Оповестяването на 3 плюс 1 проектозакона:
-- за Държавна агенция “Разузнаване”;
-- за Военното разузнаване;
-- за Националната служба за охрана;
плюс
-- за управление и функциониране на системата за защита на националната сигурност на Република България,
които целят въвеждане на нормативен ред в разузнавателната общност, несъмнено е събитие с първостепенна важност.
Скоро ще стане четвърт век от злополучното начало на Прехода към демокрация, а нито едно правителство не намираше политическа воля да подреди разузнавателната къщичка, но пък не страдаше от скрупули да разгражда нейния двор. Паралелно с това сменящите се стремглаво и още по-стремглаво отиващи в политическото небитие президенти, независимо от броя на мандатите си, бяха идентични в усилията си да не позволят приемането на подобни закони, за да не загубят формалния си и още повече – неформалния си контрол над НРС и НСО.
Ето защо инициативата на правителството може да бъде оценена ПОЗИТИВНО.
В някакъв смисъл си дойдохме на думата – вижда се, че демокрацията си е демокрация, но само со кротце и со благо не става, трябва и известно количество качествен кьотек. Най-малкото във вид на принуда, строева подготовка, гонка по плаца, физзарядка и репресия над по-ниските звания и постове. Така че твърдата воля на премиера и твърдата ръка на силовия вицепремиер дават резултат – заповедта са спуска, канчетата се набиват, гайките се навиват и резултатът е налице. Ние вече имаме нова Стратегия за национална сигурност, а сега присъстваме на постепенното раждане на още няколко закона, които ще спрат завинаги говоренето, че двете разузнавания (политическо и военно, а по-скоро политическо и политико-военно) и НСО функционират в правен вакуум.
С похвалите – дотук. Защото на практика планината се е постарала да се напъне, но е родила няколко мишлета с претенциите за фундаментални закони.
Предложените проектозакони са абсолютно адекватна илюстрация на днешното състояние на системата за национална сигурност – намаляващо „сиво вещество”, топящ се експертен потенциал, дефицит от стратегическо мислене и неистов стремеж за отмятане на работа, т.е. за слагане на птички – това приехме, онова приехме, като към системата за национална сигурност отношението е малко като при двойното счетоводство на мутрата – „ми даде, му взех”...
И трите проектозакона – за външното разузнаване, за военното разузнаване и за НСО са слабички, повърхностни, напомнящи повече правилници за дейността, които са си актове с по-ниска нормативна и стратегическа стойност.
► Да започна с проектозакона за НСО. Освен, че НСО ще има закон, малко трудно е да се намери друга добра дума за този документ.
След като се пристъпва към радикално преконструиране на системата за национална сигурност и ще се слага край на абсурдния елемент от структурирането на тази система и (de facto) на обществения договор, заложен в основите на държавата след 10 ноември 1989 г. – а именно НРС и НСО да са „към президента”, то правителството трябваше да прояви не двойни стандарти, а принципност, ясна визия и непоколебима стратегия и да прехвърли и НРС, и НСО към себе си.
Да „вземеш” на президента НРС и да му „оставиш” НСО е повече от глупост, то е грешка.
Не съществува нито един малко от малко разумен аргумент – концептуален, институционален, професионален, рационален – НСО да остава при президента.
Президентът няма никакви ресурси – властови, контролни, кадрови, контраразузнавателни и финансови - да управлява тази служба.
По-рано, докато аз бях в президентството, единствената разлика между НРС (към президента) и Служба „Военна информация” (към министъра на отбраната) бе, иронично и метафорично казано, че на Гергьовден ген. Кирчо Киров (директор на НРС) бе канен от президента на скромната почерпка за имения му ден, а ген. Пламен Студенков (директор на СВИ) не бе канен.
Ето, че сега, вместо да се въведе необходимият разумен ред в системата за национална сигурност и НСО да бъде прехвърлена НАЙ-СЕТНЕ към правителството, с новия проектозакон тя си остава към президента.
Това е палиативно, необмислено и погрешно решение!
Да не говорим, че проектозаконът е донякъде конституционно уязвим, с това, че след като основният състав на НСО ще бъде от военни, логично е нейният началник да е военен, т.е. някакъв генерал, затова няма как президентът сам да си го назначава - това би трябвало да става по предложение на Министерския съвет.
Явно се цели даване на захарче на президента – по-лесно и по-безболезнено да преглътне факта, че му отнемат НРС.
Но един закон не може да бъде захарче, биберон или памперс, той трябва да отстоява принципи и да урежда взаимоотношения от гледна точка не на комплексите и психическите раздори в душата на президента, а на националната сигурност и националните интереси.
