Интервюто може да бъде прочетено и на следния адрес: http://www.vsekiden.com/124140.
Въпрос: Проф. Слатински, какво отложи изготвянето на законопроектите за секретните служби цели 22 години?
Отговор: Появата на този пакет от законопроекти е една крачка в правилната посока и аз я оценявам позитивно. 22 години нямаше нито политическа воля, нито разбирателство между основните партии и личности от ключовите институции - правителство и президентство, които да поискат законодателното уреждане на разузнавателните служби. Затова сегашното правителство може да бъде похвалено за стъпката, която предприе за решаването на този проблем. Оттук нататък обаче може да се намерят малко добри думи за качеството на законопроектите и за това дали действително те дават решение на един дълбок проблем или са просто имитация за това.
Въпрос: При следващите редакции на текстовете това съмнение обаче може да отпадне.
Отговор: Най-напред би трябвало да се изясни въпроса що е то разузнавателна общност, какви са плановете за нея и дали имаме намерение да изградим тази толкова важна институционална опора на властта. Трябва да се знае и дали тези служби ще се използват основно за политически цели. Качеството на законите е ниско и аз си обяснявам това и с изтичането на експертния капацитет от тази сфера навън. Вече 2 десетилетия знаещите и можещите системно се изтласкват от нея и може да се каже, че законопроектите са много точна илюстрация на състоянието, в което се намира системата ни за национална сигурност. Тя излъчва немощ, липса на експертност и най-вече се осланя на принципа „дайте да дадем".
Въпрос: Когато НРС минава под шапката на Министерския съвет, а НСО остава при президента, какви рискове крие подобно разделение?
Отговор: Това е основен проблем - не се анализират в дълбочина основните трудности пред разузнавателната общност и не се приема стратегия за нея. Правят се само козметични промени, а не се изчистват дълбоките недомислия. Ясно е, че няма никаква причина - нито експертна, нито управленска, нито институционална, нито финансова, нито кадрова, поради която НСО да остане към президента. Трябваше да се направи истинска реформа, а не просто да се отнеме НРС от него и да му се остави като залъче за по-лесно преглъщане на обидата НСО. С това не се решава нито един проблем, освен че една шапка се сменя с друга. Законите, които се предлагат, страдат и от още един дефект - те са много по-малко закони, отколкото устройствени правилници. Записаното в тях си има място - в един правилник.
Въпрос: Но правилник за НСО има и сега, защо да не се допълни като закон?
Отговор: Как може в закон да се пише например, че годността на служителите ще се проверява в болница „Лозенец" – както е в проектозакона за Държавна агенция „Разузнаване”? И защо не в болница „Люлин", да речем? Освен това в закона за НСО отново е доста раздут в частта със списъка на охраняваните лица. Представете си всички конституционни съдии да се охраняват - първо откъде България може да си позволи 11 синекурни длъжности, освен председателя, които до голяма степен започват да се обособяват като безделници? Защо да нямат гардове и прокурорите от Върховната прокуратура или пък всички висши съдии? По каква логика редовите конституционни съдии да бъдат в тежест на българския данъкоплатец. Да не говорим, че това са най-безгрижните хора в държавата. Питам и защо да се охранява кметът на София, а този на Пловдив се подценява. Затова казвам, че законопроектите не са изпипани и приличат повече на правилници. Иначе този за НСО е една хубава инициатива, въпреки че е по-скоро нормативен акт, който препотвърждава абсурда от началото на прехода службата да бъде към президента.
Въпрос: Обаче той е първият човек в държавата и може би е алогично да бъде лишен и от нея?
Отговор: Когато съм работил в президентството и съм отстоявал неговите позиции, съм отчитал, че няма никаква логика администрацията там да управлява тези служби, защото няма нито ресурси, нито хора за това. Единственият плюс, че НРС беше към президента, бе, че канеха не началника на служба Военно разузнаване да пийне чаша вино на Гергьовден, а канеха ген. Кирчо Киров - началника на НРС. Когато се разделят двете служби, би трябвало да се изхожда от принципа за функционалността на системата за национална сигурност, а не да оставяме утешителни варианти за президента. Сакън, да не си помисли някой, че отнемайки му всички тези служби, той е слаб държавен глава. Той не може да контролира НСО и не може да носи отговорност за нея. Когато Първанов беше президент, имаше едни неприятни процеси - младите момчета с ниски заплати охраняваха бизнесмени. И въпреки смяната на ген. Димитър Владимиров, скандалът хвърли петно върху институцията, защото тя няма инструменти за контрол върху службата.
Въпрос: Как анализирате законопроекта за военното разузнаване?
