Аз съм обект на произвол. Нарушават се гарантираните ми от закона човешки права – както граждански, така и професионални.
Нарушителите на моите права са двама души, облечени с власт, при това с власт лично над мен – министърът на вътрешните работи Михаил Миков и ректорът на Академията на МВР (и в същото време секретар по националната сигурност на президента) Румен Марков.
С отказа си досега да защити законността в моя казус, на път да стане техен съучастник или най-малкото – техен гръб и опора, е и премиерът Сергей Станишев.
Това означава, че давайки гласност на този случай, аз се изправям фактически срещу система, която има административната сила да пожелае не само да продължи да ме мачка, а и да ме смачка.
Само че веднъж една уж всесилна система бе победена чрез гласност. Гласността бе първият пирон в нейния ковчег.
Ето че и при демокрацията се налага да се даде гласност, за да се спре нечий произвол. Защото гласността е единственият начин да кажеш на системата, че ти не се страхуваш от нея. Гласността си остава единственият начин да обясниш на обществото как работят интитуциите, които са създадени да защитават законността и неговата сигурност и които то издържа чрез своите данъци.
Аз съм на 52 години. Да бъда вече друг е късно, както се пееше в песента. Затова оставам готов да се боря за всяка справедлива кауза, та дори и за кауза, която е моя лична, стига в нея да се отразяват по някакъв откровен и перфиден начин сериозни обществени проблеми.
А отношението към мен в случая е само поредна и отлична илюстрация на процесите в МВР и в Академията на МВР. Именно защото през призмата на моя личен казус може донякъде да се „разчете”, да се „дешифрира” ставащото в МВР и АМВР, аз се чувствам двойно по-мотивиран да апелирам гласно към истината и законността.
● Това, което се случва с мен очевидно може да ни подпомогне в търсенето на обяснения за безпрецедентната управленска криза в МВР, довела до събития, нямащи аналог през цялата 130-годишна демократична история на МВР - протести на полицаи от цялата страна.
● Това, което се случва с мен очевидно може да ни подпомогне и в търсенето на обяснения за безпрецедентната управленска криза в Академията на МВР, довела до събития, нямащи аналог през цялата 13-годишна демократична история на АМВР – през 2008 година за първи път в АМВР нямаше прием на бакалаври за факултет „Сигурност” и също така за първи път нито един завършил факултет „Сигурност” бакалавър не беше приет на работа там, където той трябваше да бъде приет според самия замисъл; според поетите ангажименти към студентите, заради които те са предпочели да се обучават в АМВР; според целите на обучението и съдържанието на учебния процес; според нормите и правилата в АМВР: конкретно за тази година - в ДАНС.
Сега – за моя случай.
Аз спечелих конкурс за доцент-държавен служител в АМВР. И вече близо 9 месеца министърът на вътрешните работи Михаил Миков отказва да подпише заповедта за назначаването ми – въпреки всички законови разпоредби.
Ректорът на АМВР (и секретар по националната сигурност на президента) Румен Марков е съучастник в този произвол над мен. Както ще се види от приложените писма, в един момент той е изтеглил моите документи, които са били за подпис на бюрото на министъра.
Защо внезапно е направил това? Тъй като не съм уведомен за датата, на която тези документи са били изтеглени от ректора-президентски секретар, аз мога само да гадая, че това е станало след излизането на книгата ми „На вниманието на г-н президента”.
Предполагам, че това е така, защото веднага след като тази книга се появи на книжния пазар, започнаха странни проблеми с моята работа практически във всички университети, в които преподавам. А апотеоз на ходенето по мъките стана уволнението ми (за което съм разказал на своя сайт) от най-обичания от президента и най-посещаван от него провинциален ВУЗ – Варненския свободен университет.
Да напомня в тази връзка, че точно както Румен Марков е секретар на президента, така и Михаил Миков е изключително приближен и приятел на президента.
Не съм от хората, които са готови да клекнат, да си затраят, да се примирят и да си оставят каручката и магарето в калта, само защото си имат работа с мноооооого гоооолеми началници!
Но не съм и привърженик на битките по принцип, а само на принципните битки.
Затова се наложих търпението да извървя всички възможни стъпки и стъпчици, преди да дам гласност на личния си проблем и на нарушаването на моите законни права:
-- Разговарях на няколко пъти за моя случай с ректора на АМВР (и секретар на президента по националната сигурност) Румен Марков.
-- Обърнах се с молба да се запознае с моя случай към един от заместник-министрите в МВР. Обеща, а после се „покри”, отказвайки да си вдига GSM-а.
-- Тъй като министърът на вътрешните работи Михаил Миков няма приемен ден и час, на няколко пъти разговарях с неговите секретарки да му предадат моята молба за среща или поне – молбата ми да разпише моята заповед.
-- Написах писмо до министъра на вътрешните работи Михаил Миков. Както пее Висоцки – „А в ответ – тишина...”.
-- На няколко пъти поставях своя въпрос пред декана на факултет "Сигурност" - предишния и настоящия.
-- Безнадеждни се оказаха опитите ми да стигна до завеждащия „Човешки ресурси” в МВР.
-- Безнадеждни се оказаха опитите ми, въпреки поетите от тях ангажименти, чрез общи наши познати публични личности, да бъде убеден министърът на вътрешните работи да финализира моя случай.
-- Написах две писма до премиера Сергей Станишев. На първото ми отговори началникът на отдел „Приемна” г-жа Соня Божикова, но на второто отговор няма, въпреки че се обадих с настоятелна и засега безответна молба за отговор към секретарката на премиера.
Ето списък на приложените тук писма:
● Писмо до министъра на вътрешните работи Михаил Миков от 1 юли 2008 година.
● Писмо до министър-председателя Сергей Станишев от 27 октомври 2008 година.
● Писмо от началник отдел „Приемна” към Министерски съвет Соня Божикова от 16 ноември 2008 година.