Споменах, че се съхранява статутът на военнослужещи на хората в НСО – питам се – как това се „връзва” със съвременните тенденции в т.нар. евро-атлантическа общност, с „девоенизацията” на МВР и с нормалната логика? Както се е тръгнало към увеличаване на властниците, към които НСО има ангажимент, тя ще се превърне скоро в най-голямата военизирана институция в страната и ще надмине по численост Българската армия в процеса на нейните (на Българската армия) „рИформи”... :)
И веднага трябва да изкажа своето недоумение по отношение на списъка на персонално, постоянно и плътно охраняваните от НСО лица според този закон.
Принципът може да бъде само един – охраняват се водещите личности във водещите институции! И никой друг.
Може да ме боли сърцето като гледам трагикомичната персона – председател на Народното събрание, но такъв е постът на тази персона и тя трябва да бъде охранявана.
Ала да бъдат охранявани всички 12 конституционни съдии?! Както питат в Пернишко – от какъв зор?
И защо не всички върховни прокурори, всички върховни съдии, всички върховни политици?
Необходимо и достатъчно е да бъде охраняван само председателят на Конституционния съд! Останалите юристо-аристократи, тези синекурни и уморени от нищонеправене конституционни съдии не е нито нужно, нито важно да бъдат охранявани! 11 души с пълни НСО-екстри!?!? Коя е тази прокопсала държава или страна-непрокопсаница, която си позволява да пилее толкова много средства – коли, шофьори, охранители, секретарки, секретари, администрация за 11 души, достатъчно високо платени и достатъчно ниско натоварени – примадоните на демокрацията...
Същото е с кмета на София?! Той не е национална институция, макар и кмет на столицата. А защо не кметът на Пловдив? Или на Варна, впрочем той има достатъчно здрав тим от грижещи се за него бойци и борци, какъвто държавата и да се напъва, не може да му осигури...
► Проектозаконът за военното разузнаване заслужава най-малко коментари. Той не променя абсолютно нищо, просто пренася едни членове от Закона за отбраната и въоръжените сили в този отделен нормативен акт.
Мен лично ме дразни и буди в ценностната ми система недоумение записаното във верноподаническо-сателитен стил: „Военното разузнаване е част от разузнавателните структури на НАТО и на ЕС.”
Същото се казва и в проектазакона за Държавна агенция „Разузнаване”.
Извинете, може на практика да е така и двете ни външни разузнавания да се изпозват повече за целите на НАТО и ЕС (макар че само истинско чувство за хумор може да отбележи и забележи сериозни разузнавателни способности у ЕС), но да деклариша в закона, че твоите суверенни разузнавателни служби, твоята имунна система, твоята святая светих е част от нещо наддържавно и трансдържавно, от траннационално, наднационално образувание... Даже за ДС не беше написано, че е част от Съветската система за варшавско-СИВ-ска сигурност...
Може да се помисли по-внимателно и върху текста: „Службата е автономна при осигуряване на вътрешната сигурност, защитата на класифицираната информация и контраразузнавателното обезпечаване на разузнавателната дейност.”
Автономност при демокрацията е рядко срещано явление – поне по отношение на това една институция сама да си се проверява, сама да си се контролира, сама да си се оценява, сама да си се контраразузнава, сама да си се хвали и сама да си се критикува...
Главното обаче е да не си разбием и военното разузнаване, което още боледува от парализата, брутално наложена му от кадровите амбиции на президента Първанов през втория негов мандат – поразиите, които неговият опит за брутална намеса в определянето на ръководството на тази служба нанесе върху дейността й , още на се излекувани напълно – това за тази работеща институция бе доста мрачен период – период на търпене на последиците от мегаломанските амбиции на един политически олигарх и на неговия личен четиризвезден началник на кабинета...
► И на външно-политическия разузнавателен фронт нищо ново, освен най-важното – службата вече не като НРС, а като Държавна агенция „Разузнаване” минава към правителството.
От гледна точка на принципа това е вярно решение! Обаче при това правителство в иституциите от системата за национална сигурност стават едни трусове, които могат да имат и летален изход – досущ като при едрата шарка (която кой знае защо се нарича smallpox)…
Тук само ще цитирам един пасаж от новоизлязлата книга на самия главен прокурор Борис Велчев ("Проблеми на наказателната политика в Република България", С., "Сиела", 2012 г., стр. 119.):
"ДАНС следва да се противопоставя на чуждите разузнавателни дейности. Изпълнението на тази функция по необходимост включва и дейности по разкриването на данни за осъществявана шпионска дейност по чл. 104 и 105 НК.
В последните пет години нито едно лице не е привлечено към наказателна отговорност по чл. 104 и 105 НК и този факт е показателен.
Той може да означава две неща.
Първото е, че Република България не представлява разузнавателен интерес за никого. Това едва ли е така.
Второто обяснение е, че ДАНС е съвършено безпомощна и въпреки усилията си не е успяла да събере достатъчно доказателства за извършваната шпионска дейност."
Привеждам този цитат не напразно.
