играят тенис или отстрелват глиган, решават някой „държавен проблем”. Втората причина навярно е, че властта гарантира един много голям лукс, с който свикваш и после не искаш да отвикнеш. Трета причина може да е, че реалните пари, реалният бизнес у нас са в енергийно-суровинния сектор – тръбопроводи, АЕЦ и т.н. Четвъртата причина би могла да е, че той не можа да убеди Запада и ЕС, че е един от тях, един като тях. Много секретари се опитвахме да го европеизираме, да му отворим пътища и да му създадем лични връзки в Европа и САЩ,но той не можа да изплете мрежа от контакти със Запада. Затова навярно чисто човешки си го тегли към среда, където се чувства признат, а тя е предимно русофилска.
- Ще ви заподозрат, че говорите като обиден човек?
- За всички неща, за които говоря съм му писал още докато бях секретар. И тогава, и сега моите съвети са били не само експертни, но и приятелски. Приятелят не е този, който те гледа покорно в очите и ти казва неистини, а този, който те гледа смео в очите и ти казва истини. От тази гледна точка аз бях за президента най-добрият му приятел през първия мандат.
- Има ли нещо вярно в информациите на жълтата преса за връзките му с известни жени?
- Подобни теми абсолютно никога не са представлявали интерес за мен. Нито съм се интересувал, нито съм имал възможност да знам каквото и да било. Исках държавата ни да има държавник като държавен глава. Преболедувах тази илюзия и днес се боря за това - да върнем президента обратно на гражданското общество, на голямата кауза, наречена „България”. Но това няма да стане без негово желание. Дори да е подвластен на високия стандарт, на ловните дружинки и близкото си обкръжение, той трябва да да се хване за косата и да се издърпа нагоре - като барон Мюнхаузен.
Господин Слатински,
Сигурен съм, че такова ваше интервю никога нямаше да бъде публикувано, ако още бяхте в качеството си на съветник на държавния доносник.
Не си спомням през това време да съм чел, видял или чул ваш анализ, който да отрязява лично мнения по-различно от това на благодетеля ви.
Но ето сега, когато вече не сте до бозката (простете за простонародния израз) и се задоволявате с 550 лв. ви дойде и съвестта и ума и говора.
Кой знае какво още ще си спомните като останете на социални помощи...
Възможно е, в сценарийното ми планиране се допуска и подобен сценарий - "оставане на социални помощи". Но аз не ходя да моля, боря се на интервюта и събеседвания за работа, като всеки нормален и обикновен българин.
Само не съм съгласен с елементарното ви и примитивно, извинете за израза, тълкуване за това, че страдам, че не съм "до бозката".
Помислете си само - ако аз исках да бъда, както други 14 човека, минали по подобие на мен през администрацията на президента - на високи места в държавата или посланици навън, нямаше ли да бъда също възнаграден?
Само този въпрос си задайте!
Ако сте умен и разумен човек, като видите ако не книгата ми, а рубриката в сайта "Така съветвах президента", ще се убедите дали не съм си мълчал, дали съм се спотайвал.
Впрочем, за бозката - като секретар на президента получавах 800 лева.
За нормалния обикновен българин това са доста и доста пари. Но ако сте разумен и умен, помислете - това ли е мечтаната, жадувана бозка, за която сега страдам?
И помислете, ако сте или умен, или разумен - дали не бих могъл да се спотая, да си затрая, до попълзя пред човечето Михаил Миков, и да се обърна в подходяща за логаритмуване поза пред човечето Румен Марков, да ми подпишат договора, който те незаконно не подписаха, и да си получавам своите 1100 лева като доцент-държавен служител в Академията на МВР.
Така че ако сте разумен, или поне умен, задайте си няколко въпроса все в тази насока. Аз мога да бъда обвиняван, че не съм практичен, прагматичен, ловък и хитър, но не мога д бъда обвиняван, че съм послушко, корумпиран, безгръбначен и страхлив.
Г-н Слатински,
Определено сте умен човек и се надявам да сте разбрали, че примерът ми със заплатата е чисто метафоричен. Не ми е интересна сумата на основната ви заплата (при положение, че пишете, издавате и водите лекции, едва ли разчитате само на нея), а деянието на един бивш активен член на СДС в миналото, да се гушне толкова плътно до комунистите.
