Стратегия Синергия Сигурност

Проф. д-р Николай Слатински

Статията е публикувана в списание „Нова международна политика”, брой 1, 2013 г., стр. 72-104.

„Аз бях за Обама, защото Ромни е много по-ужасна алтернатива от него,
но се страхувам, че, независимо от обещанията и от намеренията на Обама,
вторият му мандат, както всъщност и първият, ще е пропусната възможност.”
Зигмунт Бауман [1]

Големият полски философ и социолог Зигмунт Бауман е изразил много точно настроенията и очакванията на значителна част от европейците или поне нагласите и съмненията на ценностно умерените и на политически центристки мислещите хора в европейското цивилизационно пространство (т.е. Европа и нейната „мека” периферия).
Всъщност, нещата могат да бъдат изречени и по-релефно, и по-откровено. Барак Обама е вероятно най-слабият и най-безидеен следвоенен президент на САЩ и навярно първият през последните сто години американски президент, който няма стратегия, няма определящо влияние върху глобалните процеси, няма политически осезаем облик.
С още по-голяма сила това важи за неговото „присъствие” в националната сигурност – казвам „националната”, защото за единствената суперсила САЩ националната и международната сигурност са тясно преплетени и всяко тяхно national security действие има непосредствен international security ефект. В самия свой дебют като президент през 2009 г. Барак Обама се сблъска с един критичен по последствията си факт. А именно - неподлежащата на обжалване историческа и геополитическа присъда за провала на пре-емтивната (pre-emptive, на изпреварващия удар) стратегия на някогашните троцкисти, но сега нео-консерватори (по-скоро палео-, джурасик-, архи-консерватори) от близкото обкръжение на Джордж Буш-син. За да се реализира, pre-emptive strategy пожела в Ирак да има оръжия за масово унищожение, американските и британските (нали това искаше премиерът Тони Блеър, наричан „пуделът на Буш”!) служби услужливо доложиха, че ОМУ в Ирак наистина има и така започна масираната военна кампания под „нежното” название „Шок и Ужас”. Тази военна кампания съвсем неизбежно влезе в резонанс с последиците от достатъчно безотговорното управление от страна на САЩ и Запада на икономическите и финансовите процеси както в национален, така и в глобален мащаб, в резултат на което светът бе тласнат в криза с близки до апокалиптичните измерения.
Ето защо пред Барак Обама стоеше като хипер-актуален приоритет лансирането на нова стратегия за сигурност, която да позволи далеч по-ефективно управление на рисковете и да предложи нови подходи на САЩ, съизмерими с техните отговорности.
През своя първи мандат Обама наистина предложи нова National Security Strategy (май, 2010 г.), но тя не даде отговор на болните и болезнени въпроси и затова веднага след публикуването й тя започна да се покрива с праха на забравата. На мен поне ми е трудно да си припомня друга Стратегия за национална сигурност на САЩ, която да е била толкова малко дискутирана и толкова рядко оценявана позитивно. Тя само още по-зримо доказва, че стратегическото мислене, планиране и проектиране не е сред най-силните качества на екипа на Обама. Понякога се създава впечатлението, че претрупан с множество конкретни и неотложни проблеми, Обама сякаш умишлено избягва да се изявява като стратег. Може би това е така и защото онези прослойки от американското общество, които му дават гласа си, не очакват от него велики и дългосрочни идеи, цели и каузи, а искат бързо, устойчиво даване на решения, от които непосредствено и пряко зависи техният днешен живот, тяхното сегашно трескаво и тревожно, смутно и смътно време. Обама е много по-малко ефективен политик, отколкото е ефикасен политически терапевт, който с всички свои дела и думи дава отговор на страховете в обществото си.
В този неспокоен, пълен със социални призраци и привидения вътрешнополитически контекст, е естествено някак, че по отношение на външната политика, на политиката за сигурност и отбрана, задачата пред Обама е нелека и противоречива. Още повече, че наред с упоменатия провал на предходната (pre-emptive) национална стратегия, вече не е така императивно неизменна и гарантираща успех прилаганата повече от столетие (и то по-често с успех) геополитическа стратегия на САЩ, чиито ключови елементи са:
(1) Да не се допуска в нито един стратегически приоритетен регион съществуването на държава или на коалиция от държави със съизмерима с тази на САЩ военна мощ.
(2) САЩ да бъдат неизменно най-голямата европейска (през Студената война - западноевропейска) военна сила, поела главна отговорност за сигурността на Европа.
(3) Доктрината „Монро”, позволяваща на САЩ изключителното, почти монополно право на стратегическо, политическо и идеологическо доминиране над двете Америки.
(4) Защитеност на САЩ (преди всичко чрез двата океана и уникалния глобален и регионален статут) от главните процеси и тенденции с деструктивен характер, както и недосегаемост на САЩ за основните организации и фактори, генериращи насилие.
Може да направим не съвсем утешителен извод, че американското общество живее с мисълта за тревожните перспективи, пред които е изправено, затова е загубило отчасти своята увереност и ориентация и прави избор на президент на принципа на по-малкото зло. Даже то не просто избира по-малкото зло, ами избира и по-малко десните (самият Обама осъществи дрейф в дясно), по-малко милитаристите, по-малко изолационистите, по-малко унилатералистите, по-малко некомпетентните, та дори по-малко арогантните.
Очевидно както в средната класа, така също и в по-неуспешните социални прослойки има нервност, близка до паника, щом е възможно да бъде избран повторно за президент човек, който създава усещането за преходна фигура и който не намери нито едно вярно решение за назрелите проблеми пред САЩ в частност и пред света като цяло. При това той е личност, която се различава радикално от печелившата формула на успеха в САЩ – “WASP”, т.е. бял, англо-саксонец, протестант – еталонът, етикетът на mainstream-а.
Заедно с прокризисното, климаксно мислене, вземащо връх в обществото, не можем да не отбележим, че несъмнено mainstream-ът в САЩ очевидно вече не е това, което беше. В смисъл, че той вече не е златното сечение, не е консолидаторът и интеграторът, не е магически привличащият сертификат, лиценз за печеливша стратегия. Преди време Бил Клинтън имаше претенцията да бъде първият мултикултурен президент на САЩ, но това беше повече израз на осъзнаване на процеси, чийто „шок от бъдещето” стана причина Самюъл Хънтингтън, глашатаят на „сблъсъка на цивилизациите”[2] да напише обсесната книга „Кои сме ние?”[3] - за промяната на етническия, религиозния и въобще - на идентичностния състав на САЩ. Постепенно добрият стар mainstream мигрира от центъра към дясно и крайно дясно, мутира от либерален към консервативен и крайно консервативен, отива от политическите реалисти към политическите фундаменталисти и фанатици а-ла Мит Ромни, затова бива побеждаван на изборите. И то побеждаван не от някакъв качествено нов центристки и либерален mainstream, а от няколко sidestream-а - на различните малцинствености, в т.ч. тези на цветнокожите, на жителите на малки градове, на младите, на бедните, на различните (хора с увреждания, с друга сексуална ориентация, с нетрадиционни за САЩ вероизповедания). Бил Клинтън може все още да се смята за първият мултикултурен американски президент, обаче това, за което той пледираше не се случи. САЩ не се сдобиха със стар по съдържание и нов по форма (цвят на кожата, зов на вярата, апел на веруюто) mainstream, защото mainstream-ът се консервира в себе си, сдоби се с кавички - “mainstream”, а решаваща дума си извоюваха различни sidestream-и – всеки от които не е a part of mainstream, а е apart from the mainstream. Именно тези sidestream-и осигуриха втория мандат на Барак Обама. Защото сборът от различните sidestream-и е вече повече от mainstream-а; както и защото сборът от различните малцинства е вече повече от мнозинството “WASP”. Самюъл Хънтингтън бе чисто критикуван и иронизиран, но дали за жалост пророчествата му не се сбъдват?
И все пак това развитие е логично. САЩ повече не са онзи плавилен котел (по израза на Ектор Сен Джон дьо Кревкьор), в който „индивидите от всички нации се претопяват в нова човешка раса"[4], а от различните народности се изковава уникално национално качество – американец. Както писа Майкъл Лайнд американската култура премина през първите две фази: Англо-американска (1789-1861 г.) и Евро-американска (1875-1957 г.) и навлезе, “вървейки към разединение, несходство, мултикултура, етническо и расово разделение”, във фазата Мултикултурна Америка (след 1972 г.)[5]. САЩ се превръщат в мултикултурна държава, в която малцинствата отказват да се претопят, пазят своята идентичност[6], бранят я даже агресивно от външни влияния, пишат собствена история, създават собствена култура. Самюъл Хънтингтън пише, че ако в миналото заселниците се чувстваха засегнати, ако не им се разрешава да участват в хода на събитията, то сега те се смятат дискриминирани, когато не им е разрешено да стоят настрани от него[7]. Но е вярно е също така и, че Хънтингтън се поддаваше на твърде алармистки прогнози: “Ако мултикултурата победи и съгласието по отношение на либералната демокрация се разпадне, то САЩ могат да се присъединят към СССР на бунището на историята.”[8]
Доста крайна прогноза, ала несъмнено плавилният котел остава в миналото. Едва ли той ще бъде заменен с доматена супа (метафора, свързвана с Милтън Гордън и Майкъл Новак), която е хомогенна, но в нея се виждат различните цветове и вкусът й е обогатен от „имигрантските” добавки - целина, крутони, подправки, магданоз и др., „културно асимилирали” се в основната съставка на супата, т.е. към англосаксонската култура.[9]
По-скоро, в постепенната културна еволюция американското общество наистина ще може да бъде оприличено на салата (според друга „кулинарна” аналогия, употребена от Хорас Калън). Салатата е с общ и единен вкус, но между нейните съставни части има „културен” плурализъм, всяка от тях е отличима и не се „разтваря” в останалите.[10]
Стратегическата роля на САЩ като единствена суперсила и това - как тази роля се разбира и употребява от тях, не могат да не бъдат обект на анализ. В еднополюсната система всяка държава е обречена да се интересува от единствения полюс, защото дори тя да не го прави, полюсът се интересува от нея. Ако перифразираме древногръцкия мъдрец Антистен, основател на сократическата школа на кинизма, „Към единствената суперсила трябва да се отнасяш като с огъня: да не се приближаваш толкова близко, че да не се изгориш и да не се отдалечаваш много, за да не замръзнеш”. При дву-, три- или многополюсната геополитическа система пространственият обхват на интересите (в т.ч. и на възможността да се интересуваш от политически, икономически, идеологически и културни процеси) на една държава, на обществото и гражданите й се ограничаваше до сферата на влияние на полюса, в чието гравитационно поле се намира тази държава (напр. за социалистическите страни през Студената война този обхват се простираше до Берлинската стена и Желязната завеса, а „надничането” извън него се възпрепятстваше и дори санкционираше, понякога сурово). В еднополюсната система обаче, целият свят е в гравитационното поле на единствената суперсила, затова всяка държава трябва да отчита влиянието на суперсилата и трябва да има политика спрямо единствения полюс.