Разузнавателните и контраразузнавателните структури са фината настройка на държавата, те дават софтуера на управлението, правят властта по-зорка, по-зряща, по-прозорлива. В тях не трябва да се пипа с брадва и търнокоп, по тях не трябва да се гази с ботуши и шпори.
А правителството на Тройната коалиция аматьорски, лаически и непрофесионално създаде ДАНС по възможно най-примитивния и кавалерийски начин, с което я обрече на криза, на дълбока криза. След това правителството на „ГЕРБ” я доуби, разпъна на кръст и разнебити, за да стане сега ДАНС нещо като нищо на света.
Предлаганият проектозакон за ДАР не дава абсолютно никакви гаранции, че и с Държавна агенция „Разузнаване” няма да се случи същата беля и беда. И от една ефективна структура да се получи също така нещо като нищо на света, вследствие на което ДАР да стане рядко срещан дар за всички държави, региони, рискове и предизвикателства, по които българското външно разузнаване трябва да работи, а няма да може.
Налага се отново да изтъкна характера на закона за ДАР повече като един правилник за дейността – с дребни подробности, които даже в правилник не се записват, а просто се уреждат с вътрешна заповед – напр. че здравословната годност на разузнавачите се определя от болница “Лозенец”. А защо не от болница „Люлин” или от болница „Подуене”? Това в закон ли трябва да се пише?...
Що се отнася до вече широко разрекламирания инспектор, който ще осъществява „контролни функции при провеждане на държавната политика в Агенцията и с цел предотвратяване и разкриване на закононарушения, както и за повишаване на качеството и ефективността на изпълнението на възложените функции и дейности”, то за мен това е една много добра идея, но нищо повече от това.
Не би и могло да стане иначе, след като този инспектор ще бъде на пряко подчинение на генералния директор на Агенцията...
Познайте от един път как този инспектор ще инспектира, особено в такива затворени и непрозрачни структури, дейност, която е в разрез с интересите на ръководителя на Агенцията и на неговата свита.
Докато бях в президентството, един ръководител на ВКР постоянно ми се оплакваше, че тъкмо да започнат да работят по някой служител за корупционни сделки и афери, и министърът на отбраната незабавно им забранява „да пипат” този човек, защото е от „нашата” партия или най-малкото – от „моята” адвокатска кантора...
► Остана да кажа няколко думи за четвъртия проектозакон – за управление и функциониране на системата за защита на националната сигурност на Република България
С този проектозакон правителството е стреляло с най-неточен мерник – от дузпа в тъч.
Сякаш проектът е правен не от професионалисти на нивото на пловдивските смърфове - поне, а на бистришките тигри – най-много...
Експертите (а и аз – в много свои публикации) са писали твърде често през годините за необходимостта от Закон за националната сигурност, с който да се дефинира най-сетне структурата на системата за сигурност и да се определят координацията и взаимодействието между отделните нейни звена.
Тук обаче е написано нещо кратичко, непълничко, неясничко и ненужничко...
В него куцо и криво е дефинирана някаква система за защита на националната сигурност, която е съставена от силови и репресивни структури, очевидно с разбирането, че националната сигурност може да се защитава само като в ръцете държиш мощен чук и затова всички проблеми схващаш във вид на гвоздеи.
А освен „твърди” (груби, количествени, силови) аспекти на националната сигурност има и „меки” (фини, качествени, символни) – но да не влизаме в научни дискусии. Макар че и научни дискусии са нужни, защото в отсъствие на научната експертиза се пишат неща от 20 век и без нужната строгост, пълнота и непритиворечивост.
Навярно затова в този проектозакон има едно, наследено от 20 век определение за национална сигурност (т.е. от времето на втората вълна – на сигурността, която се гарантира, докато сега сме в третата вълна – на риска, който се управлява). Има и леко дефектни и поостарели определения за риск и заплаха за националната сигурност.
Изобщо, работено е на принципа – понеже нямам компетентност и професионализъм да сваля превръзката на очите си, заради което не виждам мишената (целта), стрелям с автоматичен откос на посоки, пък белким улуча.
Това е мислене, а много повече действие, което може случайно да стане ЕФИКАСНО - да умее да постига целите (да улучва мишените), но няма закономерно да бъде ЕФЕКТИВНО – да постига целите с минимален разход на ресурси, т.е. да държи не само на целите, но и на съотношението цели:ресурси.
Ефикасно е да се избиват врабци с артилерия, но не е ефективно.