Ако убеждавате нас (и себе си), че едва ли не Доносника си бил съвсем порядъчен в началото на мандата и за 2 години във властта се развалил, е позволете ми да не ви вярвам.
Другарят Гоце стана президент с гласовете от автобусите на ДПС - някакви идеалистични очаквания за независима и национално отговорна политика?
Другарят Гоце стана президент на възраст над 40-те, когато човек има изграден стереотип и ценностна система - някакви очаквания, че човек на тази възраст се променя за две години?
Същият, преди да стане президент беше начело на партия, която докара хората до мизерия, отчаяние и беше свалена от властта след протести, обхванали цялата страна - някакви очаквания, че комунист от такъв висок ранг ще бъде национално отговорен?
Умен човек сте, г-н Слатински, (от излизащите вестници в 90-те следях най-вече в-к Век21, даже притежавам първия му брой) знаете много добре какво представлява идеята за национална сигурност и външна политика на другарите - някакви очаквания, че изведнъж ще настъпи повсеместен катарзис сред тях след като чуят вашите съвети?
И т.н. и т.н.
Така че коментарът ми визираше момента, че винаги сте знаел с какво и с кого се залавяте (никак не ви отива да прокарвате в интервюто идеята - Боже какъв беше, пък какъв стана), а започнахте да открехвате вратата на истината едва след като сте извън богопомазаното обкръжение на доносника.
Затова беше и метафоричният въпрос какво трябва да стане, за да продължите с истината?
Това вече е малко по-различен ъгъл и по него си заслужава диалог. Защото предишното твърдение бе много конкретно и едномерно.
Няма да твърдя, че виждате ли - нищо не съм знаел, а после съм прогледнал. Макар че мога да кажа обосновано, че има неща, които станаха известни доста по-късно, а някои черти и тенденции започнаха да се развиват впоследствие (и би било прекомерно изкривяване на фактите да казва някой, че ги е виждал и предричал).
Понеже не сте първият, който повдига този въпрос - във вашата терминология - за бившя активен член на СДС, който се гушнал плътно с комунистите, няма да се повтарям в своите отговори. Само ще очертая схемата на моите разсъждения. И не бих спорил, че човек е това, което е неговит жизнен път - заедно с грешките и провалите, както и с успехите и победите. Всичко си има цена и за всичко се плаща.
Аз приех да съм секретар по националната сигурност на президента, защото:
1. Дълго време изучавам и преподавам неща, които включват и ролята на президента в националната сигурност и значението и приноса на неговия съветнки по националната сигурност (наистина - основно за САЩ, в частност за другите западни демокрации; да добавя, че личности, които са за мен корифеи - вземете Кисинджър и Бжежински са били на този пост) - така че за мен от научна и експертна гледна точка това бе истинско предизвикателство.
2. Президентът отправи към мен предложение, мотивирано с кръг от задачи и надежди, които той ми възлага в националната сигурност и в тях нямаше нищо комунистическо. При поканата не е имало и грам "бесепарство", а много от моите идеи в първия разговор той прие. Някога, след време, ще публикувам извадки от своя дневник и от този много стойностен разговор.
3. Аз бях вътрешно мотивиран да помогна на своя президент в заявените му тогава намерения (и мисля, че като историк, познаващ разликата между "запис в иторията" и "следа в историята" - тези намерения бяха искрени) да стане национален президент и да остави диря в най-новата история на страната. В края на краищата моите позиции не бяха кинжалски, крайно десни, аз не съм гледал на политиката като място за лично материално облагодетелстване, натрупах опит и знания, защото работя страшно много и затова си мислих, че съм наистина много подходящ кандидат за секретар по националната сигурност на моя държавен глава.