Отговор: То си остава същото, запазва и структурата, и наименованието му. Просто пасажите от Закона за отбраната и въоръжените сили са изведени под един отделен закон и слава Богу. Защото това е единствената работеща служба от разузнавателната общност, която за иизвестно време бе обезглавена по един брутален начин в резултат на „кадровашките” амбиции на президента Първанов и като част от процес, невидим за обществото. Не мислете обаче, че и в този нов закон няма проблеми, типични за комплексите ни и чуждопоклонническото поведение. Там е записано, че разузнавателните служби са част от тези на НАТО и на ЕС. Да, те работят в пълна координация. Но да се каже, че тези оголени нерви на държавата, тази светая светих в националната сигурност, са част от едни наддържавни структури, е абсурд. Да, може да се работи за общата кауза, но това са суверенни органи. Та ние дори при социализма не бяхме написали, че Държавна сигурност е част от държавната сигурност на съветската система! Една уважаваща себе си държава не може да го записва черно на бяло. Все си мисля, че вече не се борим за титлата „най-верен сателит" на някоя голяма сила. По-важен от всичко това обаче е четвъртият закон - този за защитата на системата за национална сигурност. И той трябва да е много сериозен, а ни се предлага едно малко законче, който само дефинира и то не съвсем правилно и съвременно понятията в тази система.
Въпрос: По-прозрачна ли е вече президентската институция?
Отговор: От гледна точка на прозрачността даже не е много трудно да бъде такава след двата мандата на Георги Първанов. Многократно опитвах да променя нещата тогава, когато му бях съветник, но това бе човек, който действа изцяло задкулисно и затова затваряше изцяло ръководената от него институция. Той се изживяваше като водещ управленски фактор и умножаваше своята власт чрез задкулисни ходове във всичките три власти. Президентството бе най-непрозрачната институция в цяла България и аз многократно съм го съветвал да я отвори. Затова за Плевнелиев не е никакъв проблем да бъде по-близо до хората и да бъде отворен към тях. Той обаче греши в отношението си към службите. От началото се опитва да обясни колко правилно НРС му се отнема. Вместо да тича след наложените му събития и ако беше поставил дискусия по тези теми в контекста на националната сигурност и националните интереси и след това да бе взето решението, щеше да е по-добрият вариант.
Въпрос: Как отвръщаше Първанов на съветите ви да отвори институцията?
Отговор: До началото на войната в Ирак тази администрация работеше много добре, но след това Първанов започна да се вслушва и опива от думите на няколко конкретни и послушни негови съветници. Но не за истината, а за това, което искаше да чува. Именно желанието му да чува само това, което иска да чуе, доведе до обграждането му с хора, които шепнеха на ухото му колко е прав и колко е велик! Аз не бях в този кръг и постепенно контактът ми с него изтъня максимално. Затова с всяка година поведението ми ставаше все по-радикално и по-категорично, с цел да го накарам да чуе и друга теза, алтернатива, истина, да се спъне, да го заболи, да се замисли. Когато държавният глава събира лъскави костюми, луксозни пушки и затваря институцията, нормалния човек го боли. Той, който манипулираше за себе си всичко червено, извличаше всички възможни червени ползи, бе изхвърлен именно от този червен електорат. Неговата загуба на конгреса на БСП е преди всичко загуба от електората, а не от партийния актив.
Основната му грешка бе, че си изгради едно много простичко правило - бъди със силните извън страната и със силните в нея и детската ти мечта да бъдеш преизбран като президент ще се сбъдне. Той проигра огромен шанс да бъде наистина държавен глава, с когото обществото да се гордее. В началото народът го правеше - асоциираше се с момчето, средно по успех, средно по интелект, средно по излъчване. Средностатистическият българин имаше свой представител в президентската институция. Първанов обаче попадна в тежко време, когато България се разделяше на малка олигархическа държава и на страната с останалите хора. Тогава той имаше избор на коя от тези две Българии да бъде президент и той избра много оригинална формула - да бъде избран от добрата, бедната България, а да стане избраник на олигархическата и криминалната България. Освен това започна да си мисли и че като един от създателите на тази система на задкулисно, проолигархично управление, ще продължава да я владее и дълго след мандата.
Въпрос: Малко факти знаем за неговите договорки при създаването на тази система. Дали ще дойдат разкрития отнякъде?
Отговор: Много е трудно, защото всичко задкулисно е в ръцете на олигархията - отдавна скрито и задълго покрито. А и не знам дали това е необходимо, защото най-важното се вижда – резултатите от тази система. Драмата на Първанов е, че тази система преди имаше нужда от политици, които да спомогнат за налагането и увековечаването й като следпреходно статукво, но сега вече тя си работи прекрасно и без тях. Ето защо тя изхвърли несправедливо бързо Първанов, изплю го, забрави го. А сега той страда от това.
Въпрос: Винаги ли е гледал с такова снизхождение към Станишев, каквото показва напоследък?
Отговор: Винаги. Той смяташе, че със Станишев начело ще си има една покорна и послушна партия, която да бъде част от инструментариума му за печелене на власт. Цялата му администрация бе пълна с хора, чието отношение към „Позитано" 20 бе особено иронично. Не сплетнича, просто споделям откровено онова, на което бях свидетел - даже ми се виждаше несправедливо. Първанов непрекъснато убеждаваше сътрудниците си, че път назад към БСП за него няма, защото тя била твърде тясна за него и бил много по-широко скроен за нея. А после се оказа, че тя е единственото, с което разполага, само че партията му отмъсти. Като че ли бе доловила пренебрежението кму към нея и му отвърна със същото.
