ЕТЮДИ ЗА СИГУРНОСТТА: ЕТЮД 20. „ПРОЦЕС“, „ЛОГИКА“, „АБСТРАКЦИЯ“ КАТО ПАРАДИГМАЛНИ, АКСИОМАТИЧНИ ПОНЯТИЯ В НАУКАТА ЗА СИГУРНОСТТА

  Тези Етюди за Сигурността съдържат единствено резултати от научните ми виждания, изследвания, анализи и модели. С други думи, те представляват изложение на моите ГЛАВНИ приноси в Науката за Сигурността.
  
  ЕТЮД 20. „ПРОЦЕС“, „ЛОГИКА“, „АБСТРАКЦИЯ“ КАТО ПАРАДИГМАЛНИ, АКСИОМАТИЧНИ ПОНЯТИЯ В НАУКАТА ЗА СИГУРНОСТТА
  
  Обсъждат се три фундаментални за Науката за сигурността понятия „процес“, „логика“ и „абстракция“, които заедно с понятието „система“ представляват базата, инфраструктурата на съвременната Наука за сигурността, а така също и на всяка съвременна наука.
  
  На детайлен анализ на тези три парадигмални, аксиоматични понятия е посветена следната моя монография:
  Николай Слатински. Сигурността – същност, смисъл и съдържание. С.: Военно издателство, 2011.
  
  
  Както бе казано в Етюд 9, съвременната Наука за сигурността се гради върху осем парадигмални, аксиоматични понятия: Система, Процес, Логика и Абстракция; Интерес, Конфликт, Сила и Сигурност [1].





  
   Фигура 1. Категориална архитектура на Науката за сигурността
  
  ⁕ Първата група от четири понятия – Система, Процес, Логика и Абстракция – представляват базата, инфраструктурата на Науката за сигурността.
  
  Пояснение:
  Инфраструктура – това е група (комплекс) от взаимосвързани елементи, която служи като основа на функционирането на системата.
  Заб. Поясненията, за които не е указан изрично източник, са приведени на база на текстове и дефиниции за тях в Wikipedia.
  
  Тези четири парадигмални, аксиоматични понятия са базата на Науката за сигурността (както и на всяка друга съвременна наука), защото когато се изследва и управлява всеки значим [научен] обект (феномен, категория, модел, същност), а такъв е и обектът „Сигурност“, задължително трябва да са налице четири фундаментално важни условия:
  
  √ Първо, това е разглеждането на свързаните с обекта явления и свойства като система.
  По този начин те няма да бъдат анализирани разпокъсано и хаотично, а ще се схващат единно и интегративно.
  √ Второ, обектът трябва да бъде възприеман като процес.
По този начин ще се изучава развитието му във времето, вместо някакво негово моментно състояние (или ограничено множество от състояния).
  √ Трето, във всички действия, връзки, влияния и отношения, на които обектът е функция, в които той встъпва и които поражда, е нужно да се търси присъщата им, съдържащата се в тях логика.
  По този начин се гарантира, че в оптимална степен ще бъдат отчетени взаимната зависимост и взаимна обвързаност както на елементите, изграждащи обекта, така и на обекта с други обекти в материалния свят.
  √ Четвърто, необходима е определена степен на абстракция, т.е известно отделяне на същественото от несъщественото, откъсване от емпириката и конкретиката.
  По този начин е възможно чрез симетрия, аналогия, хомология, хомоморфизъм и т.н. да се хвърлят мостове към други области на познанието и да се ползват редица полезни и креативни идеи от тях.
  
  Пояснение:
  Хомология – сходство на органи, които имат общ строеж, развиват се от сходни зародиши, но могат да изпълняват различни функции [2].
  Хомоморфизъм – съответствие по форма или външна прилика, но не по типа на структурата (строежа) и по произход [3].
  
  Нека изтъкнем отново – първата група от четири парадигмални, аксиоматични понятия:
  ‣ Система
  ‣ Процес
  ‣ Логика
  ‣ Абстракция
  са фундаментът на всяка съвременна наука (и на Науката за сигурността, в частност).
  
  В Етюд 9 бе подробно анализирано първото от тези четири парадигмални, аксиоматични понятия:
  ‣ Система
  
  В този Етюд ще се спрем на другите три парадигмални, аксиоматични понятия от тази група:
  ‣ Процес
  ‣ Логика
  ‣ Абстракция
  
  ПРОЦЕС КАТО ПАРАДИГМАЛНО, АКСИОМАТИЧНО ПОНЯТИЕ
  
  Процесът теоретично може да се разглежда като безкрайно и непрекъснато множество от последователно сменящи се състояния (или съвкупности от състояния, т.е. подпроцеси, или етапи на развитие). В първо приближение това множество може да се представи (и да се замени за целите на анализа) с дискретен, т.е. краен (ограничен), набор конкретни състояния. Например нормалните общества преминават от едно устойчиво състояние към друго устойчиво състояние и се създава впечатление, че са в непрекъснат процес на стабилност и сигурност. Всички останали общества постоянно преминават от едно кризисно състояние към друго кризисно състояние, затова създават впечатление, че са в непрекъснат процес на нестабилност и несигурност.
  
  Често се говори за краен брой параметри: критерии (5 критерия за успешна интеграция), нива (5 нива на сигурността – вж. Етюд 1), видове (4 вида сигурност – вж. Етюд 2), типове (3 типа интереси и 3 типа възможни решения в конфликта) и т.н.
  
  Пояснение:
  5 критерия за успешна интеграция на държавата към Система за колективна сигурност [4]:
  • Критерий 1: Повече сигурност;
  • Критерий 2: Повече демокрация;
  • Критерий 3: Повече жизнен стандарт;
  • Критерий 4: Запазване на правото на глас по жизненоважни проблеми за държавата;
  • Критерий 5: Съхраняване на националната идентичност.
  
  3 типа интереси в конфликта [5, 6]:
  • непресичащи се интереси;
  • съвпадащи интереси;
  • взаимноизключващи се интереси.
  
  3 типа възможни решения в конфликта [7]:
  • симетрично;
  • асиметрично;
  • принципно ново.
  
  Естествено, подобен ограничен брой параметри не позволява възможно най-пълното и изчерпателно описание на изучавания обект или процес. Но тук опираме до един, може да се каже, ключов за човечеството, епистемологичен проблем – този за принципната познаваемост на света. Цяла плеяда велики мислители и учени като френския философ, математик и физик Рене Декарт (1596 – 1650), английския физик, математик, астроном и философ Исак Нютон (1643 – 1727), германския философ, математик и дипломат Готфрид Лайбниц (1646 – 1716) дават отговора: „Да, нашият свят е познаваем!".
  
  Пояснение:
  Епистемология – обща теория на познанието, която определя основите, критериите на валидност на научното познание по отношение както на точните науки (математика и логика), така и на природните и експерименталните науки (физика, химия, биология, психология и т.н.). Тя е неразделна част от философията на науката, възникнала в началото на ХХ век в резултат на математическата и физическата революции.
  
  В немалка степен това, че нашият свят е принципно познаваем, се дължи на факта, че той е устроен така, че всеки един негов обект или процес може да бъде приемливо точно описан с краен и при това ограничен брой параметри. Ако само за миг допуснем, че бе в сила обратното – за описанието на даден обект или процес да са необходими даже не безкраен, а огромен брой параметри, то тогава дори при съвременните компютри неговата познаваемост би била невъзможна. Да си представим, че за да стигне един космически кораб до Луната трябваше да се реши система от 1 милион уравнения с 1 милион неизвестни! В такъв случай никога не бихме стигнали до Луната!
  Основната дилема пред нас е, до колко параметъра да ограничим описанието на съответния обект или процес. Ако използваме по-голям брой параметри, ще получим, съответно, по-голяма точност, но ще загубим време и възможност за ефективно осмисляне на обекта или управляване на процеса. Ако използваме по-малък брой параметри ще загубим точност, но ще получим възможност за по-ефективно осмисляне на обекта или управляване на процеса.
  Важното в общия случай е, че при всеки обект или процес в даден момент можем да се ограничим с броя на описващите параметри, защото добавянето на нови параметри (нива, видове, критерии, типове) или не добавя ново значително знание за този обект или процес, или допълнителните усилия не оправдават преразхода на време или ресурси.
  За определянето на нужния брой параметри може да се използва например принципа на пестеливостта, известен като „Бръснач на Окам“. Този принцип е наречен на името на английския философ схоластик и францискански монах от ХІV век Уилям от Окам (около 1288 – 1347). Принципът на пестеливостта гласи: „Не умножавай същностите повече от необходимото“ (Pluralitas non est ponenda sine necessitate), т.е. за да е добра една теория, трябва от нея да се премахнат ненужните детайли. А казано другояче: „Способността да се обясни много с малко, е само един от критериите, по които съдим за адекватността на теориите“ [8].
  Приложими са също така аналогии с вече споменатите (и далеч по-абстрактни) моделни задачи от Теорията на игрите (вж. Етюд 18), когато много често дадената задача може да се реши с намиране на maximin или minimax, т.е. на максималното от минималните количества параметри или на минималното от максималните такива количества.
  
