Стратегия Синергия Сигурност

  Не, че чак толкова ме интересуват, но макар и повърхностно, все пак следя разправиите през последните седмици, обхванали червения и синия полюс на агонизиращото ни публично пространство - тези бури в чаша вода, сантименталните мелодрами, елегичните изповеди, разядени от черна завист и черен пиар, елегантно-подлите удари под кръста и очевадната подмолна жестокост, която цели да съсипе, да унищожи другарчето по партия или коалиция.
  Но дори да има известна аналогия в тези баталии между паяци, затворени в стъклен буркан, небрежно тръскан от олигархичното задкулисие, АСИМЕТРИЯТА се набива в очите дори на напушените със словесна трева самозвани шамани и на късогледите т.нар. експерти на Прехода, вечно разполагащи с възложената им срещу солидно заплащане версия на истината. ?
  ► Защото червените, без самите те напълно да си вярват, търсят отговор на въпроса КАК?
  КАК ДА ПРОДЪЛЖАТ ДА УЧАСТВАТ В ПОЛИТИЧЕСКИЯ ТЕАТЪР?
  За да могат - с лични и групови користни цели - да допринасят и нататък за легитимирането на неговата изкуственост и смулативност.
  ► Докато сините, напълно осъзнали безперспективността си, търсят отговор на въпроса ЗАЩО?
  ЗАЩО ПОВЕЧЕ НЯМА ДА УЧАСТВАТ В ПОЛИТИЧЕСКИЯ ТЕАТЪР?
  И така няма да могат - с лични и групови користни цели – да доринасят и нататък за легитимирането на изкуствеността и симулативността му?
  
  В червената политическа менажерия главният губещ е Георги Първанов. Той трагично, дори фарсово не си дава сметка, колко се е откъснал от реалността.
  Затънал в продължение на 10 години в блудкавата среда на обграждащи го с хвалебствени оди празнодумци, които без него са кръгли и пресечени нули; потънал в пикантния сос на материални щения, луксозни купони с олигарси, безумни ловни оргии, ултраскъпи пушки, десетки костюми и стотици вратовръзки, Георги Първанов загуби основното си конкурентно преимущество – почти животинската си политиеска интуиция и уби главното си качество, с което печелеше подкрепа – че симпатично обикновените, средно интелигентните, нормално трудолюбивите, достатъчно отговорните и необходимо порядъчните българи виждаха в негово лице един от тях - своя човек, достигнал висшата позиция в държавата.
  Вместо това си почти неотличимо сродство с редовите българи, вместо естествената си до скучност, но импонираща им с липсата на непосилни и недостъпни за тях качества, външност, Георги Първанов им предложи своята вътрешна същност – с комплексите си, със страстите и сластите си, с ненаситността си към висок стандарт.
  А тази опакована в лукс вътрешна външност - на човек, току що е пийнал поредното марково уииски с екстра мезета и вносни ядки, изтупан по утрешната мода и говорещ вчерашни басни – нямаше как да допадне на редовия българин. Тя не допадна дори на членската маса и симпатизантите на БСП! Него най-напред и първи го отритна червения електорат, а на конгреса останалото бе „дело техники – ловкость рук и никакого мошенства”, както казват на единствения чужд език, който бившият президент пожела да ползва.
  За да приключа с темата „БСП”, ще кажа още само следните две неща:
  Първо, Сергей Станишев си въобразява, че отминалият конгрес е КРАЯТ на неговата битка с Георги Първанов. Не, този конгрес е само НАЧАЛОТО на битката. Георги Първанов няма да миряса, докато не докара нещата дотам, че БСП да дойде смирена и уплашена за себе си и падне пред него на колене, молейки го моли той да я оглави.
  Второ, Георги Първанов не иска, а и не знам дали е сособен да разбере, че с негово участие през последните 10-12 години бе изграден модел на задкулисно олигархично управление, който е вече самоподдържащ се и самодостатъчен, затова може и без него, без Георги Първанов. Този модел е изключително благодарен на Георги Първанов за дълбочината и широчината, с които бе реализиран, но без никаква благодарност е готов да го изплюе, да го изхвърли поради отпаднала необходимост и нарастваща ненужност.
  С други думи, каквото и да се случи, Георги Първанов е част от миналото и натам ще тегли и БСП. Той е човек на 20 век - плаши се от чужди езици, от интернет, от изплитане на контакти с модерни европейски политици и мъдри хора; твърде богат е, за да бъде социално чувствителен и твърде обвързан е   с олигарсите, за да поведе битката срещу тяхната деструктивна и демодернизираща роля за България.
  
