Стратегия Синергия Сигурност

Преди близо 20 години емигрирал от България мой приятел ми каза, че там където отиваме има много маратонки и шарени блузки, но няма сигурност, няма спокойствие, доверие и взаимопомощ между хората. Тогава не оцених дълбочината на тази мисъл и какво губим когато печелим. Сега вече всичко е просто и ясно. Ето защо приемам изводите на доц. Слатински във фактологичен, но не и в концептуален план.
Случаят със сем. Бончеви активизира вълната от критики срещу МВР, като акцентът традиционно се поставя върху неспособността на институцията да гарантира сигурността на гражданите. По един вече познат и неатрактивен начин се натяква некомпетентността на ръководството и непрофесионализмът на служителите в министерството. Стремежът на всеки един критик е да надвика другите, използвайки една и съща партитура. В крайна сметка всичко ще отшуми и очакванията на обществото за някаква промяна просто няма да се състоят.
Реалността изисква да се събудим и просто да си кажем, че вече сме пристигнали там за където бяхме тръгнали и това е ситуацията в която ще трябва да оцеляваме. Да оцеляваме всеки съобразно мястото си в обществената йерархия и степента на сигурност, която може да си позволи.
Проблемите със сигурността на гражданите не са в ръководството на МВР или в неговите служители, нито в компетентността на съответните фигури в МО, МИС и пр. институции, а са следствие от концепцията за сигурност, която влияещите върху икономическите, политическите и социалните процеси изповядват. Тази концепция не е част от формалните ни и безсмислени стратегически документи, а е практически работеща стратегия, която най-елементарно може да се определи като сигурност на различни нива.
Най-високата орбита е предназначена за лица, на които държавата осигурява максимално възможната, безплатна многоаспектна сигурност, без оглед на приноса им за обществото и разходите за данъкоплатците.
Следващото ниво е на политиците и бизнесмените, които могат да финансират персоналната охрана на дома, семейството и собствената си личност без значение на произхода на използваните за това средства.
Понататък следва кръгът от хора, които могат да си позволят живот в охраняеми жилищни зони.
Следват големите населени места, в които гражданите могат да разчитат, че след някакво посегателство над личността или собствеността им ще се срещнат с представители на МВР за констатиране на посегателството; изготвяне на протокол за оглед; установяване липсата на пръстови отпечатъци; завеждане на преписка с изричното предупреждение, че нищо няма да излезе от нея; влизане в някакви отчети и статистики; безкрайно привикване в РУ. Тези процесуални и издирвателни действия като правило са формални, нямат осезаем принос за сигурността на гражданите и водят до пълното им демотивиране да оказват каквото и да било съдействие на МВР.
На последно място са малките населени места, в които сигурността на гражданите клони към нула и в голяма степен наподобява стандарта на ранното Средновековие. Там животът, собствеността и спокойствието са обект на денонощни открити и нагли набези, които в повечето случаи не се заявяват и не се регистрират. По улиците на селищата (дори само на няколко километра от големия град) пияни и дрогирани хора и деца без книжки за правоуправление карат демонстративно и дори на групи мотори, бъгита, леки коли. Нощите са изпълнени със стрелби, самоделни взривове, хулигански престъпления и т.н.. В такива места хората или се примиряват с посегателствата от всякакъв характер или напускат родните си места и дори Родината си с надеждата другаде да получат повече сигурност.
Очевидно е, че следвайки тази концепция държавата произвежда сигурност с различни параметри и различна стойност, като по - високото ниво е по-скъпо и е достъпно само са тези които могат да си го позволят. Символите на различните нива са екскортите и професионалните гардове, величествените зидове, металните решетки, техническите средства за охрана. Това е реалността и перспективата, другото са хуманитарни излияния, куха фразеология, откровена демагогия. Политическата култура не дава възможност тази концепция да бъде декларирана открито, но тя е видима и осезаема за болшинството от хората. Всеки гражданин следва да си направи сметка за това и да не отправя претенции или да таи очаквания, които просто не му се полагат.
Като специфичен вид сигурност може да се разглежда създаденият ред в почти приватизирани от частни лица селища и градове, в които се възраждат обществени договори, типични за феодализма. В някои отношения принудителният отказ на гражданите от определени права там се компенсира от местните велможи с допълнителни елементи на сигурност.
Постигането на сигурност на различни нива не изисква особен професионализъм от страна на ръководството и служителите на МВР и държавата не прави и особени усилия в тази посока. Нещо повече този подход е свързан повече с толериране културата на частната охранителна дейност, на личните гардове, охранителните фирми, детективите, структурите за фирмена сигурност и т.н. и вероятно с отстъпки за разширяване на правомощията им по НПК, Закона за специалните разузнавателни средства, прилагането на насилие и т.н. За огромната част от обществото (получаващите сигурност на по-ниските нива) се полага не професионално работещо МВР, а по-скоро едно психологическо настройване на различните групи граждани за приемане на достъпната за тях сигурност.
Тази концепция не е българско изобретение, но тук тя се реализира в твърде чист вид. Наблюдава се в държави, в които бизнесът драстично доминира над социума, над закона и политиците, както и в общества с нисък интегритет, породен от фактори, свързани със съществени етнически, религиозни, расови различия. Несъмнено има и други решения за сигурността на гражданите, които могат да се видят в практиката на редица европейски държави. Тези решения обаче са възможни при други съотношения на обществените, груповите и личните интереси, при една друга държавна и културна традиция, която просто не е част от българската история.
Еволюционният път на развитие по посока на такава практика е обречен на неуспех, тъй като просто ще се движим към състояние, което вероятно другите вече ще са изоставили в търсене на по-съвършено общество. А имаме ли желание за радикална трансформация? И има ли някакво отношение към евентуална трансформация подготвяния нов закон за МВР или възпроизвежда организационни решения, свързани с останала в миналото концепция за сигурност на гражданите и неоправдан разход на адекватни за нея бюджетни средства? И най-важното има ли обществени сили, способни да променят историческата линия и перспективите на България?