Статията бе публикувана в сп. „Ново време”, брой 10, 2012 г., стр. 21-100.
"Ролята и мястото на България в НАТО в условията на променящия се свят. Военното насилие като фактор в международния живот и българският политически елит".
Проф. д-р Николай Слатински
I. НАТО – не цел, а средство за укрепване на националната сигурност.
Процесът на присъединяване на България към НАТО с неговия толкова сложен, максимално дълъг и твърде противоречив начин на протичане във времето, както и изпълнените с трудности, съмнения и недостатъчно убедителни успехи в превръщането на това членство в пълноценно и пълноправно, са изключително добра илюстрация на всички онези лутания и усилия, с което бе съпътстван Преходът ни към демокрация.
Ето защо анализът на ролята и мястото на България в НАТО, пречупени през стратегическата среда за сигурност и главните специфики на съвременния, изпълнен с качествено нови рискове свят е много сериозно научно и експертно предизвикателство.
В началото на този анализ ще посоча, че една от водещите тенденции на нашето свръхдинамично геополитическо време е Протичането на взаимно свързани, взаимно влияещи си, взаимно преплитащи се процеси на дезинтеграция и интеграция[1].
През годините след падането на Берлинската стена двата процеса постоянно набират сила и обхващат континенти (напр. Африка vs. Северна Америка), държави (напр. СССР, ЧССР, СФРЮ vs. Германия, Китай), институции (напр. Варшавски договор, СИВ vs. НАТО, ЕС, НАФТА). В този контекст е повече от очевидно, че интеграцията не е следване на някаква мода или защото „така правят всички”, а верният отговор на въздействията и влиянията в глобален, континентален, регионален и национален план.
Разбира се, присъединяването на България към НАТО (и ЕС) е несъмнен успех на страната, но значението на нашите заслуги за това не бива да се преувеличава. Успехът би изглеждал по друг начин, ако на старта имаше 20-30 претендентки за членство, а до финала бяха стигнали 2-3. Но при условие че с малки изключения всички преодоляха дистанцията от кандидатстване до членство, очевидно става дума за тенденция, поток, вектор. Както казва Луций Аней Сенека: „Съдбата води желаещия, а нежелаещия го влачи”. Едни държави предпочетоха Съдбата да ги води, други - да ги влачи. Едните плуваха ускорено по течението, други се държаха като попаднала в бързата река клонка - върти се насам-натам, блъска се в бреговете, мисли, че постъпва самостоятелно, прави това, което желае, но ако се погледне отгоре, се вижда, че всъщност колкото и хаотично и нелогично да е било поведението на тази клонка, тя следва посоката на течението и се придвижва бавно напред - с цената на много загубено време и много пропилени усилия.
Така че нашата евроатлантическата (и европейската ни) интеграция е функция от определено направление на геополитическото развитие и не би било проява на висока стратегическа култура, нито на интелигентно национално самочувствие, ако се гордеем прекомерно, че се е случило нещо изключително. Най-хубавото при това добре развило се за нас стечение на интеграционните процеси е, че България прояви необходимото количество отговорност и достатъчното качество разум, за да остане в обхвата на тази геополитическа тенденция, да попадне под нейната конструктивна енергия и да не бъде изхвърлена от нея, така както Югославия, а после и Сърбия на Слободан Милошевич.
Държава с ограничени ресурси за влияние като България въздейства по-слабо върху външните процеси, отколкото самата тя е под активното им въздействие. Системата за национална сигурност на такава държава е отворена система, през която отвън навътре и отвътре навън минават различни потоци (материални, финансови, човешки, свързани с престъпността), а проблемите й надхвърлят нейния капацитет да се справя с тях поне отчасти успешно. Ето защо, главна задача за страната е да се интегрира пълноценно и пълноправно в система за колективна сигурност, каквато безспорно е НАТО. В същото време, интеграцията носи не само ползи, но и рискове за суверенитета и идентичността.
След като не можеше да реши всички проблеми на сигурността си сама, България бе изправена пред дилемата, наречена от Робърт Купър „разширяване на контекста”[2], т.е. интегриране в по-голяма общност, където тя да потърси реализацията на своите приоритети, защитата на своята сигурност и съхраняването на своя интегритет, без да пострадат в неприемлива степен нейната идентичност, суверенитет и жизнеспособност.
Интеграцията като стратегически избор е единственият верен отговор на днешните предизвикателства и рискове. Тя е напълно в съгласие с четвъртото, най-високо ниво от теоретичния модел за четирите нива на избор на стратегии в критични ситуации и-или в ситуации, в които системата (в т.ч. и държавата в международните отношения)[3] се опитва да постави под контрол онези деструктивни фактори, способни да доведат до ерозия и дестабилизация на управлението й, до изтощаване на нейните материални, финансови, когнитивни и човешки ресурси, до нарастването на нейната несигурност.
Първото ниво е „правене на нещо”. В този случай липсва каквато да било стратегия, а се реагира на средата, на въздействията, на импулсите, „има работа за вършене и тя се върши”, поведението се адаптира към рисковете, проблемите, задачите и трудностите.
Второто ниво е „наличието на стратегия е по-добре от липсата на стратегия”. В този случай се изработва и се следва някаква, каквато и да е стратегия на поведение.
Третото ниво е „най-добрата стратегия е по-добра от другите стратегии”. В този случай се изработват няколко стратегии и се прави избор на най-добрата от тях.
Четвъртото ниво е именно „разширяване на контекста”. В този случай, когато и най-добрата от самостоятелно разработените и прилагани стратегии не дава резултат (защото понякога обстоятелствата и условностите са по-силни от нас), системата трябва да потърси, да приложи или да се присъедини към нечия друга, по-успешна стратегия.
Четвъртото ниво на избор на стратегия е именно поведението на интегриращата се държава, която не е в състояние да се справи сама с ескалиращите рисковете и трябва да се интегрира в общност, където да потърси колективен отговор на тези рискове. Така държавата излиза от тесния си кръг на мислене, от затвореното пространство на своите национални усилия, съвместява своята стратегия със стратегията на други държави, с които я свързват общи цели и задачи, норми и стандарти (или поне такива, към каквито тя се стреми да се присъедини) и споделя с тях визия и воля, ресурси и способности, енергия и информация. Това обединяване на стратегиите, това солидарно споделяне на ценности, капацитет, амбиции, каузи и идентичност, всъщност се нарича интеграция.