  Сега за сътресенията при сините.
  Тези сътресения, за жалост, не са толкова важни за България. Защото са битки между две убежища на последните мохикани, решили до последно, докато дишат, да останат телом и духом при синята идея.
  ▪ Едното убежище е групово (партийно, три-буквено) – на окончателната и неизкоренима вяра в трите букви Се-Де-Се!
  Това убежище има свои чисти и святи мотиви, но то е абсолютно вредно за СДС и за вярата в синята идея, защото изкуствено продължава живота на нещо, което в момента е безнадеждна политическа аномалия и натоварва някогашното СДС с днешни индивиди-полипи, политици-комици, лидери-карикатури и прави това до такава степен, че не остане нищо свястно като спомен, нищо порядъчно като мотив, нищо достойно за уважение като символ. С такова убежище това фалшификатно СДС се превръща в призрак, в илюзия, в пародия и по силата на обратната връзка тази му днешна уродливост хвърля сянка върху онова, оригиналното СДС!
  ▪ Другото убежище е индивидуално. То служи само, главно и преди всичко, както бе изтъквано многократно от множество анализатори, за да поддържа политическия мит и да продължава политическия живот на една-единствена личност – Иван Костов.
  Аз познавам няколко стойностни хора, които са влюбени в мита „Иван Костов”, които, когато Иван Костов се появи по някоя ТВ, си пращат есемеси и мейли, пишат си във Фейсбук: Костов по този и този канал!
  Тия мили и порядъчни хора отдавна са заприличали, без дори самите те да го съзнават, на точно това, с което масово са сравнявани – на секта последователи на своя Пророк! Те единствени така рязко, силно, с болка, свърхемоционално реагират на всеки опит да се хвърли сянка върху Иван Костов!
  За тях Иван Костов е всичко, той е личното им оправдание за опиянението и заблудата им да вярват в СДС като единствената сила, допринесла за промяната на България; той е персоналната им гордост, че не са изменили на своите политически възгледи; той е последният им аргумент за превъзходство над другите партии – защото другите партии си нямат Иван Костов!
  Бедните, тази чиста, сакрална, фанатична вяра заслужава моя поклон, заради силата си, но те не разбират, че Иван Костов е най-лошото, което можеше да се случи на СДС, защото именно той нанесе втория от двата най-тежки, почти смъртоносни удара на СДС. И това се случи много преди пак той (каква зла ирония на Съдбата) да нанесе първия от другите два удара на СДС, но те бяха тогава, когато СДС вече бе започнал пътя си към политическото небитие.
  
  Веднага да кажа – Иван Костов не е първият, който уби СДС.
  Иван Костов и неговите действия бяха вторите, нанесли смъртоносен удар на СДС. Но е безспорен исторически факт, че този втори удар СДС наистина се превърна в маргинална партийка, във фон на политическия живот, в дребна подробност от политичейския пейзаж.
  
  Всъщност, по-късно СДС бе убиван още два пъти – третият и четвъртият.
  Третият път бе, когато СДС се разцепи на СДС и ДСБ.
  Четвъртият път бе, когато Синята коалиция подкрепи (къде тайно, къде явно, къде de jure, къде de facto – със свои хора по различните етажи на властта, вкл. заместник-министри) Бойко Борисов. Подкрепи човека, посегнал и посягащ на демокрацията в България, превръщащ политическата ни система в автокрация, осъществявана от слабо образовани, ниско компетентни корупционери, бивши мутри и милиционери, настоящи комбинатори и ветропоказатели - без никакви политически ценности, принципи и идеи...
  Но третото и четвъртото убийства на СДС не са толкова интересни за съдбата на истинското СДС, защото те са свързани с някакво политическо мутантче, останало от онова СДС и защото се отнасят до котерии (СДС и ДСБ), които по никакъв начин не влияят на развитието на страната ни, а остават дълбоко закотвени в периферията на марионетъчния политически театър.
  
  Аз искам тук да поговоря за първите две убийства на СДС.
  Естествено, използването на думата „убийство” е неадекватна метафора, то е неловка провокация, то е емоционален начин да предизвикам реакция, да накарам читателя да се спъне в тази дума, да си удари душата или коляното, да го заболи, но да не остане равнодушен.
  Всъщност, много по-точно е да се говори не за убийство или убийства на СДС, а за онези ключови два момента от нашия Преход, когато СДС понесе два изключително тежки удари върху своята легитимност на единствена про-демократична политическа сила, способна и имаща моралното право да осъществи Прехода на България от тоталитарния държавен социализъм към либералната пазарната демокрация.
  
