Стратегия Синергия Сигурност

  Замислих се – а какво аз бих могъл да кажа за деконструирането на Волгин?
  Какво бих казал, при условие, че изобщо не му слушам предаванията отдавна, защото последният път изпитах нещо близо до интелигентска погнуса, а животът е кратък, за да си го губи човек слушайки такива, с извинение, предавания...
  Какво бих казал, при условие, че отдавна съм писал – според скромното ми мнение, не може с парите на данъкоплатеца да се финансира подобна гавра с почтената и безпристрастна журналистика...

  Съветва ме приятел, че хората у нас не искат да слушат истина, която е крайна; не желаят да четат неща, които не се осмеляват да си ги помислят; не им харесва някой да казва това, което им показва колко безразлични са към всичко, което се случва в България; не им се нрави да бъдат предупреждавани, че страната ни отива на зле. Хората у нас, критикува ме приятелят ми, се плашат от реалността, когато нечие писание ги кара да я видят; те изпадат в стрес от самата мисъл, че трябва да заемат позиция; примират от страх да не ги ангажират с мнение за ставащото в държавата; изпитват ужас потрес при напомнянето, че и те носят вина за агонията на отечеството ни.

  Аз също съм писал при поредното безобразие, че маските са паднали.
  А ето, че мой приятел вчера ми каза малко грубо по адрес на случващото се и случващите го (извинявам се за неприсъщия ми слог): Откога лъсването на задниците се нарича падане на маските?
  Но и без да ми каже това моят приятел, напоследък се замислям - а наистина, защо казваме всеки път Маските паднаха?

  Моята теза, която доказвам и отстоявам в анализите си е, че в България катастрофата се е състояла, страната се намира в посткатастрофическа ситуация.
  Ние се превърнахме от НРБ (Народна Република България) в ОРБ (Олигархична Република България). Не напразно една от зловещите метафори на Прехода е превръщането на Отбора на Народа в Отбор на Олигархията.
  Олигархията унищожава България и нейното бъдеще. Олигархията задушава демокрацията и разгражда гражданското общество. Олигархията е рак, пуснал своите метастази във всички сфери на нашия живот.

  Напоследък, покрай безпрецедентната морална и политическа криза, отравяща последните капчици жизненост на държавата и държавността, прочетох две прекрасни слова на умни и знаещи хора, както и няколко чудесни анализа на мислещи и можещи люде.
  Но тези текстове ми се сториха като зов на безнадеждност, като вопъл на отчаяние – едва ли изговорилите ги и написалите ги наистина вярват, че с мъдрите си думи могат да променят нещо.
  Затова аз възприемам прочетеното повече като последни искрици разум, опитващи се почти напразно да ни покажат и подскажат, че в България всичко е можело да се развие другояче, защото е имало критичен минимум талантливи и способни човеци, така че да си подредим живота като общество и граждани малко по-различно и много по-достойно.
  Впрочем, у нас като се каже „минимум”, се разбира винаги колкото се може по-малко, а всъщност това означава праг, величина, количество и качество, под което за нищо на света не бива да се пада.