От тази гледна точка е разбираемо, че след като САЩ са тази единствена суперсила, след като всички така или иначе очакват от САЩ да изпълняват ролята на световния пожарникар, световния полицай, световния жандарм, световната бърза помощ, те имат право да привеждат света „във вид най-удобен за логаритмуване”, т.е. за най-ефективно управление от тях. И от останалите държави, особено тези, с по-ограничени ресурси за влияние е съвсем логично да се очаква, че трябва да прощават известна неестетичност в начина, по който САЩ употребяват изключителния си статут на единствена суперсила. В края на краищата, когато вкъщи има човек, в критично здравословно състояние, напр. инфаркт, и пристигне спешната помощ, за нас е важно само и единствено дали лекарят може да помогне на болния близък, да го спаси, да го върне към живота; много далеч на втори план в нашите емоции и оценки остава другото – дали той влиза с кални обувки, дали ръцете и гърдите му са противно космати, дали всяка втора дума в неговия речник е нецензурна. В тежката ситуация по-добър лекар, камо ли въобще друг лекар - няма...
Друг въпрос е как САЩ осмислят и прилагат своя уникален геополитически статут – дали се водят главно от своите интереси, или от интересите на човечеството. В първия случай те не могат да разчитат на широка обществена и многостранна подкрепа, зад тях са предимно - и това се вижда все по-често - елитите на западните демократични страни и част от авторитарните и тоталитарните („our sons of bitches”) режими. Твърде малко са обществата, с изключение на онези, които конюнктурно са спечелили от подкрепата на САЩ (напр. Косово), оказващи подкрепа на САЩ и това кара редица американски политици и експерти да дискутират разпространяващия се антиамериканизъм по света. Не е възможно САЩ да се възприемат като просветен и визионерски геостратегически лидер, докато за тяхната политика на световната сцена мислят позитивно само отделни елити и пропагандатори, които са de facto на американска хранилка (като огромна част от нашите ултрадесни, хиперлиберални, мегапазарни т.нар. експерти на Прехода [11]).
Ще се опитам тук да направя анализ на ролята на САЩ като единствена суперсила в следните четири разреза – в глобален (т.е. световен); континентален (т.е. европейски); регионален (т.е. Балкани плюс Черноморски регион); национален (т.е. български) план.
► В глобален план САЩ са изправени пред познавателната дилема, поставена във (и разрешена от) теоремите за непълнотата на австрийския и американски учен Курт Гьодел. Тези негови блестящи аналитични достижения са несъмнено един от върховете в теорията на познанието като цяло и в математиката в частност. За тяхното обяснение се изискват задълбочени математически познания. Тук аз ще ги преразкажа опростено, защото при тяхното прилагане към социалните системи (общности от хора, общества, държави или общности от държави) се използва основното в удивителната им логика.
▪ Идеята на първата теорема на Гьодел, известна като „Теоремата на Гьодел за непълнотата”, е, че ако имаме достатъчно сложна система, то нито една група от правила и постулати (аксиоми и теореми) не може да опише присъщите на системата свойства и процеси напълно, ако остане в рамките на нейния понятиен и логически апарат. Тази теорема е смятана за „най-значимата математическа истина на 20 век”.[12] Тя е поставяна на едно ниво с теорията на относителността и квантовата механика. Разглеждана е не само като принадлежащ на математиката логически артефакт, а като „природен закон, отнасящ се до математизиращата способност на Homo sapiens“.[13]
▪ Идеята на втората теорема на Гьодел, известна като „Теоремата на Гьодел за непротиворечивостта”е, че ако групата от правила и постулати (аксиоми и теореми), с която се описва една достатъчно сложна система е непротиворечива, то тази нейна непротиворечивост не може да бъде доказана, ако се остане само в рамките на въпросната група от правила и постулати (аксиоми и теореми). С други думи, не само ако опишем системата непротиворечиво, то това описание няма да бъде пълно, но и обратното - ако опишем системата пълно, то това описание няма да е непротиворечиво.
От тези теореми следва, че за нашите познавателни възможности и способности да произвеждаме и натрупваме знание има изначално и непреодолимо ограничение. Всеки опит да опишем една сложна система, като оставаме в нейните рамки и в присъщия й понятиен и логически апарат е обречен на провал. Затова сложната система може да се опише пълно и непротиворечиво, само ако се излезе извън нея, т.е. чрез качване с поне едно ниво на сложност по-горе. Оставайки вътре в системата, базирайки се на знанията, които получаваме единствено от нейното изучаване, не можем да получим пълна и непротиворечива представа за тази система. За да я разберем, трябва да я погледнем „отгоре”, с помощта на понятиен и логически апарат на по-сложна и по-обща система, да разширим хоризонта и използваме друга, по-обща, по-адекватна и по-сложна оптика.
Да вземем България – за да разберем пълно и непротиворечиво какво се случва в нея, трябва да я погледнем откъм Европа, откъм европейските процеси, откъм общността, към която сме интегрирани – т.е. Европейският съюз. Пълно и непротиворечиво знание за България е възможно само в по-широкия контекст към който ние се присъединяваме.
Точно така, за да се разбере дали е геополитически перспективна и геостратегически правилна политиката на САЩ, тя не може да се мисли и да се преценява само от гледна точка на американските интереси, цели и приоритети, а трябва да се качим с поне едно ниво по-нагоре – да я мислим и да я преценяваме от гледна точка на интересите, целите и приоритетите на демократичния свят, нещо повече – от гледна точка на интересите, целите и приоритетите на човешката цивилизация. Образно казано, САЩ са пилотът на глобалния лайнер, но това им дава не само права, но и огромни отговорности. Само на пръв поглед пилотът има пълна власт над самолета и най-много права, в сравнение с останалия екипаж, още повече в сравнение с пасажерите. Напротив, неговата уникална роля на стратегически мениджър му позволява много по-малко отколкото на другите - те могат, отново образно казано, да се веселят в рамките на нормите за сигурност на самолета, да се карат и спорят, да се замерят с възглавнички, да живеят безгрижно и дори романтично, докато пилотът трябва да бъде внимателен, съсредоточен, да осигури безаварийно летене и безопасно кацане, когато и ако това се налага. Още по-малко той може да си позволи да бъде леконравен, камо ли нетрезв, да не говорим пък дрогиран...
Ролята на САЩ като лидер на Запада е пречупена през призмата на отговорността на евроатлантическата общност към глобалната сигурност и оцеляването на света. Това е така още повече поради критичния момент на развитие на човешката цивилизация и кръстопътя, на който тя се намира - стратегически трудно управляема ситуация, в която ролята на Запада нараства експоненциално и граничи с епично предизвикателство. А несъизмеримо по-важен сред всички останали западни държави е приносът на САЩ.
Първото десетилетие на 21 век доказа - САЩ, а заедно с тях и Европа (т.е. Западът, Евроатлантическата цивилизация) не успяват да се справят с мисията си на глобален лидер при навлизането на света в рисковото общество и във времето на ескалиращите Четири „НЕ” – т.е. Неопределеност, Нееднородност, Неустойчивост и Несигурност.
Този неуспех е непосредствено и болезнено свързан с кризата при четирите доскоро сякаш неоспорими конкурентни предимства на Запада: геополитическият статут, икономическият модел, универсалните ценности, стратегическите приоритети.
● Геополитическият статут на Запада само допреди няколко години беше смятан за естествен и самоподдържащ се. След Студената война и разпада на двуполюсната система възникна стратегическа неяснота накъде ще поеме системата за международна сигурност. Светът преживя момент на надежди (оказали се илюзии) за изграждане на многополюсен свят. Във вакуума на тази дезориентираща неяснота от Джордж Буш-старши, беше издигната парадигмата за Новия световен ред, в който силата на правото ще замени правото на силата. Бързо след това обаче започна да се налага еднополюсен геополитически модел с една-единствена суперсила — САЩ. По своята същност това бе модел на глобално превъзходство на Запада - САЩ и Западна Европа, които се ангажираха с цялата своя военна, политическа, икономическа и символна мощ, да носят отговорността за стабилизирането, за силовия контрол и ефективната управляемост на света. Този статут на Запада се възприемаше от останалите държави с едно мълчаливо разбиране и тихо примирение като неизбежна реалност, като най-малкото зло и поради липсата на реалистична алтернатива. Постепенно стана ясно обаче, че САЩ схващат своето уникално положение не като глобално лидерство, а като глобално господство.
Ако глобалното лидерство съчетава прагматично националните интереси на САЩ с техните международни отговорности, то глобалното господство поставя националните интереси на САЩ над международните им отговорности. Връх на това произвеждащо несигурност поведение на САЩ беше споменатата безперспективна в дългосрочен план pre-emptive стратегия на неоконсервативната администрация на Джордж Буш-младши.
Западноевропейските страни, страдат от дефицит от лидери. В креслата на големите европейци Уинстън Чърчил, Шарл дьо Гол, Конрад Аденауер седят политици от много скромен калибър - Дейвид Камерън, Франсоа Оланд, Ангела Меркел, а Европейският съюз има за водещи фигури персони от средна ръка, които по никакъв начин не можеш да наречеш визионери и обаятелни държавници - Жозе Барозу, Херман ван Ромпой, Катрин Аштън. Този дефицит от лидери вероятно се дължи на липсата на големи идеи – защото в историята големите идеи раждат и големите лидери. Ние наблюдаваме една тъжна картина – западноевропейските страни тънат в явно самодоволство от ползите и изгодите, които им предлага уникалният геополитически статут на САЩ - да бъдат част от глобалният управителен съвет, без да плащат щетите и пасивите от носенето на отговорността за вземаните решения. Те не намират мъжество и смелост да гледат по-надалеч, да се надигат на пръсти, за да видят какво има отвъд най-близкия хоризонт от няколко години, пасивно съзерцават турболентностите на света и така на практика са загърбили своето призвание за цивилизационна мисия и своя дълг на морален коректив.
Това в голяма, почти стигаща до необратимост, степен ерозира доверието на другите държави към Запада — и то не само към САЩ, но и към Западна Европа, която започна усилено да губи своя по-приемлив и по-социален облик. И високомерното доминиране на Запада започна да се възприема като деструктивно и водещо света към катастрофа.
● Икономическият модел на Запада (максимум пазар, частна собственост, частна инициатива и частни интереси, конкуренция, свобода, либерализация на икономиката и изтегляне на държавата от нея, приоритет на общите интереси над частните) триумфира в глобален план след краха на конкурентния социалистически икономически модел (максимум държавна собственост, командно-административна намеса на държавата във всяка обществена дейност, централизирана планова икономика, приоритет на общите интереси над частните). Този модел обаче е присъщ предимно на западните либерални и пазарни демокрации, където са налице като минимум поне четири важни условия:
(1) закони, които да регламентират неговото ефективно функциониране.
(2) институции, които да обезпечават спазването на тези закони.
(3) жизнен стандарт, който да минимизира и помирява несъгласията с модела и да мотивира обществото и основните обществени прослойки и групи за запазването му.
(4) обществена култура, която да формира нагласи, ценности, потребности, опит и умения за действие във високо конкурентна насочена към личния успех пазарна среда.
Западният икономически модел се наложи в глобален план, но като свръхлиберален геоикономически модел, и установи практически задължителни (за останалите) норми, стандарти, правила на икономическа дейност. Но проблемът е, че този свръхлиберален геоикономически модел има структурни дефекти, които de facto го отричат и обричат:
▪ Той „изяжда” невъзстановимите и бавно възстановимите ресурси на Земята (нефт, газ, дървесина, ценни, черни и цветни метали, питейна вода, кислород) и не би могъл да бъде поддържан в дългосрочен план, а в обозримото бъдеще дори може да колабира;
▪ Той разрушава околната среда и води до климатични промени, които могат да се окажат просто необратими и подлагат нашата планета на трудно управляеми рискове.