За намиране на ефективен отговор на интеграционната дилема, може да спомогне добре балансирана система от критерии за успешна интеграция на една държава към Система за колективна сигурност. Разбира се, сега, когато България е член на НАТО и ЕС, използването на всякакъв род критерии изглежда закъсняло. И все пак, дори post factum, подобна система от критерии позволява да се оцени характерът на членството в НАТО и ЕС от гледна точка на целите и средствата на външната политика на България и за осмисляне на важността на всяко от тези две членства, на усилията, които трябва да бъдат положени за пълноценното ни и пълноправно интегриране в Алианса и Съюза. В предишна своя монография аз съм посочил такава система от 5 базисни критерия [4]:
Критерий 1 — Повече сигурност.
Критерий 2 — Повече демокрация.
Критерий 3 — Повече жизнен стандарт.
Критерий 4 — Запазване на правото на глас по проблеми, които са жизнено важни за държавата, нейната сигурност, външна политика, достойнство и просперитет.
Критерий 5 — Съхраняване на националната идентичност.
Какво да кажем за тези критерии приложени към НАТО и ЕС? Първо, несъмнено, и НАТО, и ЕС гарантират повече сигурност за своите членки. Няма държава, която с влизането си в тях да е станала по-несигурна. Напротив, сигурността й се е повишила и пряко, защото се е сдобила с партньори, имащи огромен потенциал да я защитят при криза, и косвено — с това, че страната е част от общност на сигурност и просперитет.
Вторият и третият критерий са задължителни за ЕС. Никой не е станал по-малко демократичен или по-беден след влизането в ЕС. Напротив, има политически, социални и икономически критерии, които страната трябва да изпълни още преди влизането си в ЕС. Но за НАТО демокрацията и жизненият стандарт не са водещ приоритет. Те много повече са страничен продукт на интеграцията. Все пак исторически е добре известно, че Португалия при Салазар , Гърция при полковниците и Турция при генералите , бяха членки на НАТО. Също така, членувайки в НАТО, Португалия много дълго време беше изключително бедна, а пък и до ден днешен в Турция, има огромни региони на бедност, мизерия и изостаналост, където хората още живеят буквално в средновековни условия.
За последните два критерия (т.е. за запазването на правото на глас по жизненоважни проблеми и съхраняването на националната идентичност) би могло да се каже, че те се изпълняват в изключително висока степен при НАТО и в много висока степен при ЕС.
Членуването на България в НАТО и ЕС дава възможност на националния елит да участва равностойно в правенето на общи и секторни политики, ако той осъзнае, че и в рамките на колективните интереси могат да се реализират националните интереси и че затова се искат кураж, воля и гръбнак. Членствата в НАТО и ЕС по никакъв начин не посягат на националната идентичност - ако отново елитът ни осъзнае, че да отстояваш евроатлантическите и европейските ценности не означава да си по-малко българин, тъй като няма колизия на българското с евроатлантическото и европейското; илюзия е да се мисли, че правейки се на по-малко българи ще станем повече атлантици или европейци.
От този анализ следва, че стратегическият приоритет - членството в ЕС отговаря в максимална степен на всичките 5 критерия и затова може с голямо основание да се определи като стратегическа цел. И независимо от цената, лишенията, напрежението, на които обществото ни е подложено, тази цел трябва да се реализира с максимални усилия, така че нашето членство в ЕС да бъде наистина и пълноправно, и пълноценно.
Това е безусловна необходимост, но тя изобщо не оправдава слабостите в самия начин, по който бяха водени преговорите за членството ни в ЕС. Щетите от този начин на преговаряне - от de facto отказа да се преговаря, като се приемат всички изисквания и не се отстояват достатъчно добре интересите на страната ни, на обществото, бизнеса и отделните граждани - тепърва ще стават ясни. Ние виждаме как във всеки един сектор на икономиката те като противопехотни мини се взривяват в най-неочаквани моменти.
Докато членството в НАТО отговаря в максимална степен на 3 от тези 5 критерия и затова може с голямо основание да се определи като стратегическо средство, т.е. то трябва да се оценява от гледна точка на полезността, а не да се натоварва с абсурдни тези за цивилизационен избор, сякаш един народ може да мени своята цивилизационна принадлежност през няколко десетилетия, по волята на поредните свои управляващи.
Ако такова членство „работи”, ако „върши работа”, тогава то е добро, ако обаче не се „усеща” осезаемо от хората и обществото, ако те не разбират в достатъчна степен какво се е променило за сигурността ни след влизането в НАТО, тогава членството може да се приеме като влизане в елитен клуб на развити и демократични държави, където е много по-добре и по-престижно да бъдеш негов член и заедно с тях, отколкото да не си; не на последно място и защото това е един вид сертификат за качество на страната ти.
В настоящия анализ ролята и мястото на България в НАТО ще бъдат обсъждани чрез възприемането на НАТО като стратегическо средство, а не като стратегическа цел на нашата външна политика, на националната ни политика за сигурност и отбрана.
Ако през годините на Прехода бе взело връх това разбиране, тогава твърде много от вътрешнополитическите конфронтации, пилеенето на обществена енергия и лутането между полярните крайности на отношението към НАТО можеха да бъдат избегнати. Една от тезите на този анализ е, че нашият политически елит носи основната вина за наситените с полярни pro и contra идеологизирани схващания по отношение на НАТО, като в същото време той няма главната заслуга за постигането на членството в НАТО.
● Говоря за основна вина, защото политическият ни елит първоначално използваше НАТО за своите тясно партийни цели, за консолидиране на електората си, разделяйки го на нато-фили и нато-фоби, подклаждайки конфронтацията вътре в обществото – за да минава тя не само по разделението сини-червени, демократи-комунисти, русофоби-русофили, но също по оста натофили-натофоби (в т.ч. американофили-американофоби).
А след това, партийният елит на антинатовската - като първоначална идентификация, партия - БСП, съвсем конюнктурно, преследвайки някои външнополитически цели, без да проведе разговор със своя твърд електорат и активните си симпатизанти, внезапно, оправдавайки се с прагматизъм и реализъм, обърна на 1800 отношението си към НАТО.
