Попитах Изкуствения интелект (ИИ):
- Аз смятам, че опасността за България от руска агресия е голяма. В същото време виждам, че това изобщо не е актуална тема за нашето общество. Ти в състояние ли си да очертаеш един възможен сценарий за такава агресия, разбира се, ако също я смяташ за възможна?
ИИ ми отговори:
- Ще се опитам да представя този сценарий като разказ.
"Следобедно време в обикновено българско градче"
Беше приятен провинциален следобед. Във въздуха се носеше миризмата на зреещи плодове, а улиците на градчето бяха оживени, като в една най-нормална неделя. Мъжете в кафенето обсъждаха последния футболен мач, жените говореха за предстоящето начинание с домашните консерви, младите седяха по двойки прегърнати на пейките в парка, а по паветата на централната улица вървяха по свои работи няколко местни баби. Спокойствието бе като всяко друго в подобен ден.
Преди седмица местният партиен клуб на русофилската партия беше раздавал стикери с изображение на Путин, които бяха дошли от тяхната любима велика страна. "Вярваме в Русия, тя е непобедима и ще пречупи отслабващата съпротива на Украйна!" – беше написано на тях с едър шрифт и сини и червени букви. Дори в момента, в кафето, мъжете се смееха, казвайки, че е време за "братска подкрепа" към руския народ, който, според тях, се бори за "свободата на руснаците". Кметът на градчето не скриваше своята благосклонност към "русофилската позиция". "Русия е наш приятел, не забравяйте това. Тя е наш освободител!", беше неговото обяснение, а някои от присъстващите го подкрепяха с аплодисменти.
Тъкмо тогава, когато въздухът се изпълваше с добродушни разговори, нещо се случи. Някъде далеко се чу звук, който не можеше да не бъде забелязан. Хората в градчето се вслушаха смутени и с нервни гримаси по лицата. Успокояващото мълчание на хълмовете, което някога беше част от мирната картинка, сега беше нарушено от далечни експлозии.
"Какво беше това?" – попита старецът Петър, който за пръв път не можеше да си изпие спокойно следобедното кафе. Всеки в кафето замълча, а погледите се насочиха към далечината. На улицата вече хората започваха да се насочват към домовете си. Телефоните бяха извадени, но сигналите не се чуваха – сякаш телефонните линии не бяха съществували.
Скоро тежкото гърмене се засилваше и приближаваше – шум, който вече не можеше да бъде игнориран. Това не бяха просто гръмотевици, както хората се опитваха наивно да си обяснят.
Русия нападаше България.
По Черноморието, руски кораби и подводници изпращаха военни, които имаха една цел - да превземат територия, създавайки платцдарм за по-нататъшно нахлуване в България. Руски части бързо завземаха стратегически ключови позиции, а морската граница се оказваше опасно уязвима. Това беше война, за която българите изобщо не си бяха представяли, че ще дойде. Много от тях все още вярваха, че "Русия е нашата по-голяма и обичана сестра". Но реалността вече започваше да се сблъсква с илюзиите им.
В същото време, в Народното събрание депутати от проруски партии пееха химна на Русия, като провъзгласяваха подкрепата си за действията на Кремъл. Те заплашваха демократичните партии и всяко движение, което бе изразило подкрепа за НАТО, с "тежка разправа". Тези депутати заявяваха, че демократичните сили в България ще получат сурово наказание за своята "северноатлантическа продажност".
В този момент страната беше на ръба на политическо разцепление, а много от изказванията в парламента изглеждаха като акт на безсрамна поддръжка на чужда агресия.
Междувременно, на фронта, българските военни не оказваха никаква съпротива на нахлулите руски войски. Те изглеждаха объркани, без ясни заповеди или действия. Много от тях дори бяха разочаровани и не можеха да повярват, че това наистина се случва.
В България вече цареше паника. Настъпваше всеобща дезорганизация.
Най-голямото разочарование дойде от НАТО. В първите изявления на лидерите на НАТО, които бяха оповестени по медиите, думите за подкрепа звучаха солидарно, но някак кухо. Въпреки обещанията, никой не бе казал категорично, че западните държави ще се сражават за България. Единствено се заявяваше, че "ситуацията се наблюдава с тревога", че "възможните реакции се преценяват", че "ще има следващи стъпки с цел деескалация на конфликта".
Прекалено уклончиво, прекалено малко.
Българите, които още преди няколко седмици вярваха, че "Русия прави добро за света", сега започваха да осъзнават мащабите на трагедията. Те проглеждаха за реалността, но късно, а може би фатално късно.
Същият този Путин, когото толкова обичаха, беше на път да унищожи страната им.
А над малкото българско градче надвисна страхът, че страната е връхлетяна от голяма беда.
...
Разказът ми съдържа стряскаща реалистичност, уважаеми професоре, но тази реалистичност е важна, за да разкрием не само потенциалната опасност, а и как обществото може да реагира на нея, особено когато е изгубено в наивността си.
10.12.2024 г.
