ЕТЮДИ ЗА СИГУРНОСТТА: ЕТЮД 18. ПРИЛОЖЕНИЯ НА ТЕОРИЯТА НА ИГРИТЕ В СИГУРНОСТТА И КОНФЛИКТНИТЕ СИТУАЦИИ (КОНФЛИКТИТЕ)

  Тези Етюди за Сигурността съдържат единствено резултати от научните ми виждания, изследвания, анализи и модели. С други думи, те представляват изложение на моите ГЛАВНИ приноси в Науката за Сигурността.
  
  ЕТЮД 18. ПРИЛОЖЕНИЯ НА ТЕОРИЯТА НА ИГРИТЕ В СИГУРНОСТТА И КОНФЛИКТНИТЕ СИТУАЦИИ (КОНФЛИКТИТЕ)
  
  Анализират са различни класове игри по отношение на конфликтните ситуации (конфликтите) с повишена несигурност и се дискутират стратегиите за поведение в такива ситуации като ефективен микс от елементи както на конфронтация (водещ приоритет на своите интереси), така и на сътрудничество (отчитане в приемлива степен на интересите на другата страна).
  
  На разглеждането на различни аспекти от Теорията на игрите по отношение на сигурността и конфликтите е посветена следната моя монография:
  Николай Слатински. Сигурността – животът на Мрежата. С.: Военно издателство, 2014.
  
  Рядко в един конфликт единствените възможни отношения са на постоянна и ескалираща конфронтация. По-скоро можем да говорим за наличието на елементи и на конфронтация, и на сътрудничество. Те винаги са преплетени и между тях съществува както единство, така и противоборство. Конфронтацията е заредена с негативна (деструктивна) енергия и с войнствени намерения. Сътрудничеството е заредено с позитивна (конструктивна) енергия и с мирни намерения. Във всеки конфликт изборът на поведение – дали да преобладават конфронтационните нагласи или нагласите към сътрудничество – зависи от редица фактори – външни и вътрешни, политически и икономически, етични и културни и други фактори.
  
  Развитието на конфликта може да бъде представено на диаграма чрез координатна система с две оси (Фигура 1). По едната ос се отбелязва съответната величина на сътрудничеството в дадената точка от развитие на конфликта, а по другата ос се отбелязва съответната за тази точка величина на конфронтацията. Кривата, съединяваща последователните точки от развитието на конфликта, се нарича „Крива на конфликта в осите Сътрудничество–Конфронтация“. Понеже на английски Сътрудничество е Cooperation, а Конфронтация – Confrontation, то за да се избегне еднаквото съкращение на осите Co. и Co., тази Диаграма на конфликта може да се нарече (шеговито) „Coca–Cola диаграма на Конфликта“.





  
   Фигура 1. Графика на развитието на конфликта („Coca-Cola“)
  За да продължим нашия анализ на съотношението между стратегиите с преобладаваща конфронтация и стратегиите с преобладаващо сътрудничество в конфликтните ситуации (конфликтите), ще се обърнем към Теорията на игрите.
  
  Теорията на игрите е математически метод (или клас математически методи) за изучаване на оптималните стратегии в конфликтни ситуации и състезателни взаимодействия, наречени игри.
  „Игра“ в случая е процес, изразяващ се в стратегическо взаимодействие (чрез конфронтация и/или сътрудничество), в който участват две или повече страни („играчи“), водещи борба за реализиране на своите интереси. Всяка от страните, с използване на наличните ѝ ресурси, преследва своите цели с помощта на определена рационална стратегия чрез избор измежду алтернативни решения и при обмисляне на ходовете на опонентите. Това може да доведе до победа или загуба в зависимост от поведението и неизвестните предварително решения на останалите страни, както и от редица други условия, съпътстващи всяка подобна игра.
  
  Математическата Теория на игрите бележи началото си от класическата книга „Теория на игрите и икономическото поведение" (Theory of Games and Economic Behavior, 1944 г.) на унгарския математик от еврейски произход Джон фон Нойман (1903 – 1957) и американския икономист от немски произход Оскар Моргенщерн (1902 – 1977).
  Интересно от математическа гледна точка и поучително от гледна точка на нашите индивидуални и групови човешки амбиции е да се отбележи, че в случаите на несъвместими или много слабо съвместими интереси на двете страни в конфликта, вероятното сравнително устойчиво (а по принцип и относително справедливо) решение се постига, когато всеки играч се стреми към най-доброто от възможните най-лоши решения (the best of the worst solutions) или към най-лошото от възможните най-добри решения (the worst of the best solutions). Тогава би могло да се стигне до идеалния за конкретната игра на стратегическо съперничество случай, когато минимумът от максимумите на единия играч съвпада с максимума от минимумите на другия играч – решенията тип „maximin" или „minimax" [1].
  
  Според взаимодействието между елементите на конфронтация и сътрудничество в конфликтите, тяхното съдържание и крайния им резултат, може да се разглеждат два типа конфликти или игри, както често са наричани в моделното проектиране на конфликтите: „конфликти (игри) с нулева сума“ и „конфликти (игри) с ненулева сума“.
  
  ■ Конфликтите (игрите) с нулева сума са от типа „win–lose“, „победа–загуба“, „да–не“, „или–или“, при които победата на едната страна означава загуба на другата.
  В Теорията на игрите подобен тип игра се нарича „игра със стратегическо съперничество“ или „zero-sum game“.
  
  ■ Конфликтите (игрите) с ненулева сума са два варианта – с положителна стойност и с отрицателна стойност на ненулевата сума:
  
  ▪ Когато ненулевата сума е положителна, конфликтите (игрите) са от типа „win–win“, „победа–победа“, „да–да“, „и–и“, т.е. при тях двете страни могат да спечелят, като се постигне резултат, който е изгоден (макар дори в различна степен) и за едната, и за другата страна.
  В Теорията на игрите подобна игра се нарича „игра със стратегическо сътрудничество“ или „positive non-zero-sum game“.
  
  ▪ Когато ненулевата сума е отрицателна, конфликтите (игрите) са от типа „lose–lose“, „загуба–загуба“, „не–не“, „нито–нито“, т.е. при тях двете страни могат да загубят, като се постигне резултат, който е неизгоден (макар дори в различна степен) и за едната, и за другата страна.
  В Теорията на игрите подобна игра се нарича „игра със стратегически антагонизъм“ или „negative non-zero-sum game“.
  
  При описване на различните конфликтни ситуации, свързани със сигурността, се използват различни поведенчески стратегии, в резултат на които едната от двете страни печели (тя има успешна стратегия), а другата страна губи (нейната стратегия е неуспешна).
  Всъщност, това е целта на всяка игра (на всяка конфликтна ситуация, на всеки конфликт) – двете страни преследват различни интереси, предприемат действия, съгласно приетите правила и всяка се стреми да направи своята печалба колкото се може по-голяма (т.е. в максимална степен да защити интересите си и да реализира своите цели) и по възможност, да минимизира печалбата на другата страна (т.е. да се получи така, че другата страна да може колкото се може по-малко да защити своите интереси и да постигне своите цели).
  
  Прието е да се смята, че каква да бъде нашата стратегия на поведение в конфликта – дали преимуществено конфронтационна или преимуществено кооперативна (сътрудничество), се определя от нашето отношение към другата страна. Всъщност, характерът на избраната стратегия се определя не от отношението към другия, а главно от характера на конфликта.
  
  Ако конфликтът е игра с нулева сума (т.е. или–или), то както и да се отнасяме към опонента и дори да изпитваме към него възможно най-добри чувства, независимо от това, в нашата стратегия трябва да преобладават елементите на конфронтация.
  Пример – двама души се развеждат и съдът трябва да прецени на кого от двамата да даде единственото им дете. В този случай, дори развеждащите се съпрузи да са запазили доброто отношение един към и да желаят и след развода да си останат приятели, то щом детето ще бъде дадено само на единия, то всеки от двамата родители трябва да преследва стратегия с конфронтационно съдържание по отношение на другия родител, да изтъкне максимално неговите недостатъци и дефицити и да убеди с аргументите си съда, че другият е по-лошият родител, а самият той е по-добрият родител, затова съдът трябва да присъди детето на него.
  Уповаването на стратегия на сътрудничество с изтъкване на добрите черти и позитивите в характера на другия съпруг, може да „подведе“ съда да присъди детето именно на него.
  
