1.
И друг път съм разказвал за един странен човечец, идващ в СДС – Перник в първите година-две на Прехода. Чичо Гришата. Имаше вид на малко завеян, леко изместил центъра, добродушен, особняк. Често говореше с абсурдни сентенции, например „Глас народен – бич Божи“.
Чичо Гришата се привърза към мен и въпреки напредналата си (в моите очи тогава) възраст, не даваше друг да ме вози с колата (предоставена от някой наш симпатизант временно и безкористно), когато обикаляхме окръга за срещи с избирателите.
Малцина „дейци“ на КС СДС пътуваха тогава из селата и градчетата – те правеха голямата политика. Но аз и чичо Гришата не се спирахме. Той караше колата, постоянно обръщайки се назад – където седях аз и четях разни работи. Ръкомахаше разпалено. Молех го – Чичо Гриша, дръж кормилото и гледай напред, че по тия разбити пътища ще се претрепем! А той – Коленце, Господ те обича и нищо лошо няма да допусне да се случи с тебе!
И вярно, какви ли не заплахи за физическа разправа имаше, размина ми се.
...
2.
Чичо Гришата обичаше да казва (със свои думи) – Ти си политик, мисли за Бъдещето!
Как, викам му, погледни какво става в Настоящето, заводи фалират, в селата се граби де що има, хората са се смразили на две, червената машина иска да ни смачка....
А той – работѝ в Настоящето колкото сили и съвест ти позволяват, но мисли за Бъдещето! Защото то като дойде теб вече няма да те има и с нищо тогава не можеш да му помогнеш, нищо не можеш в него да промениш.
...
3.
Спомням си за тия думи на чичо Гришата, защото понякога ми е съвестно, че твърде малко ме интересува какво се случва в българската реална политика днес.
За Бъдещето мисля и се тревожа.
Светът, нашият свят се люлее, тресе се, сякаш е върху подвижни пясъци, като че ли е на разлома на страховити тектонични плочи. И може да рухне, защото от Кутията (тя, по-точно, е била Делва) на Пандора са изскочили всички Зла и Злини и беснеят, бесуват, а ние, Европа, Западът не осъзнаваме, че главният обект на тяхната ненавист и омраза сме ние. Те ни ненавиждат и мразят не толкова за това, КОЕТО ПРАВИМ, а за онова, КОЕТО СМЕ. Не могат да го достигнат, значи каквото могат ще разрушат, каквото могат, ще плячкосат.
Но в нашата политика политиците ни се държат сякаш са ситни и дребни като камилчета. Извън Времето и извън Пространството. Глухари в любовен период с широко затворени очи.
Титаникът ни се е устремил към Айсберга, а те?
Едни разместват мебелите по палубата; другите свирят бодри малки нощни музики; трети викат – ризите ни да се белят!; четвърти правят пробойни в обкова на кораба; пети са отворили склада с провизиите и ядат и пият като за последно. А двама дебелаци пресичат всякакви усилия за спасение и избягване на айсберга, потриват самодоволно ръце и знаят, че две суперлуксозни яхти ги чакат отзад, зад кораба и така те ще се спасят, докато всичко друго и всички други отидат по дяволите. Две тлъсти, самодоволни, ояли се, безскрупулни същества – проклятието на Българския Титаник.
...
4.
Болно ми е за нищетата на българската политика и мизерията на българските политици, но на тази напреднала възраст знам безпощадно ясно – и след края на всеки Титаник животът продължава. Спасилият се – спасил, потъналият – потънал...
Нямам сили при това ритуално самоубийство, при това гротескно харакири на българския социум да изпитвам тревога и жал за него. В края на краищата всеки социум заслужава това, което сам си причини.
Моята мисъл е за Бъдещето. Защото, както казваше чичо Гришата, когато то дойде, мен вече няма да ме има и с нищо тогава няма да мога да му помогна, нищо няма да мога в него да променя.
...
5.
