ЕТЮДИ ЗА СИГУРНОСТТА: ЕТЮД 12. СИГУРНОСТТА И ПОСТМОДЕРНОТО ОБЩЕСТВО

  Тези Етюди за Сигурността съдържат единствено резултати от научните ми виждания, изследвания, анализи и модели. С други думи, те представляват изложение на моите ГЛАВНИ приноси в Науката за Сигурността.
  
  ЕТЮД 12. СИГУРНОСТТА И ПОСТМОДЕРНОТО ОБЩЕСТВО
  
  Систематизират се характеристиките и спецификите от гледна точка на сигурността, както и свързаните със сигурността измерения и проявления на Постмодерното общество, което идва на смяна на Модерното общество.
  
  На детайлен анализ на аспектите и проблемите на сигурността в постмодерното общество е посветена следната моя монография:
  Николай Слатински. Сигурността – животът на Мрежата. София: Военно издателство, 2014
  
  
  При анализа на процесите в глобален (светът), континентален (Европа), регионален (Балканите и Черноморието) и национален (България) план, обикновено се говори за въздействието главно на два процеса – (1) на разпадане на двуполюсната система след 1989 г. и (2) на глобализация. Тези два процеса оказваха и продължават да оказват много силно влияние заедно и поотделно, но с тях не се изчерпва същността на случващото се през последните вече повече от 30 години.
  Човешката цивилизация преживява далеч по-мащабна, по-всеобхватна и по-дълбока промяна, многопосочна, многопластова и многоаспектна трансформация – системна, структурна и свързана със сигурността, политическа, икономическа и финансова, енергийна, екологична и информационна, социална, културна и етнорелигиозна.
  Тази епохална промяна, тази епична трансформация има четири водещи измерения, за всяко от които може да се говори като за навлизането ни в качествено нов тип общество, а именно: Глобализираното общество, Постмодерното общество, Мрежовото общество и Рисковото общество.
  
  ▪ Глобализираното общество, идващо на мястото на Регионализираното общество, отразява първия аспект на трансформацията на света – СИСТЕМНО-ПРОСТРАНСТВЕНОТО ИЗМЕРЕНИЕ: уплътняването на човечеството, превръщането му в едно глобално общежитие на съвместно съществуване. Маршал Маклуън (1911 – 1980) нарече идващото общество Глобално село (Global village) [1]; по-скоро то е Глобален град (Global city), глобален мегаполис с неговите неравностойни квартали – от най-богатите с ултрамерките за сигурност, до най-бедните с преградията и гетата.
  Глобализираното общество е свързано с ПРОМЯНАТА НА ОБХВАТА на трансформацията на света – тя се простира из целия свят и не оставя незасегната от нея нито една част от него.
  
  ▪ Постмодерното общество, идващо на мястото на Модерното общество, отразява втория аспект на трансформацията на света – СИСТЕМНО-ФУНКЦИОНАЛНОТО ИЗМЕРЕНИЕ: радикалните изменения в начина, по който обществото съществува, развива се, осъществява вътрешните си комуникации и конструира смислите. Тук става дума за ролята на държавата; за еволюцията на принципите и практиките, на културите и идентичностите; за личните, груповите и общностните взаимодействия, за регулирането и разрешаването на различните конфликти.
  Постмодерното общество е свързано с ПРОМЯНАТА НА ЦЕННОСТИТЕ при трансформацията на света, с начините по които индивидите възприемат себе си и своите роли, как те влизат в отношения помежду си и се отнасят към правата, отговорностите и задълженията си.
  
  ▪ Мрежовото общество, идващо на мястото на Йерархичното общество, отразява третия аспект на трансформацията на света – СИСТЕМНО-СТРУКТУРНОТО ИЗМЕРЕНИЕ: с коренно различната архитектура, с мрежовизирането и постепенното преминаване от вертикална към хоризонтална организация на системите и подсистемите, на институтите и институциите.
  Мрежовото общество е свързано с ПРОМЯНАТА НА СТРУКТУРИТЕ при трансформацията на света, с разрастването на мрежите и мрежовидните форми на организация и с натиска върху йерархичните системни образувания да сплескват нивата и да скъсяват командните си вериги, да засилват ролята на децентрализацията и инициативността и значението на координацията комуникацията.
  
  ▪ Рисковото общество, идващо на мястото на Свързаното със сигурността, „Сигурностното“ общество (Security Society), отразява четвъртия аспект на трансформацията на света – СИСТЕМНО-УПРАВЛЕНСКОТО ИЗМЕРЕНИЕ: моделите и подходите за оценка на основните предизвикателства и рискове, опасности и заплахи пред сигурността; начините и средствата за тяхната идентификация, анализ и оценка; стратегиите за тяхното управление. Рисковете, рисковостта са не толкова и не само (макар да ни се струва обратното) нашето настояще. Те са бъдещето ни и ние трябва да се учим да живеем в пространство и време на силно повишен риск.
  Рисковото общество е свързано с ПРОМЯНАТА НА СИГУРНОСТТА при трансформацията на света, с качествено различните нейни същност, смисъл и съдържание, доколкото сигурността днес не е вече нито безопасност (буквално без-опасност), нито относителна сигурност (security), а е свързана с риска, т.е. тя е про-рискова, рискова, и е непрекъснат процес, който трябва да бъде постоянно управляван и неизменно носещ потенциал за ескалация и деструктивни последствия.
  