В същото време лидерите на техния радикален политически противник по това време – СДС, не намериха необходимите мъдрост и толерантност, за да подкрепят тази рязка преориентация на лидерите на главния си опонент като съответстваща на националните интереси и разумна, а я представиха, също гонейки вътрешно и външно политическите си цели, като свой триумф и историческа победа, като капитулация на „кръвния враг”.
В резултат на това, нашето общество възприе курса към НАТО като исторически неизбежен факт от оказването ни в лагера на победените в Студената война, естествен резултат от наложилия се еднополюсен модел и не подлежаща на дебат геополитическа присъда (т.е. като външна политическа принуда). И също така – като интеграционен приоритет не за българския народ, а за политическия елит (т.е. като вътрешно-елитен сговор - за извличане на конюнктурни, корпоративни и изгодни за елита дивиденти).
● Говоря, че нашият елит няма главна заслуга за членството в НАТО, защото, както вече бе посочено, разширяването на НАТО е преди всичко следствие от една обективна тенденция, която засяга процеси и обхват, стоящи много по-далеч и много по-високо от амбициите и потенциала на България, като държава с ограничени ресурси за влияние.
Като хронология и анализ на главните специфики на еволюцията на отношенията на България с НАТО, тук ще бъдат обособени следните четири основни етапа (периоди):
Първи етап: 1989 – 1996 г. - това е етапът на двусмисленото сближаване.
Втори етап: 1997 – 2001 г. - това е етапът на свръхактивните усилия.
Трети етап: 2002 – 2012 г. - това е етапът на изпълняваните изисквания.
Четвърти етап: След 2012 г. - това трябва да бъде етапът на пълноценна интеграция.
Нека се върнем във времената, непосредствено след падането на Берлинската стена.
Тогава Западът и, най-важното, САЩ се оказаха неподготвени за стремглавия колапс на социалистическата система. Възникна стратегическа неяснота - накъде ще поемат международните отношения. Светът преживя кратък период на надежди (или илюзии) за многополюсен свят на обща, споделена и неделима сигурност. Във вакуума на тази неяснота, Джордж Буш-старши издигна парадигмата за Новия световен ред. Това стана на 11.09.1990 г. (да обърнем внимание на датата: 11 септември!), когато в обръщение пред двете камари на Конгреса, той говори за “свят, в който върховенството на закона ще замени закона на джунглата; свят, в който народите ще признават споделената отговорност за свободата и справедливостта; свят, в който силният ще уважава правата на слабия.”[5] Свят, в центъра на чиято сигурност ще бъде поставена ООН (за Европа - ОССЕ) и главно внимание ще бъде отделено на мирното разрешаване на споровете, на намаляване на военните арсенали и солидарност срещу агресията[6]. Постепенно обаче, САЩ се ориентираха във възникналата реалност, осъзнаха, че са единствената държава, която може да носи глобални отговорности и с която са свързани очакванията за повече управляемост в разбунения световен кошер. Това ги накара да преосмислят своята роля и ги тласна към налагането на еднополюсен модел - за да бъде светът сведен до вид, удобен за геополитическо логаритмуване, т.е. за ефективно управление така, както те го разбират. САЩ избраха да се опрат на организации, намиращи се под техен контрол, в които важи не демократичният принцип “една държава - един глас”, а (de facto или de jure) принципът на богатия и силния: “един долар - един глас” (НАТО, МВФ, Г-7)[7].
В условията на еднополюсния модел се отреждаше нова роля за НАТО. Независимо от приетата донякъде по инерция нова Стратегическа концепция на НАТО от 1991 г., в която НАТО се стремеше да обоснове смисъла на своето съществуване след рухването на основния и консолидиращ я враг - Съветската система, а също така и да съхрани в максимална степен – в новата среда! – своята структура, кохезия и значимост, за САЩ НАТО бе нужна в качествено нова роля – като силов инструмент на еднополюсния модел, т.е. като основно средство за военна намеса там и тогава, когато САЩ смятат, че военната намеса на Запада като цяло и на тях самите в частност е неизбежна, но биха предпочели да не се намесват самостоятелно или с малък брой съюзници. Основно, но също така и последно средство, преди САЩ да вземат еднолично нещата в свои ръце.
За тази нова роля - като силова опора на еднополюсния модел - НАТО трябваше да се отдалечи максимално от стария си образ и да се промени радикално в четири посоки:
● Първо, да излезе „извън зоната”, т.е. извън територията на държавите-членки.
● Второ, да премине от защита на ценности на територията на страните-членки, към защита (налагане) на ценности в други държави, където тези ценности са под заплаха.
● Трето, да приеме, че ще пристъпва към военни намеси без санкция на СС на ООН.
● Четвърто, да започне да се разширява с доскорошните социалистически държави.
Първите три задачи бяха решени общо-взето по подразбиране, някак от само себе си.
● Първо, след като вече няма Главен враг, който да атакува страни от НАТО за да се задейства чл. 5 от Вашингтонския договор („един за всички, всички за един”), на НАТО едва ли ще се наложи да прилага военна сила за защита на териториите на свои членки. Ето защо военна сила може да се прилага само извън тези територии - „извън зоната”.
Заслужава да се отбележи как без да се промени Вашингтонският договор, в частност чл. 5 и чл. 6, определящи зоната на действие на НАТО като територията на страните-членки, НАТО реши, че ще действа извън тази територия, в „Европа и отвъд Европа”.
Всъщност, неуреденото нормативно, а оттук не съвсем правно издържано решение за излизане извън зоната, премина през три ключови етапа, всеки от които е пряко свързан с поредната нова Стратегическа концепция (доктрина) на Северноатлантическия съюз:
›› Със Стратегическата концепция от Рим, 1991 г. „извън зоната” е периферията на [Западна] Европа, а по-точно близката периферия на западно-европейските членки на НАТО, т.е. извън т.нар. традиционна европейска зона на отговорност на НАТО.
›› Със Стратегическата концепция от Вашингтон, 1999 г. „извън зоната” - това вече е периферията на САЩ, Канада и Европа, т.е. близката периферия на всички държави членки на НАТО или извън традиционната евроатлантическа зона на отговорност.
›› Със Стратегическата концепция от Лисабон, 2010 г. „извън зоната” е далеч от територията на страните членки - светът все повече е зона на отговорност на НАТО.