  Мисленето за обекта или явлението като процес също е присъщо на хората, макар и може би в по-малка степен от системното мислене. Разбира се, отново това е възможно, само ако се замислим, т.е. ако приложим известни интелектуални усилия. Защото е естествено да се предположи, че хората съзнават, че всяко явление има своето развитие в миналото, настоящето и бъдещето, а това е предпоставка за процесно мислене. Въпреки това ние много често се оказваме затворени в настоящето, в конкретната ситуация, не си даваме труда да анализираме досегашното развитие на нещата, нито си даваме сметка за тяхното по-нататъшно развитие. Живеем в едно постоянно и безкрайно настояще – неспособни да се освободим от онова, което британският математик и философ Алфред Уайтхед (1861 – 1947) нарича предразсъдък на „моментното състояние“ [9] и забравяйки, че, настоящето е мимолетност с продължителност на миг, на едно трепване на Времето с клепач, че то е – както казва Готфрид Лайбниц – „заредено с минало и бременно с бъдеще“ [10]. Проникнати и изтъкани от наивност, ние си въобразяваме, че всичко започва от нас и свършва с нас.
  
  За Западната култура (за Западния свят, за Запада, т.е. за САЩ и Западна Европа, за „евроатлантическата общност“), т.е. и за нас, мисленето на явленията като Процес се удава много по-лесно и това е свързано с някои разсъждения за дълбоките идентичностни и културни корени на тази култура [11].
  
  За човешката цивилизация традиционно се смята, че като организирани общности с елементи на протодържавност на кланова, племенна или друга колективна солидарност, далеч надхвърлящи първосигналното сплотяващо сцепление на стадото, тя се е зародила, от една страна, по течението на р. Нил в Древен Египет, или в Едноречието; от друга страна – в пространството между река Тигър и река Ефрат (в „земята между двете реки”, т.е. Месопотамия), или в Двуречието.
  
  Пояснение:
  Разбира се, че ние по принцип можем да говорим не само за това, но и за поне още две Двуречия – също така и за „индийското“ (между Инд и Ганг), и за „китайското“ (между Хуанхъ и Яндзъ) Двуречия...
  
  Тези две територии – на Едноречието и Двуречието; тези две огнища на съвременната цивилизация са споделяли не само много общи като драматичност и последователност процеси, но и твърде различни съдби, повлияни от различния нрав на техните реки – майките на живота, връзките с вечността.
  Животът и Времето в Едноречието са текли от Миналото към Бъдещето, както самата Голяма река тече от Високите планини (Горен Нил) до равнинната Делта (Долен Нил). Нил е символизирал Стрелата на Времето – еднопосочна и неумолима, непреодолима и пронизваща духа и тялото. Всичко е преходно. Единственото, което е вечно, е Реката, а тя е другото име на Времето.
  Логично е да се предположи, че от Египет, от Едноречието тръгва схващането за Времето като ЕДНОПОСОЧНА СТРЕЛА, като протяжност, преминаваща от Миналото през Настоящето към Бъдещето, които са ясно отделими едно от друго и едно след друго следват своя ход в строго определен ред, съгласно който Миналото поглъща Настоящето, но не преди то да бъде преживяно и да се е превърнало в Минало, а Настоящето поглъща Бъдещето, но не преди то да е достигнато и вече да се е превърнало в Настояще. Така само в тази една-единствена посока тече това уникално, всепоглъщащо, навяващо горчива тъга със своята непредотвратимост, триединно цяло Минало – Настояще – Бъдеще. И това триединно цяло е Времето, което толкова много прилича на змия, пълзяща напред и само напред.
  
  А в Месопотамия, в Двуречието нещата са били коренно различни. Там реките Тигър и Ефрат са във вечна разпра помежду си; те не зачитат човека, той за тях е само някакво несъществено неизвестно в голямото уравнение на Природата. Тези две реки са непредвидими и несигурни, като че безразлични към съдбините на народите помежду тях. Те могат да придойдат по всяко време и да залеят посевите, тогава, когато най-малко ги очакват [12]. Ако Нил носи в себе си посоката, перспективата и движението, а животът върви напред заедно с него, то в тясното пространство между Тигър и Ефрат се завихрят сякаш само стремглави пустинни ветрове, преминаващи в пясъчни бури; човекът е прашинка от пясъка на времето, той няма пространство, в което да се устреми напред, а е обречен да се върти в кръг и да се повтаря, непрекъснато да се повтаря и самоповтаря, както се повтаря животът.
  В Двуречието едни племена са покорявали благодатната Равнина между Тигър и Ефрат, като при това покоряване са я разрушавали, разоравали и разорявали, после отново са я облагородявали и възраждали за нов живот, прокарвали са напоителни канали, създавали са същински рай на Земята. И точно когато е трябвало да избършат морните чела и да се радват на плодовете на своя труд, от Планините към Равнината стремително се спускали други племена, които са разрушавали, разоравали и разорявали създаденото от тях и са ги покорявали, за да започнат всичко отначало, докато и те превърнат благодатната Равнина между Двете Реки в рай на Земята и ги сполети същата участ, защото от Планините стремително са се спускали следващите племена.
  Ако страничен Наблюдател се взира отдалеч към Двуречието, то той няма да различава детайлите и да се пита кои племена са връхлетели и кои племена са имали печална участ от това, а ще вижда само един и същ кръговрат – картина, повтаряща се по един и същ начин постоянно, магически, неотменимо, вечно. За този Наблюдател, естествено, неумолимо Времето ще тече в Кръг – циклично и повторяемо. И той ще си каже: Няма за къде да бързаш, та ти си само част от някакъв, неизвестен никому от простосмъртните дълбок и неразбираем замисъл. В Двуречието индивидът е обречен да осъзнае, че той „няма значение по-голямо от това на отронен лист“ и фокусът безвъзвратно е изместен от него към „вековечната група“ [13].
  Следователно, логично е да се предположи, че от Месопотамия тръгва схващането за Времето като ЗАТВОРЕН В СЕБЕ СИ КРЪГ, като една повторяема в главното и същественото цикличност, в която Миналото, Настоящето и Бъдещето са условни понятия, определими и измерими от гледна точка на конкретния днешен момент, но всъщност неотличими, редуващи се части от едно цяло. И това цяло е Времето, което толкова много прилича на змия, захапала опашката си.
  
  Веднага ще подчертаем, че всъщност човечеството, нашето човечество, дали като резултат от собственото си развитие (както учи традиционната наука), или като завещание от предходната, „атлантическата” (от Атлантида) цивилизация, загинала в резултат на световния катаклизъм „Всемирен Потоп“, е било просветлявано, било е учено, насочвано, предразполагано и възпитавано да възприема Времето като РАЗГРЪЩАЩА СЕ СПИРАЛА, с две съставляващи – Стрелата и Кръгът, които си взаимодействат и противодействат постепенно, така че да има и развитие и повторяемост; и насоченост, и цикличност.
  
  Пояснение:
  Атлантида – легендарен остров, архипелаг или дори континент, намирал се според преданието най-вероятно в Атлантическия океан и потънал за един ден в резултат на земетресение и наводнение заедно със своите жители атлантите. Първи разказва тази легенда великият древногръцки философ Платон (427 – 347) в своите диалози „Тимей“ и „Критий“.
  
  При определени обстоятелства, обаче, или под системно въздействие на политическата, религиозната, икономическата, географската и други среди, е започнало разпадането на тази уникална, синергетична връзка, символизираща Времето – връзката между Стрелата и Кръга, между развитието и повторяемостта; между насочеността и цикличността. Така в Египет връх взема Стрелата, а в Месопотамия – Кръгът. И Западната цивилизация, чиито корени са в Египет, започва преимуществено да гледа на Времето като на Стрела, като на еднопосочен процес. А Източната цивилизация, чиито корени са в Месопотамия, започва да гледа на Времето преди всичко като на Кръг, като на цикличен процес.
  Схващането за Времето е едно от най-съществените различия между Западната и Източната цивилизации. Времето винаги е сред най-сложните, обвити понякога с мистика философски категории, криещо загадки, останали трудно разрешими загадки за човечеството. Гениалният философ и богослов Свети Аврелий Августин (Августин Блажени, 354 – 430) пише: „Тогава как¬во е времето? Ако никой не ме пита, зная; ако ли искам да го обясня на някой питащ, не зная“ [14].
  