  Ние говорим за четири различни измерения на трансформацията (определящи, съответно, пространствения обхват, еволюцията на ценностите, промените в структурната организация, новото отношение към сигурността), но те трябва да се изучават интегрирано и комплексно – като измерения на обща трансформация, на взаимообвързана еволюция. Която и да е отделно взета от тези четири трансформации, поражда, въздейства и придава радикално нов смисъл на всяка от останалите други три и заедно с това е в голяма степен функция на всяка една от тях. Но такова едновременно изучаване на четирите измерения на трансформацията е практически невъзможно, затова изследователят е принуден да ги разглежда поотделно и независимо, сякаш всяко е само за себе си. Ала ние трябва постоянно да помним, че става дума за четири измерения на една обща трансформация, на една комплексна и цивилизационна, системна и взаимообвързана Промяна.
  
  В този Етюд ние ще се спрем на Постмодерното общество. Това ще бъде направено като се осмислят неговите характеристики и спецификите от гледна точка на сигурността и като се систематизират неговите измерения и проявления, също така свързани със сигурността.
  
  Преходът от Модерно към Постмодерно общество занимава плеяда учени – философи, културни антрополози, социални психолози, социолози, политолози, учени в сигурността. Ще посочим някои специфики на този постепенен преход, без намерения за изчерпателност и за участие във фундаменталния философски дебат за същността на Постмодерното общество и за неговите базисни различия с Модерното общество.
  
  Общественото устройство протича исторически, през няколко етапа:
  ⁕ Архаично предобщество;
  ⁕ Домодерно общество;
  ⁕ Модерно общество;
  ⁕ Постмодерно общество.
  
  Ето техните главни характерни черти, разбира се, от гледна точка най-вече на сигурността.
  
  ⁕ АРХАИЧНО ПРЕДОБЩЕСТВО (XXV В. – VII В. ПР.ХР.)
  Архаичното предобщество именно затова е назовано „пред-общество“, защото при него още няма общество, освен в зачатък, като прото-общество, а структурата му може да се определи като клан, орда или племе, като сбор от няколко рода със слабо изразени имуществени и функционални разслоения, водачът е преди всичко пръв сред равни, а социалните отношения, т.е. структурирането, обвързаностите и комуникациите в отношенията между хората са тип „Община“ (Commune).
  
  Пояснение:
  Тук става дума за Община, която е на групова основа (например семейна, родова), а не на организационна (например община Перник).
  И така, Община – това е съвкупност от хора с родствена, племенна, културна, етническа или религиозна връзка.
  Commune (англ.) – комуна, община, задружно живеене на съвместни, колективни начала.
  
  Сред главните условия едно племе от ловци събирачи да започне да се превръща в общество и да положи началото на някакви структури, наподобяващи държавност, са следните:
  • уседналост (пространствена и времева обвързаност с определена територия);
  • свръхпроизводство (производство на повече от необходимото за удовлетворяване на жизнените нужди);
  • религиозност (създаваща общи ценности и обща идентичност, обща нормативна рамка и обща споделена, вътрешна потребност от съ-преживяване и съпричастност),
  • колективна памет (осъзнаване на общ произход, скрепено с общи митове, общи митични герои прадеди, общи преодолявания на несгоди и общи победи).
  
  ⁕ ДОМОДЕРНО ОБЩЕСТВО (VII В. ПР.ХР. – ВТОРА ПОЛОВИНА НА XVIII В.)
  Домодерното общество е първото истински социално общество – общество в съвременния смисъл на тази дума.
  Следват някои от основните характеристики на Домодерното общество:
  • Социалните отношения, т.е. структурирането, обвързаностите и комуникациите в отношенията между хората, са тип „Общност“ (Community).
  
  Пояснение:
  Community (англ.) – община, общност, хора, които живеят заедно, общественост.
  
  • Държавата е високо над обикновените хора и те нямат достъп и влияние върху нея. Тя за тях е ИДЕАЛ – повече абстракция, отколкото нещо конкретно, което те да устроят според желанията си и опишат според представите си.
  • Фокусирането е предимно върху общото, т.е. върху преследването на стратегии, от които печелят всички.
  
  Пояснение:
  При стратегията, от която ПЕЧЕЛЯТ ВСИЧКИ, се инвестира в държавния (общия) интерес, а от нейното успешно реализиране печелят всички отделни участници (хора) независимо от различията помежду им.
  Например при силна армия всички са защитени от външно нападение; при силна полиция на всички се гарантира ефективно опазван обществен ред; при надеждно обезпечавана екология всички живеят в здравословна околна среда.
  
  • Това е общество, функциониращо с налагане на принуждения, т.е. то е общество на принуждаването, наказващо, санкциониращо общество. В него основна роля играе (т.е. преобладава) твърдата сила (hard power) и то осъществява своите цели и поддържа стабилността си чрез принудата (принуждението).
  • Водещ приоритет по отношение на сигурността е предимно сигурността на държавата. Сигурността е като абсолют – тя е поставена на пиедестала като абсолютна величина, а свободата се възприема главно и основно като съставляваща на сигурността и като нейна подчинена функция.
  • Сигурността е преди всичко сигурност като благо с минимална съставляваща на сигурността като услуга.
  