Но това мислене, а много повече действие е проблем не само на тези закони, то е въпрос на манталитет, на силови оценки и подходи от миналото. Сега в сигурността се анализира и управлява с други технологии, с други аналитични и синтезни способности, с други схващания – ранно сигнализиране, риск-мениджмънт, минимизиране на уязвимостите, диагностика на критичната инфаструктура. Това са все неща, които днешното правителство като екип (защото има някои министри, които са пò в час) не разбира и посмъртно не може да въведе в своята практика – то предпочита да командори, а не да управлява; да централизира, а не да децентрализира; да набляга на репресията, а не на вътрешно-ценностната мотивация, присъща на професионалистите, но отчайващо нехарактерна за калинките и на всички онези негови кадри, оперирани от каквато и да е способност да се съмняват, да се самообучават, да се раздават, да се обичат по-малко, отколкото обичат родината си...
Трябва да спомена и Съвета по сигурността, който бил се бил създавал с този проектозакон...
Като уникален български институционално-конституиращ принос към святата и нерушима евроатлантическа общност, Съветът по сигурността бе създаден чрез ... Концепцията за национална сигурност през далечната 1998 г.
Сега ние сме се упътили към рая, а пътят към него обикновено е постлан с добри намерения.
Ето защо мен ме смущава натоварването на този Съвет (който иначе, без представителите на парламента на практика дублира Консултативния съвет за национална сигурност при президента) не само с подпомагащи премиера и правителството функции, но и с управленски правомощия – да „КООРДИНИРА изпълнението на политиката за защита на националната сигурност от структурите в системата за защита на националната сигурност”...
Ние можем да се събудим една сутрин не с помощен, не с консутативен съвет по сигурността, а с правителство в правителството, с кабинет в кабинета – едно такова репресивно ситуирано правителство, един такъв военно-полицейски кабинет, даже кабинетец, който да подмени правителството, да съсредоточи огромна власт в едни ръце – институционална, информационна, кадрова и силова. С това различие, че голямото правителство подлежи на парламентарен контрол, а мъничкото правителство може да се изплъзва от него, защото заседанията му са закрити и в тъмна политическа доба могат да раждат всякакви страхотии.
Не, не казвам, че така ще стане, но демокрацията не може да действа на принципа – това при нас (на нас) не може да се случи, това не може да бъде, защото не може да бъде...
Впрочем, това, което мислещите хора са длъжни да кажат много силно на глас е, че някак естествено, след като премиерът подчини цялата власт, всички бизнеси, медиите и службите лично на себе си - чрез главния си везир (силовият) и главния си пазител на хазната (финансовият), сега той с помощта на закони (т.е. формално демократични инструменти) конструира властта, така, както му е най-удобно да я използва с най-пълна сила и с най-дългосрочни амбиции.
Прочитът на тези проектозакони говори точно за това – властовите инстутиции, структурата, механизмите и правилата на властта са насочени към едно – привеждане на властта във вид най-удобен за логаритмуване, т.е. за (едно)лична употреба...
Но горната антидемократична мистификация е зад кулисите. А на сцената, във видимата част общо-взето правителството е действало на принципа: Трябва да се прави нещо, правим нещо и казваме, че то е това, което е трябвало да се прави...
А на практика виждаме поредното поставяне на каруцата пред коня. Защото най-напред трябваше да се разработи Стратегия за разузнавателната общност – каква общност ни е нужна, за какви цели, с какви приоритети, с каква структура, с какви информациони взаимодействия, с каква координация и с какво сътрудничество, а едва след това да се работи по отделните закони за институциите в тази общност.
Нищо такова няма, не знаем какво искаме, но знаем как да го постигнем. Макар че дори в детските книжки пише, че ако не знаем къде отиваме, малко вероятно е да стигнем там.
Правителството на „ГЕРБ” е досущ като онзи пиян човек, който търсил загубения ключ не където го е загубил, а под електрическия стълб, защото под него е най-светло.
Пропуските, дефектите и слабостите на тези четири проектозакона няма да бъдат спасени от никакво обществено обсъждане. Макар че ние явно ще дадем уникален принос в демократичните процеси, като подложим на обществено обсъждане една деликатна, специфична, дълбоко професионална и свързана с най-интимните, същностни сфери на националната сигурност, нормативна тематика.
Сякаш подобни въпроси се решават с аргументите на силата (на гласа, на крясъка, на скандирането), а не със силата на аргументите (на професионалистите, на специалистите, на експертите).
Впрочем, може би пък под „обществено” обсъждане да се разбира „експертно” такова...
Аз, ако бях питан преди време, бих разместил местата на събираемите (първо да се чуят експертите и тогава да се правят законите, а не обратното), защото при демокрацията от разместването на местата на събираемите сборът често се променя.
Да, при демокрацията отделният глас е важен, но много по-добре би било, ако той е максимално информиран и максимално компетентен. Иначе става това, което реши мнозинството, а то като правило е късогледо, лесно за манипулиране и превръщащо се често в тълпа, в сива маса; то освен това нерядко е неориентирано, некомпетентно, неотговорно. А понякога е и тиранично... Или мазохистично.
Николай Слатински
20.09.2012 год.
