В България да се занимава човек с наука не е нито престижно в морален аспект, нито изгодно – в материален план.
Млада, симпатична, интелигентна и амбициозна жена се обърна неотдавна за съвет към мен - дали да започне докторантура? Отговорих й така: „Ако имате нерви, търпение и готовност да понасяте различни трудности и несгоди, не се колебайте да правите докторантура. Вие имате сериозен потенциал. Допада ми как пишете и как мислите, такива ми се ще да са младите хора, а не сбабичосани и готови да кажат това, което началството иска да чуе.”
Съжалявам, че не й казах цялата истина. Да се захванеш с наука в наше време, ако си почтен човек, е истински риск. Защото рискуваш здравето и нервите си. Защото успяването в българската наука днес става по почти непроменени от преди 20 години правила, само че критериите за качество и оригинален принос са силно занижени. Фабриката за производство на титли и звания работи с пълна пара. Признавам си, че и аз участвам с адекватен принос в нейния непрекъснат производствен цикъл.
Нищо, написано тук, по никакъв начин не може да ангажира нито един от моите настоящи и бъдещи работодатели от правителствени и неправителствени, областни и общински, корпоративни и частни организации, от университети и академии.
Отсега нататък аз, като наемен работник на умствения труд, искрено се надявам, че моето мнение по даден въпрос няма да стане повод да бъдат застрашени интересите (икономически и финансови, материални и морални) на работодателите ми, само защото това мое мнение не е допаднало на някой от властимащите - министър-председател, председател на Народното събрание, президент, министър, депутат, висш магистрат, областен управител или кмет.
Mисия на сайта >>
Наука ли? Та това е много просто! (А всъщност не е никак просто...)
Калина Андролова или Велислава Дърева – изберете сами (Казано другояче „това – да, това – не”)
Тук ще отделя място от ограниченото пространство на моя сайт за две статии в два поредни броя на в-к „24 часа”, с автори Калина Андролова и Велислава Дърева.
Правя го, защото това са анализи на представители на два различни, почти непресичащи се свята.
● Единият свят е на млада България, на България на 21 век, на България на нашите деца - на която принадлежи бъдещето.
● Другият свят е на повяхналата, изчерпана, амортизирана България, на България на 20 век, на България на миналото и на моето поколение, което каквото можа – направи, но не иска да разбере, че времето вече е друго, и пространството – и то вече е друго.
Младите хора са тези, които, ако си размърдат мозъците, душите, сърцата и задниците, ще могат да спасят родината ни от западането, пропадането и разпадането. И да си я подредят така и такава, както и каквато искат тя да бъде - за да живеят в нея. А не да се спасяват от нея с емиграция и обръщайки се с гняв назад, да казват: „Няма да ви живея в скапаната държава!”...
За Ахмед Доган, ДПС и трагичната смърт на Ахмед Емин – отговори на въпроси на журналист от Агенция Фокус, 23.10.2008 год.
Тук привеждам в максимално точния им вид отговорите, които дадох на Юлиан Христов, журналист от Агенция „Фокус”, във връзка с трагичната смърт на Ахмед Емин, както и за Ахмед Доган и ДПС.
Правя това, защото тази отговори не са резултат от импровизация или експромт, а са отражение на разсъжденията и тревогите ми през последните няколко дни. Но те са и естествено продължение на редица позиции и идеи, които съм споделял с президента през целия негов първи мандат 2002-2006 год. (за повече по тези въпроси – виж по-подробно съответните материали на сайта).
Участия на 16 октомври 2008 год. в предаванията на Петър Волгин, в „7 дни”, 18.00 ч. и на Лили Маринкова, в „Канал 3”, 21.30 ч.
От началото на Прехода имам принцип - да не участвам в повече от едно предаване в един и същи ден. Но след като бях дал, още предния ден, съгласието си на Петър Волгин да му гостувам за разговор по най-актуалната тема в националната сигурност, не можех да откажа на приятелската и настойчива покана на Лили Маринкова. Заради това, което тя прави като първокласен журналист и достоен гражданин вече толкова години, прецених, че си струва да наруша веднъж неизменния иначе свой принцип.
Идеологизираното кривогледство (За Русия също трябва да се пише обективно или поне умно)
Ние, българите, сме странно и неповторимо племе. Страшно много обичаме да ни казват как трябва да мислим, кое е правилното и какво се очаква от нас. А след това вече показваме и талант, и вдъхновение, и блясък, и дързост и красота – в такива количества, че понякога нямаме равни на себе си.
Разбира се, от време на време (през няколко десетилетия) изпадаме в малко неудобна ситуация - когато трябва да вземем остър исторически завой и да сменим патоса и дълбоката мисъл от минус на плюс и от плюс на минус. Но това ни се случва с толкова естествена периодичност, че сме се приспособили напълно и не изпитваме чак пък такива душевни, етични, нравствени и морални страдания...