  Пояснение:
  В общия случай като обществен продукт, произвеждан от държавата, сигурността С има две фундаментални съставляващи:
   (1) Сб – сигурността като благо, което се произвежда за всички в някаква степен и в някакъв приемлив минимум; и
   (2) Су – сигурността като услуга, за която действа пазарният принцип, че всеки получава само толкова, колкото може да си купи (за колкото може да заплати).
  Затова в общия случай за сигурността трябва да се запише:
  С = Сб + Су.
  
  В Домодерното общество държавата е основен, почти монополен производител на сигурност и Сб достига максимална стойност Сбmax, а Су – минимална стойност Суmin.
  Затова за домодерното общество може да се запише:
  С = Сбmax + Суmin
  
  • Политическата култура в духа на изследванията на американските политолози Гейбриъл Алмънд (1911 – 2002) и Сидни Верба (1932 – 2019), е патриархална, т.е. държавата (в случая нейните управляващи, властта) е като мъдрия и имащ решаващата дума баща в семейството, а хората са послушните синове и дъщери – те имат пълно доверие на бащата, че може да взема правилните решения, и му се подчиняват безпрекословно – както поради страх от наказание, така и от вкоренено в съзнанието уважение към неговата роля и авторитет.
  • Политическата комуникация тече предимно отгоре надолу, т.е. от държавата (управляващите, властта) към обикновените хора; държавата взема решенията, а хората ги изпълняват.
  • Човекът има един пакет (набор, портфолио) от ценности, който му е наложен главно от обществото (общността, общината, рода, семейството). Домодерното общество в този смисъл е едноценностно общество (т.е. има един набор от ценности, а не една-единствена ценност).
  • Човекът има една социална роля и тя му е налагана главно от общността, към която той принадлежи. Домодерното общество е едноролево, моноролево, налагащо единствен избор общество – общество на единствения избор.
  В Домодерното общество (може и да) няма абсолютни забрани индивидът да смени ценностите и ролята си, но цената да го направи, т.е. цената на транзакцията, за него е непосилна или изключително висока, а санкцията е много тежка – тя е морална, но и не само. Ето защо като правило индивидът следва наложените му ценности и роля и така си спестява сериозни конфликти, предпазва се от тежки санкции и наказания. При това невинаги водеща е физическата и материалната принуда (когато индивидът трябва да се съобразява с наказанието поради страх от последиците и болезнеността на това наказание), даже нещо повече – като правило съществуващите традиции, силната сплотеност и кохезията (солидарността) имат огромно значение при „принуждаването“ на индивида да остава в рамките на предписаните му ценности и отредената му роля.
  
  МОДЕРНО ОБЩЕСТВО (ВТОРА ПОЛОВИНА НА XVIII В. – ПОСЛЕДНА ЧЕТВЪРТ НА XX В.)
  Модерното общество е обществото, което изнесе на плещите си човечеството и преди всичко Запада (Европа и САЩ) до смайващи висоти на науката и технологиите, на жизнения стандарт и демокрацията, на осъзнаването на човека като Индивид, като мислеща, самостоятелна и творческа личност, притежаваща ценности и морал, дълг и отговорност.
  
  Следват някои от основните характеристики на Модерното общество:
  • Социалните отношения, т.е. структурирането, обвързаностите и комуникациите в отношенията между хората, са тип „Общество“ (Society).
  • Държавата, макар и да стои над обикновените хора и да има власт над тях, непрекъснато е свързана с тях; те не са анонимни и безгласни бурмички, а контактуват с нея, влизат в диалог с нея, оказват влияние върху нейното функциониране, върху нейните решения; т.е. между държавата и хората има постоянно взаимодействие, макар решаващата дума да е на държавата. За хората държавата вече не е само абстракция, чието съществуване те са принудени да търпят и чиято воля за тях е израз на някаква висша, а нерядко и сляпа сила; за тях държавата е ИДЕОЛОГИЯ – съчетание на абстрактна обективна (идеална) воля и конкретна субективна (идейна) организация. Воля, на която трябва да се подчиняват, но с разум и сърце, и организация, на която могат нерядко да влияят или поне да ѝ съобщават вижданията и интересите си.
  • Фокусирането е смесено – върху общото и върху индивидуалното, т.е. върху едновременното (паралелно) преследване на стратегии, от които печелят всички, и на стратегии, от които може да спечели всеки.
  
  Пояснение:
  При стратегията, от която МОЖЕ ДА СПЕЧЕЛИ ВСЕКИ, се създават условия участниците (индивидите) да отстояват своите интереси така, както ги разбират. Отделният участник (индивид) иска да види как се реализират неговите цели, как са защитени неговите интереси; той не се интересува само от макрорезултатите, макропараметрите на общия продукт, а и от конкретния дял („своето парче пица“), който той ще получи от него.
  