  ► Първият от тези два жестоки, фатални за СДС удара беше понесен тогава, когато СДС загуби своята уникална политическа легитимност на единствената политическа сила, която е за демократични промени именно към либералната пазарна демокрация.
  Пиша за СДС, но е много по-точно да се каже Ние: Ние загубихме - тези, които създавахме СДС – някои в София, други, като мен, по места.
  Да, първоначално беше точно така – СДС бе ЕДИНСТВЕНАТА сериозна политическа сила, която бе за преход към либерална пазарна демокрация.
  [Веднага да уточня, че не ставаше дума за днешния свръх-либерален, ултра-пазарен, хипер-потребителски и мега-конкурентен модел, а за либералната пазарна демокрация, която гарантира на западните общества повече от 30 години непрекъснат ръст на жизнения стандарт и постоянно задълбочаване на демократичните права и свободи, като в същото време позволи на Запада за някакви си 5-6 години след идването на власт на Горбачов, да окарикатури, съсипе и победи вета на социализма, подвластен на система, която в никакъв случай не беше лесна за окарикатуряване, съспиване и побеждаване – каквото и да се говори сега за нея...]
  В същото време другата, втората и главна политическа сила БСП се бе позиционирала като спирачка или поне като забавяща максимално промените. Тези, които в БСП правеха това отговорно, а не по комунистически идеологизирано и фанатично, се стремяха максимално да съхранят всичко, с което държавата разполагаше – като политическо устройство, като закони, като институции, като нагласи, като материални блага.
  
  В началото противопоставянето бе остро и именно по тази ос:
  ♦ СДС бе за максимално бързи и решителни промени към либерална пазарна демокрация, за да си гарантираме достиженията на Запада.
  ♦ БСП бе за максимално бавни и имитационни промени, за да се запазят достиженията на социализма.
  В един момент обаче в БСП победи Лукановското стратегическо виждане, за сметка на маргинализирането на Лиловското стратегическо виждане.
  БСП направи рязък завой, прегърна идеите на либералната пазарна демокрация, всички в България започнаха да говорят едно и също – приватизация, приватизация и пак приватизация. Основните политически сили (и не само СДС и БСП) станаха НЕРАЗЛИЧИМИ в главното, в същественото, в своите цели и намерения.
  Ето тогава бе първият път (първото убийство), когато СДС загуби фатално своята единствена и неповторима легитимност на Силата, която знае какво трябва да се прави, която води България към светлото демократично бъдеще.
  СДС загуби ПЪРВИЯ ПЪТ своята единствена и неповторима легитимност по въпроса КАКВО ТРЯБВА ДА СЕ ПРАВИ В БЪЛГАРИЯ?
  Ние в СДС обаче, се оказахме слаби и неподготвени, полуслепи и полуможещи и не уловихме този Първи исторически момент.
  Затова продължихме да се плъзгаме по оста СДС-БСП като конфронтация антикомунизъм-комунизъм.
  Така само сплотявахме електората на БСП.
  Със своите идеологически розови очила, ние не проумяхме, че БСП демогогски и брутално се стреми да ни надбягва по нашата писта (тя не само прие либералната пазарна демокрация – защо ще уточня по-долу), но и започна да приема и всичко останало едно към едно най-напред на идейно ниво, без да го дискутира още с електората си – и Валутния борд, и НАТО, и всичко, всичко, всичко!
  Ако бяхме уловили тази нова, коренно различна стратегическа, тактическа и обществена ситуация ситуация, ние, в СДС щяхме да престанем да воюваме на стария идеологически фронт антикомунизъм-комунизъм. Щяхме да разберем, че по въпроса КАКВО ТРЯБВА ДА СЕ ПРАВИ В БЪЛГАРИЯ? вече няма принципни различия. И тогава щяхме да пренесем борбата върху въпроса КАК ТРЯБВА ДА СЕ ПРАВИ?
  Това означаваше да генерираме стратегии, идеи, управленски решения, да мобилизираме интелектуалния елит на страната, да разширяваме обществената си подкрепа за същността и съдържанието на действията си.
  Тук нашето превъзходство щеше да бъде смазващо.
  Защото преориентацията на БСП бе не същностна, а да я нарека – първановска, т.е. ситуационна симулативна, мимикриативна, имитационна, користна, безпринципна, просто меркантилна – защото идеите на опонента са печелившите, а не защото вярваме в тях.
  Но да облечеш като нова премяна новите, правилните, политически коректните възгледи е лесно - достатъчно е само да нямаш особени задръжки и чак пък толкова морал. Но да управляваш в съгласие с тези нови възгледи е далеч по-трудно - те трябва да са станали част от твоята ценностна система, от твоята визия и стратегия.
  СДС обаче проспа този исторически момент и профука – това бе първото профукване – на стратегическата си иницатива:
  По въпроса КАКВО ТРЯБВА ДА СЕ ПРАВИ В БЪЛГАРИЯ? СДС вече не бе единствената и неповторима политическа сила, а САМО ЕДНА от водещите политически сили. Това причини силен отлив от обществена подкрепа за СДС.
  
