1.
И друг път съм разказвал за един странен човечец, идващ в СДС – Перник в първите година-две на Прехода. Чичо Гришата. Имаше вид на малко завеян, леко изместил центъра, добродушен, особняк. Често говореше с абсурдни сентенции, например „Глас народен – бич Божи“.
Чичо Гришата обичаше да ми казва: Ти си политик, работѝ в Настоящето колкото сили и съвест ти позволяват, но мисли за Бъдещето! Защото то като дойде теб вече няма да те има и с нищо тогава не можеш да му помогнеш, нищо не можеш в него да промениш.
2.
Спомням си за тия думи на чичо Гришата, защото понякога ми е съвестно, че твърде малко ме интересува какво се случва в българската реална политика днес.
За Бъдещето мисля и за него се тревожа.
Нашият свят се люлее, тресе се, сякаш е върху подвижни пясъци, като че ли е на разлома на страховити тектонични плочи. И може да рухне, защото от Кутията (тя, по-точно, е била Делва) на Пандора са изскочили всички Зла и Злини и беснеят, бесуват, а ние, Европа, Западът не осъзнаваме, че главният обект на тяхната ненавист и омраза сме ние. Те ни ненавиждат и мразят не толкова за онова, КОЕТО ПРАВИМ, а за това, КОЕТО СМЕ. Не могат да го достигнат, значи каквото могат ще разрушат, каквото могат, ще плячкосат.
Но в нашата политика политиците ни се държат сякаш извън Времето и извън Пространството. Глухи за тътена на непредсказуеми и с катасрофичен потенциал процеси.
Титаникът български се е устремил към Айсберга, а те?
Едни разместват мебелите по палубата; други свирят бодри малки нощни музики; трети викат – ризите ни да се белеят!; четвърти правят пробойни в обкова на кораба; пети са отворили склада с провизиите и ядат и пият като за последно. А двама корпулентни пресичат всякакви усилия за спасение и избягване на айсберга, потриват самодоволно ръце и знаят, че две суперлуксозни яхти ги чакат отзад, зад кораба и така те ще се спасят, докато всичко друго и всички други отидат по дяволите. Две самодоволни, ояли се, безскрупулни същества – проклятието на Българския Титаник.
3.
Болно ми е за нищетата на българската политика, но на тази напреднала възраст знам безпощадно ясно – и след края на всеки Титаник животът продължава.
Спасилият се – спасил, потъналият – потънал...
Нямам сили при това ритуално самоубийство, при това гротескно харакири на българския социум да изпитвам тревога и жал за него. В края на краищата всеки социум заслужава това, което сам си причини.
Моята мисъл е за Бъдещето. Защото когато то дойде, мен няма да ме има и с нищо няма да мога да му помогна, нищо няма да мога да променя.
4.
Мисля и се тревожа за Бъдещето, защото в него ще живеят нашите деца и внуци.
За Настоящето съм безсилен да сторя каквото и да било.
Социумът ни е в транс, в делириум, в постпреходно опиянение, в световъртеж от неизцедения от вените и артериите ни соц.
♦ Лошите са хитреци (или подлеци ?) – те знаят, че са случили на социум и затова и мъничко позитивно нещо да кажат, да направят, този социум ще вижда само него, оставайки безразличен и безхаберен, безпаметен и безсъзнателен за лошото, което те са му сторили.
Ето защо лошите вършат безброй злини, даже ужасно повече, отколкото човек може да си представи и за които човек се досеща.
♦ Добрите са наивници (или циници ?) – те не знаят, че не са случили на социум и затова и мъничко негативно нещо да кажат, да направят, този социум ще вижда само него, оставяйки безразличен и безхаберен, безпаметен и безсъзнателен за доброто, което те са му сторили.
Ето защо добрите са небрежни и немарливи, допускат малко на брой прегрешения, но тези прегрешения са като малките камъчета, които обръщат колата.
От самото си начало добрите решиха, че ценности, принципи, морал, интегритет – това са дребни подробности от пейзажа, главната Цел е Успехът и тази Цел оправдава Средствата.
Макар че Йезуитът е казал нещо малко по-различно:
Целта оправдава средствата, ако средствата са достойни за целта.