  • Това е общество, функциониращо с комбиниране на налагане на принуждения и даване на възнаграждения, т.е. то е едновременно общество на принуждаването и общество на възнаграждаването, едновременно наказващо, санкциониращо общество и поощряващо, стимулиращо общество. В него основна роля играе комбинирането на твърдата сила (hard power) и меката сила (soft power) и то осъществява своите цели и поддържа стабилността си чрез съвместяване на принудата (принуждението) и наградата (възнаграждението). Джоузеф Най нарича не съвсем точно оптималния микс между твърдата сила (hard power) и меката сила (soft power) интелигентна сила (smart power) [2]. Казахме „не съвсем точно“, защото това е не толкова и невинаги интелигентната сила, а по-скоро е ефективната сила (effective power).
  • Водещ приоритет по отношение на сигурността е едновременното обезпечаване на сигурността на държавата и сигурността на обществото и индивидите. В него сигурността вече не е абсолют – тя е свалена вече от пиедестала на абсолютната величина и е само относителна величина, защото се конкурира равноправно и взаимнообвързано със свободата. Сигурността и свободата са само относителни величини. Стремежът е да се обезпечи някакъв нормален, работещ (ако не оптимален) баланс на сигурност и свобода.
  • Сигурността е едновременно сигурност като благо и като услуга:
  С = Сб + Су.
  
  • Политическата култура е поданическа, т.е. държавата (управляващите, властта) реализира главните функции по организиране и управление на обществото, а хората са нейни лоялни поданици, които очакват от държавата тя да работи ефективно за обществото, неговото развитие и просперитет, но от друга страна те са непрекъснато загрижени за това как държавата функционира и се опитват да бъдат неин съпричастен коректив, който все пак знае мястото и ролята си.
  • Политическата комуникация тече в двете посоки: отгоре надолу и отдолу нагоре, т.е. от държавата (управляващите, властта) към обикновените хора и от хората към държавата. Държавата взема решения на базата на (с отчитане на) волята на обществото, но след като тя вече е взела тези решения, хората ги изпълняват.
  • Човекът има един пакет (набор, портфолио) от ценности, който той си е избирал главно сам, но обществото държи той да следва този „пакет“ (набор, портфолио) от ценности. Модерното общество е едноценностно общество (има един набор от ценности, а не една-единствена ценност).
  • Човекът има една социална роля, но той си я е избирал главно сам. Модерното общество е едноролево, моноролево, позволяващо единствен избор общество, то е общество на единствения избор.
  В Модерното общество няма абсолютни забрани за това индивидът да смени ценностите и ролите си, но цената да го направи, т.е. цената на транзакцията за него е сериозна и висока, а санкцията е тежка – морална, но и не само морална. Ето защо като правило индивидът следва избраните от него ценности и роля и така си спестява конфликти, предпазва се от санкции и наказания, но вече не е толкова еднозначно привързан към тези ценности и роля, нерядко действа („играе“) на ръба на тяхното съблюдаване, позволява си да пресича чертата, да остава за определени периоди отвъд, оттатък тази черта. Но дори оказвайки се в предела на частично нови ценности и нова роля, той предпочита да следва поведенчески образци, съгласно които е „като че ли“ със старите ценности и старата роля, т.е. изпраща послания към общността или обществото, че той общо взето си е същият, промяната е донякъде формална, затова биха могли да му се спестят санкциите и наказанията или поне да не са в пълния им размер. По този начин и общността (обществото) съхранява убедеността, че няма пряка заплаха за традициите, сплотеността и кохезията, а само частично, без особен риск за общността (обществото) индивидът е разширил обхвата на предписаните му ценности и отредената му роля.
  
  ПОСТМОДЕРНО ОБЩЕСТВО (ПОСЛЕДНА ЧЕТВЪРТ НА XX В. – …)
  Постмодерното общество едва-едва настъпва, ние все още навлизаме в него. То в редица измерения е радикално различно общество и крие много неизвестни, подводни камъни и изпитания, пред които досега не сме се изправяли и нямаме опит, даже нямаме представа, как трябва да действаме и как да се държим в такава противоречива ситуация.
  Следват някои от основните характеристики на Постмодерното общество:
  • Хората се атомизират и все по-малко се чувстват части от реални общности. Те по-скоро се присъединяват към виртуални общности, които са такива, от една страна, като технология на свързването – социални мрежи, а от друга – като бързотечност, условност, по-малка трайност и по-слаба съпричастност на обвързването, лесно харесване (like-ване) и после нехаресване (unlike-ване), лесно сприятеляване (friend-ване)и разприятеляване (unfriend-ване). В този смисъл такава виртуалната общност може да се нарече, следвайки ирландския учен в международните отношения Бенедикт Андерсън (1936 – 2015), въобразена [3].
  Отделният човек се присъединява към и може после да се разприсъедини от някоя виртуална общност (една или повече). В тази виртуална, въображаема общност хората се познават по-скоро виртуално, те си въобразяват, че се познават, но всъщност познават някаква част от образа на всеки друг, при това към тази част (все по-малка) от истинския образ се добавят също части (все повече) от съчинени, измислени, въображаеми образи на останалите индивиди. Духовната връзка е по-слаба, родството на мисли и чувства е по-повърхностно, съпричастността и лоялността към общността са по-малки, привързаността към и потребността от нея са минимизирани.
  Индивидите се свързват най-вече виртуално, това социално взаимодействие е твърде освободено от старата същност на общуването като общуване със създаване на (чувство за) общност, като споделяне – същност, която по-скоро бе общОване, в смисъл на съобщване и дори – съ-общуване, когато се създаваше общност, нещо общо, нещо пряко, непосредствено, свързващо, слепващо, сближаващо, а общуващите бяха част от обща атмосфера, обща рамка, обща среда и обща кауза.
  Това е истината за днешното време – хората не споделят, а комуникират, не съ-общуват помежду си, а си съобщават различни неща. Така те не са дълговременна общност, не правят дълговременно нещата общо, а общуват краткосрочно, „общуват“, в смисъл на „комуникират“, когато не се споделя, не се съ-общува, а се информира, съобщава.
  
