Тези Етюди за Сигурността съдържат единствено резултати от научните ми виждания, изследвания, анализи и модели. С други думи, те представляват КРАТКО изложение на моите ГЛАВНИ приноси в Науката за Сигурността.
ЕТЮД 21. „ИНТЕРЕС“, „КОНФЛИКТ“, „СИЛА“ И „СИГУРНОСТ“ КАТО ПАРАДИГМАЛНИ, АКСИОМАТИЧНИ ПОНЯТИЯ В НАУКАТА ЗА СИГУРНОСТТА
Обсъждат се четирите фундаментални понятия, образуващи надстройката, суперструктурата на Науката за сигурността – „интерес“, „конфликт“, „сила“ и „сигурност“; те, заедно с другите четири фундаментални понятия – „система“, „процес, „логика“ и „абстракция“, образуващи базата, инфраструктура на тази Наука, създават единен категориален комплекс, върху който се гради съвременната Наука за сигурността..
На детайлен анализ на тези четири парадигмални, аксиоматични понятия е посветена следната моя монография:
Николай Слатински. Сигурността – същност, смисъл и съдържание. С.: Военно издателство, 2011.
Съвременната Наука за сигурността се гради върху осем парадигмални, аксиоматични понятия: Система, Процес, Логика и Абстракция; Интерес, Конфликт, Сила и Сигурност [1].
Фигура 1. Категориална архитектура на Науката за сигурността
⁕ Първата група от четири понятия – Система, Процес, Логика и Абстракция – представляват базата, инфраструктурата на Науката за сигурността.
Пояснение:
Инфраструктура – това е група (комплекс) от взаимосвързани елементи, която служи като основа на функционирането на системата.
Заб. Поясненията, за които не е указан изрично източник, са приведени на база на текстове и дефиниции за тях в Wikipedia.
⁕ Втората група от четири понятия – Интерес, Конфликт, Сила и Сигурност – представляват надстройката, суперструктурата на Науката за сигурността.
Пояснение:
Суперструктура – това е група, комплекс от взаимосвързани елементи, която се надгражда върху инфраструктурата и обезпечава функционирането на системата.
Тези четири парадигмални, аксиоматични понятия, на които ще се спрем в настоящия Етюд, са най-важните, с които оперира конкретно Науката за сигурността. Те са парадигмални, аксиоматични, именно защото без тях не e възможно да се изгради цялата смислова архитектура и философската същност на тази наука.
При употребата на втората, фундаментална за Науката на сигурността, група понятия се виждат две крайности.
‣ От една страна, взети сякаш от самия живот, тези понятия изглеждат очевидни на интуитивно равнище и често се използват без пояснения, като подразбиращи се.
‣ От друга страна, години наред нови и нови автори дават собствени дефиниции за тях, броят на които в отделни случаи е необозримо голям. Достатъчно е да се изпише в търсачката Google „определения за сигурност“ и всеки може да се убеди, че започва една своеобразно наддаване – имало над 100, над 200, над 300 различни определения, което си е чиста проба абсурд, лекокавалерийска атака върху позициите на сериозната наука!
И двете крайности обаче имат съществена слабост – те „консервират” и опростяват идеята за всяко едно от четирите базисни понятия. Така тези понятия се оказват само или главно онова, което всеки от нас не се съмнява, че те са – та кой не знае интуитивно или на битово равнище какво е това „интерес“, или „конфликт“, или „сила“, или „сигурност“!? Но по този начин изчезва напълно дебатът – доколко въпросните понятия са наистина това, за което те биват мислени; загубва се анализът на тяхната същност; намалява се възможността четирите понятия да бъде погледнати и осмислени от повече страни; остават недокоснати цели съдържателни пластове; пропада усещането за взаимозависимост помежду им; изтънява връзката им с важни сфери на социалните отношения, опит, памет и дейност. Затова далеч по-ефективни са други подходи, които търсят „златното“ сечение между двете крайности, които обсъждат понятията, особено ключовите, от различни, понякога парадоксални гледни точки и така постигат неочаквани нюанси, задълбочаващи разбирането за тези понятия.
В работните определения, които ще приведем по-нататък:
• ИНТЕРЕСЪТ е ЦЕЛТА;
• КОНФЛИКТЪТ е МЕХАНИЗМЪТ;
• СИЛАТА е СРЕДСТВОТО;
• СИГУРНОСТТА е РЕЗУЛТАТЪТ.
• ИНТЕРЕСЪТ е импулсът, тласкащ чрез „свещения егоизъм на нациите“ участниците в международните отношения към вечно движение, което само на пръв поглед изглежда брауново. Всичко в тези отношения е центрирано около и фокусирано в интересите на различните субекти àктори (от actors) в глобалните, континенталните, регионалните и националните процеси. Защитата на жизненоважните (и не само такива) интереси е главната цел на тези àктори на международната сцена.
Пояснение:
Брауново движение – безпорядъчно, хаотично, случайно движение на микроскопични твърди частици, прашинки, зрънца (браунови частици), впръснати в течност или газ, открито през 1827 г. от шотландския ботаник Робърт Браун (1773 – 1858).
• КОНФЛИКТЪТ е другото име на международните отношения. Той е механизмът за най-ефективното отстояване на интересите на техните субекти àктори – във, със и чрез него различните субекти àктори налагат интересите си. Конфликтът е отношение между двама или повече àктори на международната сцена, възпроизвеждащо в остра форма лежащите в основата на това отношение противоречия между тях [2].
• СИЛАТА е ключът, главният аргумент, основното средство в международните отношения. Тя определя относителната тежест и съответно „цената“ на различните субекти àктори на международната сцена. Инвестициите, които всеки àктор прави в своята сила е с много висока възвращаемост, а подценяването на значението на силата дори в днешно време води до маргинализиране и пренебрежимо малка роля на този, който си е позволил подобна стратегическа илюзия.
• СИГУРНОСТТА е критерият, измерителят, индикаторът за успешното или неуспешното участие на различните субекти àктори в международните отношения. Тя е основният мотив, смисълът на действията (и бездействията) на тези àктори на международната сцена. Сигурността е главната стока, която се търгува на пазара на международните отношения. Именно затова американският професор в областта на политическите науки Джон Херц (1908 – 2005) разглежда тези отношения като „security game“ – игра на [за] сигурност [3].
ИНТЕРЕС КАТО ПАРАДИГМАЛНО, АКСИОМАТИЧНО ПОНЯТИЕ
В редица области на науката (психология, политология, социология, антропология и други), определението, което се дава за „интерес“ обикновено е в следния дух:
Интересът е осъзната потребност.
Потребностите могат да се разглеждат като нужди от нещо, необходимо за поддържане на жизнената дейност на организма, индивида, социалната група и обществото като цяло. Те са вътрешният подбудител, спусков фактор за биологическата и социалната активност. Потребностите отразяват взаимната връзка на субекта и условията за неговата дейност и се проявяват в неосъзнатите влечения и осъзнатите мотиви за поведение [4].
Ето какво пише руският учен в сферата на международните отношения Елгиз Поздняков (1929 – 2016): „Процесът на осъзнаване на социалните потребности е именно процесът на формиране на интересите на хората. Ако потребността съществува обективно ..., то интересът е субективният израз на обективно съществуващите потребности. Като стимул за дейността служи не просто потребността, а осъзнатата потребност, т.е. потребността, оформила се като интерес... Интересът е не просто обективна потребност, а субективен израз на обективните потребности“ [5].
В Науката за сигурността обаче на края на това определение за интереса като осъзната потребност се слага не точка, а запетая и то продължава по следния начин:
ИНТЕРЕСЪТ Е ОСЪЗНАТА ПОТРЕБНОСТ, НАМИРАЩА СЕ ВИСОКО В СКАЛАТА НА ПРИОРИТЕТИТЕ.
Това е така, защото Науката за сигурността не изучава (не се интересува от) всички възможни потребности, а само от тези, които са с висока степен на важност и приоритет за системата.
Ако потребностите трябва да бъдат удовлетворени и по отношение на тях това е максималното, към което се стреми съответният обект, то интересите се насочват не просто към своето възможно най-пълно удовлетворяване, а към социалните институти, учреждения, норми на взаимоотношения в обществото, от които зависят условията за нормален живот и активна дейност на хората (разпределение на ценностите и благата) [6]. В този смисъл потребностите имат преди всичко биологическа доминанта, а интересите – главно социална доминанта. Впрочем, ние ще продължим да използваме понятието „система“, за да не изреждамe изрично „индивид“, „общност“, „общество“, „организация” и т.н.
Както пояснява германският философ и социален психолог Ерих Фром (1900 – 1980), основният смисъл на думата „интерес“ „се съдържа в латинския корен inter-esse – „съм вътре [или] сред нещо” [7]. Видният френски философ и литератор Клод Хелвеций (1715 – 1771) пише, че „ако физическият свят е подчинен на закона за движението, то духовният свят е не по-малко подчинен на закона на интереса“ и затова нарича интереса „всесилен вълшебник, променящ в очите на всички същества всеки предмет“. За великия германски философ Георг Вилхелм Фридрих Хегел (1770 – 1831) интересът е „страст, без която нищо не се е осъществявало“ [8, 9].
Човекът, например, има много осъзнати потребности, но повечето от тях са по-скоро надежди, желания, илюзии, заблуди, мечти, защото той не прави нищо или поне достатъчното, за да ги удовлетвори и реализира.
Интересът е индикация, знак, символ на живостта на системата. Наличието на интереси е необходимото условие една система да е жива. Система, която няма интереси, не е жива в социален смисъл, а само в биологически – тя потребява, отделя, но всъщност никой не я забелязва, не се интересува от нея, никой не се съобразява с нея и не я уважава, а най-много да се опита да я погълне или унищожи.
Ще обърнем внимание на следното – току-що казахме, че това една система да има интереси е необходимото условие тя да е жива. Необходимото, но не достатъчното условие! Достатъчното условие една система да е жива е тя да се бори за осъществяването на своите интереси. Тогава тя е не просто жива – тя е жизнена. Защото система, която не желае да е жива или да се бори да е жива, е просто неотличима от неживата система. Смисълът да си жив и жизнен е да желаеш да живееш и да се бориш да живееш. А да си жив и жизнен, това извън биологичния смисъл означава не само да потребяваш и отделяш, а да имаш интереси. Да се бориш да си жив, означава да се бориш за защитата и осъществяването на тези свои интереси. Интересът винаги върви с борбата за неговото осъществяване. Така че система, която няма интереси или не се бори да ги защити и осъществи е неотличима от неживата. Това означава, че тя или сама се е изолирала от другите системи, или фактът на нейното съществуване може да се пренебрегне, защото тя не е в състояние да играе каквато да е роля във вътрешносистемните отношения, нито пък да накара който или когото да било да се съобразява с нея.
Логическата линия на разсъждения е следната:
Различност ↔ Различни Интереси.
Системите (хората, общностите, обществата, държавите) са различни и затова имат различни интереси. В сила е и обратното – системите имат различни интереси, затова са различни.
В основата на различността на държавите лежат различните им интереси, както и в основата на различните интереси лежи различността на държавите. А в основата на тази основа лежи неравенството между държавите. Държавите затова са различни и имат различни интереси, защото са неравни.
