Ах, Кондолиза оттука мина (И си замина, о, боже мой!)

  Най-напред за самата Кондолиза Райс.
  Тя е наричана (буквално в целия свят!) галено Конди и е яркият лъч като интелект и образованост в екипа на президента Джордж Буш.
  Не напразно, докато беше секретар по националната сигурност през първия мандат на Джордж Буш, се шегуваха, че тя е нагледно доказателство, че и в Белия дом може да има интелектуално извисени хора.
  Кондолиза Райс е неомъжена, de facto член на семейството на Джордж Буш и негова слабост. Винаги припомнят как веднъж допуска грешка (по Фройд?), казвайки за Джордж Буш “моят мъ…” и бързичко се поправя.
  Наричат я Вундеркинд (родена е през 1954 год.) и Пепеляшка - стигнала от гетото в Бирмингам, Алабама до върховете на властта. Тя е с безупречна подготовка, яснота на мисълта, твърдост и воля. В Сената Джон Кери иска да я уязви като й казва, че Ирак изпитва огромни трудности по пътя към демокрацията, ала тя му отговаря рязко: “Трябва да им дадем шанс. Не помня иракчаните, а впрочем и афганците, да са правили некрасиви компромиси, като този, в резултат на който през 1789 год. моите предци са обявени за едва 3/5 хора.”
  Набожна е - нещо типично за екипа на Джордж Буш. Поне веднъж тя е водила неделна молитва на борда на президентския самолет.
  Два пъти е прочела и то в оригинал “Война и мир”.

  Впрочем, през 1994-1996 год., когато работех по проблемите на гражданския контрол над системата за национална сигурност, попаднах на две отлични статии от напълно непознат ми автор:
  --- Condoleezza Rice, “The Party, the Military, and Decision Authority in the Soviet Union”, “World Politics” Vol. 40, No. 1, October, 1987, pp. 55-81.
  --- Condoleezza Rice, “The Military Under Democracy”, “Journal of Democracy”, Vol. 3, No. 2, April, 1992, pp. 27-42.

  Направи ми впечатление колко добре тази жена се е ориентирала в сложните и противоречиви аспекти на гражданско-военните отношения в СССР и колко все пак нестандартни са нейните разсъждения, разбира се - на фона на инерционното мислене в тази сфера на специалистите-съветолози в САЩ.
  Понеже тогава ме бяха впечатлили анализите на още двама американски експерти Ребека Шиф и Питър Фивър, аз реших да напиша и на тримата писма, с идеята да обменя с тях виждания по въпроси, над които всеки от нас работи паралелно. Не можах обаче да намеря на първо време адрес на Кондолиза Райс и влязох в кореспонденция само с другите двама анализатори.
  Но някъде по това време прочетох книгата:
  --- Michael R. Beschloss and Strobe Talbott, “At the Highest Levels. The Inside Story of the End of the Cold War”, „Little, Brown and Company”, Boston, Toronto, London, 498 p.
  От тази книга научих, че всъщност Кондолиза Райс съвсем не е само редови университетски преподавател, който си изкарва хляба чрез „копаене” в някакви съветски проблеми, а е високопоставена личност, част от екипа на президента Джордж Буш–баща. И се отказах да й пиша. Жалко, може би...
  Не съм и могъл да предполагам тогава, че ще дойде ден, когато ние с нея - поне формално - ще имаме за известен период еднакви длъжности като секретари по националната сигурност на своите президенти.
  При всички случаи обаче, оттогава съм - така да се каже - фен на Кондолиза Райс, която е убедителен пример за умна, последователна, амбициозна и обятелна жена, превърнала се в ключов фактор на международната политика.