  Ако конфликтът е игра с ненулева сума (т.е. и–и), то въпреки евентуалното много лошо отношение към другата страна, в стратегията в конфликта всеки трябва да влага съществени елементи на сътрудничество, така че наистина да спечелят (да не загубят) и двете страни.
  Да вземем отново бракоразводното дело, само че в този случай децата да са две. Ясно е, че съдът ще се ориентира към решение, при което на всеки от родителите ще бъде присъдено по едно дете. В този случай, дори двамата съпрузи да изпитват силна омраза един към друг и да се обвиняват взаимно за опропастения живот, те трябва да се ориентират към стратегии с преобладаващи елементи на сътрудничество – за да може всеки от тях да прекарва няколко дни от месеца с другото дете, за да общуват максимално помежду си двете деца, за да имат общи празници и да изпитват едно към друго най-силни братски и-или сестрински чувства.
  
  Тези примери подсказват Посланието от Теорията на игрите – стратегията за поведение в един конфликт се определя не толкова от отношението на двете страни една към друга, а от характера на конфликта – дали той е с нулева (т.е. или–или) или е с ненулева (т.е. и–и) сума.
  
  Едни от най-важните моделни задачи за изучаване на стратегическо поведение в Теория на игрите са „Дилема на затворника“ (Prisoner’s Dilemma), „Мъртва точка“ (Deadlock), „Лов на елен“ (Stag Hunt) и „Страхливец“ (Chicken). Всъщност „Дилема на затворника“ е основната задача, от която могат да се получат останалите три. Ще ѝ отделим специално внимание, още повече че тя е плодотворна като обяснителен механизъм и резултати, когато става дума за едно централно за този Етюд явление (социална практика) – за реципрочния алтруизъм.
  
  Пояснение:
  Алтруизъм (от лат. друг, други) – принцип или практика на загриженост за благополучието на някого другиго; традиционна добродетел в много култури и аспект на основата на много религиозни традиции; противоположното на егоизъм.
  Реципрочен (взаимен) алтруизъм – социално поведение, при което индивидите правят жестове, оказват помощ, осъществяват в известна степен самопожертвувателност един към друг, като очакват в отговор аналогичен жест, помощ, самопожертвувателност. Терминът е въведен от американския еволюционен биолог и социобиолог Робърт Тривърс (1943).
  
  Всъщност, нека най-напред поговорим именно за реципрочния алтруизъм.
  
  Доверието е в основата на изработването на редица социални практики, които при другите животни се реализират и то до някаква степен на инстинктивно равнище, а при човека са „качени“ на социално равнище, т.е. те са превърнати в негови нормални социални действия и преценки за действителността. Ролята на тези базирани на доверието практики е огромна, те са част от най-съществените причини, позволили на човека да се отдели много рязко от останалите животински видове, дори от човекоподобните маймуни, с които има общи прародители и да стане истинският Цар на Земята. Реципрочният алтруизъм е една от тези практики. Робърт Тривърс определя алтруистичното поведение като такова поведение на един организъм А спрямо друг, несвързан тясно с него организъм В, което носи ползи на В и при това е във вреда на А, като ползата и вредата се определят в термините на всичко, включващо ефективното функциониране на тези организми [2].
  Реципрочният алтруизъм се среща и при различни животински видове, но там той е на инстинктивно равнище. Така например, има един вид прилепи вампири, смучещи кръв от жертвите. Когато се върнат от лов, ако някой прилеп (понеже социални групи образуват женските прилепи, затова тук всички прилепи са всъщност женски) не е успял да се нахрани и е гладен, незабавно някой от ситите прилепи ще му даде (повърне) част от кръвта, която е изсмукал. Когато следващ път ролите са разменени, то прилепът, който е бил нахранен връща жеста на прилепа, който го е нахранил. Ето една стандартна практика на реципрочен алтруизъм. Подобно взаимодействие се осъществява най-вече от прилепи, които по време на дневния отдих се подреждат обикновено един до друг, т.е. те са установили по-тесен контакт и като че ли взаимното доверие у тях е нараснало. Освен това този реципрочен алтруизъм, макар и инстинктивен, отговаря на условията за Дилемата на затворника, която ще разгледаме по-нататък – когато ползата, която получава гладният прилеп за него е по-голяма от щетата, която търпи ситият прилеп (т.е. дадената кръв ще спаси от гладна смърт или силно отслабване неудачния в лова прилеп, получателя, но няма да се отрази фатално на дарителя и, значи, ако единият прилеп „играе“ алтруистично, възнаграждението, което ще получи ако и другият прилеп „играе“ алтруистично е по-голямо от загубата, която ще понесе, ако вторият прилеп го измами, т.е. отказва да играе алтруистично – тук говорим за многократно взаимодействие между тях [3]). Вероятно ненапразно именно прилепите вампири имат най-сложната социална организация сред всички видове прилепи.
  Осъществяването на реципрочния алтруизъм изисква сложност на организацията и той самият я усложнява, защото по същността си реципрочния алтруизъм е социална функция, която може да бъде устойчива при наличие на съответната усложнена социална структура.
  Реципрочният алтруизъм със своя позитивен резултат може да бъде смятан като следствие от изключително добри, конструктивни намерения. В случая важен е именно резултатът. А причините, довели до него могат да имат различни основания. Включително такава причина би могла да бъде и осъзнатата принуда. В смисъл, че едно толкова позитивно като резултат действие може да е породено от принудата или осъзнаването, че ще се стигне до нея.
  Наистина, да допуснем, че някои прилепи решат по принцип да не връщат жеста, т.е. да имат егоистично, а не алтруистично поведение. Това означава, че при другите, т.е. алтруистичните прилепи, ще възникне необходимост да запомнят егоистичните прилепи. А понеже прилепите алтруисти ще се почувстват застрашени от поведението на прилепите егоисти, то те ще трябва да изградят нови навици и процедури на взаимодействие помежду си, за да минимизират негативните ефекти от постъпките на егоистичните прилепи и да намерят съответни компенсации като потърпевши от това поведение. При алтруистичните прилепи ще се интензифицира динамиката на тяхната социална памет и ще се засилят връзките им на взаимодействие. Изпаднат ли в беда след неуспешен „лов“, прилепите егоисти няма да получават храна, докато ощетените от това им поведение прилепи ще бъдат компенсирани от други дарители (алтруисти). Така че дори на първо време, в краткосрочен план да се стори, че прилепите егоисти са в по-изгодна позиция (те са получили храна от прилепите алтруисти при свой неуспешен лов, но не са върнали жеста следващия път) и временно те да се засилят физически, да подобрят възможностите си за оцеляване и продължаване на рода, а значи да подобрят и шансовете за възпроизводство на гените си, в дългосрочен план те, прилепите егоисти ще бъдат в негативна, в неизгодна позиция. Това е така, защото от една страна те няма да получават храна тогава, когато са имали неуспешен лов (да напомня, че загубата на храна от дарителя е с по-ниска цена от ползата, която получава нахраненият прилеп), а освен това ще бъдат изолирани от социалните връзки и няма да се ползват от преимуществата, които предоставя общността. При подобно развитие в краткосрочен план предимство ще получат и ще започват да нарастват своя брой прилепите егоисти, но в дългосрочен план те ще бъдат в много неизгодна позиция и ще започнат рязко да намаляват като брой, до практическото им изчезване, т.е. до превръщане на групата (ятото, стадото) от прилепи почти изцяло, ако не и изцяло от прилепи алтруисти.
  Един „разумен“ прилеп вампир ще предпочита да участва в играта „реципрочен алтруизъм“, дори тя да не е по вкуса на ценностния му вътрешен свят. „Неразумните“ прилепи поради по-лошите шансове да оцелеят, ще са минимизирани или изчезнали, така че общността работи всъщност в полза на „разумните“ прилепи, които доброволно или по принуда практикуват реципрочен алтруизъм. Този, спрямо когото е демонстрирано алтруистично поведение, ще отговори с алтруистично поведение, а няма да измами, т.е. да действа егоистично. Такива примери могат да бъдат приведени за множество други живи същества от различни класове, видове и родове. При човека е по-сложно, тъй като става дума не само за екзистенциални ценности като прехрана, възпроизводство и защита от врагове, но и за други социални ценности – чест, достойнство, себеуважение, добро име, репутация и т.н.
  Реципрочният алтруизъм може да бъде разглеждан като многократно повтарящо се при симетрични реципрочни ситуации взаимодействие между два индивида (играча), което може да бъде представено със следната таблица на ползите и щетите / печалбите и загубите:





  
  Таблица 1. Реципрочен алтруизъм – ползи и щети: В – възнаграждение, З – загуба, П – печалба, Н – наказание
  
  В Таблица 1 съответните обозначения са както следва:
  ♦ В – възнаграждението, което всеки индивид получава при алтруистична размяна, когато никой не мами другия;
  ♦ З – загубата, която алтруистът претърпява за това, че е бил измамен;
  ♦ П – печалбата, която си осигурява измамникът, затова, че е излъгал алтруиста;
  ♦ Н – наказанието, което получава всеки от двамата за това, че и двамата не постъпват алтруистично и се измамват един друг.
  При този клас задачи е в сила следното неравенство:
  З < Н < В < П [4].
  
