Ако продължавам да хвърлям светлина върху всичко, което се налага да преживея през последните ми работни дни в Академията на МВР, то е защото съм убеден, че зад моя „частен” случай, описан в предишните материали с това заглавие, надзърта самозабравилата се същност на огромна част от българския управленски и политически елит.
  Този „частен случай” е симптом, чието анализиране би ни помогнало да поставим по-точна диагноза на тежкото заболяване на българската демокрация.
  Демокрация, която придобива уродливи черти, нямащи нищо общо с идеалите и идеите, заради които някога изпълвахме площадите, булевардите и стадионите и обещавахме на хората, че ако тръгнат след нас, ако ни се доверят, ако ни повярват, България ще се промени към по-добро – по-добро за държавата, за обществото и за обикновените граждани.

  Както вече разказах, в абсолютно нарушение на законите и човешката етика, аз бях уволнен от Академията на МВР от следните двама души, облечени с власт и употребили я спрямо мен безпардонно и брутално:
  ● Михаил Миков, приятел на президента и негов човек в правителството, безспорно най-слабият министър на вътрешните работи за последните 130 години от най-новата история на България.
  ● Румен Марков, секретар по националната сигурност на президента, съучредител на създадената от Румен Петков фондация, безспорно най-слабият ректор за последните 13 години от най-новата история на Академията на МВР.

  През изминалите дни след като ми бе връчено 15-дневно предизвестие, яростта и злобата от страна на ректора Румен Марков продължават да избиват в откровени издевателства спрямо мен. Това предизвиква три логични въпроса:
  ● Първо, нима Академията на МВР е бащиния на Румен Марков, за да прави той каквото си пожелае – в разрез със законите, с елементарната порядъчност и с академичния дух?
  Не съм убеден, че такава разюздана разправа над един уважаван от преподавателите и обичан от студентите доцент влияе позитивно върху тези преподаватали и студенти...
  ● Второ, нима подобно поведение може да бъде свидетелство за нормалност – както по отношение на чисто управленските критерии, така и в съответните психологически и психически измерения?
  Не съм убеден, че както сега Румен Марков насочи, без да знае ограничения и задръжки, целия свой властови и административен ресурс, за да са разправи с мен, той няма утре да се нахвърли с юмруци върху някой по-слаб физически, по-малко известен и по-зависим от него мой колега...
  ● Трето, нима такива хора могат да бъдат секретари на президента и ако могат, то той толерира ли този род отношение към хората и допуска ли в президентството да се заражда атмосфера, при която определени комплекси у негови секретари избиват в мания за непогрешимост, чувство за всесилие и убеденост, че над тях в страната ни няма никой – нито институции, нито закони, нито нравственост и морал?
  Не съм убеден, че президентът не е наясно с личностните особености на неговия секретар по националната сигурност и че не знае за проблемите, които има Академията на МВР заради управленската нсъстоятелност на този секретар (напр., че тази година за първи път нямаше прием на курсанти за факултет „Сигурност” и затова там няма първокурсници; както и че тази година за пръв път нито един от завършилите факултет „Сигурност” не беше назначен там, за където бе обучаван 4 години – по-рано това беше НСС, а сега е ДАНС)...

  Не искам да се остава с впечатлението, че имам някаква лична своя битка с Румен Марков. Ние двамата с него (искрено вярвам в това) сме замесени от различно тесто и имаме непреодолими несъвместимости в разбиранията си за:
  ● Достойнство - никога не съм превивал гръбнак пред шефовете и не съм обикалял институциите, за да се самоизтъквам и самопредлагам за какъвто и да било пост и за каквото и да било звание.
  ● Колегиалност - дадох му целия си личен професионален архив като секретар на президента, за да може да се ориентира в непосилната за него тематика и известно време му помагах да си готви становищата, които той като правило не пише, а възлага чрез административната си власт на колегите в Академията на МВР.
  ● Порядъчност – за мен винаги е било омерзително да гледам на хората потребителски, да ги употребявам за лични си цели и после да ги предавам, да им забивам нож в гърба.