Неравенството е правилото, равенството е изключението. В неравенството е закодиран дълбок смисъл, който може би съдържа в концентриран вид в себе си тайната за устройството на нашия свят. Може би именно за това италианският богослов и философ Св. Тома Аквински (1225 – 1274) пише следното: „Ако всички бяха еднакви, цялото не би било съвършено: което е очевидно както в природното, така и в гражданското цяло .... При разпределянето пък всекиму се отрежда някакво благо, като на отделните неща се отдава различно съобразно предварителната им различеност, поради която и им се полага различен дял. Следователно, първоначално Бог е създал различни и неравни помежду си неща, съобразявайки се с изискуемото за съвършенството на вселената, а не с някаква предварителна различност между нещата; с последната той ще се съобрази за въздаянието при Страшния съд, отдавайки всекиму според заслугата“ [10].
Германският и англо-американски социолог Ралф Дарендорф (1929 – 2009) определя четири първопричини за неравенството в социалните системи, в съгласие с които неравенството произтича [11]:
▪ от естественото (биологическото) разнообразие на склонностите, характерите, интересите на хората и социалните групи;
▪ от естественото (интелектуалното) различие на талантите, способностите, дарбите;
▪ от социалната диференциация (по хоризонтала) на принципно равноценните позиции;
▪ от социалното разслоение (по вертикала, в съответствие с престижа, богатството и социокултурния фон), проявяващо се в йерархиите на социалния статус.
Съществуват различни класификации на видовете интереси на системата, в зависимост от спецификата на тази система и целите на изследването. Най-често сред различните интереси се отделят следните три основни вида:
▪ ЖИЗНЕНОВАЖНИ (екзистенциални) интереси, които са с висш, критичен, екстремен приоритет, защото отстояването им е свързано със самото съществуване и развитие на системата и за тяхната защита тя е готова да плати най-високата цена;
▪ ВАЖНИ (съществени) интереси, които не са свързани пряко с това Дали системата ще съществува и ще се развива, но влияят пряко на това Как тя ще съществува и ще се развива, т.е. на качеството на нейното съществуване и развитие (т.е. ако бъдат „пробити“, ще възникнат рискове за жизненоважните интереси) и за тяхното отстояване тя е готова на определени компромиси.
▪ ПЕРИФЕРНИ (второстепенни) интереси, които могат само непряко да влияят на това Как системата ще съществува и ще се развива, т.е. влияят непряко на качеството на съществуването и развитието ѝ (т.е. ако бъдат „пробити“, ще възникнат рискове за важните интереси) и затова, за да си ги гарантира, системата може да направи различни по мащаб и обхват компромиси.
Пояснение:
Екзистенциален – отнасящ се до съществуването, до поддържането на живота.
КОНФЛИКТ КАТО ПАРАДИГМАЛНО, АКСИОМАТИЧНО ПОНЯТИЕ
Понятието „конфликт“ е вградено в самата основа на Науката за сигурността.
КОНФЛИКТЪТ Е СБЛЪСЪК, ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ МЕЖДУ ИНТЕРЕСИТЕ НА РАЗЛИЧНИТЕ СИСТЕМИ (ХОРА, ОБЩНОСТИ ОТ ХОРА, ОБЩЕСТВА, ДЪРЖАВИ, ОБЩНОСТИ ОТ ДЪРЖАВИ).
По-горе вече подчертахме, че тъй като системите са различни, те имат различни интереси. Но и тъй като имат различни интереси, системите са различни. Бихме могли да перифразираме една известна поговорка така: „Кажи ми какви са твоите интереси, за да ти кажа кой си“.
Отделните държави се различават по географско разположение, територия, релеф, природни богатства, население, армия, история, икономика, култура и т.н. На базата на тези индивидуални специфики те формират интересите си. Когато влязат в отношения помежду си, те всъщност срещат своите интереси. На международната сцена държавите не се отнасят една към друга на базата на естетически съображения и емоционална чувственост, а чрез преценка на интересите си и тяхната съвместимост или несъвместимост. Държавите не казват една на друга: „Ах, какъв вълнуващ излаз на море имаш!“ или „Ах, как ти отиват тези стратегически суровини!“. Те оценяват интересите, които са функция на излаза на море и на притежаването на стратегически суровини.
Логическата линия на разсъждения е следната:
Различност ↔ Различни Интереси → Конфликт
Системите са различни и основно свидетелство за тяхната различност са различните им интереси. Когато различните интереси на системите се срещнат, това тяхно взаимодействие се нарича „конфликт“. Конфликтът е сблъсъкът (срещата, взаимодействието) на различните интереси на системите. А още древногръцкият философ Хераклит (около 544 г. пр.Хр. – около 483 г. пр.Хр.) е поучавал, че всеки сблъсък е съгласие – „съгласие в противопоставящите се напрежения между лъка и арфата“ [12].
В Науката за сигурността наличието на конфликт между две системи, между две държави, между двама души е индикация за нормалност, естественост, логичност и живост на техните отношения.
Конфликтът е другото име на междучовешките, междудържавните, междусистемните отношения.
Отсъствието на конфликт, напротив, нека не звучи парадоксално, е знак за боледуване, за изчерпване, за изпразване от съдържание на отношенията между двете страни. Отсъствието на какъвто и да било конфликт между двете страни трябва да предизвика светване на червена лампичка, то изисква появата на сигнал „тревога“, означава преосмисляне на отношенията, покана за размисъл, какво се случва с тези отношения, защо те не са нормални, поради каква причина не са вече пълноценни, не са здравословни, не са конструктивни.
Наистина, кога в отношенията между две страни, например между двама души (нека това бъдат Той и Тя), може да няма никакви конфликти? Та нали след като това са два различни човека, те имат различни интереси, в отношенията им тези различни интереси се срещат и различността им неизменно води до конфликт?!
В отношенията между двама души не би имало никакъв конфликт в една от двете крайни ситуации: когато техните интереси не се пресичат и когато интересите на единия са се разтворили напълно в интересите на другия.
▪ Първо, ако интересите на двамата не се пресичат, т.е. те не влизат във взаимодействие.
Вж. Илюстрация 1а.
Двамата се срещат, може би и живеят заедно, имат някакви съ-съществувания, но това е само повърхностно, а на практика техните интереси не взаимодействат и нямат точка на контакт. Всеки от тях прави каквото си поиска и нито се интересува от другия, нито общува с него по същество, нито се съобразява с него. При пълно отчуждение, изчезване на потребността от общуване, от усещане на близостта с другия, в отношенията между двамата не би възникнал никакъв конфликт. Само че това не са безконфликтни отношения, а отсъстващи отношения...
Ако Той седи непрекъснато в едната стая и гледа футболни мачове, а Тя седи в другата стая и гледа любими сериали, по никакъв начин не би възникнал конфликт, не би възникнало и елементарно търкане. Но ако са заедно, ако „им пука” един за друг, то това означава да се мисли за предпочитанията на другия, да се приема за нормално съобразяването с тях, да се правят компромиси, да се отстъпва, да се търпят някакви несгоди и дори лишения – и ще се окаже, че днес по-важен е мачът, а утре - сериалът...
Илюстрация 1a. Полетата на интереси на А и B не се пресичат
▪ Второ, ако интересите на единия са се разтворили напълно в интересите на другия.
Вж. Илюстрация 1б.
Когато Той винаги доброволно се съгласява да бъде така, както каже Тя, или Тя всеки път е съгласна да бъде изпълнено неговото предпочитание, то в този случай е повече от логично, че конфликт в техните отношения не би възникнал по никакъв начин и никакъв повод.
Как може да възникне конфликт, ако Той никога не възразява всяка вечер да се гледа поредният сериал? Или ако Тя нито веднъж не си и помисля да надигне глас, че пак по телевизора върви някакъв мач? Щом единият се е самоподчинил на волята и желанията на другия, място за конфликт в техните отношения, естествено, няма.
Достатъчно е, обаче, Той веднъж да изроптае, че също е човек и има право да превключи телевизора на финала за купата; или тя да тропне с крак, че този път нищо не пречи да пуснат първата серия на новия филм и тогава на масата, образно казано, се слагат, по скоро се „цакат“ различни интереси, а надцакването между различните интереси означава конфликт. Който, естествено, може да бъде урегулиран съвсем мирно и безболезнено, ако двамата изпитват потребност един от друг и са силно мотивирани да продължат да бъдат заедно, да успяват заедно и, ако се случи – да губят заедно и заедно да си помагат в надмогването на неуспехите.
Илюстрация 1б. Полето на интереси на В напълно се разтваря в полето на интереси на А
Впрочем, при анализа на интересите между хипотетичните Той и Тя има и трети случай!
▪ Трето, ако интересите на двамата напълно съвпадат, т.е. техните интереси се оказват идентични.
Вж. Илюстрация 1в.
Няма ли тук противоречие с всичко казано досега? Как така при двама различни човека може да има пълно съвпадение на интересите? Това е третият краен случай, известен като синхронизация и може да възникне, например, когато тези двама души са били толкова години заедно, че са се превърнали практически в едно същество с две глави, две тела, четири ръце и четири крака. Ние сме виждали семейни двойки, които са били съпруг и съпруга 50 и повече години, как те започват да си приличат дори физически – те мислят еднакво, страдат еднакво, радват се еднакво, дишат еднакво, мимиките, жестовете им стават просто неотличими.
Синхронизацията се среща навсякъде – „от атомите до животните и от хората до планетите“ [13]. Както казва английският писател Малкълм Гладуел (1963): „Всеки почитател на киното знае, че броят на зрителите в залата има голямо значение за начина, по който ще бъде възприет един филм – в препълнен салон комедиите са по-смешни, а трилърите – по-вълнуващи“ [14]. Синхронизацията в повечето от случаите има две измерения, две проявления – елементите на системата не само изпълняват заедно едни и същи действия (пространствена синхронизация), но и тези действия се извършват през едни и същи интервали (времева синхронизация). Когато е едновременно в пространството и във времето, синхронизацията е много интересна за наблюдаване, тя е удивителен феномен, всъщност е синхронизация на квадрат. Все едно, да си представим как двама души тичат и подскачат едновременно, така че интервалите, на които те при тичането подскачат, са едни и същи. Такава картина може да се наблюдава при бягане с препятствия при изравнени сили – спортистите не просто бягат рамо до рамо, но в едно и също време прелитат над препятствията. Такава синхронизация на квадрат, когато е свързана с естетични преживявания (а не с деструктивни въздействия), може да бъде наречена хармония.
Илюстрация 1в. Полетата на интереси на А и В съвпадат, т.е. са идентични (А ≡ В)
Макар че конфликтът не е нищо друго освен сблъсък на интереси, трябва да си даваме сметка, че е по-добре във вербалното претворяване на научните термини да използваме по възможност по-меки изрази като „среща“, „взаимодействие“, в краен случай „противопоставяне“. Това е така, защото „сблъсък“, а впрочем и „конфликт“ са натоварени по балканските географски ширини с деструктивен смисъл. Точно както „компромис“ в Балканския регион звучи като нещо прекалено лошо.
По време на социализма, ако в характеристиката на някого пишеше „конфликтна личност“, това означаваше нещо задължително лошо. А ако за някого кажеха, че безкомпромисно отстоява принципите си, това задължително добро. Но как да строиш отношенията с човек, ако той не е способен на компромиси, ако мисли само и единствено за собствените си интереси?
Обаче конфликтът не е изначално зло, той може да бъде двигател на развитието, може да спомага за преструктуриране на отношенията и за оптимизирането им. Нека не бъркаме конфликта с начина на неговото разрешаване, който може да бъде несилов (мирен) или силов. Като шега може да се каже, че разликата между Европа и Балканите е съвсем незначителна – в Европа хората казват „Седни тук да се разберем!“, а на Балканите те казват „Излез навън да се разберем!“. Ето това са двата варианта за изход от конфликта – несиловият (мирният) и силовият.