▪ Той задълбочава сегашните структурни, системни и нравствени противоречия между петте типа коренно различни в материално (и в морално) отношение държави: т.е. свръхразвити, развити; развиващи се, изоставащи в развитието и деградиращи;
▪ Той не е универсален, симетричен, равноправен, хуманен, включващ (inclusive), а е елитарен, асиметричен, дискриминиращ, антихуманен, изключващ (exclusive), защото от него се облагодетелства основно т.нар. „златен милиард” - онези 1 милиард души, или едва 15% от човечеството, които разполагат с 85 % от световния БВП. И в същото време от този модел са ощетявани останалите 5 милиарда хора – а това са цели 85% от човечеството, за които остават 15 % от световния БВП. Каквито и структурни теории да се привеждат за обясняване на този факт, става дума за една почти абсурдна асиметрия.
Тези недъзи на господстващия икономически модел създават в очите на народите от различни религии и култури образ на Запада и най-вече на САЩ като демон, който може да завлече всички в пропастта на хаоса и анархията. С това светът прави крачка към пророчеството на Самюъл Хънтингтън за сриване в разрушителна конфронтация чрез полярното разделение Западът срещу Останалия свят – т.е. „West” vs. „Rest”[14].
● Универсалните ценности на Запада цели десетилетия бяха стратегически ресурс, привличащ като магнит огромни общности от хора, жадуващи свобода, демокрация и човешки права. За добро или лошо, практически всички принципи, схващания, правни норми, възприемани като глобални, са базирани върху наследството на Европейската (Западната) цивилизация: Древногръцката философия, Римското право, Ренесансовият хуманизъм, Модерните идеи за демокрацията и човешките права. Като носител на тези ценности, Западът успя през 90-те години на 21 век да мобилизира епохална подкрепа сред народите на Централна и Източна Европа в порива им срещу социалистическия тоталитаризъм. В немалко други страни младите хора изписваха на своите плакати и пламенно скандираха вдъхновени искания за установяване на редица западни ценности.
Постепенно светът започна да се взира по-критично в онова, което Западът прави. Стана ясно, че западните ценности не са манна небесна. Думите на Запада се оказваха ярка опакова и повод за нарушаване на международното право и на поети ангажименти, служеха на зле прикриваща лицемерието политическа коректност, на двойни стандарти.
▪ Критиците все по-често отправят към Запада упреци именно за двойни стандарти.
А нима в политиката на западните държави няма непрекъснато двойни стандарти? По-трудно е да посочим примери за обратното, за последователна, принципна политика на Запада. Западът постоянно подменя своите принципи с корист, своята атрактивност - с принуда, своето право - със сила, а своите ценности – най-вече с двойни стандарти.
▪ Критиците обвиняват Запада за подкрепата, която оказва на репресивни режими - предаващи и продаващи интересите на своите народи в негова услуга и негова полза.
А нима Западът не прави точно това - понякога откровено и нерядко дори цинично?
▪ Критиците говорят за материални интереси (нефт, газ, търговия с оръжие, бизнес) на Запада, скривани умело зад демократични принципи и уверения в добро отношение.
▪ А нима това не е по-скоро правило в политиката на Запада, отколкото изключение?
▪ Критиците осъждат Запада за подценяване, пренебрегване и поругаване на правата и интересите на палестинците в полза на Израел и чрез най-откровеното му толериране.
А нима Израел не унижава честта и достойнството на палестинския народ, нима не се загражда от тях с 9-метрови стени, над 20 години след рухването на Берлинската стена?
Така че макар и криво, огледалото, което критиците на Запада поднасят пред лицето му, е именно огледало – то отразява това, което се оглежда в него. И ако образът, който вижда в огледалото не се нрави на Запада, причината не е в огледалото, а в самия Запад.
За жалост, вместо чрез привлекателността на ценностите си да изковава коалиции в подкрепа на своите цели, стремежи, идеали, Западът започва все повече да прибягва до въоръжената си сила, да използва военното си превъзходство - като основно средство за реализирането на своите интереси, за доказване на правотата и налагане на волята си.
● Стратегическите цели на Запада определяха посоката на световното развитие; целите на Запада моделираха световното стратегическо планиране; дискусиите на Запада задаваха тона на световния дебат; креативността на Запада тласкаше световната иновативност; творчеството на Запада насочваше световните културни тенденции.
И така, докато САЩ - флагманът на Запада - в пристъп на геополитическа депресия не въвлякоха света в т.нар. Глобална война срещу терора. Човечеството бе принудено да съзерцава в ступор и потрес как се подменя неговият дневен ред, как се прахосват безценно време и колосални ресурси, вместо да се атакуват ключовите рискове, които - ако не им бъде даден адекватен и ефективен отговор - могат да дестабилизират света.
› Тероризмът не трябва да се определя като най-големият, а още повече пък като единственият значим проблем на човечеството и не бива да се анализира изолирано от другите предизвикателства и рискове, пред които са изправени светът и човечеството.
› Тероризмът е необходимо да се разглежда в много по-малка степен като причина за влошаваща се управляемост на света и ескалиращия глобален хаос и в много по-голяма степен като следствие от сериозни системни, структурни и ценностни проблеми, от задълбочаващи се стари симетрични и нови асиметрични предизвикателства и рискове.
САЩ и Западът трябва да се излекуват от крайните позиции в противодействието на тероризма, от обсесията GWOT или Global War on Terror или от т.нар. Глобална война с тероризма. Още повече, че борбата с тероризма е огромно предизвикателство, което не само обединява държавите от демократичния свят, но поражда и проблеми, можещи да доведат трайно до тяхното противопоставяне разединение. По-долу ще се спра само на няколко от главните разминавания в оценките и позициите вътре в демократичния свят и най-вече - между двете страни на Атлантическия океан, т.е. между САЩ и Европа:
▪ „Война с тероризма” или „Борба с тероризма”. „Войната” предполага и прилага Law of War, законите на Войната, а „Борбата” - Law of Peace, законите на Мира. През отговора на въпроса дали тероризмът е война или престъпна дейност минава първата и най-драматична разделителната линия между възгледите за целите и средствата на борбата срещу тероризма в САЩ и в Европа. Според САЩ това е война с тероризма и тя трябва да се води главно с армия и със специални части. Докато според Европа това е борба с тероризма и тя трябва да се води основно с полиция и със специални служби.
▪ „Терористи” или „Борци за свобода”? Може ли да се слага знак на равенство помежду им? Кога е приемлива и дали изобщо е приемлива употребата на насилие?
Всъщност, независимо как разглеждат тероризма в своите стратегически позиции, САЩ на практика разбират под тероризъм всяка насилие, което се прилага срещу съществуващия международен ред или срещу съществуващия ред в дадена държава. Те затова продължават стриктно да държат на иначе все повече размиващото се различие между тероризъм и организирана престъпност, т.е., че тероризмът използва насилие с политически цели, а организираната престъпност използва насилие с икономически цели. И то при условие, че редица експерти, в т.ч. американски имат сериозни анализи, които говорят за преплитането на мрежите на организираната престъпност и тероризма.
Нещо повече, при бъдещата еволюция на съвременния еднополюсен модел с една-единствена суперсила САЩ, напълно реалистичен е сценарий, при който като втори полюс може да се самозаяви и мрежова структура, оплела с паяжина Земята – такава мрежа могат да изградят чрез преплитането си мрежите на организираната престъпност и тероризма. Тази мрежа аз нарекох OCTopus-N - Organised Crime & Terrorism Network или мрежова структура на организираната престъпност и тероризма[15]. Тук не са нужни някакви прекалено сложни аргументи, за да се оцени потенциалът на OCTopus-N структурата като критичен носител на стратегически риск за глобалната сигурност. Това означава, че заплахата от припокриването и взаимодействието на организираната престъпност и тероризма и възникването на тяхната преплитаща се, покриваща Земята мрежова структура (а именно OCTopus-N), по никакъв начин и на никава цена не бива да бъде пренебрегвана. Защото с преливането на кадри, ресурси и методи на дейност, с огромния акумулиран капитал, с проникването практически на всички нива на властта дори в демократични(те) държави и във всички печеливши бизнеси, организираната престъпност и тероризмът наистина са способни да демонстрират капацитет и амбиции за превръщане във влиятелен геостратегически фактор и втори геополитически полюс.
Да се върнем обаче към дилемата „Терористи” или „Борци за свобода”? Когато се опитваме да изясним какво е тероризъм, акцентът при употребата на насилие трябва да се слага не само върху това „Какво се прави?”, а и „Защо се прави?”. Ако насилието се използва за да се създава хаос, за да се разрушава нормалният ход на нещата, за да се налага своята воля, култура, идеология и идентичност над другите, то това е тероризъм. А ако насилието се прилага за постигане на Свобода (от робство, от чуждо управление, от налагане на чужда култура, идеология, идентичност), тогава имаме не Терористи, а Борци за Свобода. Разделителната черта минава през категоричната неприемливост да се разрушават съзнателно животът, здравето и собствеността на невинни хора. Нека изтъкна, че тази разделителна черта е прокарана с гениалното прозрение на родените по нашите земи богомили към Теорията на справедливата война, формулирана от великия европеец св. Августин Блажени. Той казва: „Войната е справедлива, когато каузата, за която тя се води е справедлива”. А богомилите добавят: „Войната е справедлива, когато каузата, за която тя се води е справедлива, но и в справедливата война трябва да се воюва по справедлив начин” - философски, прозорливо, хуманистично.
▪ Ликвидиране на терористите или ликвидиране на коренните причини за тероризъм? Според преобладаващото мнение (на политическия и военен елит) в САЩ, тъй-като съществуването на терористите е факт, трябва преди всичко да се стремим да ликвидираме тях, техните групировки и спонсори. А според преобладаващото мнение в Европа, трябва да са „атакуват” първо коренните причини, които пораждат тероризъм. Да вземем връзката между бедността и тероризма. Елитите в развитите страни налагат тезата, че няма пряка връзка между бедността и тероризма и че бедността сама по себе си не води до тероризъм. Разбира се, бедността не е достатъчно условие за тероризъм – има бедни народи и общества, които не прибягват до тероризъм. И все пак, бедността е условие, та макар и „само” необходимо за тероризъм. Тя е водеща сред коренните причини за тероризъм. Затова тя трябва, наред с останалите коренни причини, да бъде „атакувана”, намалявана, премахвана, иначе ще произвежда все нови и нови терористи.
▪ Много сериозни различия между Европа и САЩ има и по това - дали Ислямът е по същността си обременена с тероризъм религия. За разлика от американското виждане, което имплицитно предполага, че Ислямът като религия има проблем с насилието и на практика служи като добра идеологическа база за тероризъм, европейското разбиране е, че нито една от религиите не е изначално обречена да ражда тероризъм и да проповядва насилие. Трябва да уважаваме всяка религия, която в своята същност е човеколюбива. А такъв несъмнено е и Ислямът. Но не трябва да си затваряме очите за религиозните елементи в мотивите и действията на ислямските терористи. Нужен е анализ - вътре в тази велика религия - защо тя често е използвана по деструктивен начин. Впрочем ние сме длъжни да признаем, че и нито една религия не е чиста исторически по отношение на насилието. Преди да се обръща навън и да се опитва да променя света, всяка религия би трябвало да се обърне навътре в себе си - може би отговорите, които търси са и там.