  И така, за Западната култура, чиито корени са в Едноречието, Времето е СТРЕЛА – от Миналото, през Настоящето към Бъдещето. Ето защо тя е толкова динамична, прагматична и енергична. Западната култура е ИНДИВИДУАЛИСТИЧНА КУЛТУРА.
  Западният, Индивидуалистичният човек знае, че е само Тук и само Сега – кратък отрязък от Пътя, малък отрязък от Пространството, мимолетен отрязък от Времето. Времето тече като Стрела, чийто край сочи към Миналото, а чийто връх сочи към Бъдещето.
  Животът на Западния човек е само миг от полета на тази Стрела. Миг, който е единственият негов шанс, като втори няма да има, изпусне ли го той – и край.
  Западният, Индивидуалистичният човек е в постоянен стрес от това. Поради тази причина той е безумно чувствителен към своето здраве и ужасно се бои от Смъртта. Той мрази Смъртта, защото тя може да му отнеме едничкия шанс да се реализира, да постигне нещо в живота, да остави диря след себе си.
  Западният, Индивидуалистичният човек много повече предпочита да има, отколкото да бъде, защото това, което притежава, е знак и доказателство, че го е имало и него, че е постигнал нещо, а „стремежът за придобиване на богатство, слава и власт се е превърнал в смисъл на живота“ [15].
  На Запад Човекът е мярата за всички неща. Тук в една река не можеш да влезеш два пъти Защото втория път тя вече, заедно с всичко останало, ще бъде друга.
  
  Пояснение:
  Древногръцкият философ Протагор (около 490 г. пр.Хр. – около 420 г. пр.Хр.): „Човекът е мярка за всички неща – за съществуващите, че съществуват, а за несъществуващите, че не съществуват“.
  Древногръцкият философ Хераклит (около 544 г. пр.Хр. – около 483 г. пр.Хр.): „Не можеш да влезеш два пъти в една и съща река“.
  
  За Източната култура, чиито корени са в Двуречието, Времето е КРЪГ – по него Природата и хората се въртят повторяемо, циклично, вечно. Ето защо тя е толкова пасивна и съзерцаваща, ирационална и медитираща. Източната култура е КОЛЕКТИВИСТИЧНА КУЛТУРА.
  
  Пояснение:
  Медитация – практика, в която дадено лице се стреми да постигне физическо, емоционално, умствено и духовно развитие; съществен компонент на източните религии, философии и духовни учения
  
  Източният, Колективистичният човек е спокоен, мислещ, нирванен. Той знае, че ако в този живот шансът не е с него и на негова страна, то при следващото завъртане по Кръга на Времето би могло да му се падне и по-добър жребий. Затова на нещата може да се гледа по-философски, няма за къде, за кога и за какво да се бърза, нужно е търпение. Ако приседнеш до брега на една река и умееш да чакаш достатъчно дълго, хладнокръвно и търпеливо, ще доживееш край теб по реката да мине трупът на твоя враг.
  Източният, Колективистичният човек е приел този бавен, сангвиничен възглед за нещата от живота. Той не бърза, а размишлява, търси смисъла. За него много по-важно от намирането на смисъла (ако това е възможно!) е самото му търсене.
  Източният, Колективистичният човек предпочита преди всичко да бъде, отколкото да има, защото това, че е бил, че е устремен към духовното е знак и доказателство, че е изпълнил своя малък дълг в осъществяването на дълбокия и неразбираем за самия него висш замисъл. Затова германският философ и социален психолог Ерих Фром (1900 – 1980) пише: „Модерният човек не може да разбере духа на общество, което не се гради около собствеността и алчността“ [16].
  
  От казаното дотук става ясно, че в нашия свят има глобално разделение на:
  ‣ култури с висока степен на индивидуализъм (т.е. индивидуалистични култури) – това са Западните общества; и
  ‣ култури с висока степен на колективизъм (т.е. колективистични култури) – това са Източните общества.
  Западът, със своето възприемане на Времето като за Стрела, като за процес, започнал в Миналото, протичащ в Настоящето и продължаващ в Бъдещето, много по-лесно развива и прилага процесното мислене. Проблемът обаче е, че доста често напоследък, уви, това се прави формално, повърхностно, на едно доста по-елементарно, първосигнално, без да се влагат душа и отговорност, без да се дешифрира смисълът на този процес.
  И без да се осмисля неговата логика.
  
  ЛОГИКА КАТО ПАРАДИГМАЛНО, АКСИОМАТИЧНО ПОНЯТИЕ
  
  Когато се говори за търсенето на логика при изучаването на даден обект, се има предвид съществуването на определени закономерности, принципи на изграждане и развитие на този обект, някакъв смисъл и предназначение, които определят неговото съществуване. Важното е да се разбира, че отделните подсистеми и елементи на системата не се самоорганизират стихийно, просто така, както се получи, а това става по силата на присъщи на тази система закономерности и приоритети.
  Логиката присъства във всяка система, във всеки процес, във всичко живо и жизнено, което ни обгражда и заобикаля. Още древните стоици са знаели, че нашият свят носи в себе си и се подчинява на един рационален ред, организиран от и обясним чрез „проникващия във всичко оформящ разум (Логос), един вид природен закон, всеобща причина и вътрешна необходимост-предопределеност, която свързва нещата във вселената и поражда състоянието на всеобща проницаемост и хармония“ [17] и че „нашата сила да разсъждаваме ... е „искра“ или къс от божествения Логос, който изпълва Вселената и властва над нея“ [18]. А римският император и философ Марк Аврелий (121 – 180) казва: „Всички неща са вплетени помежду си, връзката им е свещена и помежду им никое не е чуждо на друго, защото са подчинение и същевременно съграждащи реда на един и същи свят“ [19].
  
  Пояснение:
  Стоицизъм – философско течение, възникнало в края на ІV век пр.Хр., според което философията е средство за добиване на мъдрост, на умение да се живее, като щастието е в съобразения с природата живот, в свободата от страстите, в спокойствието на духа, в лишеното от емоции следване на свободата.
  Логос – в древногръцката философия обозначава всеобщата закономерност в света.
  
  Единствено осмислянето и възприемането на присъщия на системата процес и изучаването и разгадаването на вградената в системата логика дават възможност да се анализира и разбере начинът по който системата функционира, както и да се извърши идентифициране на пътищата, по които тази система може да поеме, включително и да се направи максимално възможното тя да поеме по траектория, която в голяма степен отговаря на интересите на системата и, естествено, на нейните ресурси.
  Прогнозирането на бъдещето, а при адекватно прогнозиране дори и предвиждане на бъдещето е възможно по принцип, защото една немалка част от семената на това, което ще се случи в бъдещето са посети в миналото и настоящето, ето защо немалко от корените на бъдещите събития са именно в миналото и настоящето (позитивната роля на Процеса!).
  Смислено конструираната и ефективно управлявана система е в състояние да „загаси“ вътрешните противоречия и външните влияния, които биха могли да я тласнат към анархия, както и да „потуши“ вътрешните напрежения и външните въздействия, стремящи се да я тласнат в хаос и това (пред)определя в една или друга степен потенциални алтернативи за оптимално развития на системата, които като цяло не са произволни, а отразяват присъщите на тази система характеристики и закономерности (позитивната роля на Логиката!)
  Поведението на индивидите и общностите от индивиди в настоящето подсъзнателно, несъзнателно или съзнателно „калкулира“ бъдещето, т.е. ние живеем днес и с мисълта за утре, държим се така, постъпваме така, вземаме решение така, че да постигнем по възможност по-добро или по-различно бъдеще от онова, което би се случило, ако не направим нещо и се оставим събитията да ни носят като бурен поток със сляпата си сила.
  Сред методите на стратегическо прогнозиране и сценарийно планиране са тези на алтернативните сценарии и на алтернативните бъдещи състояния. И двата способа са базирани именно на изучаването на процеса, присъщ на системата и на осмислянето на логиката, вградена в системата – те заедно и поотделно определят нейното функциониране.
  