Стратегически мениджъри, в т.ч. мениджърите на сигурността знаят, че има добри и лоши конфликтни личности (и добри и лоши конфликти). Способните стратегически мениджъри карат конфликта „да работи“ за доброто на колектива, фирмата, държавата и региона. Те се стараят да „гасят“ само конфликтите, които са контрапродуктивни и деструктивни.
Тези разсъждения са важни и защото България вече е член на ЕС. А това е качествено различна среда. В нея умението да се работи в екип, да се правят компромиси се цени не по-малко от личните професионални, делови качества. Там дават приоритет на позитивното синергетично мислене „и-и“ („конфликти с ненулева сума“) за сметка на конфронтационното мислене „или-или“ („конфликти с нулева сума“) (вж. Етюд 18).
След Студената война в глобален мащаб се променят коренно мисленето и отношението към Конфликта – междудържавен и между етносите в една държава, между различните култури или т.нар цивилизации. Доскоро Конфликтът бе нежелано явление, разкъсващо тъканта на системата от международни отношения. Опитът от участие в конфликти се оказваше изцяло негативен, с унижения на великите сили (Виетнам, Афганистан), кръвопролития и деградация на обществата, хората и околната среда. Но вече се налага визия за инструменталния характер на Конфликта.
Конфликтът се разглежда като средство за насочване на събитията в нужната посока. Ако по-рано целта бе Конфликтът да бъде урегулиран, разрешен, ликвидиран, преодолян, сега той трябва да бъде управляван, контролиран, манипулиран, утилизиран. С други думи, Конфликтът днес е потребен жив, под похлупак; т.е. дезактивиран, но ако се наложи да бъде и активиран, в съответствие със стратегическия интерес. Много от новите конфликти и особено тези в регионите с повишена несигурност, при цялата им историческа и вътрешно вградена логика съдържат очевидни елементи на активирани конфликти, които винаги избухват в точното време и на точното място.
Анализът и разрешаването (регулирането) на конфликтите може да се извърши придържайки се към рамките на две различни области на научните изследвания [15].
▪ Първата област е свързана с правото и юридическите подходи. В известна степен това е подход, характерен за съветската система на организация на науката и знанието (тук няма да правим политическа оценка, която може да доведе до идеологизирани спекулации). Ненапразно в духа на тази система изучаването на международните отношения в университетите е в рамките на юридическите факултети. При този подход регулирането на конфликтите става по нормите на правото и по строго определени правила и процедури. При него се държи много малко (или почти никак) на това дали едната или двете страни в конфликта са удовлетворени от това как са защитени техните интереси при това регулиране.
▪ Втората област е свързана с политическите методи и средства за регулиране на конфликтите. В известна степен това е подход, характерен за западната система на организация на науката и знанието и затова там изучаването на международните отношения в университетите е в рамките на факултетите за обществени науки. При този подход преди всичко се търси намирането на политическо решение, което да удовлетвори чрез компромис в някаква (та дори и различна) степен интересите на двете страни.
Тези два подхода наистина са взаимосвързани, преплитат се, „подпомагат се“. Защото ако един спор е урегулиран политически и в разрез с международното право, то той е уязвим (може урегулирането му да е станало конюнктурно, чрез сила). А ако е урегулиран юридически, но не и политически, той също е уязвим, защото не предотвратява същинските противоречия. Така че двата подхода вървят ръка за ръка. Много често обаче първо се намира политическото решение, а после то се облича в някаква правна форма.
Нека се върнем към теоретичните характеристики на конфликта. Както бе казано, конфликтът е срещата на различните интереси. Но макар системите да имат цели палитри, ветрила, спектри от интереси, не всички от тези интереси попадат в конфликтното поле. Затова за разрешаването на всеки конкретен конфликт трябва да се направи анализ на интересите, попадащи в неговото конфликтно поле.
Държавите са като хората – когато се карат за нещо, те се карат за всичко. А не бива да бъде така. „Караницата“ трябва да се води само за това, което е предмет на конкретния спор (конфликт), което влиза в съответното конфликтно поле. Всъщност, независимо от сложността и многообразието от различни интереси, когато разглеждаме даден конфликт, в него интересите на двете страни могат да се систематизират в три типа: непресичащи се интереси, съвпадащи интереси и взаимноизключващи се интереси [16, 17] (вж. Илюстрация 2).
ТРИ ТИПА ИНТЕРЕСИ В ЕДИН КОНФЛИКТ
Илюстрация 2. Типове интереси в конфликта
♦ Първо, това са НЕПРЕСИЧАЩИТЕ СЕ ИНТЕРЕСИ (те могат да бъдат антагонистични или идентични), т.е. интересите, които не попадат в конфликтното поле.
Тези интереси трябва да се отделят, защото те не са предмет на конкретния конфликт. Така антагонистичните сред тях няма да допривнасят нови конфронтационни елементи, а идентичните сред тях няма да бъдат подложени на негативни въздействия, които могат да ги превърнат също в предмет на спора.
♦ Второ, това са СЪВПАДАЩИТЕ ИНТЕРЕСИ, попадащи в конфликтното поле.
По принцип при всеки конфликт двете страни имат поне минимални общи интереси. Дори по време на Студената война, въпреки високата степен на конфронтация между САЩ и СССР, съществуваха някои неписани правила (tacit rules [18]), преди всичко тази конфронтация да не доведе до ядрена катастрофа, а в частност – никоя от двете велики сили да не се намесва явно и с военна мощ в сферата на влияние на другата велика сила (тайно, скрито, с разузнавателни служби и помощ на опозиционните сили обаче може).
Съвпадащите интереси трябва да се отделят, за да не бъдат въвлечени в спиралата на конфронтацията. Те могат да се използват за „гасене“ на конфликтния потенциал, за изграждане на мостове на разбирателство и канали за комуникация.
♦ Трето, това са ВЗАИМНОИЗКЛЮЧВАЩИТЕ СЕ ИНТЕРЕСИ, попадащи в конфликтното поле.
Това са интересите, по които трябва да се работи. Те са истинският предмет на спора.
Конфликтното поле може да се манипулира във всеки конфликт.
‣ От една страна, то може да бъде разширявано. Тогава в него влизат и стават предмет на спора допълнителни интереси на двете страни (в някои случаи това се нарича „пакетиране“ – едната страна може да обвърже конкретния предмет на спора, в който тя е по-слаба, с друг спорен въпрос, в който тя е по-силна и така да компенсира частично слабостта си).
‣ От друга страна, конфликтното поле може да бъде стеснявано. Тогава част от интересите, предмет на спора излизат от него (в някои случаи това се нарича „минимизиране на целите“ – страните частично се отказват да превръщат определени разминавания помежду си в предмет на техните отношения).
Тъй като интересите са осъзнати потребности, а осъзнати – това означава о-съзна-ти, т.е. пречупени през съзнанието, то чрез въздействие върху съзнанието, напр. с разумни аргументи и логически доводи, със заблуждаване и дезинформиране, със заплахи и „подкупи“, двете страни могат да бъдат убедени, че някои от техните несъвпадащи интереси не са такива, а напротив са съвпадащи, или най-малкото не попадат в конфликтното поле. С други думи, може да се манипулират както конфликтното поле, така и конфликтните интереси, докато се постигне работещо решение на конфликта.
Освен за трите типа интереси, замесени в конфликтите, може да се говори и за три типа възможни решения на тези конфликти: симетрично, асиметрично и принципно ново [19].
ТРИ ТИПА ВЪЗМОЖНИ РЕШЕНИЯ В ЕДИН КОНФЛИКТ
♦ При СИМЕТРИЧНОТО РЕШЕНИЕ всяка от двете страни получава половината от това, за което се спори. Особено често този тип решение се прилага, когато става дума за някакви измерими величини – пари, количества, територии. Макар да се смята на пръв поглед за най-справедливия изход от конфликта, симетричното решение като правило е най-слабо устойчивото и най-малко ефективното, защото то не „атакува“ същността на конфликта (предметът на спора остава в сила, конфликтът не е разрешен). Освен това е много трудно да се намери такава идеална ситуация, при която двете страни – участнички в конфликта, да са равностойни в своята материална сила, юридическа правота или ценностна мотивация, така че да смятат, че решението ги удовлетворява в еднаква степен. По принцип винаги едната страна има някакво предимство и при симетрично решения тя ще се чувства ощетена, така че няма да е готова твърде дълго да съблюдава постигнатото решение. А дори към дадения момент между двете страни да съществува примерно равенство, в динамичната ситуация неизбежно ще настъпи асиметрия между двете страни и едната от тях ще се стреми (явно или скрито) към ревизия на постигнатото споразумение.
Понякога симетричното решение се нарича „майчин тип решение“ (mother’s type of decision), доколкото майката обича безусловно и дели по равно между децата си – когато разрязва тортата между двамата си сина, тя ще им даде равни парчета.
♦ При АСИМЕТРИЧНОТО РЕШЕНИЕ всяка от двете страни получава дял, пропорционален на нейната относителна материална сила, юридическа правота или ценностна мотивация. И този тип решение най-често се прилага, когато става дума за някакви измерими величини – пари, количества, територии. Това решение изглежда несправедливо, но на практика то е по-устойчиво или поне по-ефективно от симетричното, защото макар и да не „атакува“ същността на конфликта (предметът на спора и тук остава в сила и конфликтът не е разрешен), въпреки това то в много по-голяма степен отразява реалното съотношение на силите на двете страни и затова всяка от тях има повече основания да смята, че не е ощетена и затова ще бъде по-склонна да се придържа към постигнатото решение. Очевидно и при асиметричното решение е логично да се очаква, че поради динамичната ситуация може да настъпят промени (количествени и дори качествени) в съществуващата асиметрия между страните и тази от тях, в чиято полза е настъпила тази промяна, ще се стреми (явно или скрито) към ревизия на постигнатото споразумение.
Асиметричното решение понякога се нарича „бащин тип решение“ (father’s type of decision), тъй като докато майката обича безусловно, то бащата обича условно и затова дели не по равно, а по-братски (това е казано на шега), т.е. по реални заслуги или конкретни потребности. Впрочем, на същото мнение е и Ерих Фром и затова пише следното: „Бащината обич е условна. Нейният принцип е: „Обичам те, защото ти ще осъществиш очакванията ми, понеже ти изпълня¬ваш дълга си, понеже си като мен“ ... Бащината обич трябва да бъде заслужена и може да изчезне, ако синът не пра¬ви онова, което се очаква от него. В нейната основа е залегнал принципът на подчинението като най-важна добродетел, а неподчинението като най-голям грях и съответното му наказание – лишаване от бащина обич“ [20].
Ние бихме казали, че условността на бащината обич се изразява главно в това, че той не поделя формално по равно вниманието, амбициите, поощренията и наказанията между децата си, а ги степенува – по важност, по приоритет, по перспективи, по отношение на децата към него и към живота. Ако бащата дели тортата между синовете си, той ще даде на по-големия син повече, а на по-малкия – по-малко, защото ако я раздели по равно, на първия няма да му стигне, а на втория ще му остане.
♦ При ПРИНЦИПНО НОВОТО РЕШЕНИЕ не се търси някакво обвързване на интересите на страните (симетрично или асиметрично), а се „атакува“ самият предмет на спора, разрешава се същностният конфликт.