Можем да посочим и други различия от двете страни на Атлантика по отношение на тероризма, макар те да са привидно по-второстепенни в сравнение с вече споменатите:
▪ За това - дали да се преговаря с терористите. В САЩ са много категорични, че с терористи не бива да се преговаря, докато в Европа са с „по-мека” позиция по този въпрос - в смисъл, че дали да се преговаря с терористите зависи от обстоятелствата, например от пленените хора – да речем деца; от възможността да се спечели време; и че да се водят преговори, не винаги означава да се тръгва на безпринципни отстъпки. Факт е, обаче, че онези държави, които отказваха да преговарят с терористите в Ирак, най-често получаваха в замяна обезглавените тела на свои сънародници – това се случи и с България; както също е факт, че държави, които явно или тайно влизаха в преговори с терористите в Ирак, нерядко успяваха да спасят сънародниците си – така бе с Румъния.
▪ За това – какво е и има ли държавен тероризъм. САЩ смятат, че държавен тероризъм има когато една държава подпомага – с въоръжение, ресурси, информация, кадри и логистика терористичните групировки, а не когато използва насилие срещу други държави и народи като ефективна самозащита, дори и на тяхна територия - ето защо Иран, според САЩ използва държавен тероризъм като инструмент на политиката, а Израел – не. Докато Европа е по-склонна да приеме, че ако една държава, действа със сила срещу други държави и народи в разрез с международното право, то тези действия могат да се охарактеризират като агресия и да се приравнят на държавен тероризъм.
▪ За връзката между демокрацията и тероризма - дали единствени авторитарните, тоталитарните, репресивните и други недемократични режими раждат тероризъм, както и дали демокрацията е противоотрова срещу тероризъм. Отговорът на САЩ е Да – да, демокрацията е несъвместима с тероризма. Европа обаче знае и изпитва на собствената си кожа, че освен демокрацията, народите имат и други цели и ценности, които могат да се конкурират с демокрацията – особено това важи за националните устремления, за правото на самоопределение и създаване на собствена държава. Затова Великобритания и Испания имат много сериозни проблеми със северноирландския и баския тероризъм.
▪ За ролята на медиите - защо медиите все повече се превръщат в среда, без която ефектът от дейността и размахът на терористите щяха да бъдат далеч по-малки; защо те се оказват de facto мощно оръжие в арсенала на тероризма и някои експерти говорят за медии за масово унищожение. САЩ са много по-склонни да абсолютизират правото на медиите да информират всички и за всичко, да произвеждат новини и сензации, да бъдат печеливш бизнес, да се еманципират от дългосрочните интереси на обществото. В същото време Европа е далеч по-склонна да поставя медиите в съответния социален контекст, да ги държи отговорни за стимулирането или на практика дори обслужването - в тяхна користна полза - на процеси, които биха могли да влияят пряко и негативно на държавата, обществото и гражданите. С други думи, не се толерира до безкрай правото на медиите да информират независимо от сумарния публичен ефект от съобщаваната информация. Медиите не само информират обективно, те участват в конструирането на социалната действителност като активни системни агенти, затова носят отговорност за своите действия, когато тези техни действия нанасят вреда на обществените интереси.
Обобщавайки, можем да кажем, че на първо място заради лидерството на САЩ сред западните демократични държави, акцентът в борбата срещу тероризма беше изместен в твърде радикална, крайно дясна и основно силова, до репресивна посока. А Западът трябваше да изведе на преден план схващането (зад което биха се наредили и под което биха се подписали огромното мнозинство от другите страни), че е необходимо преди всичко да се атакуват същностните причини за кризата, за насилието и разгневеността в глобален и регионален план, а не да се води сама по себе си, откъсната от реалните заплахи, война срещу тероризма. Проблемите, пред които е изправена нашата планета са общи и те изискват общи решения, базирани на общи подходи, които обединяват народите от различните култури, религии и региони, а не ги разделят и конфронтират едни срещу други. Ние трябва да строим мостове, които ни свързват и сближават, а не барикади, които ни разделят и конфронтират. 100 монолога не са равни на 1 диалог.
Ние, България (Сарафово го доказа), Европа и САЩ сме жертви на тероризма, но и негови породители, защото не можем да овладеем хиперпазарния, мегапотребителски и ултралиберален геоикономически модел, който плоди социални, морални, психически и интелектуални маргинали. Затова е вероятно Западът сам да произвежда тези, които после взривяват неговите (т.е. и нашите) автобуси. Аз не правя някакви апокалиптични предсказания, само искам да кажа, че вината за тероризма не е само у Тях, тя е и у Нас. Западът губи от това, че смята своите ценности за единствените възможни, само защото той притежава най-силните армии, най-мощните армади и най-модерните ескадрили.
Това разбиране обаче не взе връх, Европа допусна нейните по-умерени, по-меки, по-консолидиращи света позиции да не бъдат чути и превърнати в добри практики, така че Западът да се възприема не като това, което САЩ правят, а като това, което Европа е. И постепенно кредитът на доверие към Запада започна да се изчерпва. Квинтетът БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай, Южна Африка), донякъде Германия, Япония, Канада, бяха обзети от смущаващо съмнение, че в пилотската кабина на глобалния лайнер има недостатъчно отговорен и достатъчно неадекватен екипаж. А това налага не само смяна на курса и промяна на начина на управление на лайнера, но и замяна на екипажа му.
При все това, поради исторически причини и заради своята политическа, военна и икономическа мощ, Западът играе лидерска роля на глобалната сцена - като ключов геостратегически, геополитически, геоикономически и напоследък геоенергиен фактор. Той носи огромна, неотменима и несподелима мисия и отговорност за оцеляването и развитието, за мира и сигурността на Планетата. Това изисква от Запада дългосрочна мъдрост, визионерско мислене, стратегическо лидерство. Само те могат да му позволят да осъществи плавна и управляема трансформация на еднополюсния геополитически и свръхлиберален геоикономически модел към един нов, многополюсен и плуралистичен геополитически и алтернативен социалнолиберален геоикономически модел, щадящ в далеч по голяма степен околната среда, планетарните ресурси, човешкото достойнство.
Нека не звучи пресилено това натоварване на Запада с мисия и отговорност. Да, така е - общите проблеми изискват общи подходи и общи решения, но Западът е този, който в най-голяма, несъизмеримо по-голяма от приноса и възможностите на другите, степен, държи ключа към спирането на това свлачищно плъзгане на човечеството в пропастта.
Защото днешната геополитическа и геоикономическа конструкция на света е такава, че Голямата игра се води на полето и по правилата на Запада. На това поле, при тези правила Западът не може да бъде победен. На полето на Запада, по правилата на Запада именно Западът е най-добрият играч. И той не просто играе по-добре от другите, но и увеличава преимуществото си над тях; той не просто е по-напред, но и „тича” по-бързо.
Това определя уникалната мисия и историческата отговорност на Запада. Лидерите на Западния свят трябва да намерят политическо мъжество да се изправят очи в очи със своите народи и да заявят, че Западът няма моралното право да управлява света само така, както му е изгодно и че има моралния дълг да поведе света по трудни и трънливи пътища, които ще позволят да поставим под поне относителен контрол и да направим поне частично управляеми онези водещи рискове, които неумолимо и непредотвратимо започват да се материализират. Ако Западът не намери подобни лидери, ако западните политици продължат да водят Запада (и целия свят) по досегашния самоубийствен път, само защото са по-ниски и по-малки от предизвикателствата и им липсват сила, кураж, политическа воля, то бъдещето на нашата цивилизация изглежда твърде песимистично.
► В континентален план, през призмата на европейските интереси и европейската сигурност, става все по-належащо преосмислянето на цялостната външнополитическа и дори цивилизационна, ценностна стратегия на САЩ. САЩ не могат повече да говорят едно, а да правят нещо съвсем различно, а именно – на думи да подкрепят процесите на пълноценна европейска интеграция, а на практика да издигат нелесно преодолими прегради пред нея. Подобна двуликост е много неефективна. Тя поражда уязвимости и концентратори на напрежение в Европа и поглъща ценна енергия. САЩ не печелят от това, че постоянно създават предпоставки за разделение в европейското пространство:
▪ на Нова Европа и Стара Европа – така, както бе в навечерието на войната в Ирак.
▪ на проатлантическо и проевропейско крило - в Европа, в НАТО и дори в ЕС;
▪ на държави, които са убедени, че изграждането на европейска идентичност в сигурността и отбраната може да се осъществи единствено в рамките на НАТО и на държави, които са за много повече Европа в европейската сигурност и отбрана.
▪ на държави, които са силно произраелски във външната си политика (такава много ярко и яростно през последните 3-4 години е България) и на държави, които са за далеч по-балансирана и нюансирана позиция по израелско-арабския конфликт.
Това е сложната трилема за начина, по който САЩ разбират външната политика и политиката за сигурност и отбрана: чии интереси те поставят на най-преден план - дали единствено и само своите интереси; или интересите на Запада; или общочовешките интереси. В случая користно разглежданите национални интереси на САЩ диктуват политика, която да печели от структурни и системни, от стратегически и тактически противоречия в Европа, от създаването на американски „троянски коне” в Европа. Но интересите на евроатлантическата общност, на Запада изискват друго - относителна политическа, военна, финансова и икономическа симетрия между двата опорни стълба на тази общност, т.е. между САЩ и Европа. Ако САЩ работят в такава посока, тогава стратегическото сътрудничество между САЩ и Европа ще бъде със синергиен ефект (например 1 + 1 = 3) и от това САЩ ще имат значителни дивиденти, които ще покрият количествено и качествено разходите по известното отстъпление от собствените им тясноамерикански, егоистично формулирани интереси. Но затова се изисква политика на отношения с Европа, при която се събира, а не се изважда, при която се умножава, а не се дели, при която се интегрира, а не се диференцира. Понеже в България сега е модерно политиката да се сравнява с консумиране на пица, то неефективната стратегия на САЩ по отношение на Европа е да се акцентира преди всичко върху по-голям дял от пицата. Перспективната стратегия обаче е първо да се полагат огромни, целенасочени усилия пицата да бъде много по-голяма - каквато е висшата алгебра на геополитиката и геостратегията. Тогава дори елементарната аритметика позволява да се пресметне, че половина от голямата пица може да бъде много повече от две трети от малката пица.
► В регионален план – по отношение, на региона, в който е разположена България, САЩ също се нуждаят от коренно преосмисляне и модернизиране на своята политика.
САЩ провеждат политика на използване на конфликтите като средство за усилване на собственото си влияние и присъствие в региона. За САЩ по-важно от регулирането на даден конфликт е неговото използване. Така се налага визията за инструменталния характер на Конфликта. При нея Конфликтът се разглежда като средство за насочване на събитията в нужната посока. Ако по-рано целта бе Конфликтът да бъде урегулиран, разрешен, ликвидиран, преодолян, то сега той трябва да бъде управляван, контролиран, манипулиран, използван. С други думи, Конфликтът днес е нужен жив, под похлупак, дезактивиран, но ако трябва – и активиран - в съответствие със стратегическия интерес. Много от новите конфликти, особено тези в нашия регион, при цялата предопределена исторически и вградена вътрешно логика, съдържат очевидни елементи на активирани конфликти, които винаги избухват в точното време, на точното място, по точния начин.