  ▪ При Метода на алтернативните сценарии (опиране на настоящето – откъде тръгваме и по кой път да тръгнем) на базата на развитието на системата в миналото и настоящето, на отчитането на ресурсите, структурата и целите на системата и на изучаването на външната и вътрешна среда, се очертават възможните алтернативни сценарии (траектории) за развитие на тази система в бъдеще, тръгвайки от дадено начално състояние в избран начален момент от време.
  Паралелно с това се определя набор от критерии, по който да се оценят тези алтернативни сценарии (пътища) и да се избере оптималният от тях, т.е. най-добрият възможен сценарий (траектория, път). Ако наборът от критерии е подбран рационално (а това е част от висшия пилотаж при прогнозирането!), то оцененият чрез него като най-добър сценарий ще отведе системата в един краен момент от време (напр. след 10 или 20 години) в най-доброто възможно за нея крайно състояние. Така от гледна точка на началното състояние на системата се прави прогноза за нейното крайно състояние в определен момент от бъдещето, до което тя ще достигне по оптимално възможния сценарий. И ако системата наистина се окаже в това крайно състояние в крайния момент от време (след 10 или 20 години), то е направена една много достоверна прогноза, при това с намиране на най-добрия сценарий за развитие на системата! Така ефективното прогнозиране води до оптимално предвиждане.
  С други думи, входните величини тук са началното състояние, началният и крайният момент от време, ресурсите, структурата и целите на системата.. Траекторията, която се определя чрез оптимизиране на базата на набор от критерии, е най-добрият сценарий. Изходната (неизвестната) величина, която се получава, е крайното състояние.
  
  ▪ При Метода на алтернативните бъдещи състояния (опиране на бъдещето – къде искаме да отидем и по кой път да стигнем до него) на базата на развитието на системата в миналото и настоящето, на отчитането на ресурсите, структурата и целите на системата и на изучаването на външната и вътрешна среда, се очертават алтернативни крайни (целеви) състояния, в които системата, тръгвайки от дадено начално състояние в начален момент от време, може да се окаже в един бъдещ краен момент от време (напр. след 10 или 20 години). Отново паралелно с това се определя набор от критерии, по които да се оценят тези възможни крайни (целеви) състояния и да се избере оптималното от тях. Ако наборът от критерии е подбран рационално (а това, както се каза, е част от висшия пилотаж при прогнозирането!), то чрез него ще бъде оценено най-доброто крайно (целево) състояние в крайният момент от време. От възможните сценарии, които отвеждат системата в най-доброто крайно състояние в крайния момент от време, се избира най-добрият сценарий. Така от гледна точка на началното състояние на системата се прави прогноза за оптималното нейно крайно (целево) състояние в определен момент от бъдещето и за сценария, по който тя ще достигне до него. И ако системата наистина се окаже в това крайно състояние в крайния момент от време (след 10 или 20 години), то ние сме направили една много достоверна прогноза, при това с намиране на възможно най-доброто крайно състояние на системата! Така ефективното прогнозиране води до оптимално предвиждане.
  С други думи, входните величини тук са началното състояние, началният и крайният момент от време, ресурсите, структурата и целите на системата. Величината, която се определя чрез оптимизиране на базата на набор от критерии, е най-доброто крайно (целево) състояние. Изходната (неизвестната) траектория, която се получава, е сценарият, довеждащ системата в крайното състояние.
  
  Като по-висша фаза на системното и процесното мислене, логическото мислене, търсенето на логиката, на която е подчинено функционирането на системите, често е „забравяно”, недооценявано, пренебрегвано и дори отхвърляно. У всеки от нас има най-малкото зрънца, количествени, ако не качествени способности за логическо мислене, но тяхното развитие е свързано със сериозни интелектуални усилия, с обучение, с образоване. Ненапразно Логика е една от най-сериозните научни области – както в естествените, така и в обществените науки. Логиката е мултидисциплинарна и изисква постоянно разширяване на общата култура. Човекът се отличава от другите живи същества по това, че логическото мислене при него не е само „мислене“ в кавички (инстинктивно), но е и мислене без кавички (сложен процес на анализ на възможните алтернативи и вземане на решение за оптималната от тях).
  Логиката еволюира под въздействието на промените в системата и флуктуациите в процеса – това е неизбежно, то е „логично“. Сами по себе си усилията да се промени логиката се отплащат (ако не са в грешна посока и с погрешни приоритети), защото имат значим ефект върху Системата. Логиката е най-тясно свързана с изграждането на култура за управление на рисковете и сигурността. Може убедено да се каже, че тази култура трябва да се вгради преди всичко в логиката, по която функционира живият и жизнен организъм „Система“.
  
  Да вземем нормалното функциониране на демократичните процеси. Удивително е как някои неразумни общества през определени периоди повтарят едни и същи грешки, заблуди, илюзии. Това е така, защото индикация за липсата на логическо мислене у неразумните общества е непрекъснатото задаване на въпроса: КАКВО се случва?, докато разумните общества задават характерния за логическото мислене въпрос: ЗАЩО се случва?
  
  По-горе разгледахме някои различия между Запада и Изтока по отношение на схващането за Времето (т.е. в процесното мислене). Но между Запада и Изтока има значителни отлики и по отношение на водещи идентичностни специфики (т.е. в логическата конструкция) – памет, традиции, установки, комплекси, култура, религия и др. За да разкрие тези различия, Ерих Фром тръгва от логическите конструкции на гениалния древногръцки философ Аристотел (около 384 г. пр.Хр. – 322 г. пр.Хр.), в основата на които са трите закона:
  ♦ Закон за тъждеството – „А е А“.
  ♦ Закон за противоречието – „А не е не-А“.
  ♦ Закон за изключеното трето – „А не може едновременно да бъде А и не-А, не може едновременно да бъде нито А, нито не-А“ [20].
  
  Западният начин на мислене е проникнат от Аристотеловата логика, която, както се вижда, отхвърля като безсмислено самото твърдение, че Х може бъде едновременно и А, и не-А.
  На Изток обаче е приета друг тип логика – Парадоксалната, при която Х може да бъде едновременно и А, и не-А (позитивно твърдение, срещащо се във философията на даоизма) или Х не може да бъде нито А, нито не-А (негативно твърдение, срещащо се в индийската философия) [21].
  
  Например на Изток (в браманизма, будизма, даоизма) „крайната цел на религията е не праведната вяра, а праведното действие“, т.е. „религиозният дълг на човека е не да мисли праведно, а да действа праведно“, от което следва, че всеки може да търси пътя към Бога, главното е да се слее с него в процеса на медитация [22].
  По-горе споменахмe, че човекът на Изток е само частица от неизвестен нему замисъл. А когато не разбираш дълбокия смисъл, ти нямаш друга цел, не ти остава нищо друго, освен чрез медитация да се отдадеш „на едно по-висше личностно осъществяване, себеразвитие ли осъзнатост, постигани чрез подчинението на собствения живот на контакта с по-висша сила“ [23], както и да подириш сливане с този, който е предопределил този смисъл. Та сливайки се с него, да се прелее в теб част поне от неговата идея за света. Само това ти остава, след като: „Няма нищо, което би могло да бъде спечелено нито за вселената, нито за човека чрез индивидуална изява и усилия... Следователно първото задължение на индивида е просто да играе ролята, която му е отредена ... без съпротива, без грешка; и после, ако е възможно, да подреди така ума си, че да отъждестви собственото си съзнание с вътрешния принцип на цялото“ [24].
  
  Постигането на Нирвана е единствената възможност пред човека „да излезе от времето си, да разкъса железния обръч на съществуванията си ... да сложи край на състоянието, в което се намира“ – нещо, което той се стреми да направи, за да намери изход от това „космическо колело“, да избяга от действителността, да превъзмогне състоянието си на „съществуващ“ и да се спаси от ужаса, „че милиарди пъти трябва да подхваща все същото, постепенно стопяващо се съществуване и да изтърпява все същите безкрайни мъки“. За човека „избавлението от земния свят и постигането на Спасението са равни на освобожда¬ване от космическото Време“ [25]. Както казва будисткия монах и писател Матийо Рикар (1946): „Нирвана е всъщност нещо дори противоположно на безразличието към света, тя е безкрайно състрадание и любов към всички същества като цяло ... Единственото нещо, с което скъсваме, е всъщност детинската и егоцентрична привързаност към безкрайното заслепление от стремежа към удоволствия¬та, от притежаването, от славата и т. н.“ [26] .
  
  Пояснение:
  Браманизъм (брахманизъм) – древен индуизъм; исторически предшественик на модерния индуизъм.
  
  Будизъм (Учение на Пробудения) – религиозно-философска система за духовното пробуждане, обхващаща разнообразни традиции, вярвания и практики, основани на учението, приписвано на Сидхарта Гаутама, често наричан Буда. Гаутама живее и проповядва в между VI и IV век пр.н.е. Той е приеман от будистите за пробуден или просветлен учител, който е споделил своите прозрения, за да помогне на съзнателните същества да се освободят от страданието, причина за което е невежеството.
  
  Даоизъм – китайско традиционно учение с елементи на религия и философия, което проповядва хармония във всичко, представена от съюза между безпорядъка и законността, отрицателното и положителното, земята и небето чрез символите Ин и Ян; предполага се, че негов основоположник е китайският философ Лао Дзъ (живял през VІ век пр.Хр.).
  Нирвана – възприятие за света, достъпно на постигналата просветление личност и характеризиращо се с необвързаност, търпимост и покой [27].
  
