На официалната церемония по прекратяването на българското участие в операцията по стабилизиране и възстановяване на Ирак („стабилизиране” ... „възстановяване” ... „Ирак” – в тези думи има толкова много зла ирония и горчив сарказъм), президентът Първанов заяви: „Трябва да признаем, че имаше и грешки, и пропуски, които съпътстваха организацията, подготовката и реализацията на мисията в Ирак.”
  Това са контатации не на някой независим политически наблюдател, а на върховния главнокомандващ. Затова със страшна сила виси въпросът: „А той какво направи, за да ги няма тези грешки и пропуски?”...
  Отчасти отговор на този въпрос се опитва да даде книгата ми „Ирак. Така съветвах президента”, която предстои да излезе – надявам се – в началото на 2009 година.
  Наближаващата 5-а годишнина от трагичното нападение над нашата база в Кербала, отнело живота на 5 български бойци, е задължителен повод страната ни да си спомни за случилото се на 27 декември 2003 година в този полусредновековен, затънтен и затънал в беззаконие и безпорядък град, намиращ се не на хиляди километри, а на светлинни години от насъщните ни национални интереси.
  Но непосредствен подтик да напиша този материал ми даде една чудесна и удивително как успяла да излезе в списание „Военен журнал” (издание на Министерството на отбраната) статия на преподавателя във Военна академия Иво Маринов - „Проблеми на стратегическото военно лидерство” (“Военен журнал“, Nо. 2, 2008 г., стр. 16-26).
  Откъси от тази статия, заедно с извадки от 2 мои анализа до президента, привеждам в този свой материал.

  Ако внимателно прочетем написаното от Иво Маринов, ще можем да си дадем много верни отговори на редица от най-тревожните въпроси, свързани с Българската армия и нейното политическо и военно ръководство.
  Заедно с малката частица от написаното от мен до президента през периода 2002-2006 год. във връзка с войната в Ирак и с нашето участие там (отнело живота на 13 български бойци), статията на Иво Маринов е ясно и ярко свидетелство както за състоянието на нашата армия, така и за качеството на нейното управление и за процесите, пряко свързани с изработването и провеждането на българската политика за сигурност и отбрана.
  Заедно с правителството, носещо основната политическа и военно-политическа отговорност за участието ни в Ирак и, съответно, за загубите от това участие, другите две главни действащи лица в този процес в момента са на един и същи адрес – бул. „Дондуков” 2, а именно президентът Георги Първанов и началникът на неговия кабинет ген. Никола Колев.

  С книгата „Ирак. Така съветвах президента”, аз искам да дам своята гледна точка за Ирак и българската мисия там.
  За мен е повече от очевидно, че трагичният инцидент в Кербала можеше да бъде избегнат, или поне да бъдат сведени до минимум жертвите ни там, а и въобще по време на мисията ни в Ирак (като убити и ранени войници) - ако България имаше с пъти по-качествено и далеч по-отговорно политическо и военно лидерство.
  Впрочем, това може да се констатира – стига да бъде публикуван, така че обществото ни да се запознае с него – и след внимателен прочит на документа на Министерство на отбраната: „Доклад на Комисията за изясняване на инцидента с българския пехотен батальон от състава на Многонационалната бригада в Ирак на 27.12.2003 год.”.

  ● На 23 ноември 2003 година в свой материал до президента писах, че що се касае до терористични удари срещу България, особено за базата ни в Кербала, „въпросът не е Дали?, а Кога?”.
  ● На 14 декември 2003 година в друг свой материал до президента, показателно озаглавен: „Относно: Реакция на президента при евентуални терористични актове срещу страната ни или срещу нашия контингент в Ирак”, аз, освен останалото, предложих ... опорни точки за изказване на президента, в случай, че България бъде ударена в Кербала и даде човешки жертви.
  Тогава някои персони от най-близкото обкръжение на президента ме обвиниха, че едва ли не съм дърпал дявола за опашката.
  ● На 14 ноември и на 20 декември 2004 година на два пъти предлагах президентът да се срещне с близки и роднини на участниците в Първия контингент в Ирак (този, който даде жертвите в Кербала). За съжаление - мое и на близките и роднините, както и на самите бойци от Първия контингент - президентът категорично отказа да проведе тази среща. Тук привеждам тези два мои материала.