● Второ, единствената легитимна в очите на международната общност военна намеса на НАТО може да бъде намесата в името на ценности - за отстояването на които е била създадена НАТО. По-късно тази опция ще бъде доразвита и „опакована” с каузата на „хуманитарната интервенция”, изглеждаща напълно логична за демократични държави.
● Трето, макар и „нов световен ред” - на еднополюсния модел, основните структури си остават тези на „стария световен ред” - на двуполюсния модел, а те функционират по своите старите правила. САЩ са само една от петте постоянни членки на СС на ООН и е вероятно, че не всяка военна интервенция на НАТО и САЩ ще бъде одобрена от СС на ООН, което означава, че ще се налага предприемане на интервенции - без санкцията на СС на ООН, т.е. „нелегитимни” и в разрез със съществуващото международно право.
По-долу ще се спрем на моралните проблеми пред България при членството в НАТО и употребата от НАТО и САЩ на военна сила, когато не са изпълнени условията, които определят една война като справедлива по Теорията на справедливата война. Но още веднага става ясно, че с допускането от страна на НАТО на възможни военни намеси в разрез с международното право, България се изправя лице в лице със сериозна дилема.
● Четвърто, що се отнася до разширяването на НАТО, това революционно начинание бе реализирана обмислено, твърдо и последователно, на няколко продължителна етапа.
›› Създаден бе Северноатлантическият съвет за сътрудничество (САСС, 20 декември 1991 г.) – като форум за консултации и сътрудничество по политически и свързани със сигурността въпроси между 16-те членки от НАТО и 9-те страни от бившия Варшавски договор. Но след разпадането на СССР броят на членуващите в САСС държави нарасна до 40 и стана твърде ясно, че дискусиите ще се размият, защото трудно би могло да се намери общ знаменател на целите и интересите, напр. между България и Таджикистан.
›› НАТО лансира инициативата Партньорство за мир (ПзМ, 10 януари 1994 г.) като слеваща стъпка в засилването на стабилността и сигурността в Европа. На практика това бе ново усилие на НАТО за по-тясно сътрудничество с европейските държави, без идея за „отваряне на вратата” за членство за нито една от тях. Показателно е, че покана за участие бе отправена и към страните от САСС, и към тези от Съвещанието (по-късно Организация) за сигурност и сътрудничество в Европа (СССЕ, ОССЕ). Главна цел на ПзМ бе широко сътрудничеството в отбраната (военни бюджети, демократичен контрол над министерствата на отбраната), което да прерасне в истинско партньорство, като НАТО се задължи да се консултира с всеки участник в ПзМ, ако той изпитва пряка заплаха за своята териториална цялост, политическа независимост или сигурност.[8]
Посрещната с големи надежди, Партньорство за мир бързо показа, че е инициатива, в която трябва на всяка цена да се участва, нищо, че е на практика чакалня за членство в НАТО - с коренно различни скорости и различна по време подготовка и адаптация.
›› През септември 1995 г. НАТО стартира Проучването относно разширяването на НАТО. Както бе заявено тогава, то трябваше да проучи въпросите “защо” и “как” да бъдат приемани бъдещи нови членове на НАТО, за да се изгради по-добра сигурност в евроатлантическата зона, без да се създават нови разделителни линии. Документът, с който бе финализирано това проучване, продължаваше да носи двойствен отпечатък на лутане – какви са целите пред НАТО. Той съдържаше някои по-амбициозни задачи, които после щяха да превърнат Алианса в силов инструмент за отстояване (и налагане) на интересите на Запада (САЩ-Западна Европа); заедно с това се заявяваха амбиции от междувремието след падането на Берлинската стена - НАТО да увеличи способностите си да допринася за европейската и международната сигурност като военната ръка в операции за поддържане на мира под егидата на ООН и ОССЕ [9]. За Проучването наистина имаше основания да се каже, че то „отсява България и Румъния и облича в критерии предрешения факт отваря вратите за Чехия, Полша, Унгария” [10]. У нас това Проучване даде аргументи и на адептите, и на опонентите на членството ни в НАТО.
›› В своя предизборна реч и с предизборни цели в Детройт (в който има големи групи емигранти с произход от Централна Европа – Полша, Чехия, Унгария), на 22 октомври 1996 г. президентът Бил Клинтън заяви за първи път публично решението НАТО да се разшири на Изток - до тържествата за 50-та годишнина на Алианса (4 април 1999 г.) [11].
Наистина, тогава едва ли някой е можел да повярва, че НАТО ще разшири от 16 (по време на Студената война) до 28 (днес) държави. Главното бе да се демонстрира пред Русия, че тя трябва да се примири със загубата в Студената война. Основното бе да се роди адекватен символ за Европа, показващ кой спечели Студената война. Не по-малко важно бе да се отправи послание към Вишеградската група (Полша, Унгария, Чехия, Словакия): на тях се гледа като на част от Западна Европа. Базисната цел бе съобщена ясно на глас - НАТО навлиза в зони на доскорошен съветски контрол. Взет бе курс към еднополюсен модел и предстоеше да видим какво ще донесе той на нас, НАТО и света.
›› Направени бяха 3 проучвания за цената на разширяването на НАТО - на РАНД Корпорейшън (1996 г., RAND)[12], Бюджетната служба на американския Конгрес (1996, CBO)[13] и Министерството на отбраната на САЩ (1997, DoD) [14]. Струва си да се види колко оптимистични (1.5-5 пъти по-малки) са цитираните в тези проучвания разходи в сравнение с реалната, към днешна дата, цена на разширяването на НАТО.
Съществените различия в посочените от RAND, CBO и DoD разходи се определят от мащаба на очакваните структурни и финансови усилия - каква степен на модернизация се очаква, какви комуникации ще се изграждат, колко и какви части ще са ангажирани, колко и какви самолети, бронетехника и артилерия ще бъдат заделени или закупени.
▪ Според RAND, разходите по разширяването на НАТО се оценяваха между 10 и 110 милиарда долара за 10-15 години. Усреднените разходи за 1 държава нов член се изчисляваха на 1.4-2.5 милиарда долара, а за 1 година – на 110-190 милиона долара.
▪ Според CBO, разходите по разширяването на НАТО се оценяваха между 21 и 126 милиарда долара за 10-15 години. Усреднените разходи за 1 държава нов член се изчисляваха на 10.5-13.6 милиарда долара, а за 1 година – на 810-1 050 милиона долара.
