Стратегия Синергия Сигурност

  В България да се занимава човек с наука не е нито престижно в морален аспект, нито изгодно – в материален план.
  Млада, симпатична, интелигентна и амбициозна жена се обърна неотдавна за съвет към мен - дали да започне докторантура? Отговорих й така: „Ако имате нерви, търпение и готовност да понасяте различни трудности и несгоди, не се колебайте да правите докторантура. Вие имате сериозен потенциал. Допада ми как пишете и как мислите, такива ми се ще да са младите хора, а не сбабичосани и готови да кажат това, което началството иска да чуе.”
  Съжалявам, че не й казах цялата истина. Да се захванеш с наука в наше време, ако си почтен човек, е истински риск. Защото рискуваш здравето и нервите си. Защото успяването в българската наука днес става по почти непроменени от преди 20 години правила, само че критериите за качество и оригинален принос са силно занижени. Фабриката за производство на титли и звания работи с пълна пара. Признавам си, че и аз участвам с адекватен принос в нейния непрекъснат производствен цикъл.

  Тук ще отделя място от ограниченото пространство на моя сайт за две статии в два поредни броя на в-к „24 часа”, с автори Калина Андролова и Велислава Дърева.
  Правя го, защото това са анализи на представители на два различни, почти непресичащи се свята.
  ● Единият свят е на млада България, на България на 21 век, на България на нашите деца - на която принадлежи бъдещето.
  ● Другият свят е на повяхналата, изчерпана, амортизирана България, на България на 20 век, на България на миналото и на моето поколение, което каквото можа – направи, но не иска да разбере, че времето вече е друго, и пространството – и то вече е друго.
  Младите хора са тези, които, ако си размърдат мозъците, душите, сърцата и задниците, ще могат да спасят родината ни от западането, пропадането и разпадането. И да си я подредят така и такава, както и каквато искат тя да бъде - за да живеят в нея. А не да се спасяват от нея с емиграция и обръщайки се с гняв назад, да казват: „Няма да ви живея в скапаната държава!”...

  Тук привеждам в максимално точния им вид отговорите, които дадох на Юлиан Христов, журналист от Агенция „Фокус”, във връзка с трагичната смърт на Ахмед Емин, както и за Ахмед Доган и ДПС.
  Правя това, защото тази отговори не са резултат от импровизация или експромт, а са отражение на разсъжденията и тревогите ми през последните няколко дни. Но те са и естествено продължение на редица позиции и идеи, които съм споделял с президента през целия негов първи мандат 2002-2006 год. (за повече по тези въпроси – виж по-подробно съответните материали на сайта).

  От началото на Прехода имам принцип - да не участвам в повече от едно предаване в един и същи ден. Но след като бях дал, още предния ден, съгласието си на Петър Волгин да му гостувам за разговор по най-актуалната тема в националната сигурност, не можех да откажа на приятелската и настойчива покана на Лили Маринкова. Заради това, което тя прави като първокласен журналист и достоен гражданин вече толкова години, прецених, че си струва да наруша веднъж неизменния иначе свой принцип.

  Ние, българите, сме странно и неповторимо племе. Страшно много обичаме да ни казват как трябва да мислим, кое е правилното и какво се очаква от нас. А след това вече показваме и талант, и вдъхновение, и блясък, и дързост и красота – в такива количества, че понякога нямаме равни на себе си.
  Разбира се, от време на време (през няколко десетилетия) изпадаме в малко неудобна ситуация - когато трябва да вземем остър исторически завой и да сменим патоса и дълбоката мисъл от минус на плюс и от плюс на минус. Но това ни се случва с толкова естествена периодичност, че сме се приспособили напълно и не изпитваме чак пък такива душевни, етични, нравствени и морални страдания...