Така съветвах президента: Идеи в сферата на националната сигурност по време на предизборната му кампания през 2006 година (3)

  Членството в ЕС е изключително сериозно изпитание. Ала в същото време то ще предостави уникални шансове и главно на младите хора. За да се възползват от тези шансове, те трябва да са подготвени за тях.
  Президентът може да предложи изготвянето на Национална програма за подготовка на младите хора в България за реализация и успех в ЕС.
  Ако през първия мандат един президент работи за да бъде преизбран, то през втория работи за онова, с което ще остане в историята. А това е невъзможно без да се отстояват каузи. Първият мандат остана без кауза, за която всички да се досещат, че е била приоритет и запазена мярка за президента. Една от възможните каузи през втория мандат са младите хора. Тази кауза може да се обвърже с много тежкия проблем за насилието сред и над младото поколение, за рисковете, пред които са изправени младите пред компютъра - игри с насилие, педофилия и детска порнография в Интернет, нови възможности за трафик на деца за сексуална и социална експлоатация и за набиране на човешки органи.
  Тук ключовият въпрос за насилието над децата се пресича с един друг не по-малко ключов: за новите информационни и комуникационни технологии и за навлизането на младото поколение на България в тях.
  Ние трябва да инвестираме в модерните технологии, в образование, базиращо се максимално на тях, да осигурим достъп до компютрите на колкото се може повече деца и да възпитаваме култура на тяхното ползване, да създаваме качествено нови потребности за ползване на Интернет и да създадем много повече сигурност за децата в Мрежата.
  Ето друга кауза: На кардинална промяна в мисленето и държавните подходи - за да се осъзнае, че ресурсите, вложени в младите, в тяхното здраве и в образованието им, в модерните технологии и в интелекта са наистина стратегически приоритет, че това не са разходи, а инвестиции.
  Темата може да се разшири: ефирът и медийното пространство са силно замърсени с насилие и порнография; рекламират се образци на индивидуализъм и потребителство. Родители коментират безхаберието на държавата, много рязко контрастиращо с мерките в други европейски държави. Президентът ще срещне подкрепа постави ли този проблем. И изобщо, ако вкара в обществения ни дебат въпросът за ценностите.
  В Прехода обърнахме гръб на ценностите. Днес са ни нужни повече чувство за общност и солидарност. Ние трябва да отстояваме ценности като любов, морал, дълг, вярност, отговорност и състрадание. Не може в името на парите и успеха да се губи човешкото у хората. Има държави, където хората живеят по-добре материално, но се чувстват по-нещастни.
  Необходима ни е критична маса хора, личности, които мислят първо и най-напред - какво те трябва да направят за обществото и държавата, а не само - какво държавата и обществото са длъжни да направят за тях.
  Друга кауза, достойна за втория мандат са българите зад граница.
  В най-близко бъдеще страната ще се сблъска с един твърде сериозен проблем – острият дефицит от работна ръка в критични специалности – инженери, лекари, медицински сестри, висококвалифицирани работници.
  Това, паралелно с неизбежния имиграционен натиск след влизането в ЕС изисква да разработим строга и ефективна имиграционна политика. Тази политика трябва да опазва националната ни идентичност. Трябва с ясни критерии да управляваме имиграционния процес. Такива критерии могат да са образованието и квалификацията, споделянето на основни европейски ценности и т.н. Обаче тежест може и трябва да се дава и на българския етнически произход. От една страна това изисква политика към етническите българи, които векове наред живеят вън от България. За тях трябва да се създават добри условия за завръщане и реализация в родината, да се облекчава процедурата за придобиване на българско гражданство: тя за тях трябва да е по-лесна, по-малко бюрократизирана.
  Но не по-малко важно е да има държавна политика спрямо стотиците хиляди сънародници, емигрирали в чужбина. Президентът трябва да работи за промяна на отношението към тях, да се разширява духовното пространство на България и за утвърждаването на позитивния й образ.
  Защо напр. президентът да не апелира към медиите да се показват повече примери за българския успех на Запад: сред т.нар. обикновени хора, които със своя честен труд и огромни умения, с добри качества и високо образование защитава достойно България и българщината. За жалост у нас се вадят на показ редове от черните хроники на местната преса и излиза, че едва ли не всички българи в чужбина са престъпници.
  Не малка част от народа разчита на помощта, идваща от българите-емигранти и в нашата икономика се вливат огромни парични средства. Тези българи сега са социално, икономическо и генерационно явление, но един ден ще станат и политически феномен. Нека да строим мостове към тях. Нека създаваме условия за тяхното завръщане или за това – те да могат да инвестират натрупаните в чужбина знания, опит и средства. По този начин ще дадем и едно ново измерение на нашата идентичност - в духа на глобализираното време и над териториалната ограниченост.
  Глобализацията разширява духовните граници на нашето отечество.
  Европейската интеграция не застрашава българската идентичност. Няма противоречие между българското и европейското. Ние можем да сме както добри европейци в Европа, така и добри българи в България.
  Пълноправното членство в ЕС е събитие с историческо значение. ЕС е естествено, изконно, разбиращо се от само себе си място на България.
  Именно затова през останалите месеци са ни необходими напрегнати усилия, допълнителна мобилизация, консолидация и нова солидарност.
  Същевременно е нужно ясно да се каже: ЕС не е магическа пръчка и панацея, с която ще решим всичките си проблеми. Неискрени или лоши са политиците, пораждащи нагласи за консумативно отношение към ЕС.
  Всеки, който работи за постигането на този стратегически приоритет - независимо дали е управляващ или в опозиция - работи за гарантиране на националната ни сигурност, за европеизацията на България. Всички присъединили се към ЕС страни убедително ни показват, че членството в ЕС е изведено над партийните боричкания, с него никой не си играе, то е мощен импулс за обединяване на усилията. Ето защо Президентът трябва да говори за България като Българин, за Европа - като Европеец.

