14.04.2008 г.
От самото начало на последните буреносни скандали, разтърсили из основи нашата политическа система и подкопали изключително сериозно доверието в институциите, бях убеден, че Румен Петков ще бъде сменен. Това не е себеизтъкване със задна дата - свидетели са ми много хора. А и ситуацията не беше нещо, което изисква чак пък небивала прозоливост.
Затова се огорчих толкова силно, когато президентът остана de facto последният (то се виждаше дори от социологическите проучвания), който не искаше да съзре очевидното - че оставката на министъра е неизбежна. С това той, президентът, за кой ли път напоследък заложи авторитета на институцията в името на личните си предпочатания и заинтересованост.
Защо трябваше да се впуска в подобна словесна защита, защо се увлече в разсъждения, че срещата на министъра с Галеви не е правно укорима?! Странно... Та акцентът не е в правомощията на един министър чисто правно - с кого може и с кого не може да се среща. Става дума – и това президентът не видя - с кого именно се е срещнал министърът, дори това да е било с най-добри и патриотични намерения! (Тук аз съзнателно не искам да вземам отношение за министъра, както и за дейността му).
Един президент не може да забравя нито за миг, че България вече е част от едно пространство на ценности, стандарти, практики и принципи – ЕС. Така че всичко вече има не само наши си, вътрешни, но и външни измерения. Министрите на вътрешните работи на ЕС изобщо няма да се съгласят да продължат сътрудничеството си, колкото добро да е било то, с колега, който - в техните очи - се е срещал с видни престъпни босове...
Само това да бе отчел президентът, щеше да заеме не лично своя, а национална, държавническа позиция. И именно затова си мисля, че все по-ясно личи колко му липсвам на президента. Защото сега няма кой да му дава обективна информация по наболелите въпроси (след срещи в посолства, със службите ни и с експерти, с обикновени хора и студенти). Защото няма кой да му казва истината, дори тя да е неприятна – в очите. Защото няма кой да му дава другата, алтернативната гледна точка. И то по всички въпроси и проблеми на вътрешната и външната политика.
Ако аз бях при него, той щеше да чуе и знае, как мнозина - и полицай от Перник, и студентка от Варна, и доцент от НБУ, и книгопродавач от „Славейков” смятат, че в резултат на тази криза никога толкова силно не се е размирисвала нашата държава - на която той е държавен глава...
Аз непрекъснато се опитвах през всичките години на първия мандат да подсказвам на президента, че държавен глава, това не е заемане на пост, а е мисия. Според мен един президент на държава в преход и то в началото на 21 век не трябва да ходи често на лов, както са правели по-рано управниците ни, а да се старае да бъде част от информационното общество, новите комуникации, Интернет (макар да допускам отчасти, че едното не изключва другото). Според мен също така президентът в днешно време не трябва да си губи голяма част от времето за светски събития, хайлайф партита, спортни срещи, а да заляга над чужди езици, за да може да общува пряко и неформално с другите държавници (макар отново да подозирам отчасти, че едното не изключва другото). И пак според мен, президентът в тази динамична и сложна епоха не трябва да губи излишно време да наустява словата си, а да се събира с млади и-или можещи хора да мислят за мястото на България в Европа и света (макар пак и пак да съм готов да приема, че едното не изключва другото).
През изминалите години от 2002-а до 2006-а правех анализи, давах идеи, гледах президентът да бъде информиран и образован по всичко, което засяга националната сигурност - в целия спектър от измеренията й. Сигурно качеството на текстовете е било различно, пък и полезността им.
Не рядко мислено продължавам да подготвям такива материали, да разсъждавам над това – с кого се обвързва президентът, какво го очаква. В края на краищата това е президентът на моята родина, на България.
Бих му писал за засилващия се сблъсък между два типа капитали.
● Единият е местен, локален, протекционистичен, затварящ - и страната, и икономиката, и индустрията, и обществото, и хората - всичко.
Този капитал е симбиоза между:
-- капитала, който номенклатурата си присвои от социалистическата държава в успешната стратегия да трансформира политическата власт в икономическа, а после обратно – икономическата власт в политическа.
-- и капитала на т.нар. мутри, натрупан с битки, с рекет и с насилие.
Независимо дали едни хрисими чичковци пийват уиски в ресторанти с романтични имена, или други брутални младежи се стрелят по улици и заведения, все едно - този капитал иска силно да си запази България за себе си, да я консумира, да печели дивиденти от този контрол, да пречи на всякаква модернизация на държавата, защото му трябва територия, населена от спасяващи се по единично индивиди и обслужващ персонал.
● Вторият тип капитал е външен, глобален, либерален, отварящ: и страната, и икономиката, и индустрията, и обществото, и хората - всичко.
Той е на транснационалните компании и банки, но може би също и на транснационалните кланове на организираната престъпност. Може би.
Той не желае нечий вътрешен монопол върху България, за него тя е поредният участък, поредното поле, поредният фокус на глобализацията. Затова се стреми да дойде, да инвестира, да използва ресурси, хора (не задължително евтина работна ръка, но и можещи), възможности - за да намира пазари, да реализира печалби, да се разгръща и да се умножава.
Не бива да се идеализира нито един от тези два капитала, защото ако тук нямаме държава, ако няма институции, правила, норми, култура за справяне в такава среда, всеки един от тях ще спечели много и ще ни нанесе сериозни щети. Разликата е само, че единият капитал – вторият, поне според мен, е по-модерен, по-мобилен, ако щете и по-прогресивен. Или поне – по-адекватен на новото време, т.е. на започналия вече 21 век. Ето защо си мисля, че той ще вземе връх – по-лесно ли или по-трудно...
Затова всеки политик трябва да мисли за своето отношение към тези два сблъскващи се капитала и може би ако не за държавата (а защо не и за нея!!), да се погрижи за себе си - като избегне да става заложник на клаустрофобния, анахроничен първи тип капитал. А ако се е обвързал с него - да се опита да минимизира негативите от това си свое обвързване.
14.04.2008 г. Николай Слатински