● Писмо до министър-председателя Сергей Станишев от 17 ноември 2008 година.
Ето какво реших да предприема, за да защитя гарантираните ми от закона мои човешки права – както граждански, така и професионални:
● Да се обърна към българския парламент.
● Да се обърна към българския съд.
● Да се обърна към българските медии.
● Да се обърна към европейските политически и правозащитни институции.
В заключение, отново искам да подчертая, че давам гласност на този на пръв поглед личен случай, защото съм убеден, че неговото развитие и отношението към мен биха могли да помогнат на обществото да намери отговори на някои от въпросите, които то си задава – в частност, за причините в България нещата да не се случват или да се случват по начин, който ни отрежда последното място сред европейските държави по всички значими критерии за демократичност и жизнен стандарт, за качество на живота и качество на управлението.
Специално искам да акцентирам на въпроса за качеството на управлението.
Големият руски защитник на човешките права Сергей Корольов бе казал, че качеството на демокрацията е пряко свързано с качеството на демократите.
Ще си позволя да го перифразирам и да кажа, че качеството на управлението е пряко свързано с качеството на управляващите.
Николай Слатински
28.12.2008 год.
Приложения:
► Писмо до министъра на вътрешните работи Михаил Миков – от 1 юли 2008 година.
ДО Г-Н МИХАИЛ МИКОВ
МИНИСТЪР НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ
МОЛБА
от доц. д-р Николай Слатински,
преподавател във факултет “Сигурност”,
Академия на МВР
ОТНОСНО: Назначаването ми на длъжност „доцент”, заемана от държавен служител, въз основа на проведен конкурс
УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН МИНИСТЪР,
Обръщам се към Вас по личен въпрос, но го правя преди всичко защото съм убеден, че става дума за нещо повече от личен въпрос, а за проблем който засяга дейността на Министерството на вътрешните работи и отношението към хората, работещи в това министерство.
С края на първия мандат на президента приключи и моето сътрудничество с него в качеството ми на негов секретар по националната сигурност.
От 01. 02. 2007 г. започна продължаващият вече 17 месеца период на преминаване от изпълняваната от мен в президентството длъжност „секретар” към новата ми работа като преподавател в Академията на МВР - в съгласие с очертаната тогава пред мен от страна на ръководството на Академията на МВР перспектива за назначаването ми като доцент на държавна служба на длъжност от категория “В”.
Аз се отнасям с огромно уважение към Академията на МВР и в не малка степен това повлия на моя избор - къде да бъда на основен трудов договор. Длъжен съм да подчертая, че част от мотивацията ми бе свързана именно с възможността да работя тук като държавен служител - хабилитиран доцент.
Именно поради тази причина акцентирам на факта, че изминаха 17 месеца и аз все още не съм назначен на тази длъжност.
● Тези 17 месеца са първият срок, на който искам да Ви обърна внимание.
След това, както може да бъде показано при справка от направление “Човешки ресурси” на МВР, трябваше да изтекат 5 месеца след решението на Академичния съвет на Академията на МВР да бъде обявен конкурс за заемането на тази длъжност и до подписването на съответната заповед от министъра на вътрешните работи (и Ваш предшественик на този пост).
● Тези 5 месеца са вторият срок, на който искам да Ви обърна внимание.
(Тук изобщо не изтъквам забавянето с още 2 месеца от излизането на съобщението за конкурса в “Държавен вестник”, което обаче също е някаква индикация за заинтересоваността на МВР по отношение на своите кадри и техните проблеми).
След като конкурсът беше проведен (в законоустановения срок от 3 месеца плюс още 1 месец) и аз бях избран от Академичния съвет на Академията на МВР на указаната длъжност, вече изминаха нови 3 месеца, през които аз все още не съм назначен, оставайки в очакване на Вашия подпис.
● Тези 3 месеца са третият срок, на който искам да Ви обърна внимание.
Равносметката показва, че аз съм на работа в Академията на МВР 17 месеца. От тях изваждаме 6 месеца, т.е. 4 месеца (3 плюс 1) като технологичен срок за самия конкурс и още 2 месеца за забавяне на излизането на съобщението за конкурса в “Държавен вестник”.
С други думи, остават 11 месеца, които могат да бъдат определени като загубени за мен в тежката бюрократична система на МВР.
Аз не мога да се чувствам другояче освен като безсилен да пробия през препятствията и преградите, свързани с начина на работа и с отношението към кадрите в МВР, които в края на краищата ме карат да разглеждам тези вече много месеци, като излишно размотаване и като период от време, който ми носи сериозни морални щети.
За материалните щети (които могат условно да бъдат изчислени като получаване на средно по 500 лева на месец по-малко) не искам да говоря, за да не бъда обвинен в корист и сребролюбие.
Искам да бъда правилно разбран и да не бъда обвиняван във високомерие, когато се опитвам да изтъкна, че подобен неимоверно бавен ход на моята процедура се случва с човек като мен, който има своето обществено име и не малък авторитет, заедно с:
●● Десетки научни публикации по проблеми на националната сигурност;
●● 3 книги в сферата на националната сигурност;
●● Повече от 10 години преподавателска дейност в наши висши училища, при това знам, че лекциите ми неизменно са били харесвани от моите студенти;
●● Множество участия в наши и международни конференции;
●● 5 години като народен представител и член на парламентарната Комисия за национална сигурност (1990-1994 г.);
●● 3 години като председател на парламентарната Комисия за национална сигурност (1992-1994 г.);
●● 5 години секретар на президента по националната сигурност (2002-2006 г.).
Не мога да не се запитам, какво в такъв случай правят онези честни и почтени хора, които работят и дават най-доброто от себе си за системата на МВР, но нямат съответната биография и постижения и затова би им било далеч по-трудно от мен да отстояват своите права, да ангажират вниманието на министъра със своя проблем, разчитайки, че той познава техните качества?