  Пояснение:
  Общуване на английски се превежда и като communication – комуникация; communicate – общувам, комуникирам.
  
  И понеже тези размисли и констатации според нас са изключително важни, ще си позволим още веднъж да сумираме различията между споделяне и комуникиране, т.е. между съ-общуване (общОване) и общуване:
  
  › При взаимодействието като споделяне (съ-общуване, общОване) хората са реална общност; те са рационални, предсказуеми, автентични, верни на себе си, играещи себе си; те се приобщават и обменят идеи, мисли, преживявания и намерения, които като правило (или от известно време) ги вълнуват постоянно и са по същество.
  › При взаимодействието като комуникиране (общуване, съобщаване) хората са виртуална общност; те са ирационални, непредсказуеми, ситуативни, конюнктурни и избрали някаква роля; те се свързват епизодично и обменят идеи, мисли, преживявания и намерения, които като правило са хрумвания или импровизации и са ad hoc.
  
  › При взаимодействието като споделяне (съ-общуване, общОване) основно е съдържанието на обменяната информация.
  › При взаимодействието като комуникиране (общуване, съобщаване) основна е технологията, по и чрез която се придвижва информацията.

  Както пише Скот Лаш (1945), отношението, общуването между хората по-рано е било преди всичко социална връзка (bond), а сега вместо него има комуникация и връзката е по-скоро [пространствена] свръзка (link) [4].
  В нашата координатна понятийна система споделянето (съ-общуване, общОване) се осъществява главно чрез bonds, а комуникирането (общуване, съобщаване) – чрез links. Затова постмодерното общество е комуникиращо (общуващо, съобщаващо) общество, то е общество на комуникирането (общуването, съобщаването), т.е. Society of communication, Communication society.
  
  Така че на английски език логическата терминологична последователност (съответно за архаичното предобщество, домодерното общество, модерното общество и постмодерното общество) е следната:
  › Commune;
  › Community;
  › Society (всъщност Society of sharing);
  › Society of communication (Communication society).
  
  На български език тази логическа терминологична последователност изглежда така:
  › Община;
  › Общност;
  › Общество (всъщност Общество на споделянето)
  › Общество на комуникирането (Комуникиращо общество).
  
  • Държавата в схващането на хората все повече се разделя на двете си досега силно интегрирани съставляващи, а именно: Държавата История, Държавата като История – като пространствено-времева духовна и материална протяжност, която народът населява и изгражда с векове с традициите, вярата, идеалите си; и Държавата Власт, Държавата като Власт, като конкретен режим на управление.
  Хората много повече живеят заедно в Държавата Власт, а мислят индивидуално, всеки сам преживява, има своя представа, свое отношение към Държавата История. Държавата Власт е функция на интересите и потребностите на хората и техен инструмент за по-качествено управление. Докато Държавата История се превръща в нещо лично и интимно. Затова Държавата е преди всичко ИДЕЯ – хората имат своя идея за нея и тази идея съдържа за тях много общи черти и елементи, но има и свои специфики, чисто индивидуални подразбирания за всеки един отделен човек.
  Държавата, възприемана като Идея, е далеч по-сложна за обичане и патриотична привързаност, но тя е и далеч по-нуждаеща се от нашата привързаност към нея и от готовността ни да се опитаме да не я загубим. Държавата като Идея е в известен смисъл „под“ хората, тя изпълнява техните общи, в смисъл на обществени цели и приоритети. Затова Държавата като Идея много повече служи на хората, отколкото те на нея. Тук се крие и голям риск – хората да започнат да гледат на Държавата само като на нещо, което трябва да им служи, но не и те да служат на нея.
  • Фокусирането е предимно върху индивидуалното, т.е. върху преследването на стратегии, от които може да спечели всеки.
  • Това е общество, функциониращо с даване на възнаграждения, т.е. то е общество на възнаграждаването, поощряващо, стимулиращо общество. В него основна роля играе (т.е. преобладава) меката сила (soft power) и то осъществява целите си и поддържа стабилността си чрез наградата (възнаграждението).
  • Водещ приоритет по отношение на сигурността е предимно сигурността на обществото и индивидите, а сигурността на държавата трябва да се бори за внимание и ресурси със сигурността на обществото и индивидите. В него сигурността продължава да е само относителна величина и да се конкурира със свободата, но все повече се възприема главно като съставляваща на свободата и нейна подчинена функция. Обществото се стреми именно към такъв баланс на сигурност и свобода, при който сигурността е следствие от свободата на обществото и индивидите.
  • Сигурността е все повече сигурност като услуга с намаляваща съставляваща на сигурността като благо:
  С = Сбmin + Суmax.
  