  На Запад, обаче, колкото и да е съществено праведното действие, по-важното е да се мисли праведно. Това води до създаване на догми, предопределящи кое е праведното мислене и всеки, който се отклонява от това мислене, е неверник или еретик и към него се проявява максимална нетърпимост. Най-важна в религията става „вярата в Бог“. Това не изключва необходимостта човекът да живее праведно, но неизбежно се стига до ситуацията, при която „човекът, който вярва в Бога, дори да не прилага в живота си Божието учение, се чувства по-издигнат от онези, които живеят по провъзгласените от Бога принципи, без да „вярват“ в него“ [28].
  
  За разлика от Изтока, където „идеалът е потискането, а не развиването на егото“, на Запад с доктрината за свободата на волята, индивидите са разделени както един от друг, така и от волята в природата и от волята на Бога. Затова върху всеки отделен човек пада отговорността „да влезе в някакъв вид взаимоотношение (не отъждествяване или претопяване) с цялото, пустотата, абсолюта, състоянието на нещата така, както са се стекли“, да чувства и да носи лична отговорност за решенията си, да води „живот не на добър войник, а на развит, уникален индивид“ [29].
  На Изток стремежът на обезличностения индивид е да се слее с Бога и затова отношенията му с него, с Бога се интерпретират по-скоро като „алтернативни терапии“, отколкото като „авторитарни директиви на свръхестествен баща“. На Запад обаче индивидът изживява агонията на своето разединение с Бога, интерпретирана като „скъсване с Бога, предим¬но като чувство за вина, наказание и изкупление“ [30].
  С други думи, на Запад личностната ори¬ентация е отразена в идеята и познанието за Бог като личност и съответно западният герой е трагична личност, „обречена да бъде сериозно въвлечена в страданието и загадката на преходността“. Докато на Изток индивидуалният живот е сведен до проста грешка, поради „надделяващото усещане за абсолютно безличностен закон, който обема и хармонизира всички неща“, така че източният герой е „в същността си без характер; а образ на вечността, недокоснат от измамните обвързаности на смъртната сфера или успешно отхвърлящ тези обвързаности“ [31]. Ето защо е прав американският историк Х. Байрън Еърхарт (1935) когато твърди, че: „В смъртта, както и в живота религиозното съвършенство се постига по-скоро чрез групата, отколкото чрез индивидуалното съществуване. Акцентирането върху груповото участие в религията не означава липсата на индивидуално религиозно изживяване, а по-скоро означава, че религията се организира и преживява в контекста на групите“ [32]. Или както пише френският икономист и писател Жак Атали (1943): „Азия се стреми да освободи човека от желанията му, а Западният свят иска да му даде свободата да ги осъществява. Азия възприема света като илюзия, а Западът вижда в него единственото място на въз¬можно действие и щастие. Азия говори за прераждане на душите, а Западът — за тяхното спасение“ [33].
  Така следването на парадоксалната философия на Изток води „до търпи-мост и до стремеж към самопреобразяване“, а „обичта към Бога е изживяване на интензивно чувство на единение, неделимо обвързано с изява на тази обич във всяка форма на житейско поведение“. Докато Аристотеловата философия води „до догмата и до науката, до католическата църква“, а „обичта към Бога е предимно проява на мисълта“ и по принцип „не се различава от вярата в Бога, в съществуването на Бога, в Божията правда, в Божията обич“ [34]. Логично по-късно, когато Християнството става господстваща религия на големи пространства от Запада, то се отказва от цикличното време и се налага необратимото Време [35].
  На Изток „господства идеята, че в последна сметка върховното основание за съществуването е недостъп¬но за мисълта и въображението. То не се поддава на дефиниране, не може да се окачестви” [36]. Там човекът не може да бъде автономен, да се стреми към самоизява, която надхвърля отредената му жизнена роля. Както пише американският професор по сравнителна митология Джоузеф Камбъл (1904 – 1987), „върховната задача на източния мит не е да ус¬танови някое от тези божества или свързаните с него обреди като реално съществуващи, а да предаде посредством тях из-живяване, което отива отвъд тях – тъждественост със Съществото на съществата, а то е едновременно иманентно и трансцедентно, и при все това нито е, нито не е“ [37]. Задачата и правото на човека е да стане частица от Многообразието на Природата, без да нарушава тъждествеността със Съществото на съществата. „Също като диамант, който обръща фасетките си към светлината и привидно се мени, но всъщност не се променя, тази представа за Космоса от Бронзовата епоха, която все още господства на Изток, представя неизменен свят с неизменни задължения, роли и възможнос¬ти, не представя процес, а състояние; докато индивидът, бил той човек или божество, е всъщност само проблясване сред фасетките” [38].
  На Запад човекът се стреми да освободи човека в себе си, да изпълни своя живот в максимална степен – с емоции, с удоволствия, със самоудовлетворение, с притежание и с индивидуална воля да прави това, което личният негов морал му диктува. На Изток обаче човекът подтиска човека в себе си, гаси емоциите, изсушава свободната си воля, води „скромен начин на живот, който отхвърля привързаността към земните богатства и е отдаден на морала и самопознанието чрез дисциплина... Целта на самодисциплината е умиротворението на ума и тялото посредством угасяване на желанието“ [39].
  Западът поощрява засилването на индивидуалността, Изтокът смята, че хората са играчка в ръцете на привързаността към Аз-а и затова непрекъснато се стреми „да разпръсне илюзията за Аз-а“, да разобличи „самозванството на егото“ – това „его“, което изглежда толкова всемогъщо и ни причинява толкова тревоги, без да има никакво съществуване само за себе си... Става дума за освобождаване от ограниченията, наложени от привързаността към Аз-а, а не за някакво упояване на човешката воля“; „признаването на несъществуването на Аз-а изобщо не се противопоставя на решимостта, на душевната сила и на действието, а напротив, отваря очите ни за причините за щастието и страданието“. За разлика от Запада, който е цивилизация на действието – „действие върху човешката история чрез прилагането на политическото изкуство, на действие върху света чрез прила¬гането на знанието за законите на природата, с убеждението, че по този начин светът може да бъде трансформиран, пригоден към нуждите на човека“, Изтокът „никога не е целял да трансформира външния свят посредством физическо действие, а да го трансформира по пътя на създаването на по-съвършени човешки същества, давайки възможност на човешкото същество да развива духовно познание“ [40].
  На Запад човекът не е частица от Съществото на съществата, той е творение на Създателя, отделило се и различно от него, а поради това тъждествеността не е възможна – „човекът сам, обърнат навътре към себе си, е в състояние да изживее единствено собствената си душа на създание, която може да е или да не е подобаващо свързана със Създателя си“. Така „върховната функция на западния мит и обред е да установи канали на взаимоотношения – на Бога с човека и на човека с Бога“ [41]. И човекът съхранява не само автономност, но и отговорност за своите постъпки, които минават чрез неговите индивидуални решения, които после подлежат на преценката на Създателя.
  Сред причините за това разделение и различие между Запада и Изтока Джоузеф Камбъл вижда формирането на европейския дух на базата на палеолитните ловни дейности, при които решаваща е била индивидуалната преценка. Това означава, че светът не е възприеман като веднъж завинаги подреден съгласно божествени закони, а като свят, в който човекът е имал свобода и право на рационално поведение. Личността е трупала авторитет и признание, заедно с това и благосъстояние на база на своите самостоятелни и независими постижения [42]. А там, където главното действащо лице е бил Ловецът с неговите индивидуални ловни умения, там „и самото схващане за безсмъртие било индивидуално, а не колективно. Освен това духовно водачество упражнявали преди всичко шамани, т.е. индивиди, дарени с духовна власт по пътя на лично духовно изживяване, а не обществено издигнати жреци, станали чле¬нове на някаква организация по пътя на назначаване и помазване“ [43]. Ето защо принципът на Его-то като просветена, разумна способност за отговорна преценка („принципът на реалността“) е станал велика основа на хуманистичния индивидуализъм на Западния Човек [44].
  Докато на Изток, с настъпването на неолитната революция (земеделието и скотовъдството), индивидът се подчинявал на интересите на групата и постепенно е бил сведен до нейна съставна част. Така „в целия ход на смутната история на вза¬имодействие между двата културни свята с редуващите се от¬мествания на махалото в едната и другата посока, нерешимият конфликт между принципите на палеолитния индивид и неолитната изведена до святост група е създал и поддържа до сега състояние едновременно на творческа реципрочност и взаимно презрение“ [45]. За английския философ и писател Колин Уилсън (1931 – 2013) „груповото съзнание“ е ограничено като потенциал. То е „статично по природа“ и „не може да роди леонардовци или бетовеновци, или айнщановци“ [46].
  Хората на Запада (следвайки написаното от Джоузеф Камбъл за древните гърци) се гордеели, че могат „да живеят не като подкастрени дейци на някакъв въртящ се, вечно въртящ се кос¬мически ред, а като рационално преценяващи хора... Разкритият космически ред не се тълкувал като модел за човешки ред, а като негова рамка или ограничение. Освен това Обществото не се освещавало, за да стои над съставящите го Хора“ [47].
  През Египет, а след това, чрез допира на видни древни гръцки държавници, философи, мъдреци (законодателят Солон (ок. 634 – 559 г. пр. Хр.), математикът Питагор (около 570 – 490 г. пр. Хр.), Платон и др.) с тази древна земя и най-вече с нейните жреци, през Гърция и Рим, и нататък, чрез Християнството, Ренесанса и Модерността, се формира днешният Запад – пласт върху пласт, ценност върху ценност, мисъл върху мисъл.
  