Мисля за Бъдещето и се тревожа за Бъдещето, защото в него ще живеят нашите деца и внуци.
За Настоящето съм безсилен да сторя каквото и да било. Социумът ни е в транс, в делириум, в постпреходно опиянение, в световъртеж от неизцедения от вените и артериите ни соц.
--- Лошите са хитреци (или подлеци ?) – те знаят, че са случили на социум и мъничко позитивно нещо да кажат, да направят, този социум ще вижда само него, оставайки безразличен и безхаберен, безпаметен и безсъзнателен за лошото, което те са му сторили. Затова лошите вършат безброй злини, даже ужасно повече, отколкото човек може да си представи и за които човек се досеща.
--- Добрите са наивници (или циници ?) – те не знаят, че не са случили на социум и мъничко негативно нещо да кажат, да направят, този социум ще вижда само него, оставяйки безразличен и безхаберен, безпаметен и безсъзнателен за доброто, което те са му сторили. Затова добрите са небрежни и немарливи, допускат малко на брой прегрешения, но тези прегрешения са като малките камъчета, които обръщат колата. От самото си начало добрите решиха, че ценности, принципи, морал, интегритет – това са дребни подробности от пейзажа, главната Цел е Успехът и тази Цел оправдава средствата.
Макар че Йезуитът е казал нещо малко по-различно: Целта оправдава средствата, ако средствата са достойни за целта.
И така в края на краищата излиза, че игрите на лошите и добрите винаги се оказват игри с нулева сума. С нулева сума за България.
...
6.
Аз съм лош пример за политик – в смисъл, че вероятно не съм ставал за политик. Може да съм допускал груби грешки, може да съм писал неща, които днес не бих написал, но всичко, което съм правил и писал е било след дълги размисли и по лично мои решения. Никога не съм правил или писал неща, за които са ми платили или от корист и заради келепир.
Ала винаги съм смятал, че най-грешното твърдение за политиката това е, че „политиката е изкуство на възможното“!
Бисмарк е можел да го каже, защото е бил голям, бил е велик. А е бил голям, бил е велик, именно защото политиката му винаги е била изкуство на невъзможното.
Обикновените политици, а най-вече политиканите правят възможното, възможните неща. Чрез компромиси, търгувания, уйдурми, сглобки, напасвания на интереси, ти на мене – аз на тебе.
Големите политици, големите лидери постигат невъзможното. Или поне се опитват да го постигнат и ако не успеят или ги разпъват, или ги разстрелват.
Възможото да постигне понякога и баба знае. Както се вижда 15 години това у нас прави човек, на когото културата, образоваността, интелектът, възпитанието изобщо не са му най-силната страна.
...
7.
Някога Вили Бранд и Улоф Палме бяха изкусни майстори на постигането на възможното. Те легитимираха Соца, Съветския съюз, Източния лагер (с неговите концлагери), Варшавския договор...
Историята не можа да понесе водещите до задънена улица техни усилия. Единия безсърдечно го убиха, другия безнравствено го дискредитираха. И на сцената на Историята се появиха великата Маргарет Тачър и решителният Роналд Рейгън. Политиците на невъзможното. Те постигнаха невъзможното. Десетилетие само им стигна, за да престанат да съществуват Соцът, Съветският съюз, Източният лагер, Варшавският договор.
Днес отново е пълно с политици на възможното, протича масово о-Шолц-ивяване на западната политика. Пълно е с политици на възможното, страхливци и чембърлейни, политикани и въжеиграчи.
И не Бункерния Цар Плъх, а те поставят Бъдещето на света под въпрос.
...
8.
Затова се тревожа за Бъдещето. И как да не се тревожа, след като в Настоящето все още не съм видял нито един политик на невъзможното.
А само и единствено големите политици, великите лидери постигат невъзможните неща. И ги правят възможни.
Ето защо Бисмарк би трябвало да каже нещо малко по-различно:
- Политиката е иизкуство да правиш невъзможното възможно.
30.04.2024 г.