  • Политическата култура е гражданска, т.е. държавата (управляващите, властта) е под непрекъснат контрол на хората, осъзнали се като обществено активни и отговорни за управлението индивиди, имащи гражданска позиция и стремящи се постоянно да я изразяват, като при това не просто да я декларират, а да я съобщават на държавата, да притискат държавата да се съобразява с нея и дори да ѝ се подчинява или поне да я отчита в максимално конструктивна степен.
  • Политическата комуникация тече предимно отдолу нагоре, т.е. от обикновените хора към държавата (управляващите, властта) – държавата постепенно се превръща в инструмент на обществото, екип от мениджъри, наеман за известно време (от избори до избори). Държавата все повече изпълнява решенията, диктувани от обществото. Обществото и индивидите (гражданите) осъществяват постоянен контрол над държавата, а осъществяването на този контрол се облекчава с нарастваща скорост и дълбочина от комуникационните и информационни технологии и породените от тях медийни, неправителствени и социални мрежи.
  • Човекът има много „пакети“ (набори, портфолиа) от ценности, които избира сам и може да сърфира между тях. Постмодерното общество е многоценностно общество.
  • Човекът има много роли и може да „сърфира” между тях. Постмодерното общество е многоролево, мултиролево, позволяващо много избори общество – общество на множеството избори.
  
  В Постмодерното общество няма практически никакви забрани индивидът да смени своите ценности и своята роля, дори това в голяма степен се поощрява, то се превръща в начин на живот, в другото име на живота. Цената на транзакцията е почти нулева, а нерядко на индивида се „плаща“ за смяна на ценностите и особено на ролята му, т.е. транзакцията всъщност става отрицателна.
  
  





  
   Таблица 1. Сравнение на главните характеристики на обществата
  
  
  Ако Домодерното и Модерното общества са едноценностни, едноролеви и съответно налагащо или позволяващо единствен избор общество, то Постмодерното общество е първото многоценностно, многоролево, позволяващо много избори общество, т.е. първото „много” общество. Оттук произтича и неговият фундаментален, философски, нравствен и управленски проблем, който може да се формулира така:
  КОЛКО МНОГО ДА Е ТОВА „МНОГО”?
  Защото „сърфирането” между роли, ценности, избори може да размие окончателно идентичността на индивида, който впрочем е все по-малко ин-дивид (т.е. неделим) и все повече всъщност дивид (т.е. делим), дори мулти-дивид.
  
  › Ако човек има твърде много роли, то има ли той една голяма – талантливо изиграна – Роля?
  › Ако човек има твърде много способности, то има ли той една голяма – същностно реализирана – Способност?
  › Ако човек има твърде много амбиции, то има ли той една голяма – достойна за уважение – Амбиция?
  › Ако човек има твърде много цели, то има ли той една голяма – заслужаваща постигането си – Цел?
  › Ако човек има твърде много приоритети, то има ли той един голям – осмислящ живота – Приоритет?
  › Ако човек има твърде много любови, то има ли той една голяма – истинска – Любов?
  
  Постмодерното общество, първото „много” общество ни изправя лице в лице с едно много сериозно предизвикателство, кодирано в зададения по-горе въпрос:
  КОЛКО МНОГО ДА Е ТОВА „МНОГО”?
  
  Защото напълно вероятно е да се окаже, че
  → при твърде много ценности всъщност няма ценност;
  → при твърде много роли всъщност няма роля;
  → при твърде много избори всъщност няма избор.
  
  Какво тогава в общество на все по-атомизирани, с все по-размита идентичност субекти означава сигурност на индивида, на общността, на обществото, на държавата?
  Хората постоянно сърфират между различни идентичности, променят своите ценности и нагласи, приоритети и потребности, принадлежности и лоялности. Много трудно е за този все повече механичен сбор (и все по-малко интегративно цяло) от социални агенти да се намери сплотяващото и мотивиращо ги схващане за обща и неделима сигурност.
  
  И точно както големият руски писател Фьодор Достоевски (1821 – 1881) проповядваше и ни учеше, че:
   „Ако няма Бог, всичко е позволено”,
  ние можем да твърдим обратното:
   „Ако всичко е позволено, няма Бог”.
  
  Не бива да допуснем Постмодерното общество или POSTmodern society да се окаже LOSTmodern society, т.е. обществото на загубената модерност.
  
  Дотук водещата ни задача бе да опишем основното разбиране за Постмодерното общество (както и да го сравним с Домодерното и Модерното общество) от гледна точка преди всичко на сигурността – на схващането за нея, на нейното управление в рамките и контекста на главните политически характеристики на обществото. Но с това не се изчерпва анализът на Постмодерното общество. Сега само ще скицираме нюанси от дълбоката идейна същност на промяната при прехода от Модерно към Постмодерно общество.
  
  Постмодерното общество идва със своите предизвикателства и рискове. Както бе казано, то е много сложно и вътрешно противоречиво общество. Ненапразно едни от най-големите философски умове на човечеството го изучават от поне 2 – 3 десетилетия насам, опитвайки се да доловят най-важните негови черти, специфики и характеристики.
  В Модерното общество държавата е Идеология. Нещо повече – то бе общество на идеологиите. „Идеологиите се разгръщаха във времето и пространството. Те претендираха за универсалност“ [5], чрез тях отделните нива и прослойки на Модерното общество светоусещаха, функционираха и се възпроизвеждаха, чрез тях се осъществяваха и развиваха различните сфери на неговото производство на материални и символни блага – политическа, икономическа, социална, културна и др.
  В Модерното общество идеологиите се осмисляха, описваха и систематизираха чрез метанаративи; идеологиите създаваха, интегрираха и диференцираха метанаративи и така самите те неизбежно и неусетно се превръщаха в метанаративи (големи разкази), може би даже в мета-метанаративи (големи разкази за големи разкази).
  