  Пояснение:
  Ренесанс (фр. Renaissance – възраждане) – исторически период, наричан също Възраждане, на бурно културно развитие в идеите, изразните средства и като цяло в творчеството, продължил приблизително от XIV до XVII век. Възниква във Флоренция през XIV в., а през следващите столетия се разпростира и в други части на Европа. В по-общ смисъл понятието Ренесанс се използва и за историческия период, който е преход от Средновековието към Новото време.
  
  Модерност (Модерна ера) – Съвременната епоха или Съвременността; историческа категория, с която се обозначава настоящето време като историческа епоха, продължаваща три столетия.
  
  АБСТРАКЦИЯ КАТО ПАРАДИГМАЛНО, АКСИОМАТИЧНО ПОНЯТИЕ
  
  Според различни определения за „абстракция“, това е съответно:
  • извличане на базисната същност на едно понятие, отстраняване на всякаква зависимост от реални (конкретни) обекти, с които това понятие е било (или би могло да бъде) свързано, обобщаване на това понятие, така че то да може да има приложения във или да характеризира други абстрактни описания на еквивалентни явления;
  • процес или израз означаващ някакво отвлечено, ирационално понятие или фикция ... особена форма за опознаване на действителността;
  • игнориране в познавателния процес на несъществените страни, свойства и връзки на обекта, за да се отделят и анализират неговите най-съществени, закономерни признаци ..., теоретическо обобщаване, като резултат от това игнориране;
  • теоретическо обобщаване, чрез което се отразяват основните закономерности на изследвания обект или явление и се прогнозират нови, неизвестни закономерности;
  • резултат от разкриването на все по-съществени свойства на предметите и явленията чрез техните връзки и отношения;
  • създаване на обобщена представа за обекта или явлението, чрез отстраняване на частичните и странични отклонения, извличане на общите свойства на изучаваните обекти или явления;
  • трансформиране на разбирането за отделните елементи на системата или свойства на обекта в по-обща идея, която се базира на знанието за тези елементи или свойства, но се разграничава от всеки един конкретен елемент и всяко едно конкретно свойство;
  • процес, при който се създава ново (по-висше) понятие на базата на някакво множество от буквални („реални“, „конкретни“) обекти и явления, имащи определени общи свойства, при което тези общи свойства присъстват в новото понятие, но не изчерпват цялото му съдържание ..., понятие, което се явява едно ниво или една степен по-високо, т.е. обобщаващо по отношение на всички подчинени нему понятия, свързвайки ги в обща група, област или категория.
  
  Преимуществата на абстрактното мислене са в три насоки:
  • то позволява да се направят връзки и аналогии с други системи и области на анализ;
  • чрез него постигнатите резултати в една система или област могат да подскажат възможните резултати в друга система или област на анализ;
  • при него използваните подходи, методи и технологии за анализ на една система или област на анализ могат да бъдат прилагани в друга система или област на анализ.
  
  Абстрактното мислене е присъщо само на човека – само той може да се освободи от пълната зависимост, от обсебеността от сетивата си и да мисли релационно, т.е. да изолира взаимни връзки и взаимни зависимости и да ги разглежда в тяхното абстрактно отношение [48]. Другите живи организми нямат такова мислене, при тях мисленето е винаги буквално, конкретно, ситуативно. Абстрактното мислене оперира с образи, обобщения, метафори (т.е. абстракции) за разлика от конкретното мислене, което оперира с конкретни факти, обекти и явления. Главното съдържание и основният израз на абстрактното мислене са символите. Навярно именно поради това германският философ Ернст Касирер (1874 – 1945) нарича символите „абстрактни имена“ и пише, че „вместо да характеризираме човека като мислещо животно (animal rationale), ние би трябвало да го дефинираме като символно животно (animal symbolicum)“ [49].
  
  Пояснение:
  Релация – съпоставяне, установяване на отношения или зависимости между елементи, обекти, множества от елементи или обекти.
  
  Над дълбокия, свързан със самото разбиране на човешката същност и човешкия интелект, проблем за абстрактното мислене са разсъждавали едни от най-големите умове на нашия свят. Сред тях например е италианският богослов и философ Св. Тома Аквински (1225 – 1274), който се съизмерва по величие със самия Свети Аврелий Августин. Св. Тома възприема перипатетическия принцип, че „в разума няма нищо, което преди това да не е било в сетивата“, защото е очевидно, че чрез сетивата ние постигаме началното свое, непосредствено познание. Но заедно с това той приема и друг тезис на аристотеловата школа – „знание има само за общото“, защото човешкото знание не може да има за цел единствено схващането на конкретното материално съдържание на предмета, а се стреми да постигне неговата обща нематериална форма, в противен случай то така и ще си остане заключено в сферата на сетивността, без да може да излезе от границите на индивидуално съществуващото.
  
  Пояснение:
  Перипатетици – ученици и последователи на Аристотел, неговата философска школа и учението му за научно обяснение на света, чието название идва от навика на великия философ да се разхожда с учениците по време на философските си занятия.

  Тъй като, както пише българският философ и историк Цочо Бояджиев (1951), „общото не съществува в чист вид в сътворените неща ..., [а] е тяхната вътрешна форма и тази форма следва да бъде извлечена от тях, да бъде абстрахирана от индивидуалния си носител“, то е логично да се предположи, че „описанието на познавателния процес ... трябва да ни представи конкретната „механика“ на прехождането от сетивното възприятие на вeщтa към интелектуалното постигане на нейната същност“ и именно абстракцията ни предоставя механизма на това прехождане, тя е „способността на интелекта да обособява и забелязва във вещта единствено онова, което конституира нейната същност, без да обръща внимание на индивидуалните ѝ особености. В акта на абстрахирането предоставеният от сетивата на разума „сетивен вид“ се преобразува в умопостигаем, сиреч същностен и общ“ [50]. Инструментът, който ни позволява да се домогнем по този начин от отделните неща, получени чрез сетивата до общото и така да получим цялото знание за него, е нашият интелект и той постига това най-вече поради своята нематериална същност [51].
  Абстрактните понятия (за разлика от конкретните) не са привързани към определен и обвързващ контекст, затова те могат да прекрачват през границите на предметността и буквалността при осмислянето на конкретни процеси или ситуации и да намират техните общи свойства и тенденции с други процеси или ситуации. Заедно с това, обаче, тази подвижност, размитост на границите на абстрактните понятия поставя въпроса, как те да бъдат свързани с конкретните процеси и ситуации, така че да отразяват, макар и в синтезиран вид, тяхната същност, а не да „висят“ откъснати от реалността и по този начин да губят своята функционалност и приложимост. Защото, както подчертава американският социолог Джонатан Търнър (1942), „абстрактното понятие демонстрира своята полезност само тогава, когато то е приложимо към конкретния емпиричен проблем, с който са се сблъскали изследователите; в противен случай понятията си остават откъснати от процесите, за чието разбиране те са призвани да помогнат на изследователя“. Ето защо според него абстрактните понятия трябва да бъдат съпътствани от съответни формулировки, известни като операционални определения и представляващи групи от процедурни инструкции, указващи на изследователя как да анализира в реалния свят явленията, обозначавани с абстрактните понятия. Само с помощта на тези определения може да се реши проблемът за връзката на абстрактните понятия с емпиричните събития. За да може обаче чрез абстрактни понятия, да бъде обхванат колкото се може по-широк кръг от емпирични събития, трябва съответно да се разполага и с максимално подробен набор от операционални определения, всяко от които описва методи за отделяне на определената ситуация или събитие, които се съдържат в понятието. Колкото повече операционални определения се прилагат към едно или друго абстрактно понятие, толкова е по-вероятно, че това понятие ще бъде полезно на възможно най-голям брой изследователи, опитващи се да осмислят сложните механизми в света на емпирическите събития. С други думи, абстрактните понятия са строителните блокове на теорията и най-голямо значение за тази теория имат онези от тях, които не са привързани или са възможно най-слабо привързани към времевите и пространствените рамки [52].
  Както казахме по-горе, абстракцията означава да се откъснем от конкретиката и емпириката. Тя означава да не се ограничаваме само с буквалните, симулационни и имитационни подходи, с използването на щампи, с разчитането на рутината, традицията, инерцията. Това би ни позволило с помощта на различни интуитивни, експертни, математически и други методи, чрез креативно мислене и чрез симетрия и асиметрия, чрез аналогия, хомология или хомоморфизъм и т.н. да се трансферират знания, процеси, процедури, практики от други системи и организации.
  
