Вече половин година слушаме все едно:
“Това дали парламентът ще гласува реформите ще предопредели дали реформаторите ще останем част от управляващото реформаторско мнозинство.“
“Не се ли промени съдебната система, нашето участие в правителството се обезценява.“
“Ако няма воля да се спрат кражбите в управлението, ние нямаме място в тази власт.“
“Ако няма реални стъпки за ограничаване на корупцията, ще преосмислим подкрепата за кабинета.“
Нищо, написано тук, по никакъв начин не може да ангажира нито един от моите настоящи и бъдещи работодатели от правителствени и неправителствени, областни и общински, корпоративни и частни организации, от университети и академии.
Отсега нататък аз, като наемен работник на умствения труд, искрено се надявам, че моето мнение по даден въпрос няма да стане повод да бъдат застрашени интересите (икономически и финансови, материални и морални) на работодателите ми, само защото това мое мнение не е допаднало на някой от властимащите - министър-председател, председател на Народното събрание, президент, министър, депутат, висш магистрат, областен управител или кмет.
Mисия на сайта >>
Пожелателното мислене – изкривената оптика на властта
Раздор, разкол и разлом в нашето общество
Да, така е – като народ и държава имаме много проблеми. Кое по-напред... Всички – заедно и поотделно – са ни хванали за гушата. И стискат. Ескалираща несигурност.
В такива години на социален разпад и политически разврат, н които сме потърпевши с малки изключения от 7-8% от обществото, човек осъзнава колко прав е Джоузеф Най когато казва: „Сигурността е като кислорода – не я забелязваш, докато не започнеш да я губиш. Ала тогава вече ти не можеш да мислиш за нищо друго на света, освен за нея.”
И все пак, нищо, че някой би казал „Всичката Мара втасала!”, трябва да се каже много ясно и отчетливо, че страната ни има още един, постоянно засилващ се и започващ да боде очите и съзнанието проблем – нарастващият и все по-откровено и открито излизащ на повърхността раздор, разкол, разлом по главния въпрос за стратегическата ни ориентация, геополитическата ни принадлежност, цивилизационната идентичност и културната ни същност: Кои сме ние? С кого сме ние? Къде сме ние? Дори – Кога сме ние?
Така ни се пада!
Човек и в социалните мрежи общува главно със себеподобни или поне с мислещи приблизително като него. Затова може би моят Фейсбук е препълнен с обида и срам, омерзение и погнуса, отчаяние и обезверяване, ирония и сарказъм след вчерашното интервю на ББ.
Вероятно Фейсбукът при други, катастрофално различни от мен хора прелива от похвали и възхвали, възторзи и аплаузи, поздрави и подкрепи, скандирания и възвеличавания.
Още веднъж за 9 май – и не само за него
Вчера писах на своя сайт за дълбоките психологически травми, които слагат непреодолим отпечатък върху психиката на руското общество и огромното мнозинство от руснаците.
Тези травми трябва да се познават, трябва да се разбират. Без тяхното осъзнаване от нас, ние не можем да разбираме нито тази държава, нито този народ, нито това общество.
Разсъждения за 9 май – един ден по-късно
Мисля си, че бихме могли да си спестим поне 90% от всички коментари, анализи, текстове и спорове, свързани с 9 май.
Не във връзка със значението, с наследството, с трагедиите и с покрусите, които така неунищожимо са проникнали в историята на Втората световна война и нейните съветски страници, а именно по отношение на 9 май и още повече – точно на 9 май.
Самата дата се нуждае повече от размисъл и мълчание в памет на жертвите, отколкото от пропагандни и идеологически войни за Войната.
Ние няма как да влезем в руския контекст. Всички ние – и фобите, и филите, и просто нормалните българи.