  Разбира се, част от пишещите за Кондолиза Райс смятат, че и тя като Колин Пауъл, поради расата (а тя и поради пòла) е запрограмирана за подобен успех.
  Етническият състав в САЩ се мени, кожата на Америка “потъмнява”, затова политическият елит системно “отглежда” и подготвя такива хора. Когато през 1992 год. имахме среща в Пентагона с Колин Пауъл (който тогава бе на върха на славата си след Първата война в Залива), високопоставен човек ми каза в един ресторант точно това за него – “отглеждат го”.
  Сега следя изявите на Барак Обама с огромен интерес и си задавам, изпълнен със съмнения, въпроса: А дали американската политическа система, американският истаблишмънт и американското общество са готови да приемат чернокож президент?

  Кондолиза Райс има изключителни успехи като учен и изследовател в областта на международните отношения. Неин кумир тук е Ханс Моргентау, бащата на школата на политическия реализъм (за която школа най-важна е защитата на националните интереси и сигурност с цялата сила на държавата; а всичко друго - морал, дълг, принципи, право – остава на втори план). Гуру в науката й е Йозеф Корбел, баща на Мадлин Олбрайт първата жена-външен министър на САЩ. Той я насочва като учен към СССР. И ето, че 8 години Кондолиза Райс формира политиката на Джордж Буш-син спрямо Русия.
  11 септември 2001 год. я излекува от политическия реализъм. Кондолиза Райс се прехвърля в лагера на интервенционисткия морализъм.
  Тя е основен автор на знаменитата Стратегия за национална сигурност на САЩ от 2002 год., която въвежда в геополитиката им стратегическата философия на изпреварващия удар. Без колебания се сближава с ястребите в обкръжението на Джордж Буш.
  Обаче през първия мандат на Джордж Буш тя най-често губи битката с доста по-опитните от нея в бюрократичните игри и “хватки” Ричард Чейни, Доналд Ръмсфелд и Пол Улфовиц (но според наблюдатели не тя, а президентът не може да ги обуздае в контактите им с него).
  Други твърдят, че тя се бои да не загуби извоювания с толкова труд пропуск за висшия кръг на политическата власт в САЩ.
  Често задават въпросите: Защо тя остава на заден план, въпреки респекта на Джордж Буш към интелекта й? Защо тази силна личност е възприела роля, която е по същество “редакторска работа”, защо не постави на мястото им по-активните в екипа?
  Отговорите се намират в това - че нея не я блазни властта като такава, че тя се води предимно от желанието да докаже капацитета си, да изпълни дълга си и да бъде лоялна на Джордж Буш.
  Кондолиза Райс не е кариерен дипломат, а университетски професор, интелектуалец. Това прави подготвяните от нея документи по-сложни, но по-дълбоки, оригинални; тя не може да си позволи просто да препише и подпише за Джордж Буш пратените й справки. В своите материали Кондолиза Райс е узнаваема, тя е в тях изцяло - с личностния си почерк.
  Така или иначе, независимо от уникалните си качества и безупречните си етика и морал, тази удивителна жена за цял живот ще бъде свързвана като участник в екип, допуснал груба геостратегическа грешка и геополитическа авантюра – войната в Ирак.
  И накрая (въпреки всичко казано от мен дотук): Кондолиза Райс засега е непрекъснато втора – и като вторият чернокож и като втората жена - държавен секретар на САЩ. Не съм само аз този, който смята, че тя има качества и за по-предни места в йерархията на САЩ.

  Що се отнася до пет-часовото посещение на Кондолиза Райс в България, то – сигурен съм - много скоро тя отново ще забрави за него.
  Защото какво да му запомниш от посещение в държава, където всяка първа дума е: “Yes!”, a всяка втора фраза: „Everything you order will be enacted, Madame! We promise!”.
  Най-често запомняш визити, където с теб спорят, където те карат да се напрягаш, да доказваш, да притискаш – ако трябва. Само така ще запаметиш някакъв детайл, нещо ще се закачи в мозъка ти, ще те спъне, ще се запъне. Иначе как да разбереш дали в тази държава имат национални интереси, все пак!?