  Когато говорим за хомология, ще дадем пример как, да речем, в живата материя може да има два органа със сходен строеж, които изпълняват различни функции, напр. опашката при кучето и опашката при маймуната.
  И ако ние мислим конкретно, а не абстрактно, то тогава можем да решим, че след като за красота, поради криво разбрана естетика, опашката на кучето се отрязва, би било добре да отрежем и опашката на маймуната. Ала за разлика от опашката на кучето, която малко или много е атавизъм, опашката на маймуната е част от нейния вестибуларен апарат. Ето защо, отрязвайки я, ние ще получим маймуна-куче, която може да подскача по земята, но не и да се катери по дърветата.
  Но ако ние разсъждаваме абстрактно, а не буквално и познаваме различните функции на органа „опашка“, тогава никога не бихме отрязали опашката на маймуната.
  
  Пояснение:
  Атавизъм – орган (свойство, признак) у човек, животно или растение, който е имал съществено значение за прародителите, но загубил това си значение за по-новите поколения в процеса на еволюция; връщане към нещо отживяло; отживелица.
  
  Може да се направи подобно разсъждение по отношение на специалните служби. В скандинавските държави (Норвегия, Дания, Швеция, да добавим към тях и Финландия) съвсем разбираемо могат да бъдат закрити регионалните разузнавателни и контраразузнавателни отдели. Там те са като опашката на кучето, т.е. до голяма степен атавизъм (затова могат да бъдат „отрязани“ – закрити или силно минимизирани), защото какво толкова може да налага примерно Норвегия да разузнава срещу Дания или Швеция да контраразузнава срещу Финландия...
  И ако ние, в България, действаме буквално, а не абстрактно, то можем да закрием регионалните си разузнавателни и контраразузнавателни отдели. Само че Балканският полуостров не е Скандинавският полуостров! Тук регионалните и контраразузнавателните отдели са като опашката на маймуната, т.е част от вестибуларния апарат на държавата. И отрежем ли ги, държавата губи ориентация, може само да пълзи, да върви слепешката и да загуби чувствителност по отношение на реалните регионални рискове.
  Част от слабостта на българската външна политика и политика за сигурност и отбрана произтича именно от занемаряването на регионалното разузнаване и контраразузнаване за сметка на разпиляване на ресурси и усилия в региони, които нямат практическа значимост за националната ни сигурност (напр. в Централна Азия).
  
  А когато говорим за хомоморфизъм, ще дадем пример как в живата материя може да има два органа с различен строеж, които изпълняват сходни функции, напр. белият дроб при човека и хрилете при рибата.
  И ако ние мислим конкретно, а не абстрактно, то тогава можем да решим, че след като човекът диша с бял дроб, то и рибата диша с бял дроб и напразно да търсим в нея подобен орган.
  Но ако ние разсъждаваме абстрактно, а не буквално, и познаваме функцията „дишане“, то тогава в рибата веднага бихме открили хрилете, чрез които тя осъществява тази функция.
  
  Като разсъждение в тази насока отново можем да посочим случай от действителността. В някои европейски държави Следствието не е към изпълнителната власт (в Министерството на вътрешните работи, МВР), а е част от Съдебната власт. Когато авторът на този Етюд беше депутат в VІІ Велико народно събрание (1990 – 1991) и ХХХVІ Обикновено народно събрание (1991 – 1994), някои европейски експерти заявяваха и настояваха, че България няма да постигне никакви успехи в борбата с престъпността, докато Следствието е в МВР. Добре, Следствието бе извадено от МВР и бе прехвърлено (като това бе затвърдено чрез Конституцията) към Съдебната власт. Минаха десетина години, авторът вече беше секретар по националната сигурност на президента. И тогава други европейски експерти заявяваха и настояваха, че България няма да постигне никакви успехи в борбата с престъпността, докато Следствието е ... в Съдебната власт! Добре, но вече не беше толкова лесно Следствието отново да бъде върнато към Изпълнителната власт, защото това можеше да стане само чрез свикване на ново Велико народно събрание и промяна чрез него на Конституцията, тъй като само Великото народно събрание, в съответствие с член 158, точка 3 от Конституцията, „решава въпросите за промени във формата на държавно устройство и на държавно управление“. Това наложи прилагането на палиативни (и обричащи на парализа или най-малкото на ниска ефективност на институциите, ангажирани в борбата с престъпността) мерки, като създаването в МВР на дознателски апарат, докато изключително добри следователи или се преквалифицираха в адвокати, съдии и прокурори, или (една малка част от тях) фактически бездействат по синекурен начин в Националната следствена служба.
  Връщайки се към примера с белия дроб в човека и хрилете в рибата, ние в България не си дадохме ясна сметка какво значи функцията „дишане“ в борбата с престъпността. И понеже някъде в Европа, образно казано, „дишаха с хриле“, т.е. там Следствието е в Съдебната власт, ние също решихме „да дишаме с хриле“. А у нас като традиция, практика, умения, опит, „дишането бе с бял дроб“, т.е. Следствието е в Изпълнителната власт. Ние унищожихме този „бял дроб“, не можахме да се научим „да дишаме с хриле“, сега си пришиваме „изкуствен бял дроб“ и се чудим защо се задъхваме в борбата с престъпността, защо не ни стига въздухът, защо „издишаме“, защо се мятаме като риба на сухо, защо изнемогваме.
  Така е, когато се мисли не абстрактно, а буквално, когато буквално се прилагат чужди модели, само защото някъде (в Европа или в САЩ) било така, та и у нас трябва също да бъде абсолютно и буквално така...
  
  За жалост, абстракцията често отсъства в „комплекта“ познания и в нивото на амбиции у хората, заети с управление на системата за национална сигурност в България. Или ако я има, тя е свързана с копиране или присвояване на някакво тип know how от партньорски (или конкурентни) системи. Но тук става дума за нещо много повече – за „вдигане на глава“ от рутинните задачи; за преборване на инерцията и с навика, със „зависимостта от поетия път“; за отделяне на важното от маловажното; за откъсване от мисленето, че нещата са ясни, че така са се правили някъде и точно така ще се правят у нас.
  Трябва да се осъзнае, че абстрактното мислене е много по-сложно от системното, процесното и логическото мислене. И ако системното и процесното мислене са свързани с формата в която „бива биващото“ [53], т.е. формата, в която протичат и се случват, осъществяват се и се развиват нещата, явленията, субектите и обектите в живата (и жизнената) материя, то логическото и абстрактното мислене са свързани със съдържанието на „биването на биващото“, т.е. със съдържанието на протичането и случването, на осъществяването и развитието на всички неща, явления, субекти и обекти в живата (и жизнената) материя. А докато формата е видима, зрима, а значи много по-лесна за възприемане и осмисляне, то съдържанието трябва не само да се съзре, но и да се постигне, да се вникне в него. Това най-вече прави логическото и абстрактното мислене много по-сложни и далеч по-специфични.
  При логическото мислене се съвместяват подходите на емпириците (т.е. тези философи, които смятат, че сетивата са изворът на познанието) с подходите на рационалистите (т.е. философите, които смятат, че разумът е изворът на познанието) [54].
  В същото време абстрактното мислене е изцяло интелектуалното царство на рационализма, разсъдъчността и разума; при него напълно се оправдава твърдението на Аристотел, че човекът не само е политическо (социално) животно (Zoon Politikon), но и рационално животно (Zoon Logikon).
  
  Пояснение:
  Рационализъм – направление във философията и теорията на познанието, съгласно което основа на познанието е разумът; човешкото знание се базира на дейността на разума, без помощта на сетивата или чрез постигане на истини, отиващи отвъд данните на сетивата.
  