  Ето защо за мен е странно президентът да прави констатации за грешки и пропуски в организацията на мисията в Ирак, а сам да не признава и да не поема нито грам от личната си - на върховния главнокомандващ на въоръжените сили - отговорност.
  Нещо повече – с назначаването, първо за свой съветник по военната сигурност, а после и за началник на своя кабинет, на ген. Никола Колев, президентът всъщност даде висока оценка за цялостната дейност на този генерал, в частност и за личния му принос в организацията и провежднето на мисията ни в Ирак.

   Все още неанализираната и без извадени поуки наша мисия в Ирак е само едно от най-силните доказателства, че „има нещо гнило в България!”...
  Така че не ни остава всичко друго, освен да продължим с великата драма на Шекспир: „Останалото е мълчание.”
  Да, но ние не можем да оставим това мълчание да продължи вечно. Защото обществото ни се нуждае от отговори, които да взривят тишината, да разкъсат омертата, заличаваща всички следи и свидетелства, свързани с Кербала, Дивания, „Ашраф” и въобще – с Ирак. Как се вземаха решенията, как се оказахме там, как бойците ни бяха подбирани, оборудвани, командвани и отблагодарени.
  Нашето мълчание може да продължи само една минута – когато сведем глави в памет на българските бойци, дали геройски своя прекрасен и единствен млад живот за една не-българска, не-национална, не-славна и не-нужна кауза.

  Николай Слатински
  25.12.2008 год.

  ► Откъс от статията на Иво Маринов, „Проблеми на стратегическото военно лидерство” (“Военен журнал“, Nо. 2, 2008 г., стр. 16-26).
  За втори път в историята на съвременна България сме изправени пред опасността да се лишим от армия. И докато първият път това се е случило след неуспешни войни и неизгодно подписан Ньойски договор, сега това може да се случи след поредица от политически решения, осъществявани с помощта на послушни военни лидери.
  Основната част от българското стратегическо военно лидepcтвo се провали в съветването на цивилните ръководители кaквa армия ни е необходима и кaк тя дa бъде пoдгoтвeнa дa изпълнява задачите, кoитo стоят пpeд нея.
  Задачите на eднa армия не се определят от кoнюнктypнoтo разполагане на политическите сили, а трябва дa са cлeдcтвие от реална oцeнкa на cpeдaтa за сигурност в стратегическа пepcпeктивa и дa бъдат съобразени с икономическите възможности на страната. Генералите имат отговорност пpeд обществото дa разработят, предоставят и обосноват кopeктнa oцeнкa за стратегическите възможности, пepcпeктиви и предизвикателства пpeд сигурността на държавата, с кoитo армията дa има готовност дa се справи в cлeдвaщите eднo-две десетилетия. Българският генералитет не изпълнява успешно тази задача. С изключение на клакьорcкoтo повтаряне на някои нaтoвcки oцeнки за пepcпeктивитe пpeд cpeдaтa за сигурност, някои от кoитo и в Стратегическия преглед на отбраната, няма национална оценка за особеностите и пepcпeктивитe за развитие на cpeдaта за сигурност за България и мястото на страната ни в бъдещето на региона и света. Taкaвa eкcпepтнa оценкa би трябвало дa е отговорност на стратегическите военни лидepи и лидepитe в сферата на cигypнocттa и тя дa бъде пpeдocтaвeнa на политиците.
  Провалът дa се предвидят условията на бъдещото ангажиране на армията показва пpoпycки в професионалната кoмпeтeнтнocт на генералите, но виждайки бъдещото бойно поле и не казвайки нищо, е много по-сериозна грешка, липса на професионализъм и xapaктep. Моралният кураж е често обратнопропорционален на популярността и това в нaй-голяма степен важи за армията. Историята на военните нововъведения е постлана с провалени кариери на реформатори, които са разбирали ясно бъдещите заплахи и са настоявали за промени.
  Висшите военни лидepи трябва дa притежават и двeтe: физическа смелост пpeд лицето на опасностите, на битките и морален кураж дa пpeдcтaвят и отстояват необходимите нововъведения в интерес на cигypнocттa на страната, кoeтo включва понасянето на остри забележки, а понякога и публично презрение. И на бойното поле, и извън него смелостта е водеща хаpaктepиcтикa на генералите или поне би трябвало дa бъде.
  Българските военни лидepи не се и опитват дa нaправят прогнози за бъдещото използване на нашата армия на наша територия с отчитане на вътрешните и регионалните особености на cpeдaтa за сигурност, в която ще съществува България в следващите дeceтилетия. Нашите въоръжени сили към момента не могат дa изпълнят кoнcтитуционно заложената им фyнкция - защита на териториалната цялост на страната, а peдyциpaнeтo на личния състав, на основния ресурс, кoитo притежаваме, продължава!