  За да осмислим ключовите проявления и последствия от реципрочния алтруизъм, ние трябва да разгледаме отблизо някои приложения на Теорията на игрите към различните конфликтни ситуации (конфликти).
  
  „Дилемата на затворника“ (Prisoner’s Dilemma) е разработена през 1950 г. от изследователите на РАНД Корпорейшън (RAND Corporation) американския математик Мерил Флууд (1908 – 1991) и американския математик от полски произход Мелвин Дрешър (1911 – 1992), а е назована така от канадския математик Албърт Тъкър (1905 – 1995).
   „Дилемата на затворника“ може да се разглежда в два варианта:
  ‣ както позитивно като поощрение за кооперативно поведение по отношение на властите (намаляване или отменяне на присъдата, т.е. годините затвор);
  ‣ така и негативно като наказание за отказ от сътрудничество с властите (увеличаване на присъдата).
  Аналогично, гледната точка може да бъде не тази на властите, а на другия партньор (играч). Например когато говорим за реципрочния алтруизъм, тогава ползите и щетите вече се разглеждат в зависимост от това дали всеки от играчите има алтруистично поведение или мами партньора си (отказва се от алтруистично поведение).
  Но идеята на дилемата е една и съща: ако всеки от играчите действа воден от единствено от индивидуалния си интерес, накрая и двамата ще бъдат неудовлетворени от резултата.
  Макар да става дума за затворник, даже за двама затворници, тази Дилема не се разглежда само по отношение на затворници. Тя е обща и обобщаваща задача, която може да бъде разгледана като игра, при която двама играчи могат да си сътрудничат или да не си сътрудничат едновременно, или единият да сътрудничи, а другият да мами.
  
  В един „реален“ случай (подобен тип случаи са дали основание тази игра да бъде наречена „Дилема на затворника“), полицията в известен с тежката си криминална ситуация град залавя двама престъпници, които действат заедно в многобройни тежки нарушения на законността. Арестуваните са отведени в килии в двата края на следствения изолатор и нямат възможност да общуват помежду си.
  На всеки от тях се казва, че:
  ‣ Ако единият направи пълно признание за престъпленията на двамата, а вторият отказва да признае каквото и да било, то първият ще получи присъда от 1 година, а другият ще бъде осъден на 10 години затвор.
  ‣ Ако и двамата мълчат и не направят никакви признания, то ще им се наложи наказание от по 2 години затвор.
  ‣ Ако обаче и двамата направят пълни признания за съвместната си бандитска дейност, те ще получат по 5 години затвор.
  
  И така, всеки от двамата е изправен пред дилемата да мълчи или да направи пълни признания. Таблицата на възможните години затвор за двамата (с нарастването им от 1 до 10 години) може да се представи в следния вид:





  
  Таблица 2. Игра от типа „Дилема на затворника“, „реален“ случай – години затвор
  
  Вижда се, че ако всеки мисли само за своите интереси и не се съобразява с другия, накрая губят и двамата. И то много. Мислейки само за своите интереси, всеки бърза да направи пълни признания. Съблазнително би било да мълчи, но ако другият проговори, тогава го чакат цели 10 години „в пандиза”.
  В този „реален“ случай щетите и ползите за участниците са наказания (т.е. са негативни), макар и различни по величина. Американският учен в областта на политическите науки и политолог Робърт Акселрод (1943) разглежда конкретен случай на същия тип игра, само че когато ползите и щетите са поощрения (т.е. те са позитивни). Тогава съответната таблица на разпределение на ползите и щетите има малко по-различен вид.





  
  Таблица 3. Игра от типа „Дилема на затворника“, „конкретен“ случай – ползи и щети (възнагражденията могат да бъда например в [хиляди] долари) по Робърт Акселрод [5]
  
  В Теорията на игрите в общия случай играта „Дилема на затворника“ (Prisoner’s Dilemma) има следната матрица на разпределение на ползите и щетите.





  
  Таблица 4. Игра от типа „Дилема на затворника“, общ случай – ползи и щети
  
  Ето кратък коментар на Таблица 4.
  ♦ Възнаграждението, което всеки играч получава ако сътрудничи с другия (например проявяват реципрочен алтруизъм), както се вижда, сравнявайки с Таблица 1 за реципрочния алтруизъм, тук е В=2 (в „реалния“ случай, Таблица 2, то също е В=2, но нека помним — като наказание, а в „конкретния“ случай, Таблица 3, то е В=3).
  ♦ Загубата, която претърпява всеки играч ако той сътрудничи (проява на алтруизъм), а другият го измамва (отказ от алтруизъм) е З=0 (в „реалния“ случай тя е З=10, а в „конкретния“ случай също е З=0).
  ♦ Печалбата, която си осигурява играчът когато измамва (отказ от алтруизъм), а другият сътрудничи (алтруизъм) е П=3 (в „реалния“ случай тя е П=1, но тя също е като наказание, а в „конкретния“ случай е П=5).
  ♦ Наказанието, което получават и двамата играчи за това, че всеки измамва другия (взаимен отказ от алтруизъм) е Н=1 (в „реалния“ случай то е Н=5, а в „конкретния“ случай е Н=1).
  
  Тук подредбата по нарастване на стойността на четирите основни величини е Загуба, Наказание, Възнаграждение, Печалба (З/Н/В/П), т.е. 0/1/2/3 (в „реалния“ случай като наказания, т.е. със знак „минус“ имаме -10/-5/-2/-1, а в „конкретния“ случай 0/1/3/5) или както бе казано вече, в сила винаги е съотношението:
  З < Н < В < П.
  
  С други думи, в условията на оригиналната игра „Дилема на затворника“:
  ♦ Печалбата (за играча, който измамва, докато другият сътрудничи) трябва да бъде по-голяма от Възнаграждението (за двамата при взаимно сътрудничество);
  ♦ Възнаграждението трябва да бъде по-голямо от Наказанието (за двамата при взаимно измамване);
  ♦ Наказанието трябва да бъде по-голямо от Загубата (за играча, който сътрудничи, докато другият измамва).
  И така:
  Загубата < Наказанието < Възнаграждението < Печалбата.
  
  • Ако в „Дилемата на затворника“ се разменят по стойност Наказанието и Възнаграждението, т.е. Наказанието стане по-голямо от Възнаграждението, се получава играта „Мъртва точка“.
  
  • Ако в „Дилемата на затворника“ се разменят по стойност Възнаграждението и Печалбата, т.е. Възнаграждението стане по-голямо от Печалбата, се получава играта „Лов на елен“.
  
  • Ако в „Дилемата на затворника“ се разменят по стойност Загубата и Наказанието, т.е. Загубата стане по-голяма от Наказанието, се получава играта „Страхливец“.
  
  Да разгледаме накратко тези три стратегически игри.
  
  • „Мъртва точка“ (Deadlock) е стратегическа игра, която едва ли би представлявала интерес, доколкото при нея най-добре се възнаграждава взаимното измамване и затова всеки от двамата играчи винаги и при всички обстоятелства отказва да играе кооперативно (да сътрудничи).
  В тази игра доминираща е стратегията на поведение на двамата играчи, при която те печелят най-много, като отказват да играят кооперативно, т.е. стремят се да измамят другата страна (да не проявят алтруизъм). Затова тази игра е скучна, тъй като при нея няма различие между себичния интерес и взаимната полза. Тя и поради тази причина се нарича „Мъртва точка“, защото и двете страни решават да не играят кооперативно, отказват се от сътрудничество.
  