Още повече, че аз опитах практически всичко, което можах чрез своето име и добри контакти в МВР - за да разбера как вървят и докъде са стигнали моите документи и се натъкнах на една стена от мълчание, бягство от отговори, криене от страна на хора, които биха могли да ме информират и свиване на рамене с очи, сочещи нагоре – т.е. ами министъра не подписва заповедта...
УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН МИНИСТЪР,
Позволих си да смятам, че моят случай нагледно и в особено остър вид илюстрира че:
●● В работата с хората в системата на МВР има много проблеми;
●● Отделният служител от тази система все още не е получил нужното уважение, полагащо се на всяка една човешка личност;
●● Все още на хората в МВР се случва да се гледа като на винтчета и болтчета от някакъв сложен механизъм и единственото, което те трябва да правят е да чакат, да само да чакат и дълго да чакат, защото са безгласна функция на начина, по който функционират съответните служби в МВР и могат единствено да разчитат, че в даден момент зъбните колела на тази система ще се завъртят и ще решат техния проблем така, както би трябвало по закон.
И това става в 21 век, когато са измислени и внедрени съвременни комуникационни и управленски технологии, които да превърнат изключително бавната и необяснимо тромава процедура като моята – в абсолютен и недопустим анахронизъм!
ГОСПОДИН МИТИСТЪР,
Моля не просто да решите моя случай в разумни и приемливи за нормалното човешко отношение срок, но и да направите всичко възможно МВР да се промени така, че да мотивира по европейски своите служители и да гледа на тях не като на анонимни бурмички и винтчета, а като на най-ценния свой капитал, без който то не би работило съвременно и демократично.
С уважение:
Николай Слатински
01.07.2008 год.
► Писмо до министър-председателя Сергей Станишев – от 27 октомври 2008 година.
До: г-н Сергей Станишев
Министър-председател
на Република България
МОЛБА
от доц. д-р Николай Слатински,
преподавател във факултет “Сигурност”,
Академия на МВР
ОТНОСНО: Назначаването ми на длъжност „доцент”, заемана от държавен служител, въз основа на проведен конкурс
УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛ,
Обръщам се към Вас по личен въпрос, но го правя преди всичко защото съм убеден, че става дума за нещо повече от личен въпрос, а за проблем който засяга дейността на Министерството на вътрешните работи и отношението към хората, работещи в това министерство.
С края на първия мандат на президента приключи и моето сътрудничество с него в качеството ми на негов секретар по националната сигурност.
● От 1 февруари 2007 година съм на работа като преподавател в Академията на МВР - в съгласие с очертаната тогава пред мен от страна на ръководството на Академията на МВР перспектива за назначаването ми като доцент на държавна служба на длъжност от категория “В”.
● На 19 април 2007 година Академичният съвет към Академията на МВР взе решение да бъде открита процедура за избор на доцент-държавен служител към факултет „Сигурност” на АМВР.
● На 15 септември 2007 година министърът на вътрешните работи г-н Румен Петков подписа заповед Рег. No. К-5247 за обявяване на този конкурс.
Веднага се вижда, че по напълно бюрократични причини, свързани с лоша организация на работата, излизането на тази заповед безпричинно се забавя с цели 5 месеца.
● На 16 ноември 2007 година обявата за конкурса излиза в брой 94 на „Държавен вестник”.
● На 3 април 2008 година Академичният съвет към Академията на МВР ме избира за доцент-държавен служител в съответствие с обявения и спечелен от мен конкурс.
Ще посоча, че поради съответно тълкуване на закона, аз трябваше да премина фактически не през един, а през два конкурса – единият за да ми се даде възможност да бъда назначен за държавен служител, а вторият – вече по Закона за научните степени и звания.
УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛ,
След като бях избран от Академичния съвет на АМВР на указаната длъжност, изминаха 6 месеца, през които аз все още не съм назначен, оставайки в напразно и с нищо необяснимо очакване на подписа на министъра на вътрешните работи г-н Михаил Миков.
На 1 юли 2008 година изпратих молба до г-н министъра да разгледа моя случай, защото неговият подпис е една бюрократична формалност в изчистената напълно процедура. Отговор на молбата нямам. Не ми се отговаря и на молбите за среща с г-н министъра.
Аз опитах всичко, което можах, за да разбера докъде са стигнали моите документи и се натъкнах на една стена от мълчание, бягство от отговори, криене от страна на хора, които биха могли да ме информират и свиване на рамене с очи, сочещи нагоре – т.е. ами министърът не подписва заповедта...
Равносметката показва, че аз съм на работа в Академията на МВР 20 месеца. От тях 14 месеца могат да бъдат определени като среща с тежката бюрократична система на МВР. А последните 6 месеца са свързани и със сериозни материални загуби, получаващи се от разликата (минимум 500 лева) между възнаграждението за сегашния ми статут (т.нар. ЛРТП) и този, който ми се полага след спечеления конкурс (на държавен служител - хабилитиран доцент).
Аз съм безсилен да пробия през препятствията и преградите, свързани с начина на работа и с отношението към кадрите в МВР, които ме карат да разглеждам тези вече много месеци като период от време, който ми носи и сериозни морални щети.
Искам да бъда правилно разбран, когато изтъквам, че подобен неимоверно бавен ход на моята процедура се случва с човек като мен, който все пак има своето обществено име и научен авторитет.
Не мога да не се запитам, какво в такъв случай правят онези честни и почтени хора, които работят и дават най-доброто от себе си за системата на МВР, но нямат съответната биография и постижения и затова би им било далеч по-трудно от мен да отстояват своите права, да ангажират вниманието на министъра със своя проблем, разчитайки, че той познава техните качества?
УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛ,
Моят случай нагледно и в особено остър вид илюстрира че:
● В работата с хората в системата на МВР има много проблеми;
● Отделният служител от тази система все още не е получил нужното уважение, полагащо се на всяка една човешка личност;
● Все още на хората в МВР се случва да се гледа като на винтчета и болтчета от някакъв сложен механизъм и единственото, което те трябва да правят е да чакат, само да чакат, дълго да чакат, защото са безгласна функция на начина, по който функционират съответните служби в МВР и могат единствено да разчитат, че в даден момент зъбните колела на тази система ще се завъртят и ще решат техния проблем така, както би трябвало по закон.
И това става в 21 век, когато са измислени и внедрени съвременни комуникационни и управленски технологии, които да превърнат изключително бавната и необяснимо тромава процедура като моята – в абсолютен и недопустим анахронизъм!
УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛ,
Моля не просто да ми съдействате - в рамките на Вашите правомощия - моят случай да бъде най-сетне разрешен в разумни и приемливи за нормалното човешко отношение срок, но и да упражните своя безспорен авторитет на ръководител на българското правителство да се промени МВР така, че да мотивира по европейски своите служители и да гледа на тях не като на анонимни бурмички и винтчета, а като на най-ценния свой капитал, без който то не би работило съвременно и демократично.
С уважение:
Николай Слатински
Доцент в Академията на Министерството на вътрешните работи
Народен представител (1990-1994), Председател на парламентарната комисия по национална сигурност (1992-1994), Секретар по националната сигурност на президента на Република България (2002-2006)
София, 27.10.2008 год.
► Писмо от началник отдел „Приемна” към Министерски съвет Соня Божикова - от 16 ноември 2008 година.
До: Доцент д-р Николай Слатински
Академия на МВР
Факултет „Сигурност”
Уважаеми доц. Слатински,
В отдел „Приемна” на Министерски съвет по електронната поща постъпи Вашето заявление, отнасящо се до твърдението, че нямате отговор от имащата отношение институция във връзка с отправени писма, касаещи проведен конкурс за назначаване на длъжност доцент към Академията на Министерството на вътрешните работи (АМВР). Получихме идентично Ваше изложение и по пощата.
Бъдете сигурни, че отговорно и задълбочено разглеждаме постъпилите материали.
Водени от желанието да изясним случая, извършихме проверка чрез компетентната администрация.
Началникът на отдел „Жалби, предложения и сигнали”-МВР ни информира, че във връзка със спечелен от Вас конкурс, от ректора на АМВР е изготвено предложение за присъждане на категория „В” и назначаването Ви на длъжност във факултет „Сигурност”. На 25.04.2008 г. от дирекция „Човешки ресурси” е изготвен проект на заповед, предложен за доклад.
Уведомени сме, че по искане на ректора на Академията, предложението е върнато на последната.
Впоследствие, на 26.09.2008 г. в цитираната дирекция е получено друго такова предложение. В резултат на 07.10.2008 г. в дирекция „Човешки ресурси” е изготвен проект на заповед за присъждане на категория „В” и назначаването на дръжност доцент във факултет „Сигурност” при АМВР, която е депозирана за доклад на министъра на вътрешните работи.
Надяваме се, че сме внесли яснота по въпроса. Готови сме и в бъдеще да разискваме други поставени от Вас теми.
Благодарим Ви, че се обърнахте към министър-председателя.
С уважение,
Началник на отдел „Приемна”
Соня Божикова
► Писмо до министър-председателя Сергей Станишев – от 17 ноември 2008 година.
До: г-н Сергей Станишев,
Министър-председател
на Република България
МОЛБА No. 2
от доц. д-р Николай Слатински,
преподавател във факултет “Сигурност”,
Академия на МВР
ОТНОСНО: Назначаването ми на длъжност „доцент”, заемана от държавен служител, въз основа на проведен конкурс
УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛ,
Обръщам се отново към Вас, защото отговорът, който получих от г-жа Соня Божикова, началник на отдел „Приемна”, не ме удовлетворява напълно. Всъщност, от него става ясно, че предположенията ми за проява на крайно несправедливо и тенденциозно отношение към мен от страна на отговорни длъжностни лица в МВР са били основателни.
Преди да изложа мотивите си за това твърдение, искам да благодаря на г-жа Соня Божикова, защото от нея получих първи отговор на моите опити да поставя своя проблем пред отговорни фактори в държавата. Най-сетне имам писмено свидетелство, че в администрацията на правителството и на отделните министерства има хора, които се опитват да си вършат работата и не остават глухи към отправените до тях писма, молби и жалби.
Отговорът на г-жа Соня Божикова обаче е непълен и поражда у мен следните въпроси и разсъждения:
● Не става по никакъв начин ясно кога (на коя дата) и защо (с какви мотиви) ректорът на Академията на МВР е поискал да се върнат обратно в АМВР моите документи, въпреки че дирекция „Човешки ресурси” на МВР своевременно е изготвила проект на заповед за назначаването ми на спечелената от мен чрез конкурс длъжност доцент-държавен служител и с доклад го е предложила на министъра на вътрешните работи за подпис.
● Не става по никакъв начин ясно защо чак на 26.09.2008 год. отново документите ми са върнати в дирекция „Човешки ресурси” на МВР и дали това са същите документи или в тях са извършени промени (макар че няма никакви нови или променени обстоятелства).
● Не става по никакъв начин ясно защо г-жа Соня Божикова ми праща отговор на 14.11.2008 год. без да е направена справка - каква е съдбата на изготвения повече от месец преди това – на 7.10.2008 г. - от дирекция „Човешки ресурси” на МВР нов доклад за подпис от министъра на вътрешните работи. Министърът не подписва заповедта за назначаването ми, макар че 40 дни тя е на неговото бюро и цялата процедура е кристално ясна, изчистена и напълно в съответствие със законите на страната ни.
УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛ,
И от писмото на г-жа Соня Божикова става ясно, че спрямо мен - от лица, облечени с власт и правомощия - са извършени съзнателни нарушения.
Това са действия, които:
● Нарушават моите граждански права.
● Нарушават българските закони.
● Водят до материални щети за мен с конкретно финансово измерение.
● Водят до морални щети за мен и моето достойнство и авторитет.
Всичкото това, съвсем логично, не може да ме остави мълчалив и безразличен. Предполагам, че сте убеден, доколкото поне относително ме познавате, че аз не съм човек, който се страхува да води битки за каузи и срещу неправди, ако е убеден, че са извършени умишлено и със зла воля.
Ето защо още веднъж Ви моля настоятелно да се намесите лично и да сложите край на извършваните спрямо мен нарушения. Като човек, който декларира, че уважава законите ни и добрите демократични практики, Вие не бихте могли да имате капка съмнение, че аз ще използвам някои или всичките от останалите възможности да защитя правата си и своето име:
-- Ще откликна на предложението на мой съмишленик, депутат - да отправи питане до Вас в Народното събрание относно моя казус.
-- Ще дам гласност в медиите на безобразието, от което съм потърпевш.
-- Ще се обърна към българския съд с искането да защити моите права.
-- Ще сезирам европейските политически и правозащитни институции - да видят какъв произвол се върши спрямо мен. А аз не се съмнявам, че те няма да се отнесат равнодушно нито към нарушаването на гражданските и професионалните ми права, нито към фактите от моята биография – в т.ч. като бивш председател на парламентарната комисия по национална сигурност и като бивш секретар на президента по националната сигурност.
Вярвам, г-н министър-председател, че като политик, съзнаващ своите отговорности, можете да оцените вярно моето положение (вече 2 години) и бихте ме разбрали защо съм силно мотивиран, казано по-образно, да не си оставя в никакъв случай каруцата в калта. Вие сте ми последната надежда, че няма да се наложи да действам на принципа – „На война като на война”.
С уважение:
Николай Слатински
Доцент в Академията на Министерството на вътрешните работи
Народен представител (1990-1994), Председател на парламентарната комисия по национална сигурност (1992-1994), Секретар по националната сигурност на президента на Република България (2002-2006)
София, 17.11.2008 год.
Здравейте г-н Слатински!
Вие много добре знаете, но все пак ние, две майки на курсанти в Академията на МВР искаме да ви кажем, че положението в Академията за студентите във факултет "Сигурност" става нетърпимо. Пълна липса на перспектива, неяснота, преследване на алтернативното мнение, военщина по отношение на дисциплината. Най-лошото е, че въпреки усилията на миналия и сегашния декан, положението се влошава, защото начело на Академията стои един некомпетентен човек и лош управленец. Ректорът много повече преподава в други учебни заведения, стои си в президентството и е оставил нещата в Академията на самотек. Ние не смеем да си кажем имената, за да няма разправа с нашите деца - момиче и момче. Но се обръщаме към вас, защото сте смел човек - поведете ни! Молим ви отново - бъдете наше знаме. Ние, когато имаме зад кого да застанем, ще бъдем много. Иначе Академията умира. Тя не може да се управлява от човек, който работи на 5 места, чете лекции в конкурентни учебни заведения, а не се интересува от Учебното заведение, на което е ... ректор. Искаме промяна, но си нямаме водач, нямаме си човек, зад когото да застанем. Сърцата ни се късат, когато гледаме как нашите деца се измъчват!
Много разсъждавах над вашия коментар и се колебаех дали да не го изтрия, защото рискувам да бъда обвинен, че на моя сайт се пишат такива неща срещу ректора на Академията на МВР.
Защото натискът срещу мен продължава, под мен се рие, рови се. На всяко тяхно скрито действие аз мога да отговарям както досега - само открито.
Само светлината няма да позволи на тези, които искат да властват скрито и тоталитарно над нас - да го правят скрито и тоталитарно.
Аз съм свободен човек, защото съм си казал, че ми е късно да се страхувам от хора, които не уважавам. Но не мога да приема вашата молба да ви стана знаме, да ви поведа в битката за вашата, на вашите деца справедлива кауза...
Причините за това са много.
И първата от тях е, че в случая аз водя моя персонална битка срещу беззаконието и срещу прояви, които са като сянка, хвърляна от миналото.
Вие сте две - ако тръгнете само две, ще бъдат смачкани вашите деца и ще им разбият бъдещето. Ако сте 20 - шансовете ви нарастват. Но ако сте 200 - вече сте сила.
Ако си останете 2, или 4, или 6 - значи битката не си струва. Значи огромното мнозинство от тези, които страдат по същия начин като вас не са свободни хора.
Но аз не мога да съдя хората, за това, че не са свободни. Страхът за хляба, страхът за работата, страхът за бъдещето са изключително силни. И тук човек прави своя личен избор.
Аз не искам да бъда гладиатор, който се бие сам на сцената - не, че не съм го правил. Ако се реша отново да бъда гладиатор, то само при въстание - заедно с много други такива като мен, които не искат да бъдат повече роби.
В демократичното общество държавата дава право на всеки да се бори за своето щастие, успех, просперитет, свобода. Но тя, държавата защитава правата на всички. Ако дори само на един правата са нарушени, това вече не е демократична държава. В момента министър Миков и ректор Марков нарушават - чрез властта, която притежават - моите права. Значи има един човек с нарушени права и аз трябва да се боря срещу това нарушаване и за този човек - без особено значение, че този човек съм аз.
Докато в тоталитарните държави се правят, че се грижат за щастието, успеха, просперитета, свободата на всички, но не им пука за правата на никой отделен човек.
Аз не искам моята държава да допуска хора с тоталитарно мислене да решават хорски съдби и с това тя, моята държава да се връща към времето, когато беше тоталитарна.
