Неотдавна ми попадна книга, сладкодумна като "1001 нощ" - за онази наша трагедия в Либия.
Победата има много бащи, казват често.
А аз помня все още доста и това, което в частност помня за онази трагедия е че победата имаше женско лице.
И това лице не бе българско.
Помня (и мога да го докажа) как настоявах пред президента Първанов да престанем най-сетне с тихата дипломация сакън да не ядосаме Кадафи; да спрем да му правим подаръци из всички оонета по всички земни кълбета, както се изразяват дипломатично в Перник. А той, президентът да превърне преодоляването на тази трагедия в свой приоритет, да не се прави спрямо нея като кошаревски свидетел, който не е от тук и е за малко, а на всяка среща с държавни глави и премиери по света и у нас да поставя този проблем като изключително важен за държавата, на която той самият е държавен глава.
Защо пък сега това? Защото в тази сладкодумна книга с многото бащи на победата, която - победата - всъщност имаше женско лице, е описан сладкодумно и Кадафи с палатката му и подлия антураж.
Тия седмици все повече си мисля за Кадафи, защото все повече Путин се държи като Кадафи.
А който се прави на Кадафи, може да свърши като Кадафи.
05.05.2026 г.