4. На възраст около 50-те и на базата на възпитанието, което са ми дали моите родители, аз вече имах изработени и изстрадани принципи. През цялото време в политиката, която - искам да вярвам - е вече затворена, дай Боже, завинаги страница за мен, аз съм се опитвал да стоя плътно или близо до своите принципи и да се отдалечавам от довчерашни партньори, които дийстват в разрез с моите принципи, отколкото да се отдалечавам от моите принципи, за да остана близък с тези хора, защото, виждате ли, така ми е по-изгодно. Аз винаги приемам приятелите такива, каквито са, даже понякога са ме питали най-близки хора - какво намираш в този, та сте като братя. Ами най-добрите ми приятели са ми братя и толкоз. но политически - това е друго. Там трудно правя компромиси с принципите си. Та искам да кажа, че през всичките тези 20 години съм гледал да бъда близо до принципите си и ако край мен хора и партии са предавали страната и избирателите и са се отдалечавали от мен - това не е моя вина. Съвестта ми по отношение на СДС, например е чиста - дадох му всичко, но той деградира. И само заради фанатици, кинжали, радикали, лумпени или просто доби хора, които не искат да разсъждават, да стоя там - това за мен беше невъзможно. Не аз се отдалечих от СДС, а СДС деградира и естествено се отдалечи от мен.
ОК, г-н Слатински,
Нямам намерение да задълбавам темата, все пак и вие и аз си имаме друга работа, а не да пишем по блогове.
Просто когато преди години беше обявено, че сте бил станал съветник на доносника с псевдоним Гоце /е тогава още не го знаехме, но и без това си беше достатъчно противна фигура/, го приех като неприятен факт, но впоследствие го позабравих и честно да си призная не бях следил вашето развитие, публикации, книги и т.н.. И повода за моя коментар беше внезапното интервю в „Монитор” – изненада, че изведнъж вече не сте съветник на това лице, че даже специално за това си и купих вестника, за да видя мотивите, но мотиви не видях, вие не сте напуснал с някакъв мотив, а сте бил освободен. А относно мотивите на лицето за вашето освобождаване предпочетохте да замълчите...
Апропо, попрочетох някои от публикациите. Особено ме заинтригува материал No. 69. Странно, нима „опасността Бойко Борисов" (предпоследния абзац) за поста и преизбирането на вашия благодетел вие я третирахте като опасност за националната сигурност??? (нали божкем бяхте секретар по национална сигурност, а не шеф на предизборния щаб)?
Иначе чисто човешки ви желая успех.
И аз не смятам да вояд диалог докато някой не "падне от коня". Само не можах да си спомня за интервю в "Монитор". Откакто започна да се реализира проектът за създаване на олигархична мрежа от медии и "Монитор" бе кастрират и сега говори с писиклив глас като всеки физически и нравствен кастрат, аз бягам от този "вестник" колкото се може по-далеч - тази малотиражка е праобраз и спомен от бъдещето - какво ни чака със свободата на словото.
Вие не сте длъжни да ме четете и това обяснява изречението "относно митивите на лицето за вашето освобождаване предпочетохте да замълчите".
Освен по конкретни проблеми на националната сигурност, аз съм се опитвал да изразявам становища и по преплитащи се с тях въпроси на политическия ни живот. Ето защо винаги съм смятал, че всичко свързано с Бойко Борисов е свързано и с националната сигурност. А иначе не просто не съм бил шеф на предизборния шаб на президента или пък участник в този щаб (макар че голям част от президентството пет години наред функционираше като един перманентен предизборен щаб), но и нито веднъж не позволих да м вкарат в този контекст и категорично игнорирах всякакви задължителни за доброволно посещение меропирятия с предизборен привкус като ПиАр акции, ритнитопковски изяви, "слизания до народа" и т.н.
Браво г-н Слатински,
Сигурно Ви е мъчно, че са Ви уволнили, но е добре за България, че имате смелостта да кажете/напишете всичко.
Интересно ми е какъв ще е официалния коментар!
Валентин Давидов
Надявам се официалният коментар, ако го има, да е словесен. След като ми отнеха правото да преподавам в два университета, аз реших, че единственият начин да благодаря за това отнето право и за оставането ми безработен, и за това, че 5 години вярно, честно и почтено служих на моя президент, а получих 5 минути за уволнение и 2 уволнения от ВСУ и АМВР, е като изповядам душата си в това интервю. Да се знае, че не съм мълчал нито за проблемите за националната сигурност, нито за проблемите на ценностите, лидерството, морала и почтеността. С това моят диалог с президента приключва. Да е жив и здрав, няма да има по-щастлив и горд българин, ако след края на втория му мандат и след 10 години като президент, той е направил нещо значимо за България, с което да бъде запомнен от българския народ с благодарност и добро чувство.