Мирният договор между Египет и Израел, постигнат в Кемп Дейвид, САЩ (1978) [21] е пример за принципно ново решение. При т.нар. Шестдневна война (1967) Израел е окупирал Синайския полуостров, принадлежащ на Египет и Голанските възвишения, принадлежащи на Сирия. Под егидата и посредничеството на президента на САЩ Джими Картър се провеждат преговори, които завършват с подписването на мирен договор (Кеймпдейвидското споразумение) между египетския президент Ануар Садат и министър-председателя на Израел Менахем Бегин. При тези преговори президентът Картър не тръгва по пътя на намирането на някакво частично уреждане на проблема с окупирания Синайски полуостров (напр. той да бъде поделен 50%:50% (симетрично решение), или пък примерно 30%:70% или 60%:40% (асиметрично решение), тъй като то не би било прието нито от Израел (през територията на Синайския полуостров Египет би могъл да му нанесе внезапен удар), нито от Египет и то при никакви условия (Синайският полуостров е древна египетска територия и доброволното съгласие на президента Садат да отстъпи и 1% от него на еврейската държава би му коствало главата в буквалния смисъл на тази дума още в деня на завръщането му в Египет).
Решението, и то именно принципно новото решение „територия срещу сигурност“, е намерено, като Израел се изтегля напълно от Синайския полуостров, където се извършват такива логистични преобразувания и се предприемат такива мерки, че вече не е възможна никаква внезапна атака на Египет през територията на полуострова, която да застраши до неприемлива степен сигурността на Израел. Така са атакувани дълбоките причини за конфликта (за Египет това е възстановяването на суверенитета върху цялата територия, а за Израел – гарантирането на сигурността). От тогава между двете държави проблем „Синайски полуостров“ не съществува. Ще припомним, че проблемът „Голански възвишения“ между Сирия и Израел продължава да е жив и болезнен, защото тези Възвишения остават и сега, повече от 55 години след Шестдневната война, окупирани от Израел.
Пояснение:
Джими Картър (1924) – президент на САЩ в периода 1977 – 1981 г.
Ануар Садат (1918 – 1981) – президент на Египет в периода 1970 – 1981 г. Получава Нобелова награда за мир заедно с Менахем Бегин заради подписването на Кемпдейвидското споразумение (1978).
Менахем Бегин (1913 – 1992) – министър-председател на Израел в периода 1977 – 1983 г.
ХАРАКТЕРНИ ФАЗИ НА КОНФЛИКТА
Има значителен брой класификации, подчинени на разбирането, че конфликтът не е състояние, а процес и преминава през различни фази (етапи, стадии) на развитие. Те се определят от конкретни параметри, свързани със промените в състоянието, целите и средствата на участниците, с мащабите и интензитета на самия конфликт, с въвличането на нови участници [22]. Тези фази могат да се редуват. Конфликтът може да се развива както постъпателно, така и в обратната посока. Не всяка фаза преодолява причините, които могат да доведат до следващата. Нейното прекратяване чрез уреждане не снема от дневен ред проблемите от предходната фаза.
Може да се разграничат следните фази на един конфликт: противоречие, спор, криза, същински конфликт и война.
• ПРОТИВОРЕЧИЕТО е обективна реалност и съществува постоянно в отношенията между страните. То е свидетелство за различие във възприятията и целите, което е осъзнато като факт и става предмет на тези отношения. Включено е в скалата на приоритетите, макар и все още на много ниско ниво, но може да породи желание за действие и да стане основа за бъдещ конфликт.
Противоречието е най-ниската, първа фаза на конфликта, която се характеризира като КОНСТАТАЦИЯ НА РАЗЛИЧИЯ.
• СПОРЪТ е заявяване на намерения и принципи по проблема. Предметът на противоречието се качва нагоре в скалата на приоритетите. Аргументите могат да бъдат на базата на рационални или ирационални мотиви. Обхватът на възможните компромиси се съкращава, определя се стратегията на поведение.
По време на спора конфликтът започва да се развива и се премества към по-остра фаза. Тази фаза се характеризира като ДЕКЛАРИРАНЕ НА ПОЗИЦИИ.
• КРИЗАТА е ситуация, в която се определя в каква посока ще продължи конфликтът по-нататък – дали ще бъде овладян или ще започне да излиза извън контрол. Натрупват се конфронтационни елементи, показва се готовност за сблъсък и оказване на натиск и принуда, планират се промени в системата за сигурност. Стават видими свидетелства за разпад на взаимоотношенията.
При кризата се достига се критичната фаза на конфликта. Тази фаза се характеризира като ДЕМОНСТРАЦИЯ НА РЕШИМОСТ.
• СЪЩИНСКИЯТ КОНФЛИКТ е задълбочаващо се негативно развитие на проблема с натрупващи се елементи на необратимост. Системата за сигурност се пренастройва към по-решителни действия. Нараства цената, която всяка страна е готова да плати за разрешаването на конфликта в нейна полза. Противникът се възприема като враг, подозира се в лоши намерения и се разобличава като извършител на различни престъпления. Пристъпва се към локализирано прилагане на сила и ограничени въоръжени конфликти.
Същинският конфликт е фазата на въвличането в сблъсъци и насилие, която се характеризира като ПРИСТЪПВАНЕ КЪМ ДЕЙСТВИЯ.
• ВОЙНАТА е мащабен, всеобхватен и тотален въоръжен конфликт. Всяка страна мобилизира, разгръща и вкарва в действие всички налични ресурси. Насилието нараства и от двете страни и добива неконтролируеми размери. Това води до необратими последствия, до деструктивни системни деформации и трансформации.
Войната е последната, разрушителна фаза на конфликта, която се характеризира като ЕСКАЛАЦИЯ НА СБЛЪСЪКА.
ТИПОЛОГИЗАЦИЯ НА КОНФЛИКТИТЕ
Конфликтите могат да бъдат систематизирани по различни критерии [23], например по предмет, брой на замесените държави, намеса на трета страна, обхват, характер на използваните въоръжения, интензивност, начини на развитие във времето, последици:
• Критерий „ПРЕДМЕТ“ (основни цели) – конфликти за територии; за ресурси; за ценности (културни, идеологически, религиозни); икономически; търговски; дипломатически и т.н.
Интересно е да се знае, например, че индианците от племената тлингити и хайда в Аляска водят конфликти за ценности (войни), когато някои от тях откраднат от другите песен, име или танц [24]! Предмет на конфликтите могат да бъдат различни дефицити: позиционен дефицит (дефицит на социални позиции, статуси, роли); ресурсен дефицит (дефицит на определени материални или духовни ресурси); когнитивен дефицит (дефицит на ориентации, на информация за вземане на правилни решения, на обяснения за ставащото и предстоящото) [25]. Според Ралф Дарендорф „модерният социа¬лен конфликт е антагонизъм между полагаеми се права и предлагане“ [26].
• Критерий „БРОЙ НА ЗАМЕСЕНИТЕ ДЪРЖАВИ“ – 1 държава (т.е. вътрешнодържавни); 2 държави; повече от 2 държави.
Когато са замесени повече от 2 държави има различни варианти на конфронтация между тях:
▪▪ Държавите са всяка срещу всяка. Такава е ситуацията в един определен период от Студената война, когато трите велики сили САЩ, Съветският съюз и Китай са настроени непримиримо една спрямо друга. Това става преди разиграването на „китайската карта” от американския президент Ричард Никсън и неговия съветник по националната сигурност и държавен секретар Хенри Кисинджър – т.е. политика на сближаване на САЩ с едната комунистическа държава (Китай) за сметка на засилената конфронтация с другата комунистическа държава (Съветският съюз). Впрочем китайският лидер, председателят Мао Дзедун смята, че той е разиграл американската карта на сближаване с едната империалистическа държава (САЩ) за сметка на засилената конфронтация с другата империалистическа държава (Съветският съюз).
Пояснение:
Ричард Никсън (1913 – 1994) – президент на САЩ в периода 1969 – 1974. Той е единственият, избиран два пъти за вицепрезидент и два пъти за президент, както и единственият президент, подал оставка от тази длъжност във връзка с аферата „Уотъргейт“ поради неизбежния импийчмънт. Импийчмънт е процедура с която законодателният орган официално подвежда под отговорност лице, което е високопоставен държавен чиновник, вкл. държавен глава, за държавна измяна, нарушаване на конституцията, корупция или друго тежко криминално престъпление.
Аферата „Уотъргейт“ (Watergate) е шумен политически скандал в САЩ, в периода 1972 – 1974 г., свързан с незаконни действия – монтиране на подслушвателни устройства в щаб-квартирата на Демократическата партия в хотел „Уотъргейт” във Вашингтон. На 27 юли 1974 г. Конгресът на САЩ започва процедура за импийчмънт на избрания за втори мандат за президент Ричард Никсън, който не успява да докаже, че няма нищо общо с тази афера и на 9 август 1974 г., подава оставка, за да не се стигне до отстраняването му от длъжност.
Хенри Кисинджър (1923) – съветник по националната сигурност на президента Ричард Никсън (1969 – 1975), държавен секретар на САЩ (1973 – 1977). Носител на Нобелова награда за мир (1973).
Мао Дзедун, Мао Дзъдун (1893 – 1976) – председател на Централния комитет на Комунистическата партия на Китай в периода 1943 – 1976 г.
▪▪ Коалиция от едни държави срещу коалиция от други държави, като коалициите са с едни и същи държави – участнички в тях (постоянни коалиции). По време на Студената война в Европа има четири ядрени държави – Съветският съюз, Великобритания, Франция и ... САЩ (САЩ често са наричани най-голямата западноевропейска военна сила). Независимо от различните търкания, несъгласия и противопоставяния по отношение на главния конфликт Запад – Изток, имаше винаги една постоянна поляризация – Съветският съюз срещу САЩ, Великобритания и Франция, с други думи, колкото и френският президент генерал Шарл дьо Гол да следваше във външната и отбранителната политика собствена стратегическа линия, при него, образно казано, Франция нито веднъж не мина от другата страна на Берлинската стена.
Пояснение:
Шарл дьо Гол (1890 – 1970) – президент на Франция в периода 1959 – 1969 г.
▪▪ Коалиция от едни държави срещу коалиция от други държави, като съставът на всяка от коалициите се променя с времето (гъвкави коалиции). Част от стратегическия гений на великия пруски и германски „железен“ канцлер Ото фон Бисмарк е неговата външнополитическа формула в системата от 5 велики сили (Великобритания, Франция, Австро-Унгария, Русия и Германия) Германия да бъде винаги там, където са три велики сили [27]. Следователно, ако се налага, днес Германия ще бъде с Великобритания и Австро-Унгария срещу Франция и Русия; утре – с и Австро-Унгария и Русия срещу Франция и Великобритания, а в другиден – с Русия и Великобритания срещу Франция и Австро-Унгария.
Пояснение:
Ото фон Бисмарк (1815 – 1898) – канцлер на Северногерманския съюз (1867 – 1871); райхсканцлер на Германската империя (1871 – 1890).
• Критерий „НАМЕСА НА ТРЕТА СТРАНА“ – конфликти без външна намеса, т.е. участват само държави, които са пряко засегнати от конфликта, или конфликти с външна намеса, когато с конфликта се ангажират държави (1 или повече), които не са пряко засегнати от конфликта. Външната намеса може да бъде конструктивна с цел спомагане за урегулиране на конфликта или деструктивна с цел задълбочаване на конфликта или за използване на затрудненията на някои от държавите, пряко участващи в конфликта.
• Критерий „ОБХВАТ“ – локални; национални; регионални; континентални; глобални конфликти.