  Пример. Две държави (по-вероятно и по-разбираемо – по време на Студената война) поради взаимното си недоверие отказват да спазват постигнатото споразумение за премахване на техните ядрени арсенали, затова е невъзможно това споразумение да постигне целта си и да има ефективен взаимен контрол над неговото спазване и над въоръженията им. Сътрудничеството тук е еквивалент на това всяка държава да спазва споразумението (да премахне арсенала си). Измамата е то да се наруши (запазване на арсенала), както се предполага – тайно. При този сценарий най-добрият резултат за всяка страна е да запази своя ядрен арсенал, докато другата премахне своя. Вторият по значение резултат е всяка държава да запази своя арсенал. След това е двете страни да премахнат арсеналите си (спазване на споразумението). Най-лошият резултат е държавата да спазва споразумението (премахва арсенала си), докато другата го наруши (запазва арсенала си) [6, 7].





  
  Таблица 5. Игра от типа „Мъртва точка“, общ случай – ползи и щети [8]
  
  Както бе казано, „Мъртва точка“ се получава от „Дилема на затворника“, когато се разменят по стойност Наказанието и Възнаграждението, т.е. Наказанието стане по-голямо от Възнаграждението.
  ♦ Възнаграждението, което всеки играч получава при сътрудничество с другия, както се вижда, сравнявайки с таблицата за реципрочния алтруизъм, Таблица 1, тук е В=1.
  ♦ Загубата, която се претърпява всеки играч ако той сътрудничи, а другият го мами е З=0.
  ♦ Печалбата, която си осигурява играчът когато мами, а другият сътрудничи е П=3.
  ♦ Наказанието, което получават и двамата играчи за това, че се мамят един друг е Н=2.
  
  Тук подредбата по нарастване на стойността на четирите основни величини е Загуба, Възнаграждение, Наказание, Печалба (З/В/Н/П), т.е. 0/1/2/3 или в сила е съотношението:
  З < В < Н < П.
  
  С други думи, в условията на играта „Мъртва точка“:
  ♦ Печалбата (за играча, който измамва, докато другият сътрудничи) трябва да бъде по-голяма от Наказанието (за двамата при взаимно измамване);
  ♦ Наказанието трябва да бъде по-голямо от Възнаграждението (за двамата при взаимно сътрудничество);
  ♦ Възнаграждението трябва да бъде по-голямо от Загубата (за играча, който сътрудничи, докато другият измамва).
  И така:
  Загубата < Възнаграждението < Наказанието < Печалбата.
  
  • „Лов на елен“ (Stag Hunt) може да се илюстрира с една притча от далечната 1755 г. на френския философ и мислител Жан-Жак Русо (1712 – 1778), в която той разказва как петима първобитни ловци се опитват да убият елен, достатъчен да нахрани тях и техните семейства. Докато ловуването на елена обещава обяд за всички тях, те го преследват с общи усилия и го обкръжават. Но в този момент заек пробягва край един от ловците, който хуква след него, убива го и осигурява храната за себе си и своите близки. За беда, през отворената от него пролука еленът избягал и останалите ловци останали с празни ръце. Ловецът изменник постъпил така, защото знаел, че ако той не убие заека, то притичвайки край друг от ловците, онзи не би се поколебал и би го подгонил, оставяйки пролука, през която еленът ще избяга и така ще го остави него с празни ръце. Ето как, докато това е възможно, всички преследват целта с общи усилия, но възникне ли ситуация на „или–или” (или личните интереси, или общите интереси), ловецът винаги ще избере личните интереси. Не защото е егоист, а защото това е единственият начин интересите му да бъдат удовлетворени и всеки на негово място би постъпил по същия начин – „Ловът на елен“ е класическа илюстрация на проблема на обезпечаването на публично благо пред лицето на индивидуалното изкушение да отстъпиш от него в полза на своя егоистичен интерес“ [9].
  Такива са и междудържавните отношения според възгледите на школата на политическия реализъм – с тази разлика, че при тях егоизмът на държавата не просто не е изначално негативно качество, а е характеризиран като свещен. В състояние „или–или“ държавникът е обречен да избере националните интереси, защото в такова състояние всеки негов опонент би постъпил по същия начин и би защитил собствените си интереси за сметка на неговите. Да се действа чрез доверие може да се окаже гибелно. Не е възможно да се съобразяваш с интересите на другите, защото те никога не биха се съобразявали с твоите интереси. Според политическите реалисти „отсъствието на доверие доминира в международните отношения. Затова всяка държава се стреми да увеличава своята сила“ [10, 11].
  
  Пояснение:
  Школата на политическия реализъм поставя на първо място във външната политика и политиката за сигурност и отбрана на една държава защитата на националните интереси и сигурност с цялата ѝ налична сила, а всичко останало – морал, право, принципи, дълг, спазване на поети ангажименти, на дадена дума остава на втори план. Ако при хората егоизмът се смята за лоша, непривлекателна, черта на техни характер, в международните отношения се говори за „свещен егоизъм на нациите”, т.е. съвсем естествено се подразбира, че нациите, държавите, трябва да бъдат егоисти или поне притежаващи здравословна доза егоизъм.
  
  Нека сега си представим конкретната ситуация на този лов и оценим ефекта от лова като калории. Да допуснем, че ловците са двама и (условно) еленът има 6 калории, а заекът – 2. Тогава, ако двамата уловят елена и си го поделят ще получат по 3 калории, а ако някой от тях хване заек (и те изпуснат елена), то ще получи 2 калории.





  
  Таблица 6. Игра от типа „Лов на елен“, конкретен случай (аналог на лова) – ползи и щети (в калории) [12]
  
  В Теорията на игрите в общия случай играта „Лов на елен“ (Stag Hunt) има следната матрица на разпределение на ползите и щетите.





  
  Таблица 7. Игра от типа „Лов на елен“, общ случай – ползи и щети
  
  Както бе казано, „Лов на елен“ се получава от „Дилема на затворника“, когато се разменят по стойност Възнаграждението и Печалбата, т.е. Възнаграждението става по-голямо от Печалбата.
  ♦ Възнаграждението, което всеки играч получава при сътрудничество с другия, както се вижда, сравнявайки с таблицата за реципрочния алтруизъм, Таблица 1, тук е В=3.
  ♦ Загубата, която се претърпява всеки играч ако той сътрудничи, а другият го измамва е З=0.
  ♦ Печалбата, която си осигурява играчът когато мами, а другият сътрудничи е П=2.
  ♦ Наказанието, което получават и двамата играчи за това, че се мамят един друг в общия случай на играта е Н=1 (а в „конкретния случай“, Таблица 6, е Н=2).
  
  Тук подредбата по нарастване на стойността на четирите основни величини в общия случай на играта е Загуба, Наказание, Печалба, Възнаграждение (З/Н/П/В), т.е. 0/1/2/3 или в сила е съотношението:
  З < Н < П < В
   (в „конкретния“ случай подредбата е същата, но като 0/2/2/3 или в сила е съотношението:
  З < Н = П < В).
  
  С други думи в условията на играта „Лов на елен“:
  ♦ Възнаграждението (за двамата при взаимно сътрудничество) трябва да бъде по-голямо от Печалбата (за играча, който измамва, докато другият сътрудничи);
  ♦ Печалбата трябва да бъде по-голяма от Наказанието (за двамата при взаимно измамване – в конкретния случай тя е равна, но това не променя логиката на играта);
  ♦ Наказанието трябва да бъде по-голямо от Загубата (за играча, който сътрудничи, докато другият измамва).
  И така:
  Загубата < Наказанието < Печалбата < Възнаграждението.
  
  • Играта „Страхливец“ (Chicken) – названието на играта може да се преведе като „Кой е страхливецът?“.
  
  Пояснение:
  Chicken game (англ. chicken ‘пиле, страхливец’) – „Игра на пиле“, игра „Кой е пилето?“ („Кой е шубелията?“).
  Американският икономист и виден специалист в областта на международните отношения и националната сигурност Томас Шелинг (1921 – 2016) привежда примера, как след Втората световна война американските младежи се развличат с „играта на пиле”. Двама от тях карат с висока скорост камиони (или коли, мотори) един срещу друг и този, който първи завие и се отклони от пътя, той е „пиле”, т.е. страхливец. За другия тази вечер е най-щастливата, защото всички момичета танцуват с него и го гледат с възторжени очи.
  А в американския филм „Бунтовник без кауза“ (Rebel Without a Cause, 1955) с безвременно загиналия талантлив актьор Джеймс Дийн (1931 – 1955) в главната роля на объркания, но честен, принципен и смел Джеймс „Джим“, „Джимбо“ Старк, играта „Chicken“ има малко по-различен вид – двама младежи по даден сигнал тръгват със своите коли с максимална скорост към ръба на скалата Милертаун, надвесила се над морето, и първият, който скочи от колата си е страхливец (той е пилето). Джимбо изскача от колата в последния момент, а неговият опонент Бъз Гендърсън не успява, отлита в пропастта и загива.
  