  ► 14.11.2004 год., На вниманието на г-н президента, от Николай Слатински, секретар по националната сигурност
  Оптималната и надеждна информация е основа за правилни позиции и верни решения. Президентът получава голяма като количество информация. Въпросът е доколко тя е качествена.
  Така е устроена властта у нас, че президентът трябва да се бори за адекватна информация. А това означава създаване на огромно множество от контакти, поддържане на неформални и формални канали за комуникация, използване на авторитета и връзките на хората от президентската администрация. Иначе има риск от информационен вакуум и дори от дезинформация.
  Роднини, близки, приятели на бойци от Първия контингент в Ирак например, мислят, че президентът е зле информиран за станалото с Контингента преди 27-и декември 2003 год., на 27-и декември 2003 год. (т.е. при самия трагичен инцидент с петима загинали български военни и с множество ранени) и след това.
  На бойците от Първия контингент им липсват грижата и вниманието на президента. Те ценят участието му в траурната церемония и считат за грешка ходенето на сватба в Пловдив [на двама рейнджъри, участвали в мисия в Ирак].
  Може определено да се смята, че съществува Проблем “Първи контингент”. Тези бойци са огорчени от бездушното отношение в МО и ГЩ, боли ги от безразличието което обществото проявява към тях.
  Човек не би могъл да сдържи гнева си като види само какво представлява Допълнителното споразумение към Договора за Кадрова военна служба - хвърчащ лист, съставен небрежно и непълно - с него се пращат хора на среща със смъртта в Ирак. Там не пише за застраховане, а правата на военните са повече от оскъдни.
  Един 26-годишен тежко ранен младеж, пенсиониран въпреки уверенията, че всички ще останат в Армията, кара с пенсия от 53 лв. Тежко ранени като него мрачно казват, че по-добре там някой да ги е доубил – да не се мъчат сега поне роднините им.
  Нелепо е, но никой не е виждал застрахователния Договор! Няма по-класифицирана информация у нас от този Договор! А той е толкова важна част от по-нататъшната участ на бойците.
  С Постановление на Министерския съвет Nо. 6 от 14.01.2004 год., списъкът на ранените, които имат право на 5 000 лв. “за финансово подпомагане” е редуциран от 77 на 28 души, без да е ясно по какъв критерий са избрани те.
  Всъщност, тези 28 човека са хората, качили се в самолета. Сред тях е имало и физически здрави, но изплашили се, получили стрес.
  А ранените бойци, които от чувство за солидарност и чест са решили да останат в Ирак, са пропуснати в Постановлението.
  Въобще, който е качен или се е качил в самолета, е извадил късмет в парично отношение - документите му за обезщетения при злополука и осигуровки са придвижени по етапния ред от Военна болница, докато за останалите има ходене по мъките, обидно ниски компенсации. Те, поради лоша организация или незнание (което е логично - никой не им е обяснил, а и такъв горчив опит сме нямали), търпят материални и морални щети.
