Този сайт е личен. Всички материали в него изразяват само и единствено моите собствени виждания, убеждения, възгледи и позиции. Всички съдържащи се тук принципни становища и идеи не са имали, нямат и няма да имат за цел да засегнат човешката и професионалната чест на когото и да било.
  Нищо, написано тук, по никакъв начин не може да ангажира нито един от моите настоящи и бъдещи работодатели от правителствени и неправителствени, областни и общински, корпоративни и частни организации, от университети и академии.
  Отсега нататък аз, като наемен работник на умствения труд, искрено се надявам, че моето мнение по даден въпрос няма да стане повод да бъдат застрашени интересите (икономически и финансови, материални и морални) на работодателите ми, само защото това мое мнение не е допаднало на някой от властимащите - министър-председател, председател на Народното събрание, президент, министър, депутат, висш магистрат, областен управител или кмет.
  Mисия на сайта >>

Абсурдна имитация на демокрация

  1.
  Всякакви хора има, не бива да се правят обобщения.
  Но бицепсите като аргумент,
  дебелият врат като визитна картичка,
  пълното незачитане на нормалността в отношенията,
  прибягването към грубата сила в конфликтите (дори в напълно безобидните конфликти) между хората,
  мутренските нагласи,

Истината, само истината, винаги истината и никога цялата истина

  Хората в България са все по-раними от неверие и постоянно подозират, че властта, всяка власт, няма скрупули да ги излъже или поне да не им каже истината.
  След известен ръст на доверието в нашето общество в началото на Прехода, през последните години то, доверието непрекъснато намалява, ние се превърнахме в Общество на недоверието, на не-вярването, на съмнението във всяко нещо и във всички и това вече не е симптом за начало на болест, то е синдром на тежко социално заболяване. Който желае, може да прочете "Доверие" - една по-стара книга на Франсис Фукуяма, за да види какво се случва в Общество без социален капитал, без доверие...

Ние всички сме в една лодка

  Знам, че мнозина ще реагират остро на това, което сега ще напиша, но...
  Когато Ружди Ружди спечели първата ни и единствена от много години насам олимпийска титла в Рио, той бе българин, голям българин, истински българин, българин с голяма Буква.
  А сега нападателят в берлинското метро не бил българин, бил циганин.
  В първия случай признанието бе за България. Във втория случай срамът бе за България.

Пратих sms за Хитрино, но

  Пратих sms за бедстващите в Хитрино. Както повечето българи винаги в подобни случаи го правя, когато мога и както мога помагам. Включително като депутат открай докрай давах по една трета от заплатата си за разни домове с онеправдани или нещастни дечица. Когато човек има поне нещо, по-лесно се дава. А как е на онези българи, които почти нищо си нямат, а пак дават?

То бива, бива, но чак пък толкова не бива

  Не преувеличавам като казвам, че тези дни ми се обадиха или ми писаха мнозина приятели, познати и дори просто редови хора от системата за гражданска защита и въобще от системата за национална сигурност, за които досега не бях чувал.
  И всички те твърдяха практически едно и също относно властовите реакции, обяснения, увъртания и пиарни акции покрай трагедията в Хитрино:
  То бива непрофесионализъм, то бива аматьорство, то бива дилетантство, то бива импровизации, но чак толкова не бива!

Експорт на съдържанието