  14.09.2006 г. Николай Слатински, секретар по националната сигурност

  P.S. Към този материал имаше и някои общи разсъждения за предизборната кампания на президента Георги Първанов. Ще дам част от тях за добиване не представа за моите позиции по този проблем.

   Кампанията е със сбъркана стратегия. Тя доведе до вторична ре-политизация на институцията и доста разми образа на надпартийния президент. С хиперактивност и твърде излишни понякога посещения из страната в не малка степен бе принизена високата (най-висока) позиция на институцията и тя (институцията) се оказа потопена в ежедневието на политическите разпри. С нея (може да се каже) се злоупотребява.
  Пределно ясно е, че залогът в тази Кампания е много висок. Голямата преднина сега пред останалите автоматично ще разтълкува евентуална загуба като тежко поражение. Но спечелването на изборите е възможно и без да се хвърля сянка върху институцията и без президентът да се връща с повече от 5 години назад и да става кандидат като всички други.
  Наистина, президентските секретари са избрани от президента и той е в правото си да им възлага всякакви задачи. Но те са секретари не на партийния кандидат Първанов, а на държавния глава Първанов. Затова е разбираема неохотата да участвам в силно политизирана Кампания. Още повече, че досега е било уважавано (поне аз така го чувствам) това, че съм имал и имам някои ценностни разминавания с партията БСП...
  Според мен много сериозно постижение на сегашният президент е, че първи успя да създаде у обществото реално разбиране какво всъщност представлява президентската институция. В този смисъл тия избори ще са първите, в които средностатистическият избирател ще осъзнава ясно що за позиция и пост е у нас президентът. Абсолютно съм убеден, че досега това не беше така. Нито Желев (като “мърморещият”, т.е. вечно несъгласният с другите власти, често спорещият с тях и спъващият ги, президент), нито Стоянов (като “дърдорещият”, т.е. непрекъснато нещо говорещият, ръкомахащият, но без да има голямо значение, президент) не успяха да уплътнят в обществото представите му за президентската институция. При Желев тази институция си беше сама за себе си – като отделена, независима и ненужна на другите власти. При Стоянов пък тя бе придатък, апендикс, без който другите власти също спокойно можеха.
  Настоящият президент първи превърна президентската институция в реален политически фактор, позиционира я в полето на властите и това е негов огромен успех. И още един повод да смятам, че Кампанията му с тези тичания по села и паланки и с тези правения на помен с чужда пита отново може да превърне президентската институция в церемониална, в ритуална служба - в която има човек, който винаги е свободен и е на линия всеки път, когато трябва да се реже лента или прави първа копка. Нека съхраним и усилим в обществото усещането, че то има държавен глава, който е с реални правомощия, който е нужен, важен и съществен!
  Това е свързано и с някои неудобства. Вече не може да се печелят на своя страна доверчиви избиратели чрез логото “Социалният президент”. Хората много повече от преди знаят, че има неща, които президентът не може да прави и ако им ги обещава, той ги манипулира и дори послъгва.
  Десните са готови да паднат в този капан - започнат ли да атакуват президента, че не прави неща, които един президент не може да прави или пък те да обещават подобни неща. Избирателите много по-лесно ще ги хванат, че са некоректни в обвиненията и лъжливи в намеренията.
  Тези, а и други разсъждения в този дух очертават моето виждане за Кампанията и посланията на президента. След като той е уплътнил така ясно в представите на обществото образа и смисъла на президентската институция и в не малка степен е накарал обществото да си мисли за тази институция именно чрез този образ и смисъл (т.е. да вижда за това място човек сходен или поне по-близък на типажа “Първанов”), то няма потребност от поведение, което да противоречи на този образ и смисъл.