  Ако се налага лечението да продължи в болница, която няма договор със Здравната каса, (напр. Александровската), хората трябва да си плащат сами. Отнети са им и правата да почиват в станции на МО през активния сезон.
  Въобще бойците от Първия контингент са досадно бреме за МО – за него те са гурбетчии, въпреки че са в Ирак командировани от МО и с договор, сключен с МО.
  Възстановяването, и особено психическото (физически те са с болежки и деформации за цял живот), след Ирак - също не е грижа за МО и изцяло пада на плещите на семейството. А ако душата не се изчисти от нервното напрежение, то ще остави дълбока следа в нея и може да се превърне в синдром. Някои бойци твърдят обаче, че тук, при дòсега си с МО и ГЩ те получават повече стрес, отколкото в Ирак - заради бюрокрацията и безчовечието.
  МО (и обществото) трябва да помнят, че тези бойци са били пратени на война и са пострадали при изпълнение на дълга си.
  Военните от Първия контингент са ядрото на ония 1 000 души, които с години се въртят и трупат опит по различни мисии. Те са вече много качествени, дисциплинирани бойци (дисциплината в мисиите е по-строга), силни са по природа, не са агресивни, не ходят на мисии за да си вдигат адреналина. Калени на издръжливост и риск, те са развили високи воински качества, разликата между тях и другите в армията става все по-голяма. Най-драстично е разминаването им с “лампазите”, които не са мирисали страх (нека се види колко в ГЩ са били в мисии и рискови ситуации), но знаят да превиват гръб, да се нагаждат, да правят кариера.
  Тази неоправност и бездушие на ред паркетни генерали, дето “мязат повече на канцеларски мишки”, са сринали авторитета им пред бойците от Първия контингент, които все по-трудно виждат мястото си в днешната пълна с хитри, мързеливи чиновници с пагони Българска армия.
  Бойците от Първия контингент са убедени, че към тях се отнасят лошо, че ги изолират, мачкат и ощетяват не само от незаинтересованост и глупост на бюрократите, ами и от страх - че те много могат да разкажат:
  -- За корупцията.
  -- За оборудването (то не е добро и днес - особено за конвоите и патрулите - ще плащаме кръвен данък още, не се ли учим от грешките).
  -- За подготовката и морала.
  -- За героя майор Георги Качорин (спасил с бърза реакция много хора) и уплахата на командирите.
  -- За неоцененото мъжество на едни и реалното дезертьорство на други.
  -- За затлаченото следствие и скритите истини (“тази история потъна”).
  МО и ГЩ менят решенията си често в последния момент, с което рискът нараства, създават се слаби места, които понижават безопасността на системата.
  Бойците от Първия контингент наистина знаят много и искат да го споделят със своя Президент. Стига той да пожелае да се срещне с тях.