▪ Според DoD, разходите по разширяването на НАТО се оценяваха между 27 и 35 милиарда долара за 13 години. Усреднените разходи за 1 държава нов член се изчисляваха на 4.5-5.8 милиарда долара, а за 1 година – на 350-450 милиона долара.
В България тогава бе извършено само едно подобно проучване – с мое участие и по методология, сходна с тази на DoD. Съгласно това проучване (и гледано от 1997-98 г.), “цената” на нашето членство в НАТО възлизаше на 4-6 милиарда долара за период от 10-15 години[15]. Сравнeни със сумите, които България смяташе да задели за модернизация на армията по 13 стратегически проекта, така че тя да бъде съвместима с армиите на държавите от НАТО показва, че оценката ни тогава е била реалистична.
›› На 9 юли 1997 г. Полша, Чехия и Унгария бяха поканени да започнат преговори за членство в НАТО. Малко преди това, на 29 май 1997 г. на останалите беше преложена нова, по-атрактивно оборудвана чакалня (и все пак чакалня - с неясни перспективи и за неопределено време) – Евроатлантическият съвет за партньорство (ЕАСП). ЕАСП се създаде на мястото на САСС и обединяваше 19-те страни-членки на НАТО и 27 страни-партньори. Трябваше ще бъде форум за консултации и сътрудничество в отбраната и сигурността и да служи като обща рамка за осъществяване на засилено Партньорство за мир. Той запази 2 главни принципа в партньорството: не изключващ никого характер на сътрудничеството, т.е. възможностите за политически консултации и практическо сътрудничество ще са отворени за всички членки и партньори на равноправна основа; и самодиференциация, т.е. страните-партньори сами ще избират мащабите и равнището на сътрудничеството си с НАТО. Съществуващите задължения на двустраннна основа между отделните партньори и НАТО нямаше да бъдат засегнати от този механизъм.[16]
›› На 12 март 1999 г. НАТО се разшири с три държави - Полша, Унгария и Чехия.
Факт е обаче, че разширяването на НАТО бе насочено към Централна Европа. Тогава бе допусната стратегическа грешка - НАТО да се разшири механично, чрез увеличаване на броя на страните-членки, вместо да се увеличава пространството на сигурността с разширяване на НАТО към Балканския регион. Така Балканите бяха оставени сами на себе си и се превърнаха в своеобразна черна дупка, генерираща несигурност и насилие. Вместо това, в НАТО бяха приети de jure три държави, които de facto си бяха в НАТО, или най-малкото над тях и без това бяха „надвиснали” всички европейски структури.
II. 1989 – 1996 г. - етапът на двусмисленото сближаване.
Като непосредствен свидетел на онези години мога да твърдя, че тогава за България не съществуваха дори теоретически предпоставки да се надява на членство в НАТО. Това се разбираше отлично от правителствата на Любен Беров и Жан Виденов, но те и без това не проявяваха голямо желание за активни усилия по отношение на членството. Главното, което те правеха бе да измислят алхимични формули като напр. „интеграция чрез сближаване”. НАТО стана актуална идея едва след политическата и финансова криза в края на 1996 и началото на 1997 г., когато обществото ни изпита истински шок, описан убедително от Нейоми Клайн с аналогични примери в други държави[17]. Както показва тя, след подобен шок общественото съзнание често се превръща в tabula rasa - “чиста дъска”, върху която може да се пише всичко, без да се среща никаква съпротива.
Струва си обаче да се спрем по-детайлно на първото десетилетие след началото на Прехода към демокрация. Защото в него са закодирани редица от заблудите, илюзиите и амбициите на българското общество и неговия политически елит по отношение на новата външнополитическа ориентация на страната. Забравен политически факт е, че в своята първа предизборна платформа от 1990 г. „45 години стигат. Времето е наше”, СДС беше „за едновременно разпускане на НАТО и Варшавския договор, когато се създадат необходимите условия за това. Дотогава България ще изпълнява с чувство за отговорност съюзническите си задължения [т.е. във Варшавския договор – Н.Сл.], но и ще работи за по-скорошното премахване на двете конфронтиращи се групировки.” [18]
Във вакуума, възникнал след разпадането на Варшавския договор и Съветския съюз през 1991 г. и при липсата на реална перспектива за членство на България в НАТО и Европейския съюз, в сериозните политически и експертни анализи, както и в научните среди се обсъждаха няколко различни алтернативи пред българската външна политика – изолация и неутралитет, регионализъм и ортодоксия, европеизъм и атлантизъм [19].
● Изолацията бе само теоретична хипотеза, конструирана главно за да може да се сравнят с нея другите възможни алтернативи. Очевидно бе, че изолацията за страната ни би била равна на геополитическо безумие. Такава политика по принцип е присъща или за велики сили, които отказват да поемат отговорности за глобалната сигурност (САЩ след Първата световна война); или за маргинални режими, които, като Албания през Студената война, насаждащи у народа си психологията на обсадената крепост; или за държави, на които международната общност налага такава санитарна карантина – това са т.нар. държави-бандити (мошенички), rogue state или государства-изгои (напр. доскоро Ирак и Либия, а засега Куба и Северна Корея – по класификацията на САЩ).