• Критерий „ХАРАКТЕР НА ИЗПОЛЗВАНИТЕ ВЪОРЪЖЕНИЯ“ – конфликти с леко [обикновено] стрелково оръжие; конфликти с тежко въоръжение; конфликти с оръжия за масово поразяване – ядрено, химическо, биологическо.
• Критерий „ИНТЕНЗИВНОСТ“ – Критерий „ИНТЕНЗИВНОСТ“ – латентентни конфликти (заглъхващи, без никакво насилие); конфликти със слаба интензивност (тлеещи, епизодично напомнящи за себе си с прояви на насилие); конфликти със средна интензивност (ескалиращи, със зачестяващи актове на насилие); конфликти със силна интензивност (мащабни, с нарастващо насилие); конфликти с огромна интензивност (излезли извън контрол, с тотално насилие).
• Критерий „НАЧИНИ НА РАЗВИТИЕ ВЪВ ВРЕМЕТО“ – конфликти с равномерна интензивност и конфликти с неравномерна интензивност (пулсиране, протичане на фази; пулсациите са или по хоризонталната ос, т.е. от една фаза в друга – напред и назад в развитието, или по вертикалната ос – изблици на насилие и после спадане на насилието.
• Критерий „ПОСЛЕДИЦИ“ – конфликти с пренебрежими последици; конфликти с леки последици; конфликти със средни последици; конфликти с тежки последици; конфликти с разрушителни и опустошителни последици.
Ралф Дарендорф привежда своя типология на конфликтите [28]:
▪ по източници на възникване – конфликти на интереси, конфликти на ценности, конфликти на идентификации;
▪ по социални последствия – успешни, неуспешни, съзидателни (конструктивни), разрушителни (деструктивни);
▪ по мащаб – локални, регионални, междудържавни, глобални, микроконфликти, макроконфликти, мегаконфликти;
▪ по форми на борбата – мирни, не-мирни;
▪ по направление – вертикални, хоризонтални;
▪ по особености на условията на произхода – ендогенни, екзогенни;
▪ по отношение на субектите към конфликта – истински, случайни (условни), изместени, лъжливи, невярно приписани, латентни;
▪ по използване на съответната тактика от страните – „сражения“ (fights), „игри“ (games), „дебати“ (debates).
Пояснение:
Ендогенен – възникващ, развиващ се в организма, в резултат на вътрешни причини; предизвикан от вътрешни фактори.
Екзогенен – предизвикан от външни причини и фактори.
Ще се спрем по-подробно на последния тип конфликти в типологията на Ралф Дарендорф. Всъщност класифицирането на конфликтите като „сражения“ (fights), „игри“ (games) и „дебати“ (debates) е направено от американски специалист по математическа психология, обща теория на системите, математическа биология и моделиране на социалните взаимодействия Анатол Рапопорт (1911 – 2007) [29].
‣ „СРАЖЕНИЯТА“ са тип конфликти, при които противоречията между страните са антагонистични и двете страни се стремят към пълна победа, защото другият възможен изход за тях е пълната загуба. Такива са конфликтите, свързани с ценности, по които компромисът е невъзможен — или си за аборта, или си против него; или си за, или си против смъртното наказание; или приемаш моя Бог, или оставаш вярващ в своя Бог. Няма как да се разберем за 10% аборт и 90% не-аборт – абортът не може да бъде извършен на една десета; нито за 20% изпълняване и 80% неизпълняване на смъртното наказание – човекът не може да бъде убит на една пета; нито за 50% от моя Бог и 50% от твоя Бог – няма как да създадем синтетичен бог, който да е една втора от моя Бог и една втора от твоя Бог.
‣ „ИГРИТЕ“ са тип конфликти, при които има строго описани правила за поведение на страните, по подобие напр. на шахмата. Участниците в подобни конфликти са рационални играчи. Всеки от тях се стреми да „победи“, като оптимизира своите ползи и минимизира щетите, съблюдавайки тези правила.
‣ „ДЕБАТИТЕ“ са тип конфликти, при които връх взема „пазаренето“, умението да се търгува, да се маневрира, да се осъществява успешна дипломация, да се намират компромиси, да се търси дълбоката причина за конфликта.
СИЛА КАТО ПАРАДИГМАЛНО, АКСИОМАТИЧНО ПОНЯТИЕ
Парадгималното, аксиоматично понятие „сила“ несъмнено е ключово в науката за сигурността, а когато става дума за международните отношения то всъщност е понятието, около което се „върти“ цялата тяхна теория. Различните школи в теорията на международните отношения се позиционират в зависимост от обвързаността си с него.
СИЛАТА СА ВСИЧКИТЕ РЕСУРСИ, С КОИТО ЕДНА СИСТЕМА ОТСТОЯВА СВОИТЕ ИНТЕРЕСИ В КОНФЛИКТА.
Логическата линия на разсъждения е следната:
Различност ↔ Различни Интереси → Конфликт → Сила
Системите са различни и имат различни интереси. В своите отношения те срещат интересите си. Срещата на техните интереси – това е конфликт. В конфликта системите мобилизират всичките си ресурси, за да отстоят своите интереси. Силата се определя като тези „всички ресурси“.
Обръщамe внимание на изричното подчертаване на думата „всички“, т.е. че силата – това са всички ресурси, с които системата разполага в конфликта за отстояване на своите интереси. Именно затова между социалните системи (хора, общности, общества, държави) може да има междусистемни (междучовешки, междуобщностни, междуобществени, междудържавни) отношения, защото не всичко опира и не всичко се решава от физическата сила. Между животните, например между лисицата и заека, няма междуживотински отношения, защото винаги лисицата изяжда заека. Между хората, обаче, освен физическа сила, има право, интелект, хитрост, аргументи, дипломация, харизма и т.н., които могат да повлияят на крайния резултат от отношенията между физически по-силния и физически по-слабия. Само така можем да си обясним как крехката и фина красавица „тръшва“ на земята якия и груб човек звяр и стъпва победоносно отгоре му с токчето на обувчицата си. Очевидно тя го е победила с различна от физическата сила – с атракция, обаяние, омайване, обещание за светло бъдеще.
Неслучайно забележителният философ и историк Николо Макиавели (1469 – 1527) в безсмъртния си шедьовър „Владетелят“ (Il Principe, 1513) пише: „И така, тъй като на владетеля е необходимо да владее добре похватите на звяра, той трябва да взема пример от лисицата и от лъва, защото лъвът е беззащитен срещу примките, а лисицата е беззащитна срещу вълците. Следователно трябва да бъде лисица, за да разпознава примките, и лъв, за да плаши вълците. Онези, които разчитат само на лъвската сила, не разбират нищо от политика... Който по-изкусно си е служил с хитростта и с измамата, той е постигал повече. Необходимо е обаче човек да умее добре да прикрива в себе си тази лисича природа и умело да се преструва“ [30].
Според видния американски геополитик от холандски произход Никълъс Спийкмън (1893 – 1943) мощта на държавата „означава оцеляване, способност да диктува на онези, които не разполагат с мощ, и възможност да налага отстъпки на онези, които разполагат с по-малко мощ“ [31].
Известният харвардски учен в областта на международните отношения Джоузеф Най (1937) смята, че силата е способността на държавата да постига целите си, а друг виден американски политолог Робърт Дал (1915 – 2014) определя силата на държавата като способност да принудиш другите да направят това, което иначе не биха направили [32].
За крупния американски учен в международните отношения Ханс Моргентау (1904 – 1979), същностни характеристики, оказващи влияние върху силата (мощта) на държавата, са географското положение, природните ресурси, индустриалната мощ, военните способности, населението, националният характер (може да се каже, че това е исторически формирана характеристика), националният морал (това е по-скоро състоянието на духа на нацията към дадения момент), качеството на дипломацията, качеството на управлението (на политическото лидерство) [33].
Според вече споменатия Никълъс Спийкмън измерителите на силата на държавата са не само въоръжените сили, но също така и: размерът на територията, характерът на границите, числеността на населението, липсата или наличието на суровини, икономическото и технологическото развитие, финансовата мощ, етническата хомогенност, ефективната социална интеграция, политическата стабилност и националният дух [34].
Забележителният френски философ Реймон Арон (1905 – 1983) смята, че елементите на държавната мощ са три: пространството, заемано от политическите единици; наличните материални средства и техниките, чрез които те могат да бъдат трансформирани в оръжия, броят на хората и умението те да се трансформират във войници (или, отново, количеството и качеството на инструментите и бойците); колективната способност за действие, която включва организацията на армията, дисциплината на бойците, качеството на гражданското и военното командване във война и в мир и солидарността на гражданите по време на конфликта, когато са изправени пред добро или лошо стечение на обстоятелствата... Средата, ресурсите, колективното действие, такива са ... определящите фактори на властта [35, 36].
При това Реймон Арон разграничава мощта на държавата от нейната сила. За него мощта – това е способността на държавата да налага своята воля над другите държави и затова тя, мощта е социално отношение. А силата на държавата е само един от елементите на мощта. Затова различието между мощ и сила – това е различие между потенциала на държавата, нейните вещни и човешки ресурси, от една страна, и човешките отношения, т.е. вторият от неговите три елемента (способността за колективно действие), от друга [37].
Силата на държавата на световната сцена е пряко свързана с възможностите ѝ да оказва влияние върху международните процеси и да кара другите да се съобразяват с нея. Макар че би могло да се каже, че силата на една държава не е крайното решение на всички нейни проблеми, а освен това, както видяхме и отново ще се спрем на това по-долу, силата има различни съставляващи и военната и икономическата мощ на държавата в никакъв случай не изчерпват цялата ѝ сила. При все това нито една държава не може да избяга от сянката на своята сила (а по-скоро от евентуалната липса на достатъчно сила), защото дори да не е достатъчно условие, силата въпреки това е необходимо условие гласът на държавата да се чува, ако не в глобален или континентален, то поне в регионален план.
Ще приведем една възможна систематизация на държавите в системата за международна сигурност по отношение на тяхната мощ (понятие, което за целите на настоящия анализ с пълно право може да се смята като еквивалентно на понятието „сила“):
• На първо място са т.нар. „ВЕЛИКИ СИЛИ“ (GREAT POWERS), които чертаят световния ред и без които не може да бъде решен нито един проблем на глобалната сигурност.
Уникалният еднополюсен модел, установил се след края на Студената война, накара немалко учени да разделят великите сили на „просто“ велики сили и свръхдържави, за да отдадат съответното внимание и признание на САЩ. В групата на т.нар. „велики сили“ изследователите на международните отношения и международната сигурност, американецът Бари Бузан (1946) и датчанинът Оле Уевер (1960) обособяват два типа държави: суперсили (superpowers) и велики сили (great powers). Суперсилите трябва да разполагат с първокласни военни политически способности и да са в състояние да оказват военно и политическо влияние в глобален обхват, да са активни играчи в процесите на секюритизация и десекюритизация във всички или почти във всички региони на международната система, като заплахи, фактори, гарантиращи сигурността, партньори или интервениращи в региона. Като правило суперсилите определят „универсалните“ ценности в глобален план и тяхната легитимност ще зависи от способността им да обезпечат легитимността на тези ценности (такива суперсили са били Великобритания и Франция през XIX век, Великобритания, САЩ и СССР след Първата световна война; САЩ и СССР след Втората световна война; след края на Студената война суперсила са само САЩ), докато статутът на (просто) велика сила е по-слабо обвързващ като способност и поведение. При великите сили не е толкова необходимо те да имат огромни способности във всички сектори и не е нужно да имат активно присъствие във всички региони и сфери на международната система. Статутът, рангът на велика сила се базира главно на една-единствена ключова позиция. Онова, което отличава великите сили от просто регионалните такива е, че вторите са отговорни пред първите на базата на съотношенията в разпределението на силите на системно ниво в настоящето и в близко бъдеще. Обикновено на великата сила се гледа от страна на другите големи играчи като на държава, която има осезаем икономически, военен и политически потенциал да претендира в близък или средносрочен план за статута на суперсила. Великите сили или са смятани за регионални сили, които са възможни претенденти за суперсили (например Китай), или са смятани за суперсили, но с възможности максимално за регионални сили (например Япония) [38].