Но си давам сметка, че в днешните тежки условия всеки е угрижен за своя хляб, работа, бъдеще и моята битка няма шанс да бъде подкрепена от тези, които лесно могат да се окажат утре на моето място и да станат същата жертва на произвол.
Ето защо не си правя илюзия и не искам никого да ангажирам с моята кауза. А ако стана ваше знаме, ако ви поведа, мога да бъда обвинен, че ви използвам, че ви употребявам.
Но си признавам - потресен съм как младите хора в АМВР, курсантите, които толкова обичам, в общи линии се държат като на заколение, мълчат, спотайват се. Не ви обвинявам вас, техните майки, че сте ги възпитали така. Давам си сметка колко рискове иначе те биха поели. Но мълчаливите агнета си остават агнета и рано или късно ги заколват. Прецакват ги. Разбиват им бъдещето. А най-голямата заблуда е, че всеки може да се спаси сам. Така всеки ще бъде прецакан още по-лесно - един по един.
Иначе и аз виждам как се влошава с всеки изминат ден управляемостта в АМВР. Но не искам да излезе, че водя лична битка с ректора на АМВР. Той сам има право да реши в колко ВУЗ-а д преподава и дали е редно ректор на един ВУЗ да преподава в конкурентен ВУЗ.
Аз не се изживявам като морален съдник.
Само мога да подхождам професионално и да се чудя как се справя като секретар на президента и ректор едновременно, след като аз - за да бъда полезен на президента - работех в президентството по 16 часа на ден. А в областта на националната сигурност във всичките й аспекти, все пак той, ректорът на АМВР е с доста по-ограничени знания от мен - не поради друго, а защото е юрист, специалист по наказателно право.
Но в края на краищата - президентът решава кой да го съветва и дали е удовлетворен от съветите му...
Накрая, съжалявам, че сигурно сте очаквали от мен друг отговор. Затова бях по-многословен, за да ме разберете, че отговарям отрицателно на вашия призив не защото ме е страх, не защото нямате основания за тревогите, но защото тук е въпрос на личен избор на вас - майките и бащите на курсантите и на самите курсанти - искате ли да бъдете свободни хора и колко свобода можете да понесете, а най-вече - от колко свобода не се страхувате...
Искам да приведа и 2-3 цитата от една невероятна жена-мислител - Айн Ранд:
Към тези, които издевателстват над мен в момента:
-- "Вашият кодекс провъзгласява, че разумният човек трябва да се пренесе в жертва в името на неразумните, независимият - в името на паразитите, почтеният - на безчестните, справедливият - на несправедливите, труженика - на крадливите мародери, целенасоченият - на нагаждачите, човекът с чувство на самоуважение - на хленчещите неврастеници. Учудва ли ви духовната нищета на околните? Човек, който е постигнал тези добродетели, няма да приеме вашия морален кодекс; а човекът, който приема вашия морал, няма да достигне тези добродетели."
-- "Разбрах, че при поражението на всеки достоен човек се стига до една точка, когато само собственото му съгласие може да позволи да злото да го победи; че другите по никакъв начин няма да успеят да му навредят, ако той им откаже съгласието си. Разбрах, че мога да сложа край на безчинствата ви като само произнеса наум една-единствена дума. И аз я произнесох. Думата беше "Не".
-- "Вие заявявате, че сте неспособни да обуздаете силите на неодушевената природа, обаче предлагате да впрегнете в хомот разума на хора, с чиито постижения и способности не можете да се мерите. Заявявате, че не можете да оцелеете без нас, но въпреки това предлагате вие да диктувате условията на нашето оцеляване. Заявявате, че се нуждаете от нас, а пък си позволявате наглостта да отстоявате правото си да ни управлявате от позицията на сила¬та и очаквате, че ние, които не се боим от изпълващата ви със страх физическа природа, ще се разтреперим пред някакъв мерзавец, който е успял да ви уговори да му гласувате възможността да ни командва."
Към вас и-или вашите деца:
-- "Станете безмълвния неподкупен враг, от когото се боят. Когато ви принуждават, подчинявайте се, но не доброволно. Никога не се нагърбвайте доброволно с изпълнението на тяхно желание, молба или намерение. Не съдействайте на разбойника да се изкарва ваш приятел или благодетел. Не помагайте на тъмничарите да ви заблуждават, че техният затвор е вашата естествена житейска среда. Не им помагайте да изкривяват действителността. Тази измама е единствената стена, която удържа приливните вълни на скрития им страх, страха от осъзнаването, че са нежизнеспособни; разрушете стената и ги оставете да се издавят; вашето одобрение е единственият им спасителен пояс."
-- "В името на най-доброто у вас, не пренасяйте този свят в жертва на най-лошите в него. В името на ценностите, благодарение на които сте живи, не позволявайте представата ви за човека да бъде изкривена от грозното, долното и глупавото у онези, които никога не са заслужавали да се наричат хора. Никога не забравяйте ис¬тинския образ на човека - гордо вдигнато чело, непримирим разум и уверена крачка, която го води към необятни възможности. Не позволявайте вашият огън да изтлее искрица по искрица в безнадеждното тресавище на приблизителното, на разните му там "несъвсем", "не още" и "въобще не". Не позволявайте героят във вашата душа да загине в безнадежден копнеж по живота, който сте заслужавали, но никога не сте успели да постигнете. Проверете кой е пътят, по който вървите и каква е битката, която водите. Желаният от вас свят може да бъде спечелен, той съществува, той е реален, той е възможен, той е ваш."
Здавейте г-н Слатински,
Позволете ми да пиша на вашия блог или страница ,открито, и надявам се без да Ви засегна много. Името ми е Александър и споделям голяма част от идеите Ви за националната сигурност на страната. Големият Ви проблем е , че се опитвате да кажете очевидни истини за стратегическото състояние и място на България в световното , европейското, балканското пространство на управляващи и си позволявам да добявя политическа „опозиция” у нас .Стратегическата ни сигурност като правило няма нищо общо с политиката на партии, а с политиката(стратегията) на една страна.. Искам да кажа независима или зависима, временно независима или временно зависима. В общия смисъл колко зависима и колко временно.