  В тази игра всеки от двамата шофьори е изправен пред дилемата – дали да продължи смело напред и да стане герой на вечерта, или да отстъпи и да се опозори пред момичетата. Таблицата на печалбите и щетите, които носи тази „игра“ за двамата младежи (с намаляване от +100 или пълна победа, герой на вечерта, през –10, „пиле“, страхливец до –1000 или катастрофа с тежки наранявания или дори смърт) може да се представи в следния вид:





  
  Таблица 8. Игра от типа „Страхливец“, конкретен случай – ползи и щети
  
  В Теорията на игрите в общия случай играта „Страхливец“ (Chicken) има следната матрица на разпределение на ползите и щетите.





  
  Таблица 9. Игра от типа „Страхливец“, общ случай – ползи и щети
  
  Както бе казано, „Страхливец“ се получава от „Дилема на затворника“, когато се разменят по стойност Загубата и Наказанието, т.е. Загубата става по-голяма от Наказанието.
  ♦ Възнаграждението, което всеки играч получава при сътрудничество (т.е. като завие) с другия, както се вижда, сравнявайки с таблицата за реципрочния алтруизъм, Таблица 1, тук в общия случай е В=2 (в конкретния случай, Таблица 8, то е В=-1).
Всъщност, по-скоро при тази игра би трябвало да говорим за „Възнаграждението“ (т.е. в кавички, защото е негативна оценка за играчите – всеки от тях е направил завой).
  ♦ Загубата, която се претърпява всеки играч ако той „сътрудничи“ (завива), а другият го „измамва“ (в случая продължава напред) в общия случай е З=1 (в „конкретния“ случай тя е З=-10).
  ♦ Печалбата, която си осигурява играчът когато „мами“ (продължава напред), а другият „сътрудничи“ (завива) в общия случай е П=3 (в конкретния случай тя е П=+100).
  ♦ Наказанието, което получават и двамата играчи за това, че се „мамят“ един друг (продължават напред до сблъсък) в общия случай е Н=0 (в конкретния случай то е Н=-1000).
  
  Тук подредбата по нарастване на стойността на четирите основни величини е Наказание, Загуба, Възнаграждение, Печалба (Н/З/В/П) т.е. 0/1/2/3 или в сила е съотношението:
  Н < З < В < П
(  в „конкретния“ случай подредбата е същата, но като -1000/-10/-1/+100).
  
  С други думи, в условията на играта „Страхливец“:
  ♦ Печалбата (за играча, който „измамва“, т.е. продължава напред, докато другият „сътрудничи“, т.е. завива) трябва да бъде по-голяма от Възнаграждението (за двамата при взаимно „сътрудничество“, т.е. и двамата завиват);
  ♦ Възнаграждението трябва да бъде по-голямо от Загубата (за играча, който „сътрудничи“, т.е. завива, докато другият „измамва“, т.е. продължава напред);
  ♦ Загубата трябва да бъде по-голяма от Наказанието (за двамата при взаимно „измамване“, т.е. продължаване напред).
  И така:
  Наказанието < Загубата < Възнаграждението < Печалбата [13].
  
  Както бе казано, при три от четирите игри (без играта „Мъртва точка“), когато двете страни преследват само своите интереси, губят и двете – особено ясно това се вижда при играта „Страхливец“. Именно тези ситуации са особено атрактивни за изучаване от Теорията на игрите и тя ги разработва като класове моделни задачи – задачи, които описват крайни, екстремни случаи, те показват какво може да се случи, ако играта излезе извън контрол, ако двете страни „забравят“, че това е игра с двама участници, ако пренебрегнат необходимостта от съизмерване на цели и ресурси, вложени за тяхното постигане (с други думи, не се стремят да действат ефективно) или ако престанат да действат като рационални играчи (например проявят свръхемоционалност) и загубят контрол над собствената си стратегия.
  
  Сред тези моделни задачи има два основни класа (типа):
  ▪ първият клас (на свръхегоизъм) включва задачите, при които всяка от двете страни преследва, както бе по-горе, само своите интереси;
  ▪ вторият клас (на свръхалтруизъм) е от задачите, където всяка от двете страни се грижи единствено за интересите на другата страна.
  
  ▪ При задачите (игрите, конфликтите) от първия клас (свръхегоизъм) всяка от двете страни преследва само своите интереси, а накрая и двете страни претърпяват загуба.
  Най-простият случай се нарича „Двете сестри и портокалът”. При него две сестри се карат за един портокал, идва майката и го разделя по равно между тях. Но вместо да се успокоят, и двете сестри започват да плачат в емоционален знак на несъгласие с това симетрично решение на майката, тъй като по-малката сестра просто е искала да изяде портокала, а по-голямата се е нуждаела от неговите кори, защото ще дойде на гости приятелят ѝ, тя иска да направи за случая кейк с цел да се похвали с уменията си, и вероятно защото вече е чула максимата, че пътят към сърцето на мъжа минава през корема му...
  
  Ситуациите, при които всяка страна мисли само за своите интереси и в резултат губят и двете страни, обикновено се разделят на три типа „игри”:
  ⁕ „Игра“ с малка загуба;
  ⁕ „Игра“ с поправимо голяма загуба – когато загубата е голяма, но поправима;
  ⁕ „Игра“ с непоправимо голяма загуба – когато загубата е голяма и непоправима.
  
  ⁕ В първия случай („игра“ с малка загуба), може да се разгледа играта „Разходка“ или „Той, тя и двете кучета“.
  При тази „игра“ всеки от двамата влюбени изпитва силна радост, когато се разхожда с другия, но също така се изпълва с голямо удоволствие, когато се разхожда с кучето си. Обаче проблемът е, че ако и двамата влюбени излязат на обща разходка с кучетата си, тогава цялото позитивно преживяване пропада напълно, защото техните кучета не се понасят и започват да се лаят, нападат, гризат, като разходката става просто невъзможна.
  Таблицата на изпитаните позитивни емоции (по нарастването им от 1 до 4) може да се представи в следния вид [14]:





  
  Таблица 10. „Той, тя и двете кучета“ – изпитани позитивни емоции
  
  Вижда се, че ако всеки мисли само за своите интереси и не се съобразява с другия, то всеки ще тръгне на общата разходка с кучето си, но накрая разходката ще се опропасти тотално. Загубата обаче е малка, защото все пак са се срещнали, казали са си отново и отново, че се обичат, а и утре е ден, двамата могат да се договорят да се редуват с кучетата при излизане. В такъв случай нещата ще си дойдат на мястото.
  
  Всъщност, както лесно може да се установи, това е игра от типа „Дилема на затворника“. Наистина – Загубата е 1, Наказанието е 2, Възнаграждението е 3, Печалбата е 4.
  И наистина е изпълнено условието:
  З < Н < В < П.
  
  ⁕ Във втория случай („игра“ с голяма, но поправима загуба), може да се разгледа отново „реалният“ случай (вж. Таблица 2) от играта „Дилемата на затворника“.   Вместо и двамата да мълчат, да стискат зъби и да не признават, така че да се разминат с по 2 години затвор, всеки мисли единствено как ще се измъкне по-скоро от затвора и накрая и двамата получават по 5 години ефективна присъда.





  
  Таблица 2. Игра от типа „Дилема на затворника“, „реален“ случай – години затвор
  
  Ето как отново, ако всеки мисли само за своите интереси и не се съобразява с другия, накрая губят и двамата. И то много. Мислейки само за своите интереси, всеки бърза да направи пълни признания. Съблазнително би било да мълчи, но ако другият проговори, тогава го чакат цели 10 години „в пандиза”. Загубата като краен резултат е голяма (5 години в затвора), но все пак не е непоправима.
  
  ⁕ Третият случай („игра“ с голяма и непоправима загуба) естествено попада в обсега на игрите тип „Страхливец“. Като пример може да се приведе именно „конкретният случай“, разгледан по-горе при изучаването на този тип игри, когато всеки от шофьорите се интересува единствено той да победи, а накрая се стига до тежка катастрофа.