Пояснение:
Понятието секюритизация е въведено през 1995 г.,от Оле Уевер – един от водещите участници в Копенхагенската школа в сигурността [39, 40].
Представителите на Копенхагенската школа разглеждат сигурността като дейност, действие и движеща сила, която кара политиката да излезе от установените правила и очертава проблемите като специален тип политика и дори над ежедневната политика. Те описват секюритизацията като много по-силна (включително и екстрем(ал)на) версия на политизацията и я определят като успешен речеви акт, „посредством който в рамките на една политическа общност се изгражда разбирателство между субектите нещо да бъде третирано като екзистенциална заплаха за даден ценен обект и да се даде право за призоваване към неотложни и извънредни мерки за справяне със заплахата“ [41].
• На второ място са т.нар. „РЕГИОНАЛНИ СИЛИ“ (REGIONAL POWERS), които условно казано са великите сили в съответния регион.
Според дефиницията на Бари Бузан и Оле Уевер регионалните сили определят в голяма степен полярността на съответния регионален комплекс за сигурност и имат влияние и способности за пряко въздействие върху процесите на секюритизация в региона [42]. Следователно това са държавите, чиято роля в дадения регион е изключително важна, дори определяща, но извън региона тяхното влияние е много по-слабо, независимо какви са амбициите им и дали са използвани от великите сили за намиране на баланс на силите в глобален мащаб. За партньорството на регионалните сили се води борба с всевъзможни средства от страна на великите сили. САЩ имат свой списък от „пивотни държави“ – регионални сили, които са на острието на американските стратегически интереси в региона (Южна Корея, Пакистан, Израел, Египет, Турция и т.н.).
• На трето място са т.нар. „ДЪРЖАВИ С ОГРАНИЧЕНИ РЕСУРСИ ЗА ВЛИЯНИЕ“ (STATES WITH LIMITED RESOURCES FOR INFLUENCE), наричани понякога несъвсем прецизно (или съвсем непрецизно) „малки държави“ (small states).
Такива са повечето държави по света. Тяхната роля и значение са единствено (или преди всичко) в техния регион, а извън него едва ли някой се съобразява кой знае колко с тях, независимо от техните претенции. Великите сили и регионалните сили търсят партньорството им за своите интереси и позиции в региона чрез различни способи и похвати на „твърдата“ и „меката“ сила (вж. по-долу), принудите и поощренията, „тоягите“ и „морковите“.
• На четвърто място са т.нар. „МИНИДЪРЖАВИ“ (MINISTATES), които са толкова малки и незначителни, че не могат да играят каквато и да било особена роля.
Примери за такива държави са Андора, Сан Марино, Лихтенщайн. Има редица примери обаче, които сочат, че и малките държавици могат могат да се оправят нелошо в този объркан свят. Краен пример за това е Люксембург, тъй като в рамките на НАТО има същата тежест като глас, каквато на теория имат САЩ, Великобритания, Франция и Германия, защото в НАТО решенията се вземат с консенсус.
• На пето място са т.нар. „ПРОВАЛИЛИ СЕ ДЪРЖАВИ“ (FAILED STATES), разпаднали се държави, превърнали се в територии, където няма централна власт и/или където различни фракции водят война на принципа „всеки срещу всеки“. Тази сиви зони развъждат, сеят и разпространяват различни болести, зарази и миазми за света – тероризъм, престъпност, насилие, СПИН и т.н. Те, подобно на блатата, разпространяващи комари и отровни влечуги, трябва да бъдат пресушени, санирани и култивирани, за да не преливат недъзите си в съседните страни, региони и континенти.
• На шесто място са т.нар. „ДЪРЖАВИ БАНДИТКИ“, т.е. държавите престъпнички (ROGUE STATES, а на руски език государства изгои), на които световната общност е отказала равноправно участие в международните отношения, наказала ги е с изолация, заклеймила ги е като престъпни режими и парии, суспендирала е членството им във водещите процеси и организации или ги е изключила от тях. САЩ имат свой списък от такива държави, наричани „Ос на злото“ (Axis of Evil) или по някакъв друг подобен начин, в който най-често влизат КНДР, Сирия, Куба, Иран (доскоро за такива бяха смятани и Ирак и Либия).
Пред очите ни в държава бандитка, в държава престъпничка се превърна Русия. И това „обещава“ мрачни и унили времена за тази държава, водеща кървава, терористична, бандитска, престъпна и с нищо непредизвикана война срещу съседна Украйна.
От тези шест типа държави:
‣ първите три типа държави (великите сили, регионалните сили, държавите с ограничени ресурси за влияние) отразяват СУБЕКТНОСТТА в системата на международните отношения, т.е. те се преди всичко СУБЕКТИТЕ в тази система, които въздействат в съответствие със своята национална мощ (сила) върху протичащите в нея процеси;
‣ вторите три типа държави (минидържавите, провалилите се държави, държавите бандитки) отразяват ОБЕКТНОСТТА в системата за международни отношения, защото са най-вече ОБЕКТИТЕ, върху които се оказва въздействие при протичането на процесите в тази система.
България попада в категорията на държавите с ограничени ресурси за влияние, т.е. реалните, разумните и прагматичните цели и приоритети на българската външна политика трябва да бъдат съсредоточени и фокусирани в нашия регион (Югоизточна Европа), в това удивително триъгълно пространство, чиито върхове опират и дори се забиват в едни от най-взривоопасните зони на повишена несигурност и нестабилност – Западните Балкани, Задкавказието и Близкият изток.
След като Русия нападна Украйна по абсолютно незаконен и варварски начин, рисковете за националната сигурност на България ескалират и могат да станат трудно управляеми, ако изобщо могат да бъдат управлявани в краткосрочен и средносрочен план.
Държавите с ограничени ресурси за влияние трябва да помнят винаги, че в голямата политика държава, която се опитва да надскочи сянката си, може самата тя да се превърне в сянка.
Според Джоузеф Най могат да бъдат разглеждани две съставляващи на силата – твърда сила (hard power) и мека сила (soft power) [43].
При този подход всичко зависи от това дали системата изпитва материално ВЪЗДЕЙСТВИЕ, т.е. въздействие от твърдата сила (hard power) и тогава, съответно, имаме твърда сигурност (hard security), или пък системата изпитва нематериално ВЛИЯНИЕ (soft power) и тогава, съответно, имаме мека сигурност (soft security).
• Твърдата сила (hard power) е свързана с материалното въздействие; при нея се работи с измерими величини/потенциали: сила, натиск, армия, мощ – това са sticks, т. е. тоягите, санкциите, наказанията и т.н.
• Меката сила (soft power) е свързана с нематериалното влияние; при нея се работи с неизмерими (или трудно, относително измерими) величини/потенциали: манипулация, дезинформация, идеи, идеологии – това са carrots, т.е. морковите, поощренията, наградите.
Уважаващите себе си държави, не разчитат само на своята военна и икономическа мощ, т.е. на твърдата сила. Те отдават все по-голямо внимание на меката сила – на културата, идеологията, образованието, технологиите, умението да се манипулира като ново, съвременно и изключително важно измерение на силата на една държава.
Чрез меката сила може фино и с кадифени ръкавици да правиш нормите си приемливи и легитимни в очите на другите и те да следват желанията ти с минимално съпротивление [44]. Меката сила е „способността да се постигат желаните резултати в международните отношения не чрез насилие, а чрез привличане. Това става, като се убеждават другите да следват дадени норми и институциите, които градят желаното поведение. Меката сила се основава на привличането на нечии идеи или на способността да се създаде такъв механизъм, който да формира предпочитанията на останалите“ [45].
Макар и твърдата, и меката сила да са способност да постигаш целите си контролирайки поведението на другите, твърдата сила се стреми чрез принуда да промени това, което другите правят, а меката сила – се стреми да формира това, което другите желаят – чрез атрактивността на собствените си ценности [46]. При първата слабият прави това, което силният иска; при втората слабият иска това, което силният прави. В първия случай заплахата е по-директна, по-откровена и по-груба, а във втория – по-индиректна, по-префинена и по-коварна.
Напоследък Джоузеф Най въведе и понятието „интелигентна“ (smart) сила:
• Интелигентната сила (smart power) е [всъщност не съвсем точното название на това, което представлява] оптималният микс между твърдата сила (hard power) и меката сила (soft power) [47].
Казано бе „не съвсем точното название“, защото всъщност говорим не толкова и невинаги за интелигентна сила (smart power), колкото за ефективна сила (effective power).
Можем да определим насилието като ефект от прилагането на силата на една държава (общност от хора, индивид) върху друга държава (общност от хора, индивид) с цел принуда, т.е. да я (да го) накара, застави, задължи да направи, отстъпи или приеме нещо, да има определено поведение.
Характерът на насилието зависи от приложената сила.
• Когато насилието е резултат от прилагането на твърда сила, насилието също се нарича твърдо. Всъщност, в нашите разбирания именно твърдото насилие се възприема като насилие и носи това название – „насилие“. По своя характер то е СТРУКТУРНО НАСИЛИЕ, защото е свързано с преките въздействия на структурните елементи, т.е. произтича от структурните способности, роли, съотношения, зависимости. Ние, като човешки същества, т.е. като части от сложна, самоорганизираща се система, постоянно изпитваме върху себе си това структурно насилие, то се опитва да ни постави в рамките на определено поведение, да ограничи мобилността ни по социалната мрежа (по хоризонтала) и социалната йерархия (по вертикала), да минимизира социалните ни роли и ограничи самостоятелността за вземане на решения.
• Когато насилието е резултат от прилагането на мека сила, то естествено се нарича меко насилие, но много рядко се възприема именно като насилие. Ако при твърдото насилие върху нас се оказва въздействие, например, да отидем от точка А до точка В, то при мекото насилие на нас ни се оказва влияние да направим същото – като ни се плаща (купуване), като сме убеждавани, като ни се обещава някаква награда, като бъдем мотивирани – напр. с идеята за по-добро (по-светло) бъдеще или по-добър (по-висок) жизнен стандарт. По своя характер мекото насилие е СИМВОЛНО НАСИЛИЕ, защото се формира и оказва влиянието си изключително в сферата на символите, знаците, виртуалните артефакти; а също така и защото то не се усеща физически, а се долавя психически.
И както пише френският социолог Пиер Бурдийо (1930 – 2002): „Символното насилие е принуда, която се установява единствено чрез посредничеството на съгласието, което доминираният не може да не даде на господстващия (и следователно на господството), доколкото той е склонен само да го мисли и да се мисли, или, по-добре, за да мисли своето отношение с него, като инструмент на познанието, което той споделя с него и което, бидейки само инкорпорирана форма на структурата на отношението на господство, прави това отношение да изглежда естествено“ [48]. Постигнатата чрез символно насилие власт е от една страна наистина власт – пълноценна и самовъзпроизвеждаща се. Но от друга страна тя е като отрицание на властта, защото „се упражнява единствено в сътрудничество с онези, които я изтърпяват, защото те спомагат тя да бъде конструирана като такава ... Това подчинение в никакъв случай не е „доброволно служене“ и това послушание не се дължи на съзнателно, нарочно действие; то самото е ефект на властта, която е трайно вписана в телата на подчинените във вид на схеми на възприятие и на предразположения (да уважаваш, да се възхищаваш, да обичаш и т.н.), с други думи, на вярванията, които ни правят чувствителни към определени символни прояви“ [49].