  Така че абстрактното мислене е висша форма на човешкото мислене.
  За жалост или за щастие (зависи от гледната точка), абстрактното мислене като първоначална даденост е само в зародиш и е едва-едва развито у отделния индивид, по-скоро го притежаваме като наклонност, като склонност към подобна системна мисловна дейност и затова за да бъде развито и постигнато е нужна огромна работа, необходими са самодисциплина, извървяване на значителна част от когнитивния цикъл „факти→информация→знание→познание“, непрекъсната интелектуална дейност, изучаване на различни чужди модели и практики и творческото им прилагане у нас, с отчитане на традициите и националния опит. За жалост, маргинализирането на огромни слоеве от населението от една страна и претоварването с факти, с полу- и псевдо-, а все по-често с фейк-информация водят до странния и тъжния факт, че във времето на информационното общество и високите комуникационни технологии огромен брой хора си живеят и изживяват живота си без да изпитат потребност от абстрактно мислене и без да развият поне елементарна способност да мислят абстрактно.
  Абстрактното мислене без съмнение и наистина е своеобразен апотеоз на мисленето, то се надгражда над системното, процесното и логическото мислене. Не всеки мениджър на сигурността (лична, групова, фирмена, национална) може да управлява като използва абстрактно мислене, но би било фатално, ако той управлява въпреки и дори напук на абстрактното мислене и в пълен разрез с него, т.е. управлява първосигнално, по интуиция по метода „проба-грешка“, като сутринта възнамерява да прави едно, на обяд – второ, противоположно на това сутринта, а вечерта – трето, при което това, което той заявява, че възнамерява да прави вечерта, е коренно противоположно едновременно на това, което той заявява, че възнамерява да прави сутринта, и на това, което той заявява, че възнамерява да прави на обяд!
  В теорията на системите има една изключително важно и принципно същностно правило, може да се каже дори закон – колкото повече една система взема решенията си „по интуиция“ (т.е. без да отчита началните и граничните условия, промените в средата по време на самия процес, ресурсите, с които разполага тя) или по внушение (натиск) отвън, толкова повече нараства вероятността, тя да вземе решение с разрушителни за самата нея последици.
  
  Както бе казано вече, анализираното в Етюд 9 фундаментално понятие Система и разгледаните тук други три фундаментални понятия – Процес, Логика и Абстракция, са вградени в основите не само на съвременната Наука за сигурността, но и по принцип на всяка съвременна наука. По един или друг начин те са се превърнали в централен акцент, в главен фокус на изследванията по изключително широк кръг от проблеми, до такава степен, че вече не е възможно без тях, без тяхната практически неизчерпаема познавателна сила да се постигат тайните на нашия свят – свят, който така пестеливо разкрива нови и удивителни черти от същността си и наистина ни кара да възкликнем като американския философ Алвин Тофлър (1928 – 2016): „Необходимо е да осъзнаем, че всички ние сме част от фантастична космическа шега и все пак да се чувствуваме велики в нея“ [55].
  
  
  
  Литература:
  1. Слатински, Николай. Сигурността – същност, смисъл и съдържание. София: Военно издателство, 2011, с. 35 – 118.
  2. Речник на чуждите думи в българския език. София, Издателство на БАН, 1993, с. 969.
  3. Ibidem.
  4. Слатински, Николай. Петте нива на сигурността. София: Военно издателство, 2010, с. 171 – 172.
  5. Вж. основно: Лебедева, Марина. Политическое урегулирование конфликтов. Подходы, решения, технологии. Москва: Аспект Прес, 1997, 184 – 185.
  6. Удалов, Вадим. Баланс сил и баланс интересов. // Международная жизнь, 1990, № 5, с. 5.
  7. Вж. основно: Лебедева, Марина. Вам предстоят переговоры. Москва: Экономика, 1993, 41 – 46.
  8. Най, Джоузеф С. Международните конфликти. Теория и история. София: Прагма, 1998, с. 49.
  9. Касирер, Ернст. Изследване на човека. София: ГАЛ-ИКО, 1996, с. 80.
  10. Ibidem.
  11. Вж. също: Слатински, Николай. Петте нива ..., ibid., 43 – 110.
  12. Уилсън, Колин. От Атлантида до Сфинкса. Пловдив: Хермес, 2006, с. 338.
  13. Камбъл, Джоузеф. Маските на Бога. Източна митология. София: Рива, 2003, с. 16.
  14. Свети Аврелий Августин. Изповеди. София: Народна култура, 1993, с. 211.
  15. Фром, Ерих. Да имаш или да бъдеш. София: Кибеа, 1996, с. 43.
  16. Ibidem.
  17. Богданов, Богдан. Марк Аврелий – император и философ. – Във: Аврелий, Марк. Към себе си. София: Народна култура, 1986, с. 18.
  18. Улф, Робърт Пол, За философията. София: НБУ, 2004, с. 21.
  19. Аврелий, Марк. Към себе си. София: Народна култура, 1986, 79 – 80.
  20. Фром, Ерих. Изкуството да обичаш. София: Христо Ботев, 1992, с. 61.
  21. Ibid., с. 62.
  22. Ibid., 65 – 67.
  23. Оувърмайър. Даниъл Л. Религиите на Китай. Светът като жив организъм. Във: Еърхарт, Х. Байрън (ред.). Религиозните традиции на света. Пътешествие през Африка, Мезоамерика, Северна Америка, иудаизма, християнството, исляма, будизма, Китай и Япония. София: Изток-Запад, 2006, 1483 – 1636, с. 1577.
  24. Камбъл, Джоузеф. Маските на Бога. Източна митология. София: Рива, 2003, с. 15.
  25. Елиаде, Мирча. Образи и символи. София: Прозорец, с. 63, с. 69.
  26. Рикар, Матийо, Жан-Франсоа Равел. Монахът и философът. Смисълът на живота, видян от Париж и Тибет. София: Изток-Запад, 2005, с. 203.
  27. Оувърмайър. Даниъл Л. Религиите на Китай. Ibid., с. 1634.
  28. Фром, Ерих. ibid., 66 – 67.
  29. Камбъл, Джоузеф. Източна митология, ibid., с. 34.
  30. Ibid., с. 47.
  31. Ibid., с. 257.
  32. Еърхарт, Х. Байрън. Религиите на Япония. Много традиции в един свещен път. Във: Еърхарт, Х. Байрън (ред.). Религиозните традиции на света. Пътешествие през Африка, Мезоамерика, Северна Америка, иудаизма, християнството, исляма, будизма, Китай и Япония. София: Изток-Запад, 2006, 1637 – 1803, с. 1577.
  33. Атали, Жак. Кратка история на бъдещето. С.: Рива, 2009, с. 31.
  34. Фром, Ерих. Изкуството…, ibid., 65 – 67.
  35. Елиаде, Мирча. Образи…, ibid., с. 164.
  36. Камбъл, Джоузеф. Маските на Бога. Западна митология. София: Рива, 2005, с. 15.
  37. Камбъл, Джоузеф. ibidem.
  38. Ibid., с. 18.
  39. Лестър, Робърт. Будизъм. Пътят към Нирвана. Във: Еърхарт, Х. Байрън (ред.). Религиозните традиции на света. Пътешествие през Африка, Мезоамерика, Северна Америка, иудаизма, християнството, исляма, будизма, Китай и Япония. София: Изток-Запад, 2006, 1299 – 1482, с. 1323.
  40. Рикар, Матийо, Жан-Франсоа Равел. Монахът..., ibid., с. 58, с. 136, с. 172, 174—175, с. 353.
  41. Камбъл, Джоузеф. Западна митология…, ibid., с. 16.
  42. Ibid., с, 45 – 46, с. 526.
  43. Ibid., с. 512.
  44. Ibid., с, 526 – 527.
  45. Ibid., с, 45 – 46.
  46. Уилсън, Колин. От Атлантида…, ibid., с. 355.
  47. Камбъл, Джоузеф. Западна митология…, ibid., с. 189.
  48. Касирер, Ернст. Изследване..., ibid., с. 64.
  49. Ibid., с. 48.
  50. Бояджиев, Цочо. Философията на Тома от Аквино. – Във: Аквино, Тома от. Философски трактати. София: Изток-Запад, 2011, 19 – 21.
  51. Аквино, Тома от. Философски трактати. София: Изток-Запад, 2011, с. 131.
  52. Тернер, Джонатан. Структура социологической теории. Москва: Прогресс, 1985, 30 – 31.
  53. Йолова, Бистра. Методологическият характер на онтологията. 06.07.2008 (архив на автора).
  54. Улф, Робърт Пол, За философията..., ibid., с. 83.
  55. Тофлър, Алвин. Прогнози и предпоставки. София: Факултет по журналистика и масова комуникация, 1992, с. 227.
  
  
  23.08.2023 г.
  

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
  _   _    ____   ____    ____         
| | | | / ___| | ___| |___ \ ___
| |_| | | | |___ \ __) | / _ \
| _ | | |___ ___) | / __/ | __/
|_| |_| \____| |____/ |_____| \___|
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.