  
  Таблица 8. Игра от типа „Страхливец“, конкретен случай – ползи и щети
  
  Вижда се, че ако всеки мисли само за своите интереси и не се съобразява с другия, накрая губят и двамата, и то непоправимо – загубата и за двамата е фатална.
  Ситуацията може да се доразвие, с което да се усложни и направи още по-трудна за решаване.
  
  А какво би станало, ако единият от шофьорите демонстративно изхвърли кормилото през прозореца, т.е. този играч е самоубиец?
  Ами ако изхвърленото кормило не е истинското, а резервно, т.е. този играч блъфира [15]?
  
  Пояснение:
  Блъф – преднамерено създаване на лъжлива представа; измама, заблуда.
  
  Тук е мястото за едно „лирично отклонение“.
  
  Изходната презумпция в Теорията на игрите е, че участниците в тях са рационални играчи (актьори, àктори). В частност, в играта „Страхливец“ тяхната цел не е да катастрофират и да се разбият, затова негласно се предполага, че единият винаги ще отстъпи.
  Да си представим сега, че единият участник е ирационален играч...
  Какво може да направи той? Алтернативите са две и те бяха споменати току-що.
  
  • При първата алтернатива, ирационалният играч изхвърля кормилото през прозореца. Следователно той в никакъв случай няма да завие.
  Този играч е с манталитет на самоубиец.
  Има ли избор другият, рационалният играч в такава ситуация? Та нали ако и той не завие, катастрофата с ужасяващи последици е неизбежна.
  В този случай „рационалният избор“ на рационалният играч – да не завие – би бил чиста проба ирационално решение. Но този играч е рационален и в никакъв случай няма да вземе ирационално решение... И тогава? Теорията не му идва на помощ, за съжаление. И засега.
  
  • При втората алтернатива, ирационалният играч отново изхвърля през прозореца на камиона кормилото, но това е фиктивно, неистинското кормило. С други думи той блъфира.
  Какво трябва да направи рационалният играч в този случай? И пак, за жалост, теорията не му подсказва – защото все още тя не е разработена.
  Причината бе казана – цялата досегашна Теория на игрите се базира на презумпцията, че играчите са рационални актьори.
  Именно поради това днес Западът изпитва остър дефицит от развита Наука за сигурността, която да работи с ирационални играчи.
  Западът, изпада в ступор, когато единият актьор – например терористът – е ирационален играч, готов да загине в името на своите цели. Какво да прави Западът при такъв играч? Как да го „накаже“, след като този играч е готов да отиде докрай и да жертва дори живота си?
  Западът изпада в ступор и когато единият актьор – например Путин – е ирационален играч, който блъфира с шантаж, че ще прибегне до ядрено оръжие във Войната срещу Украйна.
  
  Ако съвременната Наука за сигурността имаше разработена качествено нова Теория на игрите, когато единият от участниците е ирационален играч (или повече от един, а в крайния случай – когато такива са всичките актьори), то тази съвременна Теория на игрите щеше да посочи огромната роля на ранното сигнализиране и още повече на стратегическото прогнозиране, благодарение на които да се осъществи оптимално задълбочен анализ на поведението на ирационалния играч и да се направи максимално достоверно предвиждане – дали в конкретния случай той е готов да отиде докрай, или всъщност „само“ блъфира.
  Това би било условие в голяма степен да се преодолее колебанието относно поведението на ирационалния играч и да се вземе правилното решение, гарантиращо победата над него.
  
  Ако се върнем към днешния ден в международната сигурност, можем да кажем, че:
  • Първата алтернатива – изхвърлянето на истинското кормило (самоубийството) – отговаря на действията на съвременния религиозно мотивиран тероризъм в неговата най-жестока и най-брутална версия – ислямистката.
  • Втората алтернатива – изхвърлянето на фалшивото кормило (блъфирането) – отговаря на действията на Путин – Страхливецът от бункера, рашисткият Цар Плъх.
  Този Страхливец, това проклятие за международната сигурност, този военен престъпник шантажира с ядрени заплахи. Но безумното му поведение се основава на илюзията, че като той изхвърли фалшивото кормило, то Западът ще „клекне“ и ще завие... Цар Плъх блъфира!
  
  Западът трябва да преодолее страха от ядрения шантаж на Путин; да преодолее Страха от самия страх, че Путин може да използва ядрено оръжие. Освободи ли се от този Страх, от Страха от самия страх, Западът няма да помага само ограничено на Украйна, та Войната да продължава дълго и да изтощава Русия, а ще помогне на Украйна така, както трябва да се помогне на тази смела, героична държава, сражаваща се против рашизма и за демокрацията и мира – в името на самата себе си, в името на Европа, в името на Запада, в името на света.
  
  Нещо много важно – при всички тези игри (задачи) взаимодействието се разглеждаше като еднократен акт. А в живота играчите, дейците, действащите лица, субектите се намират в непрекъснато или поне в често взаимодействие. И когато има такова взаимодействие, става възможно изработването на определени негови правила, възможно е да се появи доверие, да се повиши степента на предсказуемост за това – как би постъпил партньорът (опонентът) в дадена ситуация, т.е. може да се разработи механизъм за съвместяване на интересите.
  Точно това прави Робърт Акселрод: той устройва своеобразно състезание – турнир между специалисти (икономисти, математици, психолози, социолози, политолози) в конфликтите (игрите) от цял свят, чрез представяне на различни стратегии – общо 15 на брой – за поведение в условията на често повтаряща се „Дилема на затворника“ – така че всеки избира при всеки ход дали да сътрудничи с партньора или да го предаде, като ползите и щетите се определят според съответната матрица (Таблица 4).
  Робърт Акселрод „превежда“ тези 15 стратегии на един общ компютърен език и започва състезание между тях в един голям компютър. Всяка от стратегиите/програмите се състезава с всяка от останалите, включително и с копие на самата себе си, т.е. 15 х 15 = 225 различни „сблъсъка“ („партии“) в условията на „Дилема на затворника“ с продължителност от 200 хода.
  За всеобща изненада състезанието се печели от родения в Русия американски специалист по математическа психология, обща теория на системите, математическа биология и моделиране на социалните взаимодействия Анатол Рапопорт (1911 – 2007) с най-кратката и проста програма, състояща се буквално от един ред, която може да се нарече „Танто за танто“ („Tit-for-Tat“, TfT), т.е. каквото ти на мен, това и аз на теб – започва се със сътрудничество и след това при всеки ход се отговаря с предния ход на противника – прави се това, което той току що е направил, т.е. за предателство наказва с предателство, за сътрудничество поощрява със сътрудничество.
  Робърт Акселрод е неимоверно изненадан, организира състезание с още повече участници (привлича еволюционни биолози, физици, компютърни специалисти), като ситуацията с „Дилемата на затворника“ се повтаря 200 пъти. И отново победителят е същият [16, 17, 18].
  Подобна стратегия показва, че за да синхронизирате поведенията и изборите с някой човек, той трябва да почувства това, което си почувствал и ти – ако те е предал, предай го следващия път и ти, ако е държал на теб, следващия път му покажи, че ти държиш на него; само като почувства болката от предателството и щастието от обичта, той може да те разбере и теб. Никога не забравяй, че другият е също живо същество, но никога не смятай, че той е по-важен от теб. При такава стратегия всеки играч („затворник“) отговаря в следващата игра с идентичен на предния ход на опонента (втория „затворник“) – ако другият е мълчал, сега мълчи той, ако другият го е „накиснал“, сега го „накисва“ и той. Оказва се, че отговаряйки на другия по аналогичен на действията му начин, играчите („затворниците“) най-бързо изработват обща, успешна и за двама им, стратегия, т.е. при такава стратегия, двамата играчи най-бързо синхронизират действията си, техните интереси най-бързо се интегрират в съвместна, кооперативна стратегия, чрез която те мислят не само за себе си, а и един за друг и започват да си сътрудничат, а значи – да си помагат [19].
  
  За Робърт Акселрод съществува наистина фундаментален проблем, над който той размишлява дълго – за това как и дали може да възникне сътрудничеството при взаимодействие на егоисти и без принуждаваща (дисциплинираща) централна власт.
  Този проблем е свързан с три много важни въпроса:
   (1) Как една потенциално кооперативна стратегия може да се наложи в среда, която е основно некооперативна?
   (2) Какъв тип стратегия може да успее в разностранна среда, съставена от други индивиди, използващи широко повече или по-малко сложни стратегии?
   (3) При какви условия би могла такава стратегия веднъж установена между група хора, да се противопостави на инвазията на по-малко кооперативна стратегия [20] ?
  