  Главното, което се споделя от експертите и наблюдателите у нас е, че посещението на Кондолиза Райс в България премина при пълно информационно затъмнение – поне що се отнася до разговорите, преговорите и договорите.
  Разговаряно ли е за наше ангажиране с американската система за противоракетна отбрана? Кой, кой да ти каже при подобно непрозрачно – в пълен разрез с демократичните традиции и ценности - посещение?
  Би било най-малкото неразумно България, отново България и винаги България (след Ирак и Афганистан) пак да се надига на пръсти, та Иран да я забележи още по-добре, колкото и неговите ракети със среден и голям обсег да не стигат до нас.
  Странно е това геополитическо лъчезарие, което струи от лицата на президента и външния ни министър. Те като че ли се изживяват като лидери на държава с глобално влияние или поне като на държава, която е несъмнена регионална сила!
  Но в националната сигурност и външната политика всеки се простира според чергата на своите способности и интереси...
  Аз не споделям тезата, че ние сме пред дилемата „Или САЩ, или Русия”.
М  оето мислене предпочита винаги политики и практики, които са от типа „и-и” – „И САЩ, и Русия”.
  При това е очевидно днес, че отношенията между САЩ и Русия стават все по-изчистени, по-ясни, по-успоредени - с елементи на подялба на сфери на влияние, но и с елементи на сътрудничество и координиране на позиции и интереси.
  Ние видяхме как независимо от вечните спорове по Косово, двете държави успяха не само да постигнат значителна част от своите амбиции, но и да дадат на другата страна - и тя да реализира значителна част от амбициите си.
  --- В нашия регион САЩ продават демокрация и въоръжения, а Русия - нефт и газ.
  --- В нашия регион САЩ акцентират на политическото влияние, а Русия – на икономическото.
  Ясно е при това, че всяка от двете супер-сили (а те са такива, въпреки известната асиметрия помежду им) реализира чудесни продажби и осребрява отлично съответното влияние.
  В момента сложната игра на взаимодействието и конфронтацията между САЩ и Русия не е шахмат, нито още повече древната китайска игра Го, а е по-скоро покер – геополитически покер, не рядко – с белязани по известен само за преките участници, карти. Затова има такива, понякога неразбираеми залози или пък на пръв поглед странно пасуване.
  САЩ и Русия са като два ата, които от време на време се сритват за някоя по-стройна и грациозна кобила, но после си пасат спокойно и заедно – в двата края на световната или регионалната поляна.
  Затова българското магаре трябва много да внимава, да не попадне, поради неправилно стратегическо поведение, между ритниците на тези два ата или да не се вземе насериозно в дългите дни на примирие и добро настроение помежду им.

  Косово, ПРО и не малко проблеми от този род, като правило се използват и в САЩ, а още повече и в Русия, за вътрешнополитически цели. Това са най-вече подходи и инструменти за консолидация на елитите и на подкрепящите ги групи, прослойки и интереси.
  Още повече, че сега едни от най-трудните войни между големите се водят не на бойното поле, а на информационото – за влияние у дома и сред т.нар. световна демократична (и не само сред демократичната) общност.

  В заключение - най-важното.
  Колкото и каквито търкания да имат помежду си САЩ и Русия, трябва винаги да помним, че и двете държави не са заинтересовани от стабилна, обединена, консолидирана, влиятелна и социална Европа. Тук САЩ и Русия намират много общо помежду си и техният разговор е дълъг, напоителен и задълбочаващ се.
  Така че България не бива толкова ентусиазирано да плаща данък на вечната си илюзия, че поредният Голям брат денем и нощем мисли само за едно – как на страната ни да е добре. Той си има свои интереси и те не винаги (а в общия случай – много рядко) съвпадат с нашите.
  И по отношение на Русия трябва винаги да имаме едно на ум – че там с ускорени темпове православната ос се заменя с “Газпром”-ова тръбопроводна ос, а панславянското братство се заменя с пан-“Лукойл”-ско братство.
  В началото на 21 век алиансите от архаичен тип (НАТО) отстъпват място на алианси на потребители на стратегически суровини, главно нефт и газ.
  Всичкото това още повече ни кара да се замислим, за да не забравим, че България е европейска държава, че тя не граничи нито с Флорида, нито с Татарстан. Затова тя трябва винаги да се стреми да води проевропейска политика и да изповядва европеизма като алтернатива.
  Алтернатива, при която винаги, във всяка дилема и при всеки спор и в НАТО, и между САЩ и ЕС, България трябва да бъде с Европа, да изповядва европейските цели и ценности, принципи и възгледи за сигурността, да проектира националните си интереси в общоевропейските интереси.