Това обаче не отрича същностната, дълбоката, сложна специфика на нашия регион.
Когато говорим за него и неговата сигурност, трябва винаги да помним, че той е един от класическите региони, защото в него имаме специфична териториална обособимост, споделена история, близки или подобни културни идентичности, ценностни нагласи и стереотипи, сходно икономическо развитие, сравними страхове, комплекси и интереси, а в последно време и много общи външнополитически интеграционни приоритети (ЕС, НАТО). Различията остават предимно в етническата и религиозната принадлежност.
Слабото място, критичната геополитическа зона, възелът на уязвимост на региона, междинното конфликтно пространство, което е честа арена на сблъсъка на интересите на големите пространства, развитите държави (великите сили) са Западните Балкани. Те са един от върховете на стратегическия триъгълник (Западни Балкани, Задкавказие, Близък Изток), в който е разположена страната ни. Този стратегически триъгълник е като опитен полигон за различни конструктивни и деструктивни стратегии, в него се тестват нови технологии за управление на кризи и конфликти, експериментират се нови способи и средства за политически инженеринг, вкл. чрез създаване на нови държави.
Току-що бяха споменати развитите държави (великите сили). Да добавим и Турция, която, водена от свръхамбициозни и мощно стратегиращи лидери - премиерът Реджеп Таип Ердоган и външният министър Ахмет Давутоглу - разперва криле, за да повиши геополитическия си статус от регионална в над-регионална сила. Очевидно Балканите и Черноморието са обект на сериозни геостратегически интереси на външни велики сили и Турция - те преследват като главна геополитическа цел контрола над пространството и ресурсите в този регион, заедно с влияние върху политиките на страните от региона.
Нашият регион е печално известен като зона на несигурност и нестабилност. За тази му повишена конфликтност „вина носят” следните негови 10 основни характеристики:
(1) Несъвпадение на държавните и етническите граници. Ако наложим една върху друга картите на различните държави и на различните етноси, ще видим това наистина драматично тяхно несъвпадение. В резултат на него на едно място държавата завършва, но основният й етнос продължава; на друго място пък етносът завършва, но държавата продължава. Не напразно повечето страни в региона ни казват, че граничат със себе си.
(2) Държавите в региона са многоетнически. Всъщност, с изключение на Словения (а тя се опитва да „избяга” от Балканите), в останалите държави има по 2 и повече етноса.
(3) След Студената война регионът загуби своето сериозно геополитическо значение и премина – най-често оставен сам на себе си - в периферията на Голямата политика.
(4) След края на Студената война, различните страни „дойдоха” от различни военни, политически, икономически, социални и морални системи и трябва да живеят заедно, в съгласие и солидарно, а им липсва култура на съвместно, консолидирано съществуване.
(5) Обременената историческа памет в региона, която „кърви от взаимни вражди и подозрения” и затова много често ние мислим за другия преднамерено, предубедено, не според това, какъв е той днес, а какво неговите предци са причинили на нашите някога.
(6) Народите от региона са били често жертва на външни въздействия - тук великите сили са сблъсквали своите интереси и са се опитвали многократно да ги постигнат за сметка на местните народи и на много висока цена, изцяло заплащана от тези народи.
(7) В региона протича радикална промяна на етническото съотношение (един от етносите, албанският, нараства с изключително бързи темпове и лидерите на този етнос непрекъснато синхронизират своите политически цели с неговия демографския взрив).
(8) В региона протича радикална промяна на религиозното съотношение (нараства ролята на ислямската религия и това поражда страхове у другите религии за възможна ислямска дъга и бързо напредване на исляма по т.нар. „ислямски острови и анклави”).
(9) Постоянно изоставащите от събитията, слабо финансово обезпечени, политически (политизирано) мотивирани, много често просто несъобразени с реалните потребности на местните народи, инициативи на големите играчи (САЩ, НАТО, Европа) за региона.
(10) Отсъствието на традиции, практики, нагласи, институции и процедури за мирно регулиране на конфликтите в региона. Поради тази причина конфликтите се уреждат на места, отдалечени от региона (Дейтън, Рамбуйе), това привнася в тях външни интереси и влияния, води не рядко и до налагане на принудителни решения над местните народи.
Поради казаното дотук, нашият регион диктува императив пред САЩ и Европа - да бъде мислен не като изолиран и изостанал „заден двор”, каквато е провежданата след 1989 г. политика спрямо региона (т.е. регионът ни се обособява и конфликтите в него се „замразяват”); а да се преценява през призмата на качествено различна стратегическа важност - като една ахилесова пета на европейската и евроатлантическата сигурност, и, следователно, като водещ приоритет на европейската и евроатлантическата интеграция.
За съжаление, за сметка на блокирането на такъв перспективен и стратегически верен подход, САЩ често провеждат политика, при която ръководеният от тях Запад обръща гръб на региона, оставя го на заден план, потиска превръщането му в интегрална част на Запада, предпочита „западното” в региона да се съдържа само в названието на най-критично несигурната и богата на потенциални конфликти част от региона – Западните Балкани. Затова редица държави в региона са изправени пред не съвсем утешителната перспектива да вървят на Запад – но това да стане по посока на ... Западните Балкани.
И въпреки всичко - въпреки геополитическото късогледство, въпреки изкривената оптика, трябва да се напомня на САЩ, на Европа, на Запада, че не трябва да се отнасят към нашия регион като към коридорно пространство с обслужващи функции. Рецептата за демократизация, възраждане и просперитет на региона е, че проблемите се лекуват не с по-малко, а с повече европейска и евроатлантическа интеграция. Границите на нашите държави de jure или de facto са европейски граници. Проникнат ли заплахи за сигурността в региона, рано или късно те ще намерят пори, през които ще плъзнат из Европа. Границите на региона не са само регионален проблем, а и проблем на ЕС, НАТО и САЩ. ЕС, НАТО и САЩ трябва да инвестират в сигурността на тези граници.
Страните в региона преследват общи цели на демокрация, на пазарна икономика, на интеграция в НАТО и ЕС, но процесите тук още не са станали необратими и устойчиви.
Живеещи непрекъснато като в минно поле и в условията на повишена несигурност, нашите народи често са се питали: “Крива ли е съдбата?”. В този въпрос се прокрадва мисъл за предопределеност, за тъжна орис. Т.нар. Велики сили имат принос за тежката участ на Балканите, където те с векове са проектирали своите противоречия, разделяли са съществуващи и са създавали измислени държави; преследвали са двойни стандарти.
Но народите в региона не могат да се изживяват само като жертва и обект на чуждо въздействие, те са и субект, който носи вина, за това, че регионът ни генерира рискове за европейската сигурност. Тук има незатихващо етническо и религиозно напрежение; хаотичност привнасят горчивата историческа памет и взаимното недоверие. Огнищата на домодерност, неставаща демокрация и слаба развитост генерират криминализирана политическа и икономическа тъкан, „подхранваща” терористични и престъпни групи.
Не бива да се забравят генезисът на някои сегашни политици в региона и връзките им с организираната престъпност. Трудно е да се повярва, че хора с тежко криминално и терористично минало ще се превърнат в искрени, убедени демократи, последователно работещи за нормализирането, за демократизирането и модернизирането на региона.
В региона ни се сблъскват два ключови принципа на международното право: правото на самоопределение и принципът на ненарушимост на границите. Да се намира баланс между тях в интерес на сигурността и стабилността на нашия регион е актуална задача за САЩ и Европа, НАТО и ЕС. Пример за двойни стандарти по отношение на региона е решаването на казуса Косово. Както казват руснаците - “Дурной пример заразителен”. Абхазия, Приднестровието и Нагорни Карабах питат: „Защо за Косово да може, а за нас - не?” Трябва да се спре фабриката за производство на нови държави в региона! Като изчерпи “суровините” в него, тя ще се прехвърли да „произвежда” държави и другаде.
В нашия регион не е важно само дали ще се намери решение на един проблем, но и кога ще се намери това решение. В региона няма лесни решения. За да бъде решението работещо и да не даде верижни реакции, регионът трябва да бъде готов да го преглътне и асимилира, да свикне с него, да го приеме без кризи, драми, сътресения и конфликти.
В тези турболентни процеси, при тази повишена сеизмичност на региона, не може да не се оцени като дълбоко погрешна провежданата напоследък от България политика – да се пречи с всички възможни средства на интегрирането на Македония в Европейския съюз. Тази политика е не само интелектуална грешка, от гледна точка на националната сигурност на България това е грях, а пък по отношение на стратегическите ценности на страната може да се окаже провал с твърде далеч отиващи и непоправими последици. България не бива по никакъв начин, дори неволно, да обслужва интересите на Гърция и Сърбия, нито, особено по въпроса за Македония – да следва американските интереси. Не става дума от Македония да се прави фетиш или да изпадаме в обсесия, но първо, тя е част от българската история и от нашето чувство за българщина и ние не можем да се държим все едно това не е така; второ, не е разумна и изобщо не е обяснима политика, при която България пречи на членството на Македония в ЕС, а в същото време е „за” членство на Турция в ЕС на всяка цена! (да си „за” членството на Турция в ЕС на всяка цена е еднакво голяма грешка с това да си „против” членството й в ЕС на всяка цена – с крайните позиции една държава само може да извади кестените от огъня вместо други държави, които се спотайват, улеснени от първосигналността ни на международната сцена); трето, не бива да работим за косовски сценарий пред Македония; и четвърто, не трябва да се отнасяме с безразличие пред възможността за създаване непосредствено край нас на зона на нестабилност. Политиката на България към Македония е тест за зрялост - за демократичност, модерност, европейскост и отговорност към националните интереси. Досега на няколко пъти през нашата история управляващите са се проваляли с гръм и трясък на този тест, което е струвало на държавата като минимум драматична несигурност, не рядко териториални загуби, а понякога дори и национални катастрофи.
Независимо дали в частния случай тази наша външна политика съвпада (и то съвсем не по тяхна вина) с интересите на САЩ, при такава политика България се държи към Македония не като добра майка, а като лоша мащеха. А беше време, през януари 1991 г., когато България първа призна Македония. Тогава, на международни конференции, аз се опитвах да обяснявам на нашите западни партньори акта на това признаване чрез притчата на Соломон за детето и майките: При Соломон довели две жени. Всяка една от тях обвинявала другата, че й е откраднала детето. Соломон грабнал меч и заповядал: „Разсечете живото дете на две и дайте половината на едната и половината на другата”. Тогава първата жена викнала с разтревожен глас: „О, господарю мой! Дайте й това дете живо и не го убивайте!”. А другата казала най-спокойно: „Нека не бъде ни мое, ни твое, сечете”. Царят посочил жената, която молела да бъде запазено детето живо, и рекъл: „Дайте на тая живото дете и го не убивайте; тя е негова майка!”[16]. Е, казвах аз на западните колеги, представете си, че дойдат четири майки при вас - България, Сърбия, Гърция и Албания - и започнат да се обвиняват взаимно, че всяка било откраднала от другата част от невръстното дете-държава Македония. И вие кажете: „Разделете я на четири и дайте по една четвъртина на всяка държава!”. Какво ще се случи? Три от тези „майки”, Сърбия, Гърция и Албания, ще си вземат своя дял и ще бъдат доволни. И само България, ще каже, и тя всъщност каза: „Не я делете! Нека бъде самостоятелна, нека бъде независима, нека живее, съществува и се развива мирно и спокойно!”. Ето защо България първа призна независимостта на Македония. Защото е истинската й майка. Истинската майка не иска да вземе част от детето си, а казва: нека да е живо и здраво, да си стъпи на крака и стане човек - това е най-голямата награда за истинската майка!