Проблемът Ви е и в това , че ако приемат идеите Ви, то – просто не сте им нужен да ги използват, защото те са очевидни и лесно се присвояват , ако не ги приемат – се оказвате в положние, в което не им пречите, но и не ги дразните т.е. отново не сте им нужен.
Вие се оказвате в положението на философите от древността, които са извели аксиоми,закони, правила за поведение на цивилизации , които са изчезнали отдавна и техните утопии са останали в учебниците, и не са успели да ги спасят и отдавна не същетвуват.
Не искам да ви обиждам , нито да ви величая, аз самият съм в близка до вашата ситуация Това , което мога да споделя е да си намерите друга цивилизация, друга страна, друга държава , която да съветвате. Някъде , където някой ще ви прочете , ще ви почете , ще ви плати , надявам се , без да ви омерзи за това , че мислите различно или прагматично.
Не приемайте съвета ми като отрицание. Просто смятам , че у нас могат да Ви разберат, но никой няма да приложи идеите Ви в практика , защото не носят пари , не носят популярност, не могат да се приватизират. При нас всеки е „по” и експерти „дал бог „ и не са необходими, освен ако не носят дивиденти.
Учил съм стратегия в други държави, в които държавата и страната са по- важни от всеки един владетел, политик и и прочие,. и националната сигурност е на пиедестала на оцеляването и благоденствието на индивидите и общността, не само в древността , но и в съвременността и не разглеждат изчезването на нации и националности като невъзможност, нереалност и далечна незначителност…
Ще ми се да убедите в правотата си хората, към които отправяте щения, но само цередворците получават призвание. Уважавам упоритостта Ви да защитите заплата , която по право ви се полага и съм разочарован , че други висши училища и организации не Ви я предлагат.
С уважение Александър Манолов
Пожелавам Ви успешна 2009 г
Няма да крия, че много ме изненадахте с този коментар и го прочетох с приятно чувство и дори с вълнение.
В много отношения сте прав. Разбира се, че реалната или по-скоро актуалната ни политика за сигурност, а и въобще - политика за всичко и във всяко направление, е ежедневна, повърхностна, обикновена, елементарна. В нея няма място за стратегическо мислене. И може би поради това - в нея няма мято и за такива като мен, които поне се опитват да мислят стратегически или поне не ден за ден...
Според един мой колега България по принцип е лишена от способността и традицията (или може би именно поради традицията) да мисли стратегически. Така че нямам илюзии, че мога с моите анализи да предизвикам радикална революция или поне качествено различно правене на политика.
Още повече, че аз познавам отблизо 80-85% от хората, които в моента в различните институции правят политиката. Трудно ще Ви е да си представите дори колко много от тях са елементарни хора, водени от грижа за всичко, което е по-ниско в тялото им от сърцето. Те нямат и амбицията да направят нещо сериозно, гледат да са там, защото да си там е изгодно, полезно и престижно.
Съвсем по човешки, без капка високомерие, Ви казвам, че в нашия политически елит е надхвърлен здравословният минимум от дребни хора и дори нищожества.
Аз изобщо не се изживявам като някакъв древен атински мъдрец. Единственото, което се опитвам да правя е да посочвам, че има алтернативи.
И го правя, защото се се надявам, че може младото поколение на България да си поиска България от тази сбирщина от обикновени, алчни, хитри, елементарни хора, сред които има и толкова много нищожества. Тайно се надявам млади(те) хора в България да си кажат, че им е писнало от това - тази сбирщина да превръща България в отходно място (а за самата сбирщина - доходно място).
Знам, че в момента пиша малко грубо, но то е защото искам да има контраст, да има гняв, да има болка сред младите за България.
И ако този гняв се появи, а после се трансфомира в желание нещата да започнат да се променят, тогава - колкото са ми силите - бих могъл да помагам, да подсказвам, ако разбира се от това има нужда.
България е донякъде в сходна ситуация на Франция от средата на 18 век. Един режим или по-скоро един начин на правене на политика е фалирал, агонизира и не може да роди нищо креативно. Само че защо да тръгваме по път, който макар и да ражда велики личности, накрая се изражда в непрекъснато работеща гилотина?
За жалост, не се виждат нито Русо, нито Мирабо. Всичко може да се превъне в пародия, във фарс.
Гнилостта на държавата България и на псевдообществото България ме кара да пиша и да се надявам на младите хора.
Не знам дали бях ясен.
Накрая и едно несъгласие с Вас. При това остро. По-скоро - остро несъгласие с това, което някой би разтълкувал в написаното от Вас.
Аз се боря в момента не главно и не само за заплатата си. Парите не са водещият мотив. Не искам да излезе, че вдигам толкова шум само заради заплата с 500 лева повече!
Мотивиран съм да отстоявам правата си, защото се натъкнах на гнили хора, на гнили нрави, на гнили порядки, на атмосфера и манталитет, които са сдухани и издухани от историята, а у нас те са още живи и здрави! Трудно ми беше да повярвам, че с динозавърна архаичност могат да се ширят нагласи и стереотипи на най-високо ниво - при това - днес, в началото на 21 век! Потресен съм как в управлението има хора, които са толкова далеч от елементарната човешка порядъчност, които не зачитат и дори мразят човека, щом той формално е техен подчинен! Именно срещу тези сенки и призраци от миналото, които са увиснали с управленската си немощ като воденични камъни на шията на България, аз воювам.
И бих се радвал ако те бяха само въображаеми вятърни мелници, та и аз да съм само един заблуден рицар на печалния образ.