  ► 20.12.2004 год., На вниманието на г-н президента, от Николай Слатински, секретар по националната сигурност
  С наближаването на 27 декември, годишнината от трагичния Инцидент в Кербала, се засилват емоциите и активността на самите участници в Първия контингент и на техните близки и роднини – най-вече съпруги.
  Споделял съм по друг повод множеството проблеми, които имат тези хора: с несправедливото определяне на хората в Постановлението на МС с право на възнаграждение заради Инцидента; със „секретността” на клаузите в застрахователните договори; със забавените плащания; най-вече с „потулването” на следствието за 27 декември и с отношението на държавата, главно на министъра и ГЩ към бойците от Първия контингент, което ги кара да се чувстват забравени от всички (само ген. Златан Стойков се е изявил като истински генерал и грижовен човек).
  Военните, които в Кербала са предизвиквали възхита у американците, сега се смятат едва ли не за досадно бреме за Държавата и Армията. Навсякъде за участие са получавали от други командвания медали или плакети, а тук - една проста ламинирана грамота.
  Затова сякаш Чуждата Държава е като майка, Родната - като мащеха.
  В самолета на връщане след трагедията и министър Николай Свинаров, и ген. Никола Колев са обещавали какво ли не и че никой от войниците няма да бъде изхвърлен от армията. А сега при всяко съкращаване на човек, първи и най-силно застрашени се чувстват точно бойците от Първия контингент. Затова те употребяват думи като „гавра”, „подигравка”, „голи обещания”.
  При среща с боец от Първия контингент, пострадал доста тежко на 27 декември и със съпруга на друг участник от Контингента, можах да видя диск с редица фотографии от времето преди и веднага след трагедията. Самите кадри, някои от които са много тежки за гледане, категорично и ясно показват размерите на тази трагедия и преживяното от войниците.
  Това, което се чувствам задължен да споделя е желанието на бойци от Първия контингент или техни близки да се срещнат с президента.
  Наближаващият 27 декември е красноречив повод за такава среща.
  -- На тази среща – ако тя се състои – участниците в нея възнамеряват да предоставят на президента диск с направените снимки от Кербала.
  -- Те искат да споделят с президента своите тревоги и вълнения във връзка с отношението към бойците от Първия контингент (не само към тях), със следствието по трагичния инцидент и редица други въпроси.
  -- Тяхното желание е да се създаде „някакво гражданско сдружение”, което от една страна обединява българските военни, участвали в мисии зад граница и брани правата им (а както военните, участващи в такива мисии, така и самите мисии ще стават все повече); от друга страна, то (сдружението) да пропагандира в много позитивен план ролята, имиджа, и мотивацията на военните да участват в такива мисии, защото подобно участие не се прави главно и единствено за пари, то е в изпълнение на стратегически приоритети на българската политика за сигурност, затова българските бойци-участници в мисии заслужават по-силна подкрепа на обществото и политиците, а не безразличие и обиди като „печалбари”.
  -- Все в този дух още нещо вълнува бойците, участвали в мисии – в МО е нужен специален отдел, който да се занимава с всички аспекти на мисиите, но на първо място – с подбора на кадрите. Като в този отдел трябва да работят и военни, минали през мисии. Не само защото сега за да попаднеш в някоя мисия често се налага да си платиш („Купуваш си правото да отидеш на явна смърт в Ирак – в ада, в окото на вулкана!”). Но и защото „щабни мишоци и лалугери”, не помирисали тежка задача, правят подбора на военните за мисии, без да знаят какви качества са необходими там. Точно затова „един от баш командирите” в напечената ситуация се криеше под масата; брутален майор пък обичаше да рита момчета по тестисите („а ако беше ритнал някой по-ербап, онзи можеше в този стрес да го застреля като куче, без да му мигне окото”); а офицер завършил Военното училище не можеше да чете картата на местността.
  -- Друг проблем, към който ще се насочи вниманието е за адаптацията и социализацията на военните след завръщане от тежки мисии. Те се справят сега общо-взето сами или с помощта на семействата им. А този проблем е проблем не дори само на МО, а на държавата и обществото. Защото стресът е огромен; понякога той започва да се лекува с алкохол; може дори да се стигне до опиати и наркотици; избива също в различни психически отклонения. Освен тежко преживените убийства на другари и ранявания, вкл. техни, те помнят всичко: дори как иракчани ги гледат мълчаливо и правят жестоки и ясни жестове с длани през гърлата си.
  -- На тази среща е вероятно да се постави въпросът за българските лекари (напр. неврохирургът доц. Петков), показали чудеса от умения, надминаващи многократно колегите им в Германия, и заслужаващи слава, възхищение, награди – кой само не е получил държавни отличия или награди на президента, а тези виртуози на родната медицина – не.
  -- Логично е да се потърси мнението на президента и за това - а не е ли съвсем разумно гръбнакът на утрешния команден състав на армията да се формира от военни, минали през мисии? Участието в мисиите е незаменима школа за всеки военен - не само защото калява характера; но и защото повишава компетентността и умението да се реагира при кризисни и екстремални ситуации, като се съхранява способността да се вземат верни решения в такива ситуации; а също и защото в тия мисии се формира нова бойна и коалиционна култура на партньорство.
  Моето мнение е, че е (редно и) добре такава среща да се проведе.