  Стратегията „Tit–for–Tat” може да се разглежда и като стратегия „око за око“.
В Книгата на Ветхия (Стария) Завет „Изход” Бог изрича към Моисей: „Когато някои се бият, и ударят трудна жена, и тя пометне, но друга повреда не стане, то да се вземе от виновния глоба, каквато му наложи мъжът на жената, и той да я заплати пред посредници; ако пък стане повреда, нека да даде живот за живот, око за око, зъб за зъб, ръка за ръка, нога за нога, изгоряло за изгоряло, рана за рана, натъртено за натъртено“ (Изх. 21:22-25).
  В Новия Завет се предлага по-кооперативно поведение: Иисус казва на учениците си: „Слушали сте, че бе казано: „око за око, и зъб за зъб“. Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата“ (Мат. 5:38-39), а също така и „И както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях“ (Лук. 6:31).
  Ето как от „прави на другите това, което те правят на теб“ се стига до „прави на другите това, което искаш те да правят на теб“ [21].
  
  Пояснение:
  Моисей – персонаж от Библията, религиозен водач, законодател и най-важният пророк в юдаизма.
  Трудна жена – бременна жена.
  
  Анализът на симулационната игра – турнир с компютърни програми, проведена от Робърт Акселрод доказва, че при подходящи условия сътрудничеството наистина може да възникне в общност, съставена от егоисти и нямаща централна власт.
  За да се случи това, сътрудничеството трябва да мине в своята еволюция през три етапа:
   (1) То може да започне дори в общност, в която цари безусловно измамване (масово разпространение на некооперативни стратегии), стига индивидите да могат да влизат във взаимоотношения повече от 0 или 1 път. Сътрудничеството може да се развие от малък клъстер от индивиди, които основават сътрудничеството си на реципрочност, дори сътрудничеството им да се случва много рядко, т.е. нямат чести контакти.
   (2) Стратегията, базирана на реципрочност може да се развие в общност, където се използват много и различни типове стратегии. Тези, които залагат на сътрудничеството и го възнаграждават по този начин, започват да трупат точки (ползи) много по-бързо, отколкото онези, които мамят, т.е. игнорират кооперативните стратегии. Затова стратегиите, които залагат на реципрочни отговори, се оказват способни на оцеляване в една некооперативна среда.
   (3) Сътрудничеството, веднъж установено на базата на реципрочността, може да се защити от инвазията на по-малко кооперативните стратегии и така колелото на еволюцията набира ход и в него е вграден механизъм, както пише Робърт Акселрод – „ratchet“, „храпов палец“, който не му позволява да се движи назад, в обратната посока [22, 23].
  
  Пояснение:
  Храпов палец (англ. ratchet) – острозъбен спирач, палец, език, механизъм, който позволява движение на колелото само в едната посока.
  
  Много интересен и поучителен случай на реципрочен алтруизъм като стратегия от типа „Живей и дай на другите да живеят“ възниква по време на Първата световна война. Френски или британски и германски войници са в окопи, разположени недалеч едни от други на фронтовата линия и запазват позициите си за дълъг период от време. Когато няма сражение, войниците и от двете страни се въздържат да стрелят по противникови войници при тяхното придвижване около фронтовата линия. С други думи, стратегията на сътрудничество не бива винаги да се обвързва с личните качества, цели и отношения един към друг на представителите на двете страни [24].
  
  ▪ При задачите (игрите, конфликтите) от втория клас (свръхалтруизъм), коренно противоположен на досега разглеждания, всяка от двете страни се грижи единствено за интересите на другата страна, напълно подчинявайки на нея своите интереси (или дори игнорирайки ги изцяло), а накрая отново и двете страни претърпяват загуба. Следователно, ако при предишния клас от игри идеята е, че в общия случай ако всяка от страните в конфликта преследва само своите интереси, в резултат губят и двете, то при този клас от игри идеята е, че ако всяка от двете страни поставя на първо място интересите на другата страна, в общия случай също така и двете страни губят.
  Моделна ситуация от втория клас е т.нар. игра „О. Хенри“, по литуратурен псевдоним О. Хенри на американския писател Уилям Сидни Портър (1862 – 1910). Тази игра се базира на неговия разказ „Даровете на влъхвите“ (The Gift of the Magi, 1906), в който двамата съпрузи Дела и Джеймз Дилингъм Йънг се обичат силно. Те имат две съкровища, с които се гордеят – великолепните ѝ коси и неговият златен часовник. Всеки от двамата решава да направи подарък на любимото същество за Коледа. Тя отива отрязва и продава косите си, а с парите от тях му купува платинена верижка за часовника. Той продава часовника си и ѝ купува комплект гребени за коса с истинска костенуркова черупка с блестящи камъни по края – на тези гребени тя толкова пъти се е любувала пред една витрина на Бродуей. Така в Коледната вечер тя има гребени, но няма коса, а той има верижка за часовник, но няма часовник.
  
  Изводът от тези класове игри (конфликти, задачи) е все един и същ. В общия случай оптималното решение винаги се намира като микс от елементи на конфронтация и на сътрудничество, т.е. като стремеж на всяка от страните в конфликта да мисли за отстояването на своите интереси, отчитайки в същото време и интересите на другата страна.
  
  Разбира се, като в играта „О. Хенри“, при която всяка от двете страни в конфликта се води единствено от интересите на другата страна (на практика дори е трудно подобна игра да се нарече конфликт), е логично да се предполага, че загубата ще бъде малка. Когато всеки от партньорите се води от мисълта да направи добро на другия партньор и забравя да помисли за собствените си интереси, общата загуба накрая може да се разглежда по-скоро като резултат от недоразумение и много по-бързо двете страни ще се научат да синхронизират интересите на всяка една от тях, както и общите им интереси.
  Затова в Теорията на игрите далеч по-голямо внимание се отделя на игрите (конфликтите), в които всяка от двете страни преследва преди всичко своите интереси и тогава, ако не бъдат намерени пътища за регулиране на отношенията, без да се даде възможност на конфликта да се разрази и ако всеки от играчите „забрави“, че в играта участват две страни или както бе казано по-горе, играта започне да придобива ирационални елементи, най-вероятно тя ще влезе в един от горните три случая:
  ‣ малка загуба (отношенията лесно могат да бъдат възобновени);
  ‣ голяма, но поправима загуба (отношенията могат да бъдат възобновени, макар и с огромни усилия);
  ‣ голяма и непоправима загуба (отношенията не могат да бъдат възстановени, защото са се разпаднали непоправимо).
  
  Поместените по-долу две таблици предлагат допълнителни възможности за информация и размисъл по отношение на принципното съчетаване на вида конфликт (с нулева или не с нулева сума) със стратегията на поведение на всяка от страните в конфликта (с елементи на сътрудничество и елементи на конфронтация).
  За тези, които смятат, че най-важен преди всичко е крайният резултат, вероятността (шансът) за постигане на позитивен резултат може да се определи по следния начин:





  
  Таблица 11. Вероятност за позитивен резултат
  
  Тази таблица се разшифрова така:
  → при конфликт с нулева сума ако участникът залага на поведение със сътрудничество, най-вероятният изход е той да не успее да защити интересите си;
  → при конфликт с нулева сума, ако участникът залага на поведение с конфронтация, вероятността той да защити интересите си е по-голяма или най-малко равна на 1/2 (т.е. поне 50%);
  → при конфликт с ненулева сума, ако участникът залага на поведение с конфронтация, вероятността той да защити интересите си е по-малка или най-много равна на 1/2 (т.е. не повече от 50%);
  → при конфликт с ненулева сума, ако участникът залага на поведение със сътрудничество, най-вероятният изход е той да успее да защити интересите си.
  Изводът е (както посочихме по-рано в този Етюд), че при конфликти с нулева сума залогът за успеха е преобладаване на елементи на конфронтация, а при конфликти с ненулева сума, залогът за успеха е преобладаване на елементи на сътрудничество в поведението на участника.
  
  Пояснение:
  В математиката вероятността обикновено се измерва между 0 (т.е. 0%) и 1 (т.е. 100%).
  