  Пояснение:
  Метанаратив – универсална система от понятия, знаци, символи, метафори и др., с която се цели създаването на единен тип описание. Освен като голям разказ (метаразказ) може да се разбира съответно и като голямо повествование (метаповествование), голям сценарий (метасценарий) и голяма история (метаистория).
  
  В този смисъл Модерното общество бе метанаративно общество – общество на големите разкази, на големите сценарии, на големите обяснителни схеми. А също и на големите идеологии, метаидеологиите (идеологии за идеологиите), т.е. на метатеориите, на големите теории за устройство и преобразуване на обществата – Консерватизъм и Либерализъм, Социализъм и Комунизъм, Фашизъм и Нацизъм.
  
  Пояснение:
  Метатеория – теория от втори порядък за дадена теория; теория за теория; теория, имаща за предмет друга теория и изучаваща нейните свойства, структури, закономерности, методи на изследване.
  
  Именно чрез големите разкази, големите сценарии, големите обяснителни схеми, метанаративите Идеология, Религия (Християнство, Ислям, Будизъм и др.), История, Наука, Философия, Психология, Изкуство – се поддържаха стабилността и порядъкът на Модерното общество, както пише бащата на съвременната критична теория на постмодернизма, френският философ Франсоа Лиотар (1924 – 1998) [6]. Към големите наративи тук ние бихме добавили и Демокрация, Сигурност, Свобода и дори Общество.
  Културоложката Галя Симеонова-Конах (1956) е права, като твърди, че „това е една от основните мисловни насоки на пост¬модернизма, пряко свързана с отхвърлянето на философската традиция за търсене на обективен образ на света, абсолютни ценности и философски корени на науката, етиката, прогреса чрез системите, отнасящи се до Бога, Природата, Мислещия субект, Историята, т.е. „големите наративи“. От тук има само една крачка до релативизма на познанието и убеждението, че не съществуват абсолютни и обективни критерии. В този контекст се вписва също спорът на най-известния съвременен френски философ Жак Дерида (1930 – 2004) с френския културолог Клод Леви-Строс (1908 – 2009) и неговата концепция за бриколажа, вземането на образи от на¬туралния свят” [7].
  
  Пояснение:
  Релативизъм – принципи на абсолютизация на относителността и условността на познанието; учение, което отрича възможността за обективно познание на света, и според което няма обективна истина и обективното познание е невъзможно.
Бриколаж – създаване на конструкция, предмет, продукт от разнообразен обхват от предмети, които са на разположение и дори могат да са и ненужни. Клод Леви-Строс използва това понятие, за да опише възприятие, което се осъществява чрез използване на ограничен набор „подръчни средства“ за конструиране на представи на първичното светоусещане (знаци), намиращи се на средата на пътя между чувствените образи (емоционалното възприятие) и съдържателните понятия (рационалното мислене).
  
  Знаменитата теза на Лиотар „Ако опростим нещата до крайност, можем да приемем, че „постмодерното“ е недоверие в метанаративите“ [8] се е превърнала в знак, в парола, в ключ за разбирането на Постмодерното общество. Според тази теза постмодернизмът е недоверие към, разочарование от и критика, криза и ерозия на метанаративите (на големите разкази, на големите сценарии, на големите обяснителни схеми), които остаряват като способ за разбиране и конструиране на света. В съвременния свят все повече „няма място за метатеории, които обхващат големи области от реалността и следователно са достатъчно независими от контекста” [9]. Това е неизбежно и нужно, защото постмодерното знание „изостря нашата чувствителност към различията и засилва способността ни да понасяме несъизмеримото“ [10].
  В Постмодерното общество под натиска на промените, породени от новите цели и стремежи за конструиране на смисъла, от новите форми и възможности за човешки и социални комуникации, от новите технологии и начини за манипулиране на обществата и хората, метанаративите започват да се разпадат на мининаративи и дори на микронаративи, големите разкази – на миниразкази и дори на микроразкази, „които не претендират за универсалност, истинност, разумност, сигурност [и] винаги са ситуационни, временни, условни, спонтанни, обхващат локални събития, а не широкомащабни глобални концепции“ [11].
  Краят на метанаративите, на големите разкази може да ги превърне от същност и съдържание в „опаковка“, във форма. Да напомним, че заедно с другите значими метанаративи, големи разкази пред такава перспектива се изправят и ключовите за нас метанаративи, големи разкази – Демокрация, Сигурност, Свобода и дори Общество.
  Всички метанаративи, големи разкази започват да губят своята социално организираща и обществено мобилизираща същност на инструменти за контрол, за унификация, за единно разбиране на целите и приоритетите (т.е. какво да бъде постигнато, като споровете остават, допускат се, дори се поощряват по отношение на това как то да бъде постигнато, в каква степен да бъде постигнато, с какви ресурси да бъде постигнато). Така те придобиват многозначност и многосъщност; различни разбирания и още повече различни начини на разбиране; придобиват характера, да използваме това наше любимо сравнение, на дъга, а дъгата може и трябва да бъде разплетена, както казва английският биолог Ричард Докинс (1941) – всеки метанаратив може и трябва да бъде дефрагментизиран, деконструиран. И доскорошният имащ статут почти на абсолютен или поне смятан за монолитен метанаратив се разпада на парченца и от тях с различни комбинации се получават различни наративи (често мини-, дори микронаративи), които само в известна степен напомнят своя прародител, метанаратива, големия наратив – както човекът и шимпанзето имат общ прародител и всеки от тях напомня за него, но двамата се различават твърде много помежду си. Наистина, „постмодерните общества са само повърхности без дълбочина, само знаци без същности, само обозначаеми“. Както пише френският философ, българинът Цветан Тодоров (1939 – 2017), постмодерният модел е „призван да благоприятства единствено разликите... постмодернизмът абсолютизира ре-лативизма” [13].
  Най-същественото в постмодернизма може да се обобщи така: „агонистика на езиковите игри (а не логика), дисконсенсус (а не консенсус), дискретност (а не непрекъснатост и прогрес), множественост (а не единство), нестабилност (а не стабилност), локалност (а не пространствена всеобщност), фрагментарност (а не цялостост), случайност (а не необходимост), отвореност (а не затворена системност), игра (а не планирана цел), анархия (а не йерархия), дисперсия (а не центриране), негативност (а не позитивност), движение по повърхността на нещата и думите (а не в тяхната дълбочина), следа (а не обозначаемост и обзначаващо), симулакрум (а не образ) [вж. по-долу – Н. Сл. ], лабиринт (а не линейност), неопределеност (а не определеност), иманентно (а не трансцендентно), естетика, парадоксално-възвишено (а не прекрасно и представимо), съблазън на страстите (а не производство)” [14].
  
