Този ден ни напомня за нашите близки и любими хора, които са си отишли оттук завинаги.
  Душите им се спускат при нас, за да ни успокоят, че там, където са те им е общо-взето добре, че са спокойни и не чак толкова тревожни. Наистина, понякога им е самотно и почти през цялото време тъгуват за нас... Разбира се, че ни очакват, но въпреки това се молят нашето преселване при тях да се отложи, да се позабави – и то колкото се може по-дълго.
  Защото все така ни обичат повече от себе си.

  Всъщност, този ден ни е нужен преди всичко на нас, временните жители на по-малко добрия свят...
  Когато вървя към гроба на татко по утъпканата снежна пътечка и сред безбройните паметници, аз си мисля за преходността на живота. Всеки на гробищата сигурно си мисли точно за това. Въпросът е какви изводи си прави:
  ● Дали, че животът е твърде кратък и затова не трябва да се стремим на всяка цена и с цената на всичко към успеха, не трябва да предаваме принципите си или приятелите си, да ламтим за символи на измамни победи и за слова на ненужни възхвали?
  ● Или дали, че животът е твърде кратък и затова трябва да се стремим на всяка цена и с цената на всичко към успеха – дори ако трябва да предаваме принципите си или приятелите си, да ламтим за символи на на измамни победи и за слова на ненужни възхвали?

  Струва ми се, че на гробищата и особено в ден като днешния, човек би могъл да си позволи да бъде по-добър, по-нормален, по-човечен.
  Гробищата са верни отговори на повечето вълнуващи въпроси, които непрекъснато си задаваме.
  Но гробищата са и вълнуващи въпроси за повечето от неверните отговори, които непрекъснато си даваме.

  Когато стоя край гроба на татко натежал от тъга, чувствам, че ми олеква от невидимата, но осезаема, преизпълваща ме негова подкрепа.
  В ежедневната суета много често забравям на какво ме е учил, какво е искал да правя и какъв е искал да бъда, за да не се срамува от мен. Но край гроба му си спомням за всичко, а ако за нещо продължавам да не се досещам, той някак ми го прошепва, така че да го чуя – задължително да го чуя.
  Оказа се, че знае, макар и да не ми е съвсем ясно как е разбрал, че тези месеци имам проблеми. И че на 52 години съм принуден заради разни нищожества да се чувствам полубезработен; да понасям финансови притеснения; да се налага да ходя къде ли не в какви ли не фирми, кантори, колежи, институти, университети, БАН; да провеждат с мен събеседвания, интервюта, разговори; да пиша какви ли не програми, концепции, мотивации, курсове, учебни планове; да ме оценяват, преценяват и подценяват; да ми отказват любезно и не чак толкова; да остават затворени врати, зад които седят приятели, колеги, началници и различни други хора, на които съм помагал винаги, много и с каквото мога, а сега те не искат да си мръднат пръста, защото например не желаели „да си развалят отношенията с президента, който бил много силен” или нещо от сорта.

  Но точно край гроба на татко аз осъзнавам, че съм на прав път като не се отчайвам, като запазвам (по думите на мой приятел) „лекомислено спокойствие”. Но в същото време долавям, че татко желае от мен още повече сила и още повече твърдост, никакво размекване. Защото човекът е победен не като го лишат от работа, а като се размекне до състояние да няма воля и енергия, да се уплаши и да си плюе на достойнството.
  Къде ако не край гроба на татко мога да си кажа, че животът продължава, че нищо чак толкова не се е случило, че всяко зло за добро?
  Достатъчно е само да си помисля какво му е било на татко, когато след 1944 год. (тогава той е едва на 17 години) животът му е направил рязък, свиреп, жесток завой. И вместо едно щастливо съществуване, изпълнено с много учене, упорит труд, успешна реализация и висок стандарт, всичко се е обърнало на 180 градуса, потекла е черната вода, разбити са били надеждите, смазани мечтите, стъпкани поривите, за да се окаже накрая той немил-недраг в Перник и да мъкне касетки, щайги, кафези, кашони и всякакъв друг амбалаж.
  И въпреки всичко се е съхранил като човек, изживял е живота си достойно, честно, почтено, без нито веднъж да даде на отнелите му всичко нови властници да го видят предал се, молещ за милост, пощада и благосклонност.
  Най-важното – за разлика от много други, имали неговата съдба, той не се озлоби, не се превърна в една двунога омраза. За много от нещата, които той е преживял не ни бе разказвал, държал си го е в себе си и сигурно много от своите болки е отнесъл със себе си в гроба.