Но не, това са кратуни, през които вятърът на модерността минава и произвежда в кухата им вътрешност само едни отчаяни стонове - толкова пусто и празно му е в тях...
До Министър председателя на Репулика България
г-н Сергей Станишев
Уважаеми господин Станишев,
Моля да отделите минутка от ценното Ви време за случая "Слатински". Така, както Вашият баща -секретарят на ЦК на БКП Димитър Станишев през 80-те години отдели от времето си, за да изчете три папки писма до инстанции на моя, никому неизвестен /за разлика от Слатински/ баща - Георги Петров Савов - неоснователно изключен от БКП на местно и областно ниво.
Вашият баща, уважаеми господин премиер, имаше куража да защити лично един непознат редови партиен член пред Централната комисия на БКП. Не знам, как точно го е направил/никога не разбрахме това/, но моят баща беше реабилитиран в тази най-висша инстанция.
До края на живота си /почина през април 2001г./ баща ми Георги Савов вярвяше, че рано или късно справедливостта побеждава. Така ни е възпитавал през целия си живот. Даваше за пример нелишените от риск действия на Димитър Яков Станишев.
Моля Ви, господин премиер, не оставяйте доцент Слатински да чака дълго за справедливост, която той заслужава!
С уважение:
Мария Георгиева Чавдарова
27.12.2008г.
Драга Мария,
Защото сме приятели та си позволявам да се обърна към теб така...
Както се казва - нищо ново под небето!
А ние си мислихме, че демокрацията може да направи хората по-демократични и повече хора.
За жалост, прави са тези, които твърдят, че пътят и характерът на човека са предначертани, предопределени (дали от Съдбата, дали от Бога, дали от някой друг далеко от и високо над нас). Или си човек, или не си. Независимо от строя, в който живееш.
Останалото е лични, непрекъснати усилия да надраснеш, да надскочиш себе си. Да се опиташ да станеш нещо повече от това, което ти е преодпределено (дали от Съдбата, дали от Бога, дали от някой друг далеко от и високо над нас). Но колко ли от хората, облечени с власт са способни да осъзнаят това и дори да се опитат да го постигнат.
Уважаеми господин Слатински,
бих желала да Ви подкрепя във Вашата лична, но преди всичко общ(а)ествена кауза. За съжаление не само в системата на МВР действат по описания от Вас начин; Да, очакването е, че служителите, работещи в "деполитизираните" институции в сектора за сигурност не могат да си позволят да критикуват властта, горестоящите, властоимащите. Да работиш в МВР, МО, ДАНС означва, очаква се да козируваш, да изпълняваш, да служиш на интереса не на гражданите, не в полза на страната и обществото, а да слугуваш на шефовете си.
Знаете ли това, което ме безпокои е не толкова, че някой от приближените сътрапезници на г-н Президента ще вдигне злонамерено телефона за да нареди лице X или Y да не бъде назначено на работа, служител X или Y да бъде уволнен, да не бъде повишен, да не му се увеличи заплатата, да бъде наказан, защото е "нелоялен" към властта, защото е политически неблагонадежден. Ние тези в президенството вече ги знаем, всички ги разбраха - не само в България, но и по света, но какво да се прави хората предпочетоха именно този президент. Слаева богу неговият рейтинг главоломно пада, а тези около него, ако не са на тази службица в администрацията на Президента са никои - в по-голямата си част си остават просто бивши ДС ченгета, обучени в школите на СССР.
Това, което ме безпокои най-вече е, че ръководители, мениджъри, шефове на средно ниво си позволяват да тормозят директно подчинените си, да им крещят, да ги обиждат, да ги дискриминират, да демонстрират власт, която им е дадена за да управляват по-добре, а не за да злоупотребяват с нея. Представете си например млада жена, която кой знае заради какви качества е станала средно ниво началник, да заявява "на X (неин подчинен) цвета на очите й/му можем да ги направим такива, каквито ние (шефовете) си пожелаем"; "тя/той само мрънка и за нищо не става" (а тя/той е бил да кажем търговски представител на страната ни в една от водещите страни в света, т.е. човек с опит, експертиза, вече оценен и доказал се и само по стечение на абсурдните закономерности, действащи в българската администрация, стигнал до унижението да храни семейството си, работейки под ръководството на въпросната "шефка"). Или друга персона, пак средно ниво началник, да заяви демонстративно и самоуверено на своя подчинена - 'Ти ще си следващата" (имайки предвид следващата, която под негов - продиктуван разбира се по-отгоре в йерархията - натиск ще напусне отдела, който той по случайност и без реален конкурс ръководи.
Резултата е - ниско ниво на експертиза, липса на институционална памет, лошо качество на административните услуги, липса на административен капацитет, нови (разбира се свои) служители, лесни за управление и манипулиране.
За съжаление това дали Вие ще бъдете или не назначени в АМВР няма да промени състоянието на българската администрация, нито качеството на управление на страната - необходима е нова енергия, нова политика, нови хора, нови познания.
Успехна Вас и на всички нас!
К.
Dear K.,
Аз изобщо нямам и капка илюзия, че моят случай е изолиран. Напротив, иска ми се да покажа, че щом могат някакви временни управляващи, началници, босове, да мачкат човек с моята биография (говоря от гледна точка на вписаното в нея, не съм се взел насериозно!), то какво остава за редовите служители, които са нормални, честни, трудолюбиви, порядъчни, свестни хора...
Многократно съм писал до президента анализи за унижаващото и крайно дискрииниращо отношение към професионалистите. Професионализмът е последното нещо, което би гарантирало израстване в кариерата и това е така както в държавната, така и в общинските администрации. Далеч по-сигурно е да заложиш на друга, на различна карта - политически и партийни протекции, любоник-любовница, роднина, земляк, корупция...
Не напразно искам чрез моя случай да покажа един обществен проблем.