Когато една социална система се разболее, тя развива доста специфични синдроми:
- на свръхомраза;
- на разпадане на свръхсплотени малки групички от себеподобни, които слушат и харесват само себе си и никого другиго;
- на свръхлесни обяснения на изключително трудни проблеми;
- свръхагресия срещу всеки външен фактор, възприеман като враг и заплаха.
Всичкото това се вижда с невъоръжено око у нас:
- свръхомраза към всичко различно;
- свръхсплотяване в зациклени върху себе си и своите подозрения, съмнения, страхове и възгледи групички, които заклеймяват всекиго и всичко, което не мисли като тях и не е като тях;
- предлагане на свръхлесни решения за всички системни, структурни, културноантропологични, социални и ценностни недъзи и кризи на обществото ни;
- изблици на свръхагресия по отношение на всичко, което идва отвън е не се вписва в представите за правилност, стандартност и допустимост.
Нека се опитаме да погледнем на себе си, към себе си отстрани – какво представлява обществото ни и ще видим, че то излъчва озлобеност, свирепост, ненавист, монологичност, непоносимост към другите, закомплексираност и самоизяждане.
Въпрос на време е този брутален негативизъм, песимизъм, деструктивизъм и пароксизъм да се трансформира в политическа енергия, която да понесе на плещите си радикални, екстремистки, фундаменталистки, шовинистични, ксенофобски партии, хранещи се с насъскване и заклеймяване, с поощряване на най-тъмните и разрушителни страсти у хората. И политици, отдавна доказали се като консуматори на лоша енергия и паразитиращи върху първичните страсти, шаманизма, паганизма, тотемизма, анимизма и социалния окултизъм, ще се надбягват един друг по най-крайния коридор – кой повече от всичката тази чернота и примитивизъм да извади на своя партиен тезгях и да я предлага на максимално изгодна цена срещу душите на българите.
26.06.2015 г.