● Неутралитетът, т.е. неучастие във военни и военнополитически съюзи бе активно дискутиран и предлаган като опция за страната [20]. По принцип, той е фундаментален въпрос, който не заслужаваше обругаването, на което бе подложен от някои атлантици. Най-ясни аргументи (исторически, икономически, вътрешно- и външнополитически, военни) в защита на неутралитета привеждаше покойният вече Чавдар Кюранов. Той напомня как в разгара на войната в бивша Югославия 36-то Народно събрание, на 29 април 1993 г., прие Декларация, в която се казва: „В тази сложна обстановка Народното съб¬рание на Република България потвърждава пози¬цията, поддържана неизменно досега, за ненамеса във военните действия в бивша Югославия под каквато да било форма - нито пряко, нито косвено, включително под егидата на ООН."[21] Като бивш депутат, си спомням дебатите по Декларацията. Тя бе едно от добрите неща, които бяха свършени тогава в защита на националните интереси. Друго добро дело в 36-то Народно събрание - срещу интересите за разграбване на предприятия от военно-промишления комплекс бе прокарването на Решение на Народното събрание от 29 юли 1993 г. за подобряване състоянието на отбранителната индустрия, с което се „Налага мораториум за срок от 3 години върху приватизацията на търговските дружества за производство на специално и военно имущество, както и върху търговските дружества, получили общ лиценз за търговия със специално и военно имущество.”[22]
Чавдар Кюранов пише, че Декларацията от 29 април 1993 г. се говори за ненамеса, а „ненамесата е един от основ¬ните елементи на всеки неутралитет. Освен това се изтъква, че тази ненамеса няма да бъде нито пряка, нито косвена, т.е. отричат се всякакви форми на намеса. И на трето място - а това е изключително важно - се подчертава, че дори под егидата на ООН България няма да се намеси във военни действия в бивша Югославия.” Той се позовава на статия „Неутралитетът - една алтернатива на НАТО” от тогава слабо известния бъдещ проатлантически лидер на БСП Сергей Станишев! От мъдрите думи на Чавдар Кюранов за целите на нашия текст ще вземем подкрепата му за неутралитета като аргумент срещу прилагането от България на сила в международните отношения.
А тогавашният лидер на БСП Жан Виденов, макар и да обяснява, че в предизборната платформа на БСП е казано, че политиката й се базира на принципа „Сигурност чрез интеграция”, че водеща задача е „ускореното интегриране на България в европейските и евроатлантическите структури - политически, икономически, военни”; и че „това са дългосрочни стратегически цели на българската външна политика”, сетне призовава за „задължителен реализъм, изключващ илюзиите за скорошно пълно членство [в НАТО – Н.Сл.]”, а накрая просто обезсилва много от казаното, като използва – буквално - някои аргументи на Чавдар Кюранов в полза на неутралитета: „НАТО е все още организация за колективна отбрана, а не за колективна сигурност... Системата за колективна отбрана предполага ясен противник или заплахи за сигурността. Системата за колективна сигурност предполага максимум гаранции, че няма да има врагове и те ще бъдат достатъчно немотивирани за агресия и че ще има максимална сигурностза всички заинтересовани страни – членки и нечленки.”. И оттук Жан Виденов прави извод, а по-скоро издига лозунг, който звучи като отрицание на самата мисъл за подкрепа от БСП за членството в НАТО тогава: „НАТО трябва да се развива като система за колективна сигурност чрез интегриране, а не като някакво едностранно разширяване от Запад при едностранно демократизиране от Изток, както някои си го представят. „Марш на демокрацията в танкова колона?” Не, блгодаря, това вече сме го виждали!”.[23]
Постепенно обаче, защитниците на неутралитета бяха изтласкани в периферията на обществения дебат, върху тях бе лепнато клеймото на противници на Запада и дори на демократизирането на нашето общество, те бяха грубо набедени като носталгици по вече отминали времена, с което тяхната позиция бе маргинализирана, а неутралитетът бе представен като завоалиран отказ от европейска и евроатлантическа интеграция. Но и без тези идеологизирани усилия за разправа с мислещите по-различно за НАТО, беше ясно, че (ще си позволя да се самоцитирам, защото излагам гледна точка, ползваща се тогава с широка подкрепа сред мнозинството експерти): „Тенденциите в европейските процеси, балансът на силите и интересите в региона и обективните нагласи в обществото дават основания да се твърди, че неутралитетът ще тласне България към изолация, а националната сигурност към прекомерни усилия, финансово напрежение и милитаризиране, които тя не би могла нито да си позволи, нито да издържи. Неутралитетът може да се окаже неудачен експеримент, последствията от който трудно ще бъдат преодолени от без това изтерзаното от социални експерименти общество.”[24]
● Регионализмът се разглеждаше като политика, съсредоточаваща всички усилия в рамките на нашия регион. Тогава, на фона на войните и насилието в региона, страната бе ценена в НАТО и ЕС като регионален фактор за стабилност. България съхраняваше нормални отношения с всички държави на Балканите, проявяваше стремеж за еднакво близка и без задни мисли дистанция с тях. Ето защо наистина можеше да се предполага, че България има свои шансове да се превърне в говорител на региона, който най-добре изразява неговите водещи интереси и така да бъде припозната от НАТО и ЕС като една европейска, и по-точно като европейската държава в региона, като точка на пресичане на общи инициативи и сериозни проекти, изискващи съвместни усилия и добра воля. За съжаление, тези времена сякаш са забравени. Ако за някои държави истинската външна политика започва с влизането в НАТО и ЕС, за България в една твърде голяма степен външната политика като че ли приключи с влизането в НАТО и ЕС. Говорим за външна политика, която непрекъснато следи пулса на процесите, която постоянна се стреми да отстои по най-добрия, активен начин националните интереси, а не за външна политика, за която основното доказателство, че я има е съществуването на Външно министерство; и не за външна политика, която е винаги съгласна, винаги услужлива и винаги инертна.
● Ортодоксията беше название за алтернативата, която преекспонира православното (или/и славянското) направление на външната ни политика. Нейните поддръжници се базираха на заглъхващи в геополитическото пространство и време идеологеми и митове за православната ос и пан-славянското братство. Но наред с несъмнения факт, че социализмът отговаряше по някакъв може би странен, може би лесно обясним начин на дълбоки, органични характеристики на нашия народ - колективизъм и социална чувствителност, нагласи за равенство и братство, за голяма и силна държава, която да решава огромна част от личните и общите проблеми; другата от двете главни причини социализмът да пусне дълбоки корени в нашето общество, беше, че сред не малка част от българите бе жив и светъл споменът от трудното, но успешно, изпълнено със социален оптимизъм време на 50-те и 60-те години от 20 век, когато се създаваше базата на ускорена модернизация на страната и обществените отношения. Това време носеше със себе си паметта за помощта, оказвана от Съветския съюз. Помощ, която донякъде наистина, донякъде в резултат на активна пропаганда се мислеше като голяма и безкористна. С други думи, социализмът в България имаше русофилско лице, което правеше по-релефно, дълбоко и всеобхватно схващането на неговите същностни черти: предимствата му изглеждаха много по-значими, недостатъците му - много по-търпими. Че това бе особено важно, се разбира при сравнение с държавите от тогавашната наша система, които заради поне частична русофобия смятаха предимствата на социализма много по-незначими, а недостатъците – много по-нетърпими. Най-неочаквано подкрепа за ортодоксията дойде откъм САЩ - от световния бестселър на Самюъл Хънтингтън „Сблъсъкът на цивилизациите”, в който България е поставена, заедно с Русия и Гърция, от източната страна на линията на раздела между 2 цивилизации: Западната (католико-протестантската, т.е. на практика – евро-атлантическата) и Славяно-православната.
