Мисли от претъпкания автобус 111 (Или още веднъж - Защо сме такива...)

22.05.2008 г.

  В София градският транспорт е безобразен. Банална истина.
  Тук в особено силна степен се чувства трагичното състояние на столицата. А на нея, на София не й върви на управници. Независимо дали става дума, както преди за очевадна крадливост и безхаберие, или както сега – за очевидна некомпетентност и безсилие.
  Да, всеки разбира, че половин България се е устремила към София. И че много от софийските проблеми са с национални причини и са пряк резултат от слабата и често фиктивна управляемост на процесите на държавно равнище.
  Но в тази взривоопасна смесица на садизъм (от страна на т.нар. отговорни фактори) и мазохизъм (от страна на редовите граждани) си има чисто местни, столични специфики и вини.
  Размислите ми сега обаче не са породени главно и само от трагичните столични автобуси и от тоталната неспособност - а си мисля и напълно прозрачното нежелание - на ангажираните с мениджирането на тази дейност.
  Обикновеният човек изпадна от приоритетите на властта на всички нива и във всички сфери, така че да се мисли, че точно в столичния градски транспорт ще има някакво изключение е наивност, граничеща с тинейджърска инфантилност.
  Ще ми се тук да се запитам за нещо по-различно, при ясното съзнание, че по-горе описаната крушка си има и опашка.
  Наблюдавам не толкова с интерес, колкото с потрес как се държат хората в претъпканите автобуси. Впрочем, и не само в претъпканите, а може би въобще в автобусите, в трамваите, в тролейбусите и дори отчасти в метрото.
  Практически пълна липса на уважение към другите, но и липса на себеуважение.
  Всеки гледа на пространството в превозното средство като на ресурс, при това разбираемо оскъден. И води съвсем по учебник и съгласно конфликтологията – борба за този ресурс.
  Даже не борба, ами война. А на война – като на война...
  Никой не възприема това (та дори и крайно ограничено!) пространство като пространство за споделяне, като възможност за сътрудничество, като взаимодействие “и-и”, като игра с ненулева сума – т.е. можем да спечелим и двамата. Ами разглежда пространството като обект на захват и овладяване, схваща отношенията с останалите като съперничество, като конфликт “или-или”, т.е. като игра с нулева сума – когато моята победа е твоя загуба и обратно.
  Поведението на огромната маса от хората е изпълнено с неприязън и непоносимост към другите, с готовност да се воюва за всеки милиметър, с безкопромисна нетърпимост към всеки, който те е докоснал с рамо, или неволно се е опрял на теб. Никакво желание да съдействаш, да потърсиш решение, да направиш път, да се обърнеш малко ребром, за да има място и за другия.
  Другият човек не е също като теб притеснен, притиснат – не, той е конкурент, опонент, противник, враг. Изобщо не бива да ти пука дали той иска да слуша тъпите ти разговори по gsm-a, твоите безкрайни шумни дърдорения с този, с който пътувате заедно. Рядко някой се съобразява с останалите – че може да им пречи, че не бива да нахлува в личното им пространство, да им надува главите, да ги малтретира с невъзпитаността си.
  Може би вече застарявам, но ми изглежда доста арогантно когато шепа голобради юнаци се смеят грубо на глас, плещят шумни простотии и пет пари не дават за останалите в рейса.
  Може би е архаично и да изглежда като мрънкане, но за мен е свидетелство за безкрайно ниска култура да седиш, а край теб стар човек, бременна жена или малко дете да стоят...
  Това, което ме вълнува тук е защо толкова лесно е загубено много от човешкия ни облик? Защо сме станали такива?
  Вярно, никак не е приятно властта да те прави на маймуна, а самата тя да се грижи за своите служебни коли, шофьори, секретарки, любовници, бордове, командировки, заплати, комисионни и банкови сметки...
  Но все пак – не може така да се губи човешката ни същност, да се блъскаме като овце, да се настъпваме като хипопотами, да ревем като осли, да се обиждаме като прошляци, да се държим като орда башибозук, да падаме толкова ниско – и то за какво? За малко повече място в автобуса.
  Кротуваме подличко и се гневим в шепи (тихо, да не ни чуят) или на кухнята – срещу властта, държавата и всичко на този свят, но в автобуса – срещу стоящия до нас сме бунтари, ще го изядем с поглед, ще го уязвим с ядна реплика.
  Пиша това не с надеждата, че е възможно скоро да започнем да се държим като ангели в противните столични обществени превозни средства.
  Пиша това не и с надеждата, че нарастващите тълпи от управници в нарастващите министерства, кметства, съвети, агенции, комисии, дирекции, направления, отдели, сектори и т.н. ще се замислят за нормалните, но ставащи вече ненормални граждани.
  Но все пак - не може да не си дадем сметка колко бързо и не дай Боже необратимо оскотяваме. Без ценности, без лидери, без визия, без мисия, без общи цели, ценности и идеали – една тълпа, която безпросветни овчари я лашкат насам натам, манипулират я и си правят с нея каквото пожелаят.
  И още нещо, малко по-лично... Пиша това не защото сега съм прогледнал какво е да се возиш в градски транспорт, ала съм си мълчал по-рано, докато и мен ме возеше кола.
  Не, аз не съм гледал на привилегиите (не, че чак толкова и съм ги имал) като самоцел, не съм спирал да живея реалния живот, при реалните хора.
  Могат да ме упрекнат в аскетизъм, но ме е смущавало, а и възмущавало, когато в президентството се трошаха народни пари за лукс и прекомерно висок стандарт, сякаш цял живот сме живяли по този начин, а не сме дошли от села и градчета.
  За мен така и си остана неразбираема страстта по отлично организирани екскурзии (да, в не малка степен de facto това са си екскурзии – Тайланд, Малдивски острови, Патагония и къде ли не); пищни приеми, коктейли и обеди; суперскъпи мероприятия; ловувания с все по-изискани пушки и компании; постоянни все по-модерни и по-шикарни костюми, обувки и вратовръзки; непресекващи ремонти в сградата, все по-нови и нови компютри и друга техника... Та това не е държава-велика сила, а малка, оцеляваща, боледуваща и топяща се България!
  Мога да кажа, че моят личен избор съм го направил отдавна – когато един виден съпартиец от СДС ме убеждаваше, че политикът всъщност прави най-важният избор - “или в служебен “Мерцедес”, или в автобус 213”. И че той за себе си е твърдо решил – никога повече да не се вози в градски транспорт.
  Всеки прави личен избор, в съгласие със своя морал.
  С горните редове аз исках не да натрапвам личния си морал на другите, а да поразмишлявам - поглеждайки от един ъгъл – над ставащото у нас, съпътствано с нашето обезчовечаване, видиотяване и опростачване. А това в някакъв своеобразен концентриран вид излиза наяве в претъпкания обществен транспорт в София. И може да послужи в не малка степен като диагноза за съвременното състояние на българската нация.
  И най-странното е, че не смятам, че съм преувеличил нещата или, че пределно съм сгъстил боите.
  А най-лошото е, че не са малко тези, които мислят по същия начин.

22.05.2008 г. Николай Слатински

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
  _____    ____   _               _     
|_ _| / ___| | |__ __ __ | |
| | | | _ | '_ \ \ \ / / | |
| | | |_| | | | | | \ V / | |___
|_| \____| |_| |_| \_/ |_____|
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.