Точно както интересът върви с усилията за неговото осъществяване, така и силата играе ролята в междусистемните отношения само тогава, когато тя се прилага, когато е инструмент за реализиране на по-значима позиция по отношение на опонентите, когато е активна, въздействаща. Например, ако двама младежи полагат огромни усилия във фитнеса и са равни по физическа сила, но единият използва тази своя сила за да въвежда ред в квартала, а другият работи над своята фигура и сила, за да се оглежда в очите на момичетата и да ги впечатлява със своята фигура, то от двамата само първият, от гледна точка на науката за сигурността, е „силен“, той, образно казано, е полюс в кварталната „геополитика“. Естествено, ако външният вид на силен физически човек бъде причислен не към твърдата, а към меката сила (в случая – като атрактивност), то и вторият младеж е „силен“ – в борбата не за власт над другите младежи в квартала, а за власт над сърцата на момичетата в този квартал.
В международните отношения неравенството на силите не обрича по-слабата държава на предизвестен провал. В научната литература се сочат различни похвати, чрез които по-слабата държава може да постигне по-добър резултат в един конфликт, отколкото това би се предположило при формалното разглеждане на съотношението на силите между нея и нейния опонент.
В случай на конфликт между две държави, по-слабата от тях може да постъпи например по един от следните начини:
• да апелира към принципите на международното право – възможно е нейният опонент да държи да не бъде обвинен от международната общност, че нарушава принципите на правото и се държи като агресор, затова да отстъпи от намеренията си и с това да се стигне до по-справедливо за по-слабата държава решение на конфликта;
• да апелира към „историята“ на отношенията с другата страна – това означава да се напомни на опонента, че той може да постигне в пълна мяра онова, към което се стреми, но така ще разруши цялото историческо наследство от добри отношения между двете държави;
• да апелира към бъдещето на отношенията с другата страна – така тя може да бъде накарана да се замисли дали ако сега не се стреми към безусловна победа, няма да създаде условия в бъдеще време да се сдобие с надежден и благодарен партньор;
• да апелира за провеждане на нови преговори – в настоящия момент по-слабата страна ще бъде поставена на колене, но тя може да спечели време, като поиска противоречията между двете страни да бъдат урегулирани малко по-късно;
• да се стреми да обвърже този конфликт, в който страната е по-слаба, с някакъв друг спор, където нейните позиции са по-силни – по този начин да компенсира сегашната си слабост и да получи по-добър изход от конфликта (споменатото по-рано „пакетиране“);
• да апелира към националния интерес – да убеди другата страна, че постигането на по-справедливо споразумение на отговаря на националния ѝ интерес;
• да прибягва към обструкции – като саботира например преговорния процес, пречи на постигането на споразумение, създава формални пречки за приключването на конфликта;
• да използва трета страна като посредник – по този начин авторитетът на посредника може да има компенсираща функция по отношение на по-слабата държава;
• да търси вътрешни разногласия сред опонента – така може да бъде отслабено неговото единство и той да бъде демобилизиран;
• да създаде коалиция – с нея би могла да компенсира слабостта си;
• да се присъедини към врага на своя враг – ненапразно в Близкия изток казват: „Приятелят на моя приятел е мой приятел, но врагът на моя враг е мой брат“…;
• да апелира към висшестояща инстанция – с обръщане към някоя водеща международна организация (ООН, ОССЕ), по-слабата държава може да потърси по-справедливо регулиране на конфликта;
• да апелира към общественото мнение – не всяка държава е безразлична към това – как международната общност се отнася към нея и необходимостта да се съобрази с общественото мнение може да принуди по-силната държава към отстъпки [50];
• да се стреми да обсъжда само най-изгодните за нея въпроси – така неизгодните проблеми, в които по-слабата държава е в неудържима позиция, ще минат на заден план, а и построяването на мостове между двете държави, изработването на култура на взаимодействие, може да смекчи изхода от отлаганите дискусионни въпроси [51].
Макар и да е естествено да се помни, че „често слабите се оказват много по-силни, отколкото те си представят, а могъщите могат да бъдат много по-слаби, отколкото е прието да се смята“ [52], все пак шансовете на по-слабата държава в един конфликт са ограничени именно от това, че тя е по-слаба. Похвати като изброените и подобни на тях не са панацея. Те могат само до известна степен да облекчат нейната участ. В днешния взаимообвързан и взаимозависим свят, по-слабата държава трябва не да се изолира от международните отношения, а да участва активно в тях, за да може да поставя конфликтите с другите държави не в двустранен, а в многостранен, международен контекст. Само така нейните шансове за успешен изход могат да се увеличат. Освен това измеренията на силата стават все повече и това разширява пространството за маневриране. Например, ако държавата е по-слаба във военно отношение, тя може да компенсира тази си слабост с икономическа сила, а ако е слаба в икономическо отношение, може да компенсира слабостта си чрез вземане на изгодна цена за своето геостратегическо и географско положение и така да накара другите да инвестират в нейната сигурност, да я пазят и уважават.
СИГУРНОСТ КАТО ПАРАДИГМАЛНО, АКСИОМАТИЧНО ПОНЯТИЕ
И така, най-сетне стигнахме до същината, до осмото и най-важно парадигмално, аксиоматично понятие в Науката за сигурността – самото понятие „сигурност“!
Сигурността е особено сложна и важна научна категория, намираща се във фундамента на съществуването и развитието на всеки индивид, общност, общество и държава.
Сигурността има двойствена роля:
♦ от една страна, сигурността е причината, заради която индивидът, общността от индивиди, социалната система предприема дадени действия (т.е. сигурността е мотивът, подтикът, поводът, стимулът) и затова стои НА ВХОДА на активността, на дейността на социалните субекти, àктори, актьори, играчи, дейци;
♦ от друга страна, сигурността е измерителят за ефективността на предприетите действия (т.е. сигурността е критерият за оценка, мярата, мярката, равносметката) и затова стои НА ИЗХОДА на активността, на дейността на тези социални субекти, àктори, актьори, играчи, дейци.
Сигурността е това, което поражда действията на социалните субекти, и това, което определя ефективността на техните действия. Тази двойственост на сигурността се проявява заедно с ред други нейни двойствености (в т.ч. сигурността е субективна и обективна; сигурността е количествена и качествена, сигурността е биологична/физиологична и социална/общностна потребност и т.н.).
Сигурността – заради която народи от най-древни времена са воювали един с друг на живот и смърт, която поети са възпявали във вълнуващи и спиращи дъха поеми, в името на която герои са отивали на бесилото и на разстрел!
Сигурността – над чиято същност многократно са разсъждавали едни от най-големите гении на човечеството за всички времена, в това число и самият Платон, който пише, че сигурност това е „предотвратяване на вреда“ [53].
Сигурността – за която в пантеона на древните римляни, великите творци на Държавност, Армия, Право и Морал, има отделна богиня Секуритата (Securĭtas, Секуритас), олицетворяваща сигурността на всеки римски гражданин и на Рим като цяло. От времето на император Август тя често се споменава във връзка с въдворените от него спокойствие и тишина. Нейните атрибути са скиптър, лаврова или маслинена клонка, рог на изобилието.
Пояснение:
Гай Юлий Цезар Август (63 г. пр. Хр. – 14 г. сл. Хр.) – първият римски император; той управлява римската империя от 27 г. пр.Хр. до смъртта си през 14 г. сл.Хр.
Скиптър (или жезъл) — древен символ на властта, представлява дълга метална пръчка, която на върха има някакво символично изображение.
Лавър – вечно зелен храст, смятан в древността за свещен, листата му се използват за подправка (дафинов лист). С лавров венец в древността са били украсявани главите на победителите, жреците, поетите.
Маслиновата клонка е знак за миролюбие.
Рогът на изобилието е символ на плодородието, богатството, благодатта.
Сигурността е смисълът и стремежът в избора на поведение на една система и е главният движещ мотив, който придава целенасоченост и рационалност в съществуването, оцеляването и просперирането на системата и в реализирането на заложените в тази система мисия и цели.
СИГУРНОСТТА Е МЯРАТА ЗА ТОВА КАК СИСТЕМАТА ЧРЕЗ СВОЯТА СИЛА Е ЗАЩИТИЛА СВОИТЕ ИНТЕРЕСИ В КОНФЛИКТА.
Логическата линия на разсъждения е следната:
Различност ↔ Различни Интереси → Конфликт → Сила → Сигурност
Системите имат различни интереси. Срещата на техните интереси е конфликт. В конфликта всяка система използва своята сила, за да отстои своите интереси. Сигурността е мярата за това доколко успешно за системата е приключил конфликтът, т.е. дали тя ефективно е приложила силата си и как е защитила своите интереси в конфликта.
Ако след приключването на конфликта сигурността на системата е нараснала или най-малкото не е намаляла, то конфликтът е завършил позитивно за системата, нейните интереси са били защитени ако не оптимално, то поне удовлетворително и прилагането на нейната сила се е оправдало. Ако обаче сигурността на системата е намаляла, значи конфликтът е завършил негативно за системата, нейните интереси не са защитени както трябва, а прилагането на силата ѝ не се е оправдало.
Ето защо с каквито и принципи да се обосновава една външна политика, в края на краищата тя се оценява по това, дали в резултат от нея сигурността на държавата, обществото и хората нараства или поне не намалява. В противен случай нещо основно е сбъркано в самата стратегията. Една държава участва на пазара на международните отношения, не за да я потупат по рамото или по-надолу, а за да си „купи“ сигурност. Това твърди и българският учен в международните отношения Георги Стефанов: „Сигурността е най-общ показател за ефективността на външната политика“ [54]. А съгласно член 24, алинея 2 от Конституцията на Република България националната сигурност е основна цел на външната политика на страната [55]. Английският философ и икономист Джон Стюарт Мил (1806 – 1873) определя сигурността като интерес от висш порядък, задължаващ към защита на това, което е необходимо за благосъстоянието на гражданите на държавата [56]. За българският философ Васил Проданов (1946): „Националната сигурност е основно морално и политическо право на всяка държава, висше благо и цел, една от най-важните категории при вземането на политически решения“ [57].
Да, сигурността си остава главната стока, която се търгува на Пазара на международните отношения, но, образно казано, появяват се нови платежни инструменти, с които работи този Пазар, шоково се променят понятия като фючърси, ликвидност, лихва, рента, когато става дума за разплащанията, спестяванията и цената на акциите на този бързо развиващ се глобален Пазар на сигурността. Днес вече и най-богатите, с най-тлъсти сметки и дълги позиции от натрупана сигурност, общества и хора не могат да се надяват, че се обезпечени с нея завинаги. На този Пазар, на тия борси някой с жълти стотинки „сигурност“ може да предизвика срив на акциите и да хвърли целия Пазар в анархия и хаос. Защото в света на глобалния тероризъм, упражняван от държави и терористични мрежи, сигурността е прекомерно раздут мехур, който може да бъде спукан с най-ръждясалата малка игла от най-безобидното на пръв поглед хлапе.