Но днес България спрямо Македония прилича повече на гневна и немарлива майка, която не дава на детето си да вечеря и го праща да си легне гладно, само защото то не си е написало домашното; която държи детето си леко облечено дълго време на студа на балкона, само защото е казало няколко неприлични думи, дочути на улицата; която прогонва детето от вкъщи, само защото то пуши цигари. Има ли смисъл да се питаме къде детето по-скоро би се научило на прилично поведение – когато е на произвола на съдбата в опасния квартал, или когато е в една възпитана, разумна и почтена компания? Точно в този дух трябва да си зададем въпроса - къде ще бъде по-добре за Македония (а и за България!) - ако Македония влезе в Европейския съюз и започне да живее според европейските норми, правила и стандарти и където ЕС гарантира нейната териториална цялост; или ако Македония остане в Западните Балкани, лишена от бъдеще и отдадена в ръцете на албанската детеродна машина, превръщаща се в геополитически фактор, но също така и на албанските паравоенни групировки? Да оставиш Македония извън ЕС –означава неминуемо именно това: да я плъзнеш грубо надолу, към косовския сценарий. Не трябва да забравяме, че Косово е все по-реален спомен от бъдещето за Македония.
И още: Македония не е Сърбия, която дискредитира себе си с безумната стратегия на Слободан Милошевич и затова Европа и като цяло Западът приеха далеч по-леко и без големи угризения натиска на САЩ и политиката на свършените факти относно Косово. Косово бе разглеждано преимуществено като проблем във и на Сърбия - въпрос, чийто отговор в посока на независимостта на Косово няма да има съществени последици за регионалната и еропейската сигурност. Македония не е Сърбия - в Македония по един неразрешим начин и в здрав възел са преплетени интересите на много държави, затова тласкането й в нестабилност ще повлияе фатално на сигурността на региона и Европа.
► В национален план - най-ценният за нас и за националната ни сигурност, е важно САЩ да променят досегашната си политика към България в следните четири аспекта:
(1) САЩ трябва да подкрепят повече личности, а не както основно досега процеси.
(2) САЩ трябва да са по-умерени в лобирането за конкретни икономически проекти.
(3) САЩ трябва да са по-деликатни и дистанцирани спрямо вътрешните работи на страната ни, за да не събуждат някои техни представители, а най-вече дипломати, едва зараснали минали рани за аналогично поведение на някои руски генерал-губернатори.
(4) САЩ трябва да балансират въздействието си върху нашата външна политика и да не я оценяват като правилна и северноатлантическа само ако съвпада с интересите им.
САЩ от самото начало на Прехода следват погрешна, според мен, линия, при която оказват подкрепа за политици и политолози с много силно изявена дясна ориентация, съчетана с откровена русофобия. Това води до съмнителна ситуация, при която крайно десните политици и мюезините на свръхлибералния модел (действащи чрез най-лошите практики на социалистическия агитпроп), при това и едните, и другите парадиращи с русофобия, се идентифицират у нас като яростни проамериканци. Това е наистина така – ако се направи опит да бъде охарактеризиран днешният отявлен проамерикански политик или политолог, на него почти единодушно ще се припишат тъкмо тези черти – той е крайно десен, активен проповедник на свръхлибералния модел и русофоб.
Ето защо изглежда не е никак трудно да бъдеш американски посланик в България и затова може да се стигне до изпращане у нас на в някаква степен несъстоятелна фигура като предишния посланик Джеймс Уорлик, за когото дори интелигентни и прагматично мислещи българи имаха съмнения доколко той е професионално и етично адекватен.
Това е доста сериозен въпрос въобще за авторитета на България на международната сцена – забелязва се рязко понижаване на личностното ниво на посланиците на водещи държави. Там, където посланици бяха личности като Елвис Боулън и Джон Байърли, се подвизаваше Джеймс Уорлик, точно както там, където посланици бяха личности като Александър Авдеев и Владимир Титов, сега се стигна до незабележимия Юрий Исаков.
Но да се върнем към политиката на САЩ в България. Далеч по-переспективни биха били евентуални усилия да се подкрепят процеси у нас, които водят да задълбочаваща се модернизация, демократизация и европеизация (да, европеизация!) на страната ни. В този дух някога и аз разговарях с тогавашния американски посланик – Ричард Майлз.
Също така, негативни емоции у голяма част от обществото предизвиква намесата на САЩ - понякога чрез видимите и невидимите лостове за влияние на висше държавно ниво, вкл. и чрез американските посланици или чрез позициите на САЩ в ключовите международни финансови институции - в икономическите процеси и приватизацията в България. Да вземем само ТЕЦ „Марица-Изток”, Киноцентърът в Бояна, шистовия газ.
Подобна намеса не работи в полза на имиджа на САЩ в България. Да не говорим, че в някои сделки остава солен привкус от съмнения за корупционни схеми. Въобще, болезнен за страната и разяждащ за политическия елит е т.нар. „привнесен пласт” [17] в раазпространението на корупционни практики у нас - т.е. пласт, свързан с привнесени ни практики от Запада или с използвани от Запада наши корупционни практики. Това са въздействия и влияния, проектиращи се върху съзнанието на народа ни и още повече - върху „ценностите” на политическия елит. Тяхната ерозираща роля е много дълбока, защото протича със снемащото всякакви задръжки схващане „Така правят на Запад”.
Налице са доста негативни последици от разпространяването у нас на такива модели и практики. Прекомерният акцент върху частните и корпоративните интереси влияе на обществения и личния морал, създава почва за корупция и други злоупотреби с власт. Западни компании използват корупционни практики в своите отношения с България (например при „пробиването” на някои сделки за продажби на въоръжение и техника) и въвличат в налагането на корпоративните си интереси управляващите в своите страни.
Да добавим и притискането от страна на САЩ за заемане от България на позиции по важни въпроси на международните отношения и външната политика, които са изгодни преди всичко на САЩ (Ирак, Афганистан, супершоковото съкрашаване на армията ни, унищожаването на нашите ракетни комплекси Frog-7, SCUD-B, SS-23, военните бази у нас). Това също поражда предишни комплекси и „прагматични” нагони у нашия елит – да превръща страната в „най-близкия сателит”, следващ интересите на Големия брат; възражда у елита „харемния синдром” (главното е да си в нечий харем, а чий е харемът е маловажно) и убива усилието за повече самостоятелност на международната сцена.
Ще приведа следния шокиращ пример: В периода 1999-2001 г. численият състав на Министерството на отбрана и Българската армия бе редуциран с 36 118 души: офицери – 5 215, сержанти – 6 897, войници – 13 356, граждански лица – 10 650. Само за 2001 г. армията бе намалена с 17 678 души: офицери - 1 895, сержанти - 3 772, войници - 10 178, граждански лица – 1 833. През първата половина на 2002 г. са съкратени още 7 595 души: офицери - 1 987, сержанти - 1 660, войници - 1 606, граждански лица - 2 342.[18] За 44 месеца военната сила на страната е прогонила от редиците си 44 000 души! Всеки месец през този период системата за отбрана е изхвърляла на улицата по 1 000 души.
Стана дума и за уникалните ракетни комплекси Frog-7, SCUD-B, SS-23. България бе пришпорвана непрекъснато от САЩ да осъществи унищожаването в срок. С половин уста се говореше за екологични рискове, но се правеше удобният извод, че опасността не е голяма. Дори американски партньори се чудеха как ще допуснем “да сублимира” имущество за 1-1.5 млрд. долара, без да се опитаме да спечелим нещо от него. Те ми споделяха, че са очаквали по-достойна и по-прагматична позиция. Хората в армията, свързали живота си с ракетните комплекси не одобряваха унищожаването на ракетите. На своя професионален празник, 11 март 2002 г., някои плакаха от мъка и безсилие да променят с нещо участта на тези комплекси. Не бяха намерени разумни аргументи, че унищожаването на ракетите е средство за укрепване на националната сигурност. Ето защо обществото преглътна унищожаването като част от цената за членството в НАТО. Да добавим, че очакването да получим по-значителна финансова компенсация от САЩ срещу унищожаването на ракетите се оказа нереалистично, основно поради начина, по който се държаха и говореха двамата водещи министри - на външните работи Соломон Паси и на отбраната Николай Свинаров. Те дадоха възможност на САЩ просто да ни кажат: “Ние уважаваме суверенното решение на българските власт”. На 30 октомври 2002 г. унищожаването на ракетните ни комплекси Frog-7, SCUD-B и SS-23 приключи.
В същия дух могат да се разсъждава и за участието ни с Афганистан. България бе подложена на безпрецедентен натиск, най-вече от САЩ, но и от други водещи страни в НАТО да се ангажира пряко и мащабно с мисията на НАТО в тази псевдодържава. По-смущаващото е, че нашият политически елит приема този натиск като нещо нормално. Това издава дълбок, трудно лечим комплекс за малоценност. Не се прави и минимален опит да се съизмери размерът на участието в Афганистан с възможностите на страната.
В Афганистан българските военни изпълняват много широк спектър от задачи (вкл. и бойни) и се намират в окото на тайфуна, в кратера на вулкана, до мелницата за насилие, до конвейера от безцелни рискове, където нашият елит ги е изпратил с неясна стратегия и неясни цели в неясно начинание, което може да се окаже геостратегически провал.
Критичните моменти в отношението ми към мисията в Афганистан са, както следва:
›› Много трудно може да се обясни юридически и стратегически, базирайки се на Вашингтонския договор - какво точно прави НАТО в Афганистан. И не само във връзка с Вашингтонския договор, но и от гледна точка на така дефинираната и на практика неизпълнима мисия “Отговорност за сигурността за цялата (цялата?) територия на Афганистан”. Алианс от такива държави може и да си постави подобна цел, но трябва по коренно различен начин да бъде изграден, да бъде управляван и да бъде въоръжен.
›› Липсват не само ясни, а изобщо някакви критерии кога тази мисия ще се смята за поне сравнително успешно приключена! Дори при толкова оспорваната от глобалното обществено мнение война срещу Ирак имаше определени критерии, според които да може да се твърди, че е постигнат успех: сравнително демократичен Ирак (управляема, вкл. силово демокрация); прозападно или въобще проамериканско правителство; сили за сигурност, частично контролиращи реда и законността; хлабава, та дори и имитирана федерация; започнала бавно да се възстановява от войната икономика; засилен добив на нефт. Необяснимо е за здравия разум защо НАТО, мощен съюз, изграждан 60 години, залага цялото си бъдеще и смисъла на своето съществуване в тази двусмислена мисия.
›› В Афганистан не е имало държавност за по-дълъг период, липсват инстинкти за обединяване и в скоро време там не може да се създаде нормално функционираща държава, предвид наличието на множество племена, задоволяващи се да контролират своите земи и минаващите през тези земи пътища (за разлика от Ирак, където Саддам с твърда ръка създаде работеща и контролираща личния и обществения живот държава).
›› Да добавим уникалната жестокост и липсата на етика на воюване в Афганистан.