  За тези, които смятат, че най-важно преди всичко е съхраняването на отношенията с другия участник, таблицата придобива следния вид:





  
  Таблица 12. Вероятност за съхраняване на отношенията
  
  Тази таблица се разшифрова така:
  → при конфликт с нулева сума ако участникът залага на поведение с конфронтация, най-вероятният изход е той да не успее да съхрани отношенията си с другия участник, т.е. да ги разруши;
  → при конфликт с нулева сума, ако участникът залага на поведение със сътрудничество, вероятността той да успее да запази отношенията си с другия участник е по-малка или най-много равна на 1/2 (т.е. не повече от 50%);
  → при конфликт с ненулева сума, ако участникът залага на поведение с конфронтация, вероятността той да успее да запази отношенията си с другия участник е по-голяма или най-малко равна на 1/2 (т.е. поне 50%);
  → при конфликт с ненулева сума, ако участникът залага на поведение със сътрудничество, най-вероятният изход е той да успее да съхрани отношенията си с другата страна.
  Изводът е, че в конфликти с нулева сума единият участник може много трудно да запази отношенията с другия участник, независимо дали в поведението му преобладават елементите на сътрудничество или на конфронтация, а при конфликти с ненулева сума, единият участник може в голяма степен да запази отношенията си с другия участник, независимо от това дали в неговото поведение преобладават елементите на сътрудничество, или елементите на конфронтация.
  
  В заключение, ще приведем още една таблица за вероятността да се постигне работещо и устойчиво решение на един конфликт, свързана с класификацията на Анатол Рапопорт за трите вида конфликти като тактика на участниците („сражения“, „дебати“ и „игри“) и с типа на конфликта като резултат (игра с нулева сума или игра с ненулева сума).
  Но най-напред да поясним, че Анатол Рапопорт привежда класификация на видовете конфликти, съгласно която те биват „сражения“ (fights), „игри“ (games) и „дебати“ (debates) [25].
  > „Сраженията" са тип конфликти, при които противоречията между страните са антагонистични и двете страни се стремят към пълна победа, защото другият възможен изход за тях е пълната загуба. Такива са конфликтите, свързани с ценности, по които компромисът е невъзможен – или си за аборта, или си против него; или си за, или си против смъртното наказание; или приемаш моя Бог, или оставаш вярващ в своя Бог;
  > „Игрите" са тип конфликти, при които има строго описани правила за поведение на страните, по подобие напр. на шахмата. Участниците в подобни конфликти са рационални играчи. Всеки от тях се стреми да „победи“, като оптимизира своите ползи и минимизира щетите, съблюдавайки тези правила;
  > „Дебатите" са тип конфликти, при които връх взема „пазаренето“, умението да се търгува, да се маневрира, да се осъществява успешна дипломация, да се намират компромиси, да се търси дълбоката причина за конфликта.





  
  Таблица 13. Вероятност за работещо и устойчиво решение
  
  Смисълът на тази таблица е следният:
  → при конфликт тип „сражение“ (като тактика на участниците) и „игра с нулева сума“ (като резултат) вероятността да се постигне работещо и устойчиво решение на този конфликт е нищожна – от 0 до 1/6.
  → при конфликт тип „игра“ (като тактика на участниците) и „игра с нулева сума“ (като резултат), вероятността да се постигне работещо и устойчиво решение на този конфликт е много малка – от 1/6 до 2/6 (т.е. до 1/3);
  → при конфликт тип „дебат“ (като тактика на участниците) и „игра с нулева сума“ (като резултат), вероятността да се постигне работещо и устойчиво решение на този конфликт е малка – от 2/6 (т.е. от 1/3) до 3/6 (т.е. до 1/2);
  → при конфликт тип „сражение“ (като тактика на участниците) и „игра с ненулева сума“ (като резултат), вероятността да се постигне работещо и устойчиво решение на този конфликт е голяма – от 3/6 (т.е. от 1/2) до 4/6 (т.е. до 2/3);
  → при конфликт тип „игра“ (като тактика на участниците) и „игра с ненулева сума” (като резултат), вероятността да се получи работещо и устойчиво решение на този конфликт е много голяма – от 4/6 (т.е. от 2/3) до 5/6;
  → при конфликт тип „дебат“ (като тип тактика на участниците) и „игра с ненулева сума“ (като резултат), вероятността да се получи работещо и устойчиво решение на този конфликт е огромна – от 5/6 до 1.
  С други думи, вероятността да бъде постигнато работещо и устойчиво решение на един конфликт (т.е. конфликтът да бъде разрешен) може да се степенува от най-голямата до най-малката в следния ред:
  1. Конфликтът е тип „дебат“ (като тактика на участниците) и „игра с ненулева сума“ (като резултат).
  2. Конфликтът е тип „игра“ (като тактика на участниците) и „игра с ненулева сума“ (като резултат).
  3. Конфликтът е тип „сражение“ (като тактика на участниците) и „игра с ненулева сума“ (като резултат).
  4. Конфликтът е тип „дебат“ (като тактика на участниците) и „игра с нулева сума“ (като резултат).
  5. Конфликтът е тип „игра“ (като тактика на участниците) и „игра с нулева сума“ (като резултат).
  6. Конфликтът е тип „сражение“ (като тактика на участниците) и „игра с нулева сума“ (като резултат).
  
  
  
  Литература:
  1. Deutsch, Karl. The Analysis of International Relations. Englewood Cliffs, New Jersey: Prentice-Hall, Inc., Harvard University, 1968, 116 – 117.
  2. Trivers, Robert L. The Evolution of Reciprocal Altruism. // The Quarterly Review of Biology, Vol. 46, №. 1 (Mar., 1971), 35—57, The University of Chicago Press, p. 35.
  3. Dawkins, Richard. Selfish Gene. New York: Oxford University Press Inc., 2006, p. 231.
  4. Trivers, Robert L. The Evolution of Reciprocal Altruism, ibid., 38 – 39.
  5. Axelrod, Robert. The Evoliution of Cooperation. New York: Basic Books, Inc., Publishers, 1984, p. 8.
  6. http://justenoughcraig.blogspot.com/2012/10/stag-hunt-deadlock-sickle-ce....
  7. http://cs.stanford.edu/people/eroberts/courses/soco/projects/1998-99/gam....
  8. http://www.investopedia.com/articles/investing/111113/advanced-game-theo....
  9. Rheingold, Howard. Smart Mobs. The Next Social Revoliution. Cambridge, MA.: Basuc Books, 2002, p. 42.
  10. Русо, Жан-Жак. Избрани съчинения. Т. 1. С.: Наука и изкуство, 1988, 624 – 625.
  11. Кулагин, Владимир. Современные теории международных отношений. // Международная жизнь, 1998, №. 1, с. 82.
  12. Кола, Доминик. Политическая социология. М.: Весь мир, Инфра-М, 2001, 65 – 66.
  13. Nicholson, Michael. Rationality and the analysis of international conflict. Cambridge University Press, 1992, р. 76.
  14. По Nicholson, Michael. Rationality and the analysis of international conflict, ibid., р. 65.
  15. Bascow, Lawrence S., Michael Wheeler. Negotiation: A Look at Decision Making. — In: Huelsberg, Nancy A., William F. Lincoln (Ed.). Successful Negotiating in Local Government. Washington, DC: International City Management Association, 1985, р. 140.
  16. Dawkins, Richard. Selfish Gene, ibid., 209 – 210.
  17. Dexit, Avinash K., Barry J. Nalebuff. Thinking Strategicaly. The Competitive Edge in Business, Politics, and Everyday Life. NY, London: W. W. Norton & Company, 1991, р. 107.
1  8. Фридман, Дейвид. Теория на цените. Т. 2. С.: Христо Ботев, 1993, 168 – 169.
  19. Най, Джоузеф С. Международните конфликти. Теория и история. С.: Прагма, 1998, 29 – 31.
  20. Axelrod, Robert. The Evoliution of Cooperation, ibid., VIII – IX.
  21. Dexit, Avinash K., Barry J. Nalebuff. Thinking Strategicaly, ibid., р. 106.
  22. Axelrod, Robert. The Evoliution of Cooperation, ibid., 20 – 21.
  23. Rheingold, Howard. Smart Mobs, ibid., 43 – 45.
  24. Axelrod, Robert. The Evoliution of Cooperationibid., 73 – 75.
  25. Афанасьев, С. Д., В. А. Бабак и другие. Современные буржуазные теории международных отношений (критический анализ). М.: Наука, 1976, с. 336.
  
  
  19.07.2023 г.
  

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
  _    ___      _   __  __   _    
/ | / _ \ (_) | \/ | | | __
| | | | | | | | | |\/| | | |/ /
| | | |_| | | | | | | | | <
|_| \__\_\ _/ | |_| |_| |_|\_\
|__/
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.