За по-практично боравене със сравнително ясно и относително достъпна за по-широк кръг читатели дефиниция, би могло да се каже, че:
Сигурността на системата е състояние, при което е гарантирано съществуването на системата и са надеждно защитени нейните жизненоважни интереси.
Съществува ли заплаха за тези интереси, системата изпитва дефицит на сигурност, т.е. тя се намира в състояние на несигурност. За защита на жизненоважните интереси се жертват огромни ресурси, винаги когато само по този начин системата може да гарантира своето съществуване и развитие.
Подобно разбиране на сигурността служи за доста добре работеща и нагледна дефиниция за сигурността.
Тази дефиниция „улавя“ важни елементи от разбирането на сигурността, но тя „изпуска“ някои ключови характеристики и свойства на парадигмалното, аксиоматично понятие „сигурност“, на базисната научна категория „Сигурност“.
Ето защо в Етюд 2 ние дадохме дефиниция, която отразява нашето разбиране за сигурността. Този дефиниция обхваща всичко главно, основно, значимо и ключово, което е свързано пряко, директно и непосредствено със сигурността:
Сигурност за една социална система (човек, общност, общество, държава, общност от държави) има тогава, когато основните идеали, цели, ценности и интереси на системата не са подложени на никакви въздействия (Абсолютна безопасност) или не са застрашени от съществуващи въздействия, които социалната система да не е в състояние ефективно да неутрализира (Защитена безопасност), да контролира (Относителна сигурност) или да управлява (Трансформационна сигурност).
И така, в Етюди 9 и 20, както и в този Етюд, ние представихме осемте фундаментални понятия, единния категориален комплекс, върху които се изгражда и развива съвременната, модерната и отворена към бъдещето, мултидисциплинарна Наука за сигурността:
♦ Система, Процес, Логика и Абстракция;
♦ Интерес, Конфликт, Сила и Сигурност.
Дотук в нашите Етюди е извървян дълъг и сложен, но изключително важен и нужен път – построен е своеобразният, метафоричният Храм на Науката за сигурността. И това е направено по начин, който, убедени сме в това, отговаря в голяма степен на днешния и утрешния, а не на вчерашния ден на тази наука и гравитира към знанията, преподавани, изучавани и задълбочавани в сериозните европейски и американски университети, институти, мозъчни тръстове, центрове за анализи и прогнози. В следващите Етюди ще продължим да посвещаваме вниманието на комплексната същност, фундаменталния смисъл и дълбокото съдържанието на сигурността – тази толкова сложна и нееднозначна, но и толкова забележителна и вълнуваща научна категория – „Сигурност“.
Литература:
1. Слатински, Николай. Сигурността – същност, смисъл и съдържание. София: Военно издателство, 2011, с. 35 – 118.
2. Афанасьев, С. Д. и др. Современные буржуазные теории международных отношений (критический анализ). Москва: Наука, 1976, с. 332.
3. Herz, John. International Politics in the Atomic Age. New York: Columbia University press, 1962, p. 3.
4. Возжеников, А., А. Прохожев. Государственное управление и национальная безопасность России. Москва: РАГС, 1999, с. 28.
5. Поздняков, Эльгиз. Системный подход и международные отношения. Москва: Наука, 1976, с. 121.
6. Возжеников, А., А. Прохожев. Государственное управление ..., ibid., с. 30.
7. Фром, Ерих. Да имаш или да бъдеш. София: Кибеа, 1996, с. 59.
8. Федякин, А.В. „Национальные интересы“ как категория политической науки. // Вестник МГУ, серия 12, Политические науки, 2000, № 4, с. 113.
9. Возжеников, А., А. Прохожев. Государственное управление ..., ibid., с. 30.
10. Аквино, Тома от. Философски трактати. София: Изток-Запад, 2011, 130 – 131.
11. Пронин, С. В., А. П. Давыдов, Л. Я. Машозерская. Социальные конфликты в современном обществе, Москва: Наука, 1993, с. 39.
12. Велчев, Йордан. Градът или Между Изтока и Запада, XIV – XVII век. Пловдив: Жанет 45, 2005, с. 672.
13. Strogatz, Steven Henry. Sync: how order emerges from chaos in the universe, nature, and daily life. New York: Hyperion Books, 2003, 13 – 14.
14. Гладуел, Малкълм. Повратна точка. Как малките неща могат да доведат до големи промени. Пловдив: Жанет 45, 2010, с. 192.
15. Лебедева, Марина М. Политическое урегулирование конфликтов. Подходы, решения, технологии. Москва: Аспект Прес, 1997, с. 8.
16. Вж. основно: Лебедева, Марина М. Политическое урегулирование …, ibid., 184 – 185.
17. Удалов, Вадим В. Баланс сил и баланс интересов. // Международная жизнь, 1990 № 5, с. 19.
18. Miller, Benjamin. When Opponents Cooperate. Great Power Conflict and Collaboration in World Politics. Ann Arbor, The University of Michigan Press, 1995, p. 82.
19. Вж. основно: Лебедева, Марина. Вам предстоят переговоры. Москва: Экономика, 1993, 41 – 46.
20. Фром, Ерих. Изкуството да обичаш. София: Христо Ботев, 1992, с. 37.
21. Фишър, Роджър, Уилям Юри. Изкуството на преговорите. София: Весела Люцканова, 1992, 47 – 57.
22. Журкин, В. В., Е. М. Примаков (ред.). Международные конфликты. Москва: Международные отношения, 1972, с. 53.
23. Вж. частично също: Генов, Георги. Конфликтът като политическо явление и процес. – Във: Гочев, Атанас, Георги Генов, Николай Младенов, Петър Христов. Ранно сигнализиране и предотвратяване на конфликти. София: 1997, с. 23.
24. Във: Пирожкова, Людмила. Человек и война. // ОНС, 1997, № 4, с. 157.
25. Глухова, Александра. Политические конфликты: основания, типология, динамика (теоретико-методологический анализ). Москва: Эдиториал УРСС, 2000, с. 8.
26. Дарендорф, Ралф. Съвременният социален конфликт. София: Център за изследване на демокрацията, 1993, с. 7.
27. Kagan, Donald. On the Origins of War and the Preservation of Peace. New York: Doubleday, 1995, p. 153.
28. Дмитриев, Анатолий. Конфликтология. Москва: Гардарики, 2001, с. 293.
29. Афанасьев, С. Д. и др., Современные буржуазные теории..., ibid.., с. 336.
30. Макиавели, Николо. Владетелят. – Във: Избрани съчинения. София: Наука и изкуство, 1985, с. 75.
31. Thompson, Kenneth W. Traditions and Values in Politics and Diplomacy. Theory and Practice. Baton Rouge and London: Louisiana State University Press, 1992, р. 104.
32. Най, Джоузеф С. Международните конфликти. Теория и история. София: Прагма, 1998, с. 74.
33. Morgenthau, Hans J. Politics among Nations. The Struggle for Power and Peace (Fourth Edition). New York: Alfred A. Knopf, 1954, 106 – 187.
34. Spykman, Nicholas John. America's Strategy in World Politics. The United States and the Balance of Power, Harcourt, Brace and Company, Inc., 1942, p. 19.
35. Aron, Raymond. Peace and war : a theory o f international relations. New York: Routledge, 2003, р. 54.
36. Цыганков, Павел. Теория международных отношений. Москва: Гардарики, 2005, с. 280.
37. Ibidem.
38. Buzan, Barry, Ole Wæver. Regions and Powers. The Structure of International Security. Cambridge: Cambridge University Press, 2003, 34 – 35.
39. Buzan, Barry, Ole Wæver, Jaap de Wilde. Security: A New Framework for Analysis. Boulder, CO: Lynne Rienner, 1998, pp. 23 et seq.
40. Слатински, Николай. Петте нива на сигурността. С.: Военно издателство, 2010, стр. 157 – 161, 128 – 131.
41. Проданов, Васил. Секюритизацията и десекюритизацията като характеристики на съвременните общества. – В: Международни отношения, 2010, No. 3, стр. 61 – 72.
42. Buzan, Barry, Ole Wæver. Regions and Powers…, ibid., p. 47.
43. Nye, Joseph S. Jr. Soft Power. The Means to Success in World Politics. New York: Public Affairs, 2004, 6 – 30.
44. Nye, Joseph S. Jr. Bound to Lead. The Changing Nature of American Power. New York: BasicBooks, 1990, p. 32.
45. Най, Джоузеф младши, Уилям Оуънс. Информационното острие на Съединените щати. // Военен журнал, 1996, № 3, 56 – 65, с. 56.
46. Nye, Joseph S. Jr. Bound to Lead. The Changing Nature of American Power. New York: BasicBooks, 1990, p. 267.
47. Най, Джоузеф, младши. Бъдещето на силата. София: Военно издателство, 2013, с. 41.
48. Бурдийо, Пиер. Размишления по Паскал, С., Панорама плюс, 2007, с. 265.
49. Ibid., с. 266.
50. Рубин, Джефри, Джесвальд Салакюз. Фактор силы в международных переговорах. // Международная жизнь, 1995, № 5, 30 – 38.
51. Лебедева, Марина М. Политическое урегулирование…, ibid., с. 251.
52. Рубин, Джефри, Джесвальд Салакюз. Фактор силы…, ibid., с. 38.
53. Трахимёнок, Сергей. Безопасность государства. Методолого-правовые аспекты. Минск: Хата, 1997, с. 22.
54. Стефанов, Георги. Международната сигурност. София: Сиела, 1997, с. 9.
55. Конституция на Република България. // Държавен вестник, № 56, 13.07.1991.
56. Алексеева, Татьяна. Дилемма безопасности: американский вариант. // Полис, 1993, № 6, с.19.
57. Проданов, Васил. Вътрешната сигурност и националната държава. // Военен журнал, 1995, № 2, с. 9.
03.09.2023 г.
Стратегия Синергия Сигурност
Личен сайт на проф. д-р Николай Слатински, посветен на изследвания в областта на националната сигурност
Съдържание на този сайт е публикувано при условията на Криейтив Комънс.
Mожете да копирате и раз- пространявате материалите за некомерсиални цели свободно, стига да посочите източника с линк към тази страница и да разрешите на други хора да ги използват по същия начин, но без да изменяте съдържанието им.
За всяка друга употребa извън посочените условия, трябва да заплатите хонорар на автора.
Търсене
Свържете се с мен
Книги
Николай Слатински - “Рискът: новото име на сигурността”
София, Издателство “Изток - Запад", 2019 г.
Николай Слатински - “Сигурността - животът на Мрежата”
София, Военно издателство, 2014 г.
Николай Слатински - “Сигурността: същност, смисъл и съдържание”
София, Военно издателство, 2011 г.
Николай Слатински - “Петте нива на сигурността”
София, Военно издателство, 2010 г.
Николай Слатински - “Ирак. Така съветвах президента”
Велико Търново, "Фабер", 2009 г.
Николай Слатински - “На вниманието на Г-н Президента, 2002 - 2006”
София, Издателство “Изток - Запад", 2008 г.
Николай Слатински - “Националната сигурност – аспекти, анализи, алтернативи”
София, Издателство “Българска книжница”, 2004г.
Николай Слатински - “Измерения на сигурността”
София, Издателство “Парадигма”, 2000г.
Николай Слатински - “Надеждата като лабиринт”
София, Издателство “ВИДЕНОВ & СИН”, 1993г.
Информацията на този сайт е обновявана за последен път на 12 януари 2023 г. Приятно четене.
Login | eXTReMe Tracker
Login | eXTReMe Tracker