  ► А вторият от тези два жестоки, фатални за СДС удара беше понесен тогава, когато СДС осъществи реформите, които представляваха необходимото условие да се приключи с българския Преход към демокрация, а именно тоталната приватизация на цялата, възлизаща на близо 400 млрд лева собственост, създавана от няколко поколения българи.
  Веднага да поясня, че достатъчното условие за приключването на българския Преход към демокрация бе пълната реконсолидация на тотално приватизираната собственост в ръцете на тесен кръг олигарси, които сетне задкулисно да управляват държавата, превръщайки я в инструмент за своето непрестанно облагодетелстване.
  
  Българският Преход не целеше – защото такава бе антинационалната воля на кукловодите на Прехода - постигане на ефективно функционираща либерална пазарна демокрация, а се стремеше към преразпределение на собствеността – от единна, централизирана собственост на Държавата, в собственост именно на този крайно тесен кръг олигарси.
  Но за да бъде трансформирана държавната собствност в собственост на олигархичния кръг, трябваше да бъде извършена първата, необходимата крачка – собствеността да бъде приватизирана тотално, шоково, с цената на всичко и на всяка цена.
  Ето това извърши СДС (чрез правителството и пълната власт на Иван Костов).
  И когато след тази тотална, шокова приватизация нормалните българи се огледаха, те разбраха, че от приватизацията (или от 90% от нея) спечелиха бившите – върхушката на бившата БКП и върхушката на бившата ДС.
  Това бе вторият, не по-малко жесток удар по СДС, след който СДС се превърна в политически маргинал, чиято главна цел е да се бори за 4% - та да влязат в парламента шепата му лидери и техни най-верни клакьори.
  СДС загуби ВТОРИЯ ПЪТ своята легитимност резултат на това – КАК БЕ НАПРАВЕНА ПРОМЯНАТА В БЪЛГАРИЯ – промяна, свеждаща се до преразпределение на собствеността.
  Тази промяна бе извършена безкрайно несправедливо и от нея основно и главно спечелиха БИВШИТЕ.
  Благодарение на действията на СДС (чрез правителството на Иван Костов), в България ПОБЕДИХА окончателно и безвъзратно БИВШИТЕ – върхушката на БКП и върхушката на ДС – самата тя, техните деца, техните приятелски кланове, техните слуги...
  
  Два такива жестоки, убийствени удара – като два абсолютно погрешни отговора на два абсолютно правини въпроса: първият за това КАКВО ТРЯБВА ДА СЕ ПРАВИ В БЪЛГАРИЯ; и вторият за това КАК БЕ НАПРАВЕНА ПРОМЯНАТА В БЪЛГАРИЯ – са достатъчно тежки, за да ликвидират веднъж завинаги онова, оригиналното, автентичното СДС. И да оставят на политическата сцена неговите отломки, някои от които се превърнаха в останки (тленни).
  
  Ако СДС (т.е. нашето първо поколение в СДС) бе дал верен отговор на първия въпрос – а именно КАК да се направи Преход към ефективна либерална пазарна демокрация, а след това ако СДС бе дал верен отговор и на втория въпрос – а именно КАК да се изгради справедливо либерално пазарно общество, тогава БСП щеше да бъде реформирана, наистина модерна лява, а не плоскоданъчна партия, присвоена от номенклатурчици, милионери, ловки аферисти, слуги на безчетните братя галеви и безскрупулни апаратчици, нямаше да ражда гоцета (ментално обвързани с 20 век) и сергейчета (генетично неспособни да бъдат визионери, лидери и мениджъри); в парламента нямаше да се подвизават откровени фашизоиди, етнически корупционери и жълтокнижести рожби на зловреди служби; а България щеше да стане нормално развиваща се европейска държава.
  Но СДС (т.е. ние) се провали в намирането на отговори на тези два въпроса. Ние минахме под летвата, оказахме се ситни и дребни като камилчета.