  В началото на Прехода видях пълчища седесари, които си пренаписаха биографиите или използваха факти от тези биографии, за да правят политическа кариера.
  Аз не си позволих изобщо да спомена, че в семейството ми е имало „враг на народа” и че това клеймо върху рода ни е съсипало живота не само на този „враг на народа”, но и на нямащия абсолютно никаква вина или абсолютно никакъв принос за това мой баща.

  Разбира се, докато бяхме в гробищата аз си мислех и за много други неща.
  ● Например, за все по-често срещащите се години на раждане по надгробните паметници, които започват с 195... – нали и аз съм роден 1956 година! Косата на онази безмилостна и безжалостна старица коси вече и моята поляна...
  ● Или за ненаситния апетит, с който гробищата изяждат земите наоколо и пълзят, пълзят, пълзят във всички посоки. Когато погребвахме татко той беше някъде в единия край, сега и над него, и под него, и встрани от него има сякаш стотици паметници – само за две години и половина.
  ● Или за тези сдвоени паметници, накацали като птици с ранено крило: на едната половина снимка, име и две дати – на раждането и на смъртта; а на другата половина – име и една дата – на раждането... Обзема ме хлад като гледам подобно насилие над живота и капитулиране пред смъртта (макар че виждам, не съм безчувствен, и дълбок смисъл в това ритуално обвързване на живия с починалия човек – най-често на съпругата с починалия съпруг). Особено силно ме смути един от тези сдвоени паметници: починалият, роден 1935 год., а живата му съпруга – родена 1952 год. Та нима за нея животът се е превърнал само в едно очакване кога ще издълбаят върху паметника и втората й дата?!

  Забелязъл съм, че винаги, когато си тръгваме от гробищата изпитвам някаква особена болка – тя е едновременно и горчива, и сладка. Странно е, но именно на гробищата се чувствам жив, все още жив, наистина жив, истински жив.

  Може би това е защото татко ми е казал от гроба, че животът продължава. Да, животът продължава за мен. Но щом продължава за мен, то той продължава и за него – чрез мен и чрез това, което мога да постигна без да го предам.

  Николай Слатински
  21.02.2009 год.

  P.S. Удивителното е, че дори и в такъв ден, дори и на Задушница, политиците продължиха да тровят с миязмите и гнилия си дъх душите на хората.
  Сякаш не им стигат всички останали дни, та и този ден те искат да отнемат на нормалните, на простосмъртните хора, просълзени и умислени край гробовете на своите близки, роднини и приятели.
  И защо политиците не млъкнаха поне днес?
  Какво имат да ни кажат такова, че ние да не знаем?
  Нима не знаем, че в България крадат мургавите, маргините и мургините?
  Нима не знаем, че дори при един милиард лева източени в неговото министерство, българският министър за нищо на света няма да подаде оставка?
  Нима не знаем, че премиерът се показва по 4-5 пъти на вечер по 4-5 телевизии и ръси по 4-5 „истини”, които са истини само в неговия измислен свят?
  Нима не знаем, че министърът на външните работи се вълнува от нашите интереси в Африка, но няма да си мръдне пръста за нашите интереси в Гърция - при перманентните издевателства на границата?
  Нима не знаем, че ако по-рано МВР „хващаше” престъпниците, а другите ги „пускаха”, сега при този недопустимо слаб министър другите „хващат” престъпниците, а МВР ги „пуска”?
  Знаем, всичкото това го знаем, само не знаем дали нахалството и безочието на политиците ни имат предел.
  И ако имат предел, дали той не е плюс безкрайност...