При все това, процесите на разпад в пост-съветското пространство и „черната дупка”, в която изпадна Русия, особено през втория мандат (1995-1999 г.) на президента Борис Елцин, хвърлена на „разкъсване” и „източване” от тесен кръг близки до семейството на президента олигарси; изкривената от предубеждения картина за Русия сред политици и медии (поради което се ширеха представи за Русия, главно негативни, с клишета, далеч от реалността); също така, залагането от Русия у нас главно на “стари изпитани кадри”, а понякога и на съмнителни дружества и фондации; както и потенциалът, който тази алтернатива носеше за засилване на конфронтацията в обществото ни между русофили и русофоби, превърнаха ортодоксията в тема на темпераментни дискусии, в клубове на беловласи хора и на такива, които не искат да изменят на комунистическите убеждения.
● Атлантизмът и европеизмът се разглеждаха като макар и различни, но сродни алтернативи за нашата европейска и евроатлантическа интеграция, отчитащи все пак тенденциите в НАТО, баланса между европейското и атлантическото крила в Алианса.
›› Европеизмът като посока на външнополитическите усилия означава, че винаги, във всеки спор, във всяка дилема ние сме със Европа, изповядваме нейните принципи и възгледи, проектираме националните си интереси в общоевропейските интереси. Това по отношение на НАТО означава да успоредяваме и дори синхронизираме позициите си с европейското крило в Алианса, чиито най-сериозни представители са Германия и Франция. Базирайки се на тези стратегически и ценностни ориентири, ние ще можем да намерим достойно място в европейските интеграционни усилия, в разширяването на европейското пространство на сигурността. Експертите, отстояващи тази алтернатива осъзнаваха, че тук се крие сериозен риск – да заложим на карта, каквато в геоколодата няма. Т.е. да инвестираме в по-самостоятелна, по-смела, силна и еманципирана Европа, в Европа с повече Европа във външната политика и в политиката за сигурност, а тази Европа да не се състои, защото нейната геополитическа роля вече се свива необратимо.
›› Атлантизмът успоредява българските позиции с тези на атлантическото крило в НАТО, чиито водещи представители са САЩ и Великобритания. След 1997 г. стана очевидно, че с натиска на висшите ни политици и водещите NGO, нашият политически часовник започва да отчита все по-отмерено Вашингтонско време. Тогава на усилията за членство в НАТО се придаде проамерикански оттенък. По този начин членството бе обременено с още една линия на разделение - между американофили и американофоби.
Струва си отново да напомним, че до 1997 г. възможните членства на България в ЕС и НАТО бяха чисто хипотетични, без някакви индикации кога биха станали възможни и дали биха станали възможни. Затова редица експерти изказваха предположението, че максималната опция за България в бъдещите от 5 до 10 години е получаването на едно членство – или в ЕС, или в НАТО. Това на свой ред внесе нов елемент в дискусиите за или против НАТО и допълнително мобилизира подкрепите за европеизма и атлантизма.
В този контекст се разглеждаха две моделни ситуации (case studies) – 1. вариант “Финландия” - членство само в ЕС (и добри отношения с Русия); 2. вариант “Турция” - членство само в НАТО (и конфронтация с Русия). Експертите, привеждащи аргументи за първия вариант („За България няма друго бъдеще, освен във и със Европа. Добро за нас е това, което ни приближава към интегрираща се Европа и ни гарантира достойно място в нея. Нашата идентичност е съзвучна с европейската, социалната насоченост на бита и културата ни са близки с европейските”[25]) бяха обвинявани, че с изкуствено формулиране на тези два варианта и на алтернативите европеизъм и атлантизъм, се опитват да прикрият отрицателното си отношение към НАТО и членството на България в НАТО. Всъщност, тези бинарни варианти и алтернативи имаха своя логика, те не бяха изкуствено конструирани. Разбира се, още тогава едва ли би се намерил уважаващ себе си експерт, който да възразява срещу приемането на България и в ЕС, и в НАТО. Но възможността на България да й бъде предоставено членство само в НАТО (а НАТО много по-рано от ЕС взе курс към мащабно разширяване) наистина криеше заплахи за България - стратегически, икономически, социални и идентичностни - страната ни да се окаже „пришита” като дълбока периферия към нежелано геополитическо пространство – обърнато с лице към Анадола, загърбило същинска или поне Средна Европа, така че вместо в Юго-Източна Европа, България от политическа и военна гледна точка да бъде присъединена (и съответно маргинализирана) като Юго-Западна Азия. По този начин ние бихме се изправили пред рискове, които не би могло да се оценят за незначителни:
- България ще загуби геополитическата си значимост, ставайки част от защитния тил на Турция – логистично и като планиране на политиката за сигурност. Българското отбранително пространство ще започне да се разтваря в турското, ще се превърнем в тил на държава, която има сериозни проблеми както с Европа, така и с всички съседи.
- България ще стане поредното общество - участник в експерименти на нови подходи за ранно сигнализиране на конфликти, превантивна дипломация и управление на кризи.
- България ще остане встрани от формирането на новата европейска идентичност в сигурността и отбраната и ще бъде без принос и глас в европейската външна политика.
- България ще може да разчита най-много на символична, но всъщност утешителна награда под формата на полу- или псевдоевропейска, т.е. непълноценна интеграция.
От днешна дата подобни разсъждения може би звучат странно, но тогава наистина бе сериозно опасението, че с деструктивните процеси в обществото и зациклеността на ЕС към своите вътрешни приоритети и проблеми, могат да доведат до ситуация, при която ние да изпуснем в обозримо бъдеще влака за ЕС. Това налагаше отстояване на възглед за подкрепа на членството ни в НАТО предимно като средство за по-бързо членство в ЕС. Т.е. първостепенен приоритет е членството в ЕС, а членството в НАТО е желателно дотолкова, доколкото то ускорява членството в ЕС. Затова ако сближаването с НАТО скъсява дистанцията ни с ЕС, то трябва да бъде стимулирано. Ако обаче на България се наложи да избира – или НАТО, или ЕС, то тогава изборът в полза на ЕС е безспорен.