  Ето защо, за да избягам от личното в моя случай, аз се опитвам да говоря с факти, които не ми носят полза и облекчение (а дори засилват репресиите и затрудняват намирането на работа, защото страшно много хора и институции изпитват страх от допира с най-висшите етажи на властта). И затова тук ще приведа само два факта, илюстриращи административния произвол над мен.

  ● Както стана дума в предните мои материали, приятелят на президента и министър на вътрешните работи Михаил Миков и секретарят по националната сигурност на президента и ректор на Академията на МВР Румен Марков брутално и незаконно излязоха с тълкуване за моя статут, което подменя нормативните и фактическите обстоятелства и се излиза с твърдението, че аз не съм служител, а съвместител, след което на базата на тази юридическа перверзия ректорът прекратява моя договор.
  Това се прави въпреки че аз две години ползвам всички права и съпътстващите ги реквизити на служител – напр. личен номер, лична карта, пълен щат, договор за неопределено време, допълнителни възнаграждения, съответен отпуск и т. н., и съм бил разглеждан винаги именно като служител, защото чисто и просто съм служител.
  Но докато преподаватели в Академията на МВР, които са били съвместители, научават, че договорът им не е прекратен или случайно, или от колеги, или като престанат да им превеждат пари на картата, аз съм принуден да мина пълната процедура по освобождаване, събирайки множество подписи върху обходния лист, в т.ч. от „централен склад”, „домакин на учебен корпус”, „ръководител на ремотно-поддържаща група”, „управител на общежитие”, „въоръжение”, „централен вещеви склад”, „физкултурна секция”, „ВСК”, „комендант”, „служба БМГ” и т.н., и т.н., и т.н...
  Т.е. уволняват ме като съвместител, но дори при уволнението ме прекарват през всички неизброими процедури на служител...

  ● Обърнах се най-учтиво към сектор „Човешки ресурси” – така, както се полага според закона и човещината – да ми бъдат дадени копия от всички мои молби и от други подадени и подписани от мен документи.
  Излишно е да пояснявам колко естествено и разбираемо, а в същото време важно и нужно е подобно мое искане. То не противоречи, повтарям, нито на закона, нито на морала, нито пък противоречи на административните практики.
  Аз имам 30 години трудов стаж, 10 от които са минали през социализма и никъде не съм имал проблеми в тази насока, винаги съм срещал разбиране и съдействие.
  Но ето, за пръв път от 30 години и то след 20 години демократичен Преход в България, на мен ми бяха отказани каквито и да било копия от каквито и да било документи с мой подпис или свързани с моята работа в Академията на МВР.
  Румен Марков, ректор на Академията на МВР и секретар по националната сигурност на президента, забранил категорично на служителите от „Човешки ресурси” да ми дават каквото и да било, дори и листче, а ако съм се надявал да получа нещо, да се разправям лично с него!
  Е, това не е ли административен произвол, не е ли административна перверзия! И подобно действие не се ли нуждае от проверка и контрол, от изследване и освидетелстване – като неправомерна злоупотреба с власт?

  Приключвам този материал, обръщайки се към президента:

  Г-н Президент,

  Безобразията, за които разказавам тук се вършат в държавата, на която Вие сте държавен глава.
  Още по-жалкото е, че те се вършат от хора, които са пряко свързани с Вас приятелски или административно, а единият от тях е Ваш секретар по националната сигурност.
  И най-жалкото е, че в Академията на МВР е масово убеждението, че това се върши по Ваше указание.

  Оттук следва, че:
  ● Или Вие сте си позволили да нанесете абсолютно асиметричен удар срещу мен като наказание за моята книга „На вниманието на г-н президента” и за рубриката „Така съветвах президента” на моя сайт.
  ● Или един министър на вътрешните работи и особено един ваш секретар извършват над мен политическа и административна разправа, избивайки свои комплекси и управленска немощ, но прикривайки се зад Вашето име.

  Николай Слатински
  16 февруари 2009 година.