  Продължавайки да се държи като президент, кандидатът Първанов е над всички други кандидати. Превръщайки се толкова ненужно в един от тях, кандидатът Първанов става срещу всички останали кандидати. И всеки ще го критикува, ще се бори с него, ще свети с отразена светлина.
  Ако за 5 години президентът не е убедил избирателите, че заслужава да бъде преизбран, то сега ще постигне това много трудно. Президентът е безспорен, той трябва да работи през Кампанията като президент и няма нужда от вехнещи филмови соц-звезди да му лъскат имиджа, нито от превръщане на изборния му щаб във войсково поделение със строги ред и дисциплина, нито от агресивен, а понякога и ниско-културен PR.
  Има тотално объркване на две понятия. Едното е да се мотивират повече хора да гласуват за президента (тук той е достигнал тавана и с действията и приказките само рискува да отегчи и отблъсне тези, които биха гласували за него). Другото е да се накарат хората да отидат да гласуват за него. Кампанията се мъчи (мисля, с неефективни усилия) да разшири подкрепата за президента в обществото, вместо да разширява кръга на тези, които ще отидат да гласуват. Като иска да покаже колко много хора от колко много партии и от какви знайни и незнайни личности е подкрепен президентът, как ама навсякъде баби и хиляди младежи го обожават, Кампанията може допълнително да внуши на избирателите – “Спокойно, Той е!” И те да си кажат: И без нашите гласове ще спечелим.
  Кампанията може да носи на президента повече негативи от позитиви. Лесно е тя да се окаже на принципа – Колкото повече, толкова по-малко.
  - Повече афиши, плакати, билбордове, участия в медиите - по-малко доверие (откъде толкова пари, как се финансира, искаме прозрачност?!).
  - Повече хвалби, тупане в гърдите - по-малко от толкова ценените му качества - скромност, интелигентност, излъчване като на народен човек.
  - Повече обещания, размах в намеренията - по-малко реална оценка за вече направеното поради въпросите - ами защо досега не го направи?
  Затова нека президентът да продължи да работи като президент, да излъчва: Имаме толкова важни неща за правене като страна, ала няма как, ще минем през тази Кампания, щом законът я повелява. Но нашите мисли и хоризонтът са други - изискват се много усилия на финалната права за ЕС. Те са главното, на което президентът ще отделя внимание.
  И в никакъв случай да не напада лично, както се заяде с Костов. Най-лошото е да е агресивен, да си изпуска нервите, да е като всички други.
  В краткосрочен план какво е важното? Предстоящото членство в ЕС. Народът ще се окаже изправен пред огромни трудности. Президентът трябва да бъде със своя народ при тези трудности. Ето защо той трябва да гледа отвъд еуфорията на 31 декември срещу 1 януари. И да говори и работи за подготовката на обществото за тези трудности. Но не само за трудностите, а и за новите възможности, които се откриват пред нас.
  В дългосрочен план какво е важното? Как да се върне чувството за общност в атомизираното и спасяващо се поединично наше общество – какви са ценностите и задачите, които ни обединяват. Защото без тях и в ЕС пак ще се спасяваме поединично - там ще има нови възможности за това спасяване и нови трудности пред него. Членството в ЕС не дава решение на куп въпроси, свързани с националните цели и идентичност.
  И тук е широкото пространство за изява на президента със спечелен втори мандат – той да бъде лидер (т.е. “водач”) на нацията, да мисли стратегически, да вижда по-надалеч, да стане не просто държавник, а Държавникът - на България в Европа. И обществото да разпознава във въпросите, които той поставя – своите истински проблеми и приоритети.

  09.08.2008 год. Николай Слатински