›› Ако в Ирак можеше да се очаква осребряване на нашето участие, в Афганистан за това дума не може да става, калкулираме и ще продължим да калкулираме само загуби.
›› В Афганистан талибаните нерядко организират нападения, включително в самата столица Кабул, за да унижават войските на НАТО и личната охранителна гвардия на т.нар. „Кмет на Кабул”, т.е. на президента Хамид Карзай; за да дискредитират целия смисъл на чуждото присъствие; за да покажат, че в Афганистан има какво ли не друго - ръст на засетите с опиумен мак площи, на добивите и печалбите от тях, безнаказана корупция, шокираща контрабанда, безспирно насилие, но няма сигурност, няма ред, няма стабилност, няма демокрация, няма защита на човешките права, няма държава.
›› НАТО съзерцава как в Афганистан растат добивите на опиум и хероин. Да видим как се увеличават тези добиви преди и след началото на операцията на САЩ и НАТО в Афганистан в края на 2001 г.: 2001 г. - 185 т суровина, 2002 г. - над 2 000 т, 2003 г. - над 7 000 т, 2004 г. - 12 000 т, 2005 г. - 14 000 т. Това е 90% от световната консумация и 100% от консумацията на Европа. Афганистан след войната срещу талибаните стана монополист в производството на хероин с годишен оборот на хероиновия пазар 30-32 млрд. $. САЩ и НАТО са в Афганистан, за да се борят с тероризма, а там ескалират добивите и печалбите от наркотиците, с които всъщност тероризмът се финансира!
Някой ще каже за участието в Афганистан, че като сме надежден съюзник не можем да стоим встрани от мисия на Алианса. От една страна си струва да анализираме - как участват другите членки, особено съизмеримите с нас. От друга страна - кой е по-добър съюзник - този, който безкритично и безсловесно се присъединява към всяка мисия? Или който подпомага партньорите да мислят във вярната посока, като поставя въпроси с повишена трудност? И ако не успее да ги убеди - се въздържа от участие в мисия, която след национален анализ не се определя за отговаряща на националните интереси.
В нашето общество се засилва убеждението, че българската външна политика не е самостоятелна, че това е външна политика не на държавата, обществото и гражданите, а на политическия елит, който чрез нея осъществява свои си тясно-елитни цели и свои интеграционни приоритети. Българската външна политика може да си върне доверието сред обществото, ако се провежда по начин, който ясно демонстрира принципи, воля да се работи за националните интереси и сигурност. Когато има такива принципи и воля, дори нещата да не се получават така, както ни се иска, ще може да се каже, че елитът е направил оптималното в името и за благото на България, но България затова е държава с ограничени ресурси за влияние, че да й се налага да отстъпва понякога и да прави известни и неизбежни компромиси. В този смисъл може да се систематизира следният алгоритъм за избор на позиция от страната по ключови въпроси на външната политика, пряко и непосредствено свързани с националните интереси и националната сигурност:
▪ Стъпка 1: Ако по даден ключов проблем Европейският съюз и САЩ изработят с консенсус единна позиция, то тогава тази позиция става позиция и на България.
▪ Стъпка 2: Ако по даден ключов проблем обаче Европейският съюз и САЩ не успеят да се обединят около единна позиция, но държавите-членки на Европейския съюз изработят единна позиция, то тогава тя става позиция и на България.
▪ Стъпка 3: Ако по даден ключов проблем няма единна позиция както между Европейския съюз и САЩ, така и вътре в рамките на Европейския съюз, обаче повечето държави в Европейския съюз, вкл. Германия и Франция, т.е. държавите с мисия за Европа - за Европа като активен геополитически и геостратегически фактор, държавите, които са “гръбнак” на европейската идентичност, са стигнали до единна позиция по този проблем, то тогава тази позиция става позиция и на България.
▪ Стъпка 4: Ако по даден ключов проблем няма единна позиция нито между Европейския съюз и САЩ, нито в Европейския съюз, нито между държавите в Европейския съюз, които са за “повече Европа в европейската сигурност”, в т.ч. между Германия и Франция, то България заема изцяло своя, национална позиция.
С други думи, този алгоритъм обосновава позицията “за” проевропейска политика на България, за европеизма като алтернатива, при която винаги, във всяка дилема и при всеки спор и между САЩ и Европейския съюз, и в рамките на НАТО, България е с Европа, България изповядва европейските цели и ценности, принципи и възгледи за сигурността, проектира националните си интереси в общоевропейските интереси.
Само така България ще може да намери стратегически значимо място в европейските интеграционни усилия, в разширяването на европейското пространство на сигурността. Ето тук се крие риск за всеки експерт, който отстоява подобно поведение на страната - да се залага на европейската карта, а такава карта в геоколодата да няма. Т.е. да се инвестира в по-самостоятелна, по-еманципирана, по-смела, по-силна Европа; в Европа с повече Европа и по-малко САЩ в сиггурността и отбраната, във външната политика, а тази Европа да не се състои. Дори да няма лидери, визия и намерение да се състои.
Подобна европейска политика на България трябва или поне без особен стратегически ущърб може да бъде подкрепена от САЩ, защото такава политика на страната ни ще спомогне както за стабилността и сигурността на нашия регион, така и за изграждането на една по-консолидирана и по-уверена в себе си Европа – Европа без ахилесови пети и уязвими „меки подкоремия”, без концентратори на напрежение. Подкрепата на САЩ за подобна политика на България ще допринесе за много по-позитивно и конструктивно отношение на българското общество спрямо САЩ. И тогава не би имало изпълнени с мнителност и съмнения обществени реакции както онези при последното посещение (декември, 2012 г.) на нашия премиер в Белия дом. Тогава това набързо осъществено и и не добре обосновано с последващите съобщения за него (някои от които умишлено и преднамерено бяха изпълнени с дезинформация и свободни съчинения - вкл. от самия наш външен министър - за някакви много странни позиции на Обама в лична подкрепа на премиера и политиката на неговата партия!?) работно посещение се преценяваше от редица експерти като „привикване” от Големия брат, за да се притисне България за още по-активно ангажиране ВЪВ и СЪС Афганистан, за отстъпки по икономически въпроси (напр. шистовият газ) или за натиск за закупуване на американски бойни самолети.
В нашето общество все още има значим дефицит от изпълнено с доверие отношение към САЩ, свободно от прекомерни геополитически задръжки и комплекси. България се неждае от сътрудничество със САЩ като с велика държава, но обществото ни едва ли би приело в това сътрудничество България да бъде третирана като подпротекторатна територия, дори във външната политика на САЩ изобщо да няма такива намерения. И друго – огромната асиметрия във всяко едно отношение между САЩ и България, това, че САЩ са велика сила, нещо повече - единствената супер-, хипер-, мега-, ултра-сила, а България – поради обективни дадености и субективни провали в Прехода е държава с ограничени ресурси за влияние, императивно предполага, че отношенията помежду ни могат и трябва да бъдат единствено прагматични и делови, целеви и конкретни, а не издигани в някакви несъответстващи на статуса на двете държави патетични лозунги от типа на „стратегическо партньорство”, „партньорство за нова ера” [19], които особено силно ни връщат към времената на „вечната и нерушима българо-съветска дружба”...
България трябва да изработи и провежда ефективна, отговаряща на националните ни интереси политика на приятелство и сътрудничество със САЩ, да си дава сметка за колосалните възможности на САЩ да отстояват и налагат своите национални интереси. САЩ са твърде ключова държава на глобалната и регионалната сцена, за да си позволи България и за миг да забрави това! Казахме и по-горе - в еднополюсния геополитически модел политиката на единствения полюс преминава през политиката на всяка страна; дори една страна да не се интересува от единствения полюс, той се интересува от нея. Ето защо значението на България в силноасиметричната й релация със САЩ може да се повиши не ако България действа самостоятелно и се опитва да се прави на американски „троянски кон” в Европа, а единствено ако България действа като европейска държава, като интегрална част от Европейския съюз и отстоява европейските норми и ценности. Сама по себе си България е твърде малка, за да си надскача ръста спрямо САЩ, но в европейския контекст нейната стойност може да нарастне, нейният глас може да се чуе.
Това, че страната ни трябва да има умерено поведение спрямо САЩ, съизмеримо с нейните днешни политически и икономически потенциали, е базисна характеристика на България и българското общество, а не недоценяване на огромните преимущества и колосалния капацитет на САЩ на световната сцена. В тази връзка, нека да си спомним как непосредствено след края на Студената война имаше миг на стратегическа неяснота - накъде ще поемат международните отношения. Попаднали, като единствената супер-сила, в претоварена с отговорности роля, САЩ избраха да се опрат на организации, които се намират под техен контрол и където важи не демократичният принцип „една държава - един глас”, а (de facto или de jure) принципът на богатия и силния: „един долар - един глас” (НАТО, МВФ, Г-7)[20]. Нещо повече, с усилията основно на САЩ организациите „една държава - един глас” бяха поставяни на заден план, дори имаше и опити да бъдат поне в известна степен маргинализирани, докато организациите „един долар - един глас” започнаха да се превръщат в ключов, ако не единствен инструмент на САЩ за управление на световните процеси и бяха все по-ускорено глобализирани.
В това отношение за България, и не само за политическия елит, но и за обществото, а така също за експертната общност от базисен интерес е еволюцията на НАТО. Логично е, че в условията на еднополюсния модел на Алианса се отреждаше нова роля и затова Алиансът трябваше да се промени. В каква посока да бъде тази промяна в началото не беше никак ясно, защото не беше ясно и по какъв път ще поемат САЩ. Но промяната се състоя – при това на няколко критични и показателни етапа. Маркери за дълбочината и направлението на тази промяна са трите поредни стратегически концепции на НАТО.
Независимо от приетата по инерция нова Стратегическа концепция на НАТО от 1991 г., в която НАТО се опита да обоснове смисъла на своето съществуване след рухването на основния и консолидиращ я враг - Съветската система, а също така и да съхрани в максимална степен (в новата среда!) своята структура, кохезия и значимост, за САЩ НАТО бе нужна в качествено различна роля – като силов инструмент на еднополюсния модел, т.е. като основно средство за военна намеса там и тогава, когато САЩ смятат, че военната намеса на Запада като цяло и на тях самите в частност е неизбежна, но биха предпочели да не се намесват самостоятелно или с малък брой съюзници. Основно, но също така и последно средство, преди САЩ да вземат еднолично нещата в свои ръце.
За тази нова роля - като силова опора на еднополюсния модел - НАТО трябваше да се отдалечи максимално от стария си образ и да се промени радикално в четири посоки:
● Първо, да излезе „извън зоната”, т.е. извън територията на държавите-членки.
● Второ, да премине от защита на ценности на територията на страните-членки, към защита (налагане) на ценности в други държави, където тези ценности са под заплаха.
● Трето, да приеме, че ще пристъпва към военни намеси без санкция на СС на ООН.
● Четвърто, да започне да се разширява с доскорошните социалистически държави.
Първите три задачи бяха решени общо-взето по подразбиране, някак от само себе си.
● Първо, след като вече няма Главен враг, който да атакува страни от НАТО за да се задейства чл. 5 от Вашингтонския договор („един за всички, всички за един”), на НАТО едва ли ще се наложи да прилага военна сила за защита на териториите на свои членки. Ето защо военна сила може да се прилага само извън тези територии - „извън зоната”.