  P.S. А като тема за допълнителни разсъждения, предлагам извадка от книгата „Дързостта на надеждата” на Барак Обама [„The Audacity of Hope”, New York, “Three Rivers Press”, 2006].

  Правя го, защото ако не кажа, че става дума за написано от Барак Обама, може да се помисли, че аз говоря срещу нашата власт и нашето правителство.
  И това да разстрои за пореден път онези анонимни блюстители на единствено правата и правилната линия, които преди няколко дни ми подхвърлиха по напълно анонимен начин в Академията на МВР плик, в който имаше копие от Заповед от 18.10.2005 год. на министър Румен Петков относно: Реда за предоставяне на информация на средствата за масово осведомяване от всички структурни звена на МВР.
  Идеята на този подхвърлен плик и на неговите неназовани податели е ясна – да ми се скръцне със зъби, да ми се намекне, че не е здравословно да разсъждавам в медиите на глас, макар че винаги съм казвал и казвам, че говоря само от свое име и не ангажирам по никакъв начин институциите, в които работя.
  Особено ме поразява анонимният характер на писмото! В началото на 21 век, след 20 години на Преход към демокрация, има хиляди начини да кажеш нещо на един човек и да покажеш, че си разбрал в кой век и в какво общество живееш...

  Та ето какво пише Барак Обама в своята книга:
  „Това, което е притеснително е различието между важността на нашите проблеми и малодушието на нашата политика - леснотата с която се разсейваме от малкото и неважното, хроничното избягване на важни решения, нашата очевидна неспособност да построим функциониращ консенсус за да се справим с който и да е голям проблем.
  Ние знаем че глобалната конкуренция - да не споменавам и искреното обвързване към ценностите на равните възможности и правото на издигане в обществото - изисква от нас да преработим образователната си система от горе до долу, да реформираме нашия учителски корпус, да се заемем активно с математика и научно обучение, и да спасим градските деца от невежество.
  Ние знаем че здравната ни система е грохнала: безбожно скъпа, ужасно неефективна, и лошо адаптирана към икономика, която не е вече базирана на дългосрочна заетост, система, която излага трудолюбивите хора на хронична несигурност и възможна бедност.
  Политиците говорят твърде малко за това, което преживяват - защото те разбират, че политиката днес е бизнес, а не мисия.
  Правителство, което наистина представлява гражданите, което наистина им служи - изисква друг вид политика. Политика, която наистина отразява живота ни по начина, по който го живеем. Тя ще трябва да бъде построена от най-доброто от нашите традиции и ще трябва да взима предвид и най-тъмните аспекти на миналото ни. Ние ще трябва да разберем как изобщо стигнахме до тук, до тази земя на враждуващи фракции и родова омраза. И ние ще трябва да си напомняме, въпреки разликите ни, колко много общо имаме, общи надежди, общи мечти, връзка, която няма да се скъса.”

  12.08.2008 г. Николай Слатински

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
  _  _     _   _       _   _____ 
| || | / | | |__ / | |___ /
| || |_ | | | '_ \ | | |_ \
|__ _| | | | | | | | | ___) |
|_| |_| |_| |_| |_| |____/
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.