  Пояснение:
  Агонистика (от гр. agon – борба) – „публично състезание”, „обществени игри”, състезателност, творческо начало. Един от най-важните елементи на древногръцките бит и култура.
  Иманентност (лат. in manere – в рамките на, вътре в) – вътрешно присъщ, произтичащ от природата на предмета или явлението.
  Трансцендентност (лат. transcendens – престъпващ, излизащ извън) – извън пределите на познанието и опита; онова, което надхвърля границите на естествения, познаваем чрез сетивата свят.
  
  Истински постмодерното понятие е симулакрум – „образът като нямащ никакво отношение към реалността” [15], забележително точна характеристика и символ на постмодернизма, илюстрация на това, че постмодернизмът, особено произведенията на културата, все повече създава повърхностни, недълбоки, алогични и странни образи.
  
  Пояснение:
  Симулакрум – изображение/копие без оригинал, образ на нещо, което по принцип не съществува. Кентавърът е пример за симулакрум (в древногръцката митология това е получовек и полукон, същество с глава, ръце и гръден кош на човек и тяло на кон).
  
  Постмодернизмът, твърди американският литературен критик Фредерик Джеймисън (1934), се характеризира с подражателство; нашият век е „век на притворството“. Непрекъснатото имитиране и подражаване създава симулакруми – „копия без оригинали“. Не би могло да бъде другояче, когато се размиват и изтриват различията между знаци и значения, когато е все по-трудно да се отличи реалното от това, което го копира и измества в съзнанието на хората. Така възниква паралелната или копираната реалност, която френският философ Жан Бодрияр (1929 – 2007) нарича хиперреалност или свръхреалност, както по-често се превежда у нас. Културата, която отразява подобно светоусещане, която се опитва от сенките да възстанови образите на породилите ги обекти, е именно културата на симулакрумите [16].
  Медиите все по-малко са огледало на реалността – все повече те са реалността. Макар че подменят и изкривяват реалността, медиите стават по-реални от реалността, стават свръхреалност; а реалното се подчинява на свръхреалното, минава на заден план и накрая изчезва. Новините на реалността се подменят от новини на свръхреалността, всъщност на нереалността. А какво са новините на свръхреалността, на нереалността? Това са именно фалшивите новини, fakenews. И как хората, пренесени от реалността в свръхреалността, в нереалността да виждат и разбират реалността? Когато това за тях стане невъзможно, тогава вече няма реалност – има само свръхреалност [17], нереалност. Хората получават не копие на реалността, не нейна имитация, не дори фалшификация, а симулакрум – както съществуващо, така и имагинерно, което не само представя погрешно реалността или я омаловажава и влошава, а вече по своята размита същност е представа от свръхреалност, от нереалност. То е реално без произход или без реалност. Реалното започва да се определя не като образ от реалността, а като нещо, на което – дори самото него да го няма – е възможно да се направи еквивалентна репродукция. А от тук вече заради и чрез симулакрума се изкривява реалността и започва да се губи разбирането кое е по-реално – реалното или симулакрумът [18].
  Симулакрумът не е това, което скрива истината – истината е това, което скрива факта, че всъщност няма нищо. Затова симулакрумът е истинското, а истината е това, което го няма, което отсъства, което не съществува [19].
  Ние се движим като сомнамбули сред свръхреални обекти и модели, които нямат оригинал, нямат реални първообрази. И така постепенно „светът става сбор от заблуди, привидности и фантоми на съзнанието, като думата, речта, печатът, изкуството, дрехата, дори отделните хора се превръщат в знакове и напомнят познати