Заслужава да се отбележи как без да се промени Вашингтонският договор, в частност чл. 5 и чл. 6, определящи зоната на действие на НАТО като територията на страните-членки, НАТО реши, че ще действа извън тази територия, в „Европа и отвъд Европа”.
Всъщност, неуреденото нормативно, а оттук не съвсем правно издържано решение за излизане извън зоната, премина през три ключови етапа, всеки от които е пряко свързан с поредната нова Стратегическа концепция (доктрина) на Северноатлантическия съюз:
›› Със Стратегическата концепция от Рим, 1991 г. „извън зоната” е периферията на [Западна] Европа, а по-точно близката периферия на западно-европейските членки на НАТО, т.е. извън т.нар. традиционна европейска зона на отговорност на НАТО.
›› Със Стратегическата концепция от Вашингтон, 1999 г. „извън зоната” - това вече е периферията на САЩ, Канада и Европа, т.е. близката периферия на всички държави членки на НАТО или извън традиционната евроатлантическа зона на отговорност.
›› Със Стратегическата концепция от Лисабон, 2010 г. „извън зоната” е далеч от територията на страните членки - светът все повече е зона на отговорност на НАТО.
● Второ, единствената легитимна в очите на международната общност военна намеса на НАТО може да бъде намесата в името на ценности - за отстояването на които е била създадена НАТО. По-късно тази опция ще бъде доразвита и „опакована” с каузата на „хуманитарната интервенция”, изглеждаща напълно логична за демократични държави.
● Трето, макар и „нов световен ред” - на еднополюсния модел, основните структури си остават тези на „стария световен ред” - на двуполюсния модел, а те функционират по своите старите правила. САЩ са само една от петте постоянни членки на СС на ООН и е вероятно, че не всяка военна интервенция на НАТО и САЩ ще бъде одобрена от СС на ООН, което означава, че ще се налага предприемане на интервенции - без санкцията на СС на ООН, т.е. „нелегитимни” и в разрез със съществуващото международно право.
● Четвърто, що се отнася до разширяването на НАТО, това революционно начинание бе реализирано обмислено, твърдо и последователно, на няколко етапа. България също „спечели” от този процес, ставайки на 29 март 2004 г. пълноправен член на Алианса.
Във времето на нови рискове с по-голяма степен на вероятност да се реализират и с по-голям ущърб, който те могат да нанесат, ако се реализират, става все по-важно, все по-жизненоважно да се изработи дългосрочно, разумно и съизмеримо с възможностите на България, поведение. Проектирането и програмирането на такова поведение може да стане чрез сценарийно планиране и в съгласие с достиженията на съвременната наука за управление на националната сигурност (ала не без тази наука и дори в разрез с нея).
За изработването на вярно дългосрочно поведение за България, е необходимо да се изгради представа (т.е да се прогнозира) как ще изглежда светът утре. Екстраполацията на развиващите се процеси както и прилагането на съвременни методи за сценарийно планиране определят поне два възможни алтернативни модела на утрешния свят.[21]
1. „US”-world. Подобен сценарий се характеризира със засилване на еднополюсния модел и съхраняване на американското доминиране (като лидерство или господство).
При този модел всяка държава ще се изправи пред още по-безпрекословната дилема да сътрудничи или да бъде опонент на САЩ. Основните конфликти ще се породят от съпротивата срещу модела и ще бъдат на най-различна основа - етнически, религиозни, политически, икономически, демографски, социални, екологични и др. Всеки проблем ще бъде пречупван през призмата на безпрецедентния глобален статут на САЩ. Ще има множество групи, несъгласни с този модел и те ще се обединяват и консолидират в своеобразен алианс на недоволните и губещите от еднополюсния модел, а САЩ ще са за тях огромен дразнител и в същото време основание за тяхното сплотяване. Това ще прави САЩ особено уязвими. Но и всеки, който е близък сателит на САЩ е неизбежно застрашен да се окаже обект на възмездие. България, ако продължи проамериканската ориентация във външната политика, ще навлезе в пространство и време на уязвимости.
Съпротивата срещу тоталната доминация на САЩ ще се проявява чрез асиметрични насилия, разпространяващи се по мрежовите структури, чиито различни нива и гнезда ще се преплитат. В свят на разпространяване, припокриване и мутация на мрежови структури (те са практически неизтребими), тероризмът ще бъде ежедневие, а борбата с него - много трудна. В тази борба първа жертва ще се окажат много от демократичните свободи и това ще размива разликите между Нас и Тях. Ще живеем в непредсказуемост и нестабилност. На насилието ще се отговаря с насилие. Ожесточението ще нараства и ще се търси безпощадно военно изкореняване на терора, което ще поражда още терор.
2. „EU”-world. Подобен сценарий се характеризира с постепенно осъществяване на преход към един многополюсен свят, където САЩ ще бъдат само първи сред равни.
Това е „EU”-world, защото ЕС показва как големи държави впрягат своите ресурси, воля, разум и мощ в плуралистична структура, за да се изгради общество, което се бори за просперитет на всеки член чрез просперитет на общността, което решава споровете си по мирен начин. Кавичките тук са още по-важни, защото става дума за метафора.
При този модел САЩ ще желаят или ще бъдат принудени да участват в колективни усилия, да ангажират своето превъзходство за общото благо. Те ще действат заедно с развитите държави, ще помагат за решаване на реалните проблеми на човечеството, ще се опитват да атакуват не толкова и не само проявите на тероризъм, колкото причините за тях. Така ще се създадат условия по-ясно да се идентифицират реалните конфликти. Ресурсите ще се влагат не само в армии и части за спецоперации, а и в модернизация на изоставащите общества, на които ще се предлагат (но за доброволен избор!) стратегии за догонващо развитие (това ще облекчи и демографските проблеми - модернизацията е най-мощното контрацептивно средство). Опонентите на САЩ, на Запада, на развитите държави ще бъдат лишени в значителна степен от основания да фокусират своя бунт срещу САЩ и да „опаковат” своите разрушителни действия с антиамериканизъм; ще се окажат без оправдание за насилието и яростта си, а самият факт, че се полагат усилия за лекуване на реалните язви на света ще отнеме у недоволните от наличието на тези язви немалко мотиви за съпротива и ще ги затрудни в намирането на по-масова подкрепа, в рекрутирането на нови и нови недоволни, с които те да попълват своите гневни редици.
Независимо от идеализираното описание, този втори свят - „EU”-world, съдържа в себе си конструктивни елементи с постижима практическа реализация. Той би могъл да се осъществи, като САЩ - отчасти доброволно, отчасти принудително, под натиска на събитията - възприемат подхода на колективните действия. В такъв свят по-трудно ще има база за сплотяване на недоволните, по-сложно ще се изплитат мрежови структури на насилието, защото ще липсва главният дразнител - „имперското поведение на САЩ” - който да обединява всевъзможните ядра и ядки от радикали и екстремисти. Тяхното консолидиране ще се натъква на прегради, ще намалеят стимулите и енергията им за обединяване и подкрепа - различните прослойки имат различни проблеми; различните региони имат различни проблеми; различните идеологии имат различни проблеми. И при това проблемите не се оставят да се възпаляват, а се атакуват, най-малкото показва се воля за решаването им. Разбира се небето над света няма да е безоблачно. На редица места ще възникват гроздове на ярост и клетки на съпротива. Но те ще са атомизирани, по-малки и по-уязвими, техните лидери по-бързо ще се идентифицират и елиминират, актовете на насилие ще бъдат по-изолирани, по-лесно предотвратими. С тези общности ще може да се води борба - леговище след леговище; терористичните групи ще бъдат бити - една по една, докато се постави под надежден контрол всичко деструктивно, озлобено, навъсено и нахъсено, което иска да завлече към дъното нашата цивилизация.
В заключение, нашият политически елит трябва в много по-голяма степен да дава на обществото интелектуално подплатени гаранции, че външната политика на България не е само негова, на елита, цел и кауза, че тя е пряко свързана с националните интереси и потребностите от сигурност на страната, нашето общество и обикновените граждани.
Разбира се, политическият елит има правото да определя каква да бъде българската външна политика. Но обществото ни има едно на ум - че в най-новата история, особено през последните 100 години българският политически елит допускаше прекалено много стратегически грешки при избора на отговаряща на националните интереси външна политика. Безпощаден исторически факт е, че и в трите световни конфликта през 20 век - Първата Световна война, Втората Световна война и Първата Студена война, България се оказа в лагера на победените държави и бе три пъти много жестоко наказана за това.
Ето защо - като разумна мярка за ефективно управление на външнополитическите рискове и на рисковете на външната политика на България - е политическият елит да се вслушва в собствения си народ, да се допитва до него и да уважава неговото мнение.

Литература:
1. „Бъдещето не съществува”, „Култура”, Брой 40 (2702), 23 ноември 2012 г., http://www.kultura.bg/bg/article/view/20333.
2. Хънтингтън. Самюъл. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред. С.: Обсидиан, 1999 г.
3. Хънтингтън, Самюъл. Кои сме ние?. С.: Обсидиан, 2005 г.
4. Хънтингтън, Самюъл. Кои сме ние?. С.: Обсидиан, 2005 г., с. 166-167.
5. Хънтингтън, Самюъл. Ерозията на американските интереси. // Военен журнал, 1998 г., № 4, с. 106.
6. Bozeman, Adda U.S. Conceptions of Democracy and Security in a World Environment of Culturally Alien Political thought: Linkages and Contradictions. // U.S. Domestic and National Security Agendas. Westport, Connecticut, London: Greenwood Press, 1994, pp. 44-45.
7. Хънтингтън, Самюъл. Ерозията на американските интереси. // Военен журнал, 1998 г., № 4, с. 107.
8. Хънтингтън, Самюъл. Ерозията на американските интереси. // Военен журнал, 1998 г., № 4, с. 107.
9. Хънтингтън, Самюъл. Кои сме ние?. С.: Обсидиан, 2005 г., с. 166-167.
10. Хънтингтън, Самюъл. Кои сме ние?. С.: Обсидиан, 2005 г., с. 166-167.
11. Лаверн, Достена. Експертите на прехода. С.: Изток-Запад, 2010 г.
12. Люцканов, Росен. Теоремата за непълнотата. Контексти на интерпретация. С.: Изток—Запад, 2008 г., с. 8.
13. Люцканов, Росен. Теоремата за непълнотата. Контексти на интерпретация. С.: Изток—Запад, 2008 г., с. 8.
14. Хънтингтън. Самюъл. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред. С.: Обсидиан, 1999 г., с. 259.
15. Слатински, Николай. Петте нива на сигурността. С.: Военно издателство, 2010 г., с. 187 и следв.
16. Косидовски, Зенон. Библейски сказания. С.: Наука и изкуство, 1981 г., с. 272—273.
17. Слатински, Николай. Сигурността – същност, смисъл и съдържание. С.: Военно издателство, 2011 г., с. 269
18. Данните са от архива на автора.
19. Вж. напр. “Joint statement: U.S.-Bulgarian partnership for new era”, http://www.fas.org/man/nato/national/98021011_wpo.html.
20. Неклесса, Александр. Конец цивилизации или конфликт истории. // МЭиМО, 3, 1999 г., с. 32—38, 33.
21. Слатински, Николай. Петте нива на сигурността. С.: Военно издателство, 2010 г., с. 218-220