Тези дебати оставаха в голяма степен интелектуални експертни занимания и рядко се пренасяха при политиците. За експертите важното бе България да не допусне дилемата: “или САЩ, или Европа”. А тревоги за това имаше! Водещи наши атлантици започнаха да изместват самия смисъл на членството в НАТО. Виждано първо като още едно място на България в европейската архитектура за сигурност, това членство беше превърнато постепенно в декларация за трансатлантическа вярност на България към САЩ. При това акцентите бяха не просто политически, а както казахме - цивилизационни!
Колко драматични последици това можеше да има за нашата страна (а донякъде то и имаше), става ясно от развитието през последното десетилетие на още една тенденция в международната сигурност – на Стратегически и ценностен, цивилизационен дрейф на САЩ и Европа в различни посоки — „разширяване на Атлантическия океан. [26]
Тази тенденция се изразява, в частност, в стремеж заплахата от глобалния тероризъм да служи като ефективен заместител на комунизма, в качеството му на фундаментална опасност и като нова скрепителна скоба за трансатлантическата връзка. Да припомня, че през Студената война САЩ и Европа (по онова време - Западна Европа) бяха здраво скрепени със скобата на общата заплаха от СССР, комунизма и Варшавския договор. С падането на Берлинската стена и счупването на тази скрепяща скоба, САЩ и Европа се оказаха без предишното идеологическо сцепление, възникна база за разминаване на стратегическите им интереси - това, което се нарича „разширяване на Атлантическия океан”. Ще дам следния пример с два гранитни блока в постройка, напр. в пирамида, са скрепени с мощна скоба. Ако се махне тази скоба, те могат дълго време да останат като съединени, а при сътресения сякаш „помнят” че са свързани. Но има винаги риск при някакъв трус те да започнат да се отделят — постепенно или отведнъж. Така и тези два гранитни блока - САЩ и Европа - 45 години бяха здраво скрепени от съветската угроза. След 1989 г. те дълго време стояха плътно един до друг, сякаш още са скрепени здраво; преодоляха заедно Първата война в Залива, Босна, Косово, Афганистан. Но дойде Ирак. И стана ясно, че между тях има сериозни несъгласия. Има разминавания в ценностите и дори в стратегическите интереси, както пише Робърт Кейгън в „За рая и за силата”[28].
Въпросът за САЩ и Европа е дали този стратегически, а може би и цивилизационен дрейф в различни посоки ще продължи, дали ще се окаже траен и дали ще се намери ефективен заместител на скрепящата скоба на комунизма. Като безспорен кандидат № 1 за тази скрепяща скоба е глобализиращият се тероризъм. Но ако СССР заплашваше Европа, по-слабия партньор, по-малката сестра в свръзката „САЩ—Европа” и тя се притискаше към по-силния партньор, по-големия брат САЩ, то тероризмът заплашва по-силния партньор, по-големия брат САЩ. Затова по-слабият партньор, по-малката сестра Европа, се стреми да се дистанцира от по-големия брат. Заплахата от тероризма не се възприема еднакво от двете страни на Атлантика. За САЩ това е заплаха от екзистенциално значение, можеща да застраши съществуването на страната. Европа няма такова сюрреалистично, апокалиптично схващане за тази заплаха. За Европа войната, която САЩ водят с тероризма не бе вярното решение на проблема с тероризма или най-много беше само част от неговото решение и затова накрая стана част от самия проблем. За Европа войната с тероризма не трябва да се води основно с армия и специални части (това не е Война с тероризма), а главно с полиция и специални служби (това е Борба с тероризма). Нужно е също да се атакуват коренните причини, които пораждат тероризма – социални, културни, финансови, икономически, морални, такива, свързани с престъпността. А за различието между Европа и САЩ, известно като „борци за свобода vs. терористи”, ще стане дума малко по-късно, то е принципно и критично.
Преди да направим нашия извод за начина, по който в периода 1989-1996 г. нашите управляващи провеждаха политиката по отношение на НАТО, да обобщим главните моменти в поставянето на НАТО в центъра на обществения дебат у нас и в излизането на Алианса на едно от централните места сред външнополитическите ни приоритети.
›› В началото бе словото... И по-точно знаменитото слово на Соломон Паси на 23 август 1990 г., когато той заяви от парламентарната трибуна на 7-то Велико народно събрание: „Достойни сенатори, очевидната посока на политическите процеси показва, че е време България да се загрижи за своята отбрана като си подири както повече и по-надеждни съюзници, така и по-малко на брой и по-малки евентуални противници... Можем да прозрем, че Европейската система за сигурност би възникнала именно на базата на Северноатлантическия съюз. Погледнато оттук, евентуалното присъединяване – политическо и военно – на България към 16-те членки на НАТО само ще ускори естествените процеси, ще даде една нова и безпрецедентна сигурност на Балканите и най-твърди гаранции за мир и любов с четирите ни съседки, ще стимулира (и дори предизвика) икономическата и информационна интеграция с обединена Европа.”.[28]
Аз присъствах на този исторически момент. Денят бе горещ, депутатите седяха на скамейките отпуснати, някои дишаха тежко, в очакване на парламентарните дебати. Излизането на Соломон Паси на трибуната бе неочаквано, а казаното смути всички, дори групата на СДС. Специфично несериозният тон, лежерният външен вид на Паси, внезапно прозвучалите като ни в клин, ни в ръкав думи придадоха фарсов елемент в заявеното. Никой не бе подготвен за него и никой не му обърна съществено внимание. А би трябвало. Защото тази лукава импровизация взе, че се оказа спомен от бъдещето.
›› След известно затишие, офанзивата обаче продължи. На 19 ноември 1990 г. група народни представители депозира Проект за решение, с което предлага ВНС да реши: „Възлага на Министерския съвет да започне необходимите консултации по условията за присъединяване на Народна република България към Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО) съгласно чл. 10 на този договор”. Като взема това решение, ВНС изразява надежда, че страните-членки на Северноатлантическия договор ще разгледат въпроса в благоприятен момент, ще се отнесат с разбиране и ще подкрепят молбата на Народна република България за членство в Организацията.”[29]