Стратегия Синергия Сигурност

  Моят стаж като университетски преподавател по въпросите на сигурността, конфликтите, кризите и риска, започва да става доста сериозен, което ако не за друго, говори поне за това, че годините се трупат и то с нарастваща скорост.
  Вярно е, че в според Библията, който трупа познание, трупа тъга (Еклисиаст 1:18). Но не по-малко вярно е и че който трупа години, също трупа тъга...
  Ала днес думата ми не е за тъгата, а за нещо друго.
  По време на своите лекции непрекъснато установявам, че нещата се променят – и то буквално с всяка следваща година.

  Интервюто може да бъде прочетено и на следния адрес: http://www.knigi-news.com/?in=pod&stat=6346&section=9&cur

  - Прочетох нещо в блога Ви, което ме развълнува:
  „Аз изграждам търпеливо и с обич своя Малка България – и тя е чиста, спретната, демократична, спокойна и интелигентна. В нея са моите най-любими хора и моите най-любими творци. За мен в тази България е важно аз и населяващите я скъпи същества да са честни и почтени; майка ми да е още дълго жива, децата ми да са много дълго здрави; да имам възможност да предоставям на своите студенти максимално качествен продукт и да дам на своята наука максималното, на което съм способен. Ето, вече месец в тази моя Малка България на гости ми е Джон Стайнбек. След „На изток от рая”, „Златната чаша”, „Безпътният автобус”, „Улица „Консервна”, „Небесните пасбища”, „Тортила Флет”, „Пътешествие с Чарли”, дочитам (препрочитам) „Гроздовете на гнева”. И после този сладкодумен разказвач ще си тръгне, а ще започне да ми гостува някой от Хемингуей, Фокнър или Ъпдайк, Хесе, Фриш или Канети...”
  - Да, това е моята реакция на действителността, на унилата родна действителност. Голямата България се превръща все повече в коридорна територия с обслужващи функции, населена от спасяващи се поединично индивиди. В нея общите и общностните ценности и идеали, цели и приоритети минават на заден план, не на последно място, защото се смятат за губещи каузи и остатъци от колективизъм; защото са непродуктивни в свирепото време на крайния, безмилостен индивидуализъм и на лишеното от морални задръжки преследване на успеха на всяка цена. Голямата България страда от политически СПИН – Синдром на придобитата идентичностна недостатъчност, в нея стават все повече интелектуално ограничените хора и маргиналите, социопатите и страдащите от остри нравствени и етични дефицити, та дори и двукраките дегенерати, които не уважават другите хора, навлизат им безпардонно в личното пространство, не се съобразяват с тях, нарочно профучават с колите си през локвите, за да изпръскат с кал пешеходците, говорят на висок глас всевъзможни глупости по джиесемите си в градския транспорт.

  Интервюто може да бъде прочетено и на следния адрес: http://glasove.com/article-11943.php.
  
  - Как възприехте доклада на парламентарната подкомисия за контрол на СРС във връзка с подслушването на Ваньо Танов?
  - Вероятно при по-различни обстоятелства този доклад би заслужил особено внимание. Защото е безпрецедентен, суров и дори безсърдечен спрямо властта. Даже аз самият в друга ситуация бих бил доста изненадан от него. Но в сегашната политическа драма съм по-скоро склонен да гледам скептично на доклада. Макар и да поставя сравнително точна диагноза на случилото се, той не „пипа” дълбоко вътре в самата същност на нещата. Той коментира симптомите на болестта, но не и самата болест. Нещо повече – не предписва лечение, нищо че с просто око се вижда, че констатираните симптоми изискват да се направи следващата крачка, а тя е хирургическа намеса и дори химиотерапия. В този смисъл докладът за мен е удар в празното пространство. Той е внезапна проява на смелост, от която са се уплашили самите смелчаци от мнозинството. По принцип не си падам по хора, които застават пред огледалото, правят страшни физиономии, оглеждайки се в него, и така се стряскат сами от своите си физиономии, че се изпокриват под кревата и започват неудържимо да тракат със зъби от страх.

  Напоследък станаха несъмнен хит смазващите, спиращи дъха, просто убийствени с диагнозите си за ситуацията в България анализи, базирани на културната антропология, социалната психология и идентичностната социопатия.
  Да вземем само брилянтните дисекции (направо вивисекции), проведени от Харалан Александров и Николай Михайлов със стигащо до жестокост хладнокръвие в изводите.
  Очевидно дебатът за процесите в страната ни се измества от омръзналите на всички социологически и политологическите производства на думи, целящи обслужването на партийните елити и конструирането на желани от задкулисието сценарии за развитие - към същностните изследвания, навлизащи в дълбоките води на необратимите деформации и туморните образувания в обществото ни. Включват се панически аларми и сигнални лампички, че количествените натрупвания преминават в злокачествени изменения.

  Днес рано сутринта, преди да тръгна да изпитвам мои студенти-магистри, се заслушах как по една от предпочитаните от мен телевизии обясняваха разпалено, че няма „между” в днешната ситуация – или си с Бойко Борисов и Цветан Цветанов, или си със Сергей Станишев и Ахмед Доган. И ако човек е с десни убеждения, той трябва да направи този избор категорично и необратимо!
  Защото правителството на „ГЕРБ” е дясно, за разлика от правителството на Тройната коалиция, което беше ляво.
  Замислих се... Ехххххх, да можеха нещата да са толкова кристално ясни, елементарно прости и неопровержимо верни!?