5.
Аз съм лош пример за политик – в смисъл, че вероятно не съм ставал за политик. Може да съм допускал груби грешки, може да съм писал неща, които днес не бих написал, но всичко, което съм правил и писал е било след дълги размисли и по лично мои решения. Никога не съм правил или писал неща, за които са ми платили или от корист и заради келепир.
Ала винаги съм смятал, че най-грешното твърдение за политиката това е, че „политиката е изкуство на възможното“! Бисмарк е можел да го каже, защото е бил голям, бил е велик. А е бил голям, бил е велик, именно защото политиката му винаги е била изкуство на невъзможното.
♦ Обикновените политици, а най-вече политиканите правят възможното, възможните неща.
Правят го чрез компромиси, търгувания, уйдурми, сглобки, напасвания на интереси, ти на мене – аз на тебе.
♦ Големите политици, големите лидери постигат невъзможното. Или поне се опитват да го постигнат и ако не успеят или ги разпъват, или ги разстрелват.
Възможото да постигне понякога и баба знае. Както се вижда 15 години това у нас прави човек, на когото културата, образоваността, интелектът, възпитанието изобщо не са му най-силната страна.
6.
Някога Вили Бранд и Улоф Палме бяха изкусни майстори на постигането на възможното. Те легитимираха Соца, Съветския съюз, Източния лагер (с неговите концлагери), Варшавския договор... Те казваха – Всички, и Ние, и Те сме в една лодка, да живеем внимателно, кооперативно с тях, за да не обърнем лодката, защото ще се удавим всички.
Историята не можа да понесе водещите до задънена улица техни усилия. Единия безсърдечно го убиха, другия безнравствено го дискредитираха. И на сцената на Историята в течение буквално на година се появиха великата Маргарет Тачър и решителният Роналд Рейгън. Политиците на невъзможното.
Тачър (имам личен автограф от нея!) и Рейгън постигнаха невъзможното. Те заявиха – да, всички сме в една лодка, но докато Те са в тази лодка, тя винаги и във всеки медин момент може да се обърне и да се издавим всички. Затова трябва да ги изхвърлим от лодката.
И едно десетилетие само им стигна, за да престанат да съществуват Соцът, Съветският съюз, Източният лагер (с неговите концлагери), Варшавският договор.
7.
Днес отново е пълно с политици на възможното, протича масово о-Шолц-ивяване на западната политика. Пълно е с политици на възможното, гъмжи от страхливци и е гмеж от чембърлейни, нашествие на дилетанти-политикани и безгръбначни въжеиграчи.
И не Бункерния Цар Плъх, а те, именно те поставят Бъдещето на света под въпрос, защото коленети им се подгъват, мартинките им треперят пред Бункерния Цар Плъх...
8.
Затова се тревожа за Бъдещето. И как да не се тревожа, след като в Настоящето все още не съм видял нито един Политик на невъзможното.
А само и единствено големите политици, великите лидери постигат невъзможните неща. И ги правят възможни.
Ето защо Бисмарк би трябвало да каже нещо малко по-различно:
- Политиката е изкуство да правиш невъзможното възможно.
...
P.S. Разговор с човек, когото уважавах и който ми наговори дълбокомъдри неща как Европа е по-важна от някаква си Украйна и не си струва да се погубва заради нея, ме накара да кача тук този мой, писан преди известно време, текст.
Украйна е в Европа, Украйна е част от Европа. И Европа не бива – в името на собственото си съществуване и още повече в името на Запада, на Демократичния свят – да оставя Украйна сама да се бори за Европа и да брани Европа!
Европа не може и главното – не иска! – да си представи през какво минава днес Украйна, как Украйна страда, бори се, изнемогва, държи се и плаче за своите синове и дъщери, останали на бойното поле или върнали се от него без кръка, без крак, а понякога и без двата крака.
Украйна е страдалица, Украйна е бойното поле между Доброто и Злото, между Бъдещето и Миналото. Украйна е понесла нашия, Европейски кръст и за жалост, върви сама по пътя към своята, към нашата Голгота.
Нима Европа преди да пропее петелът на уж демократичната ни съвест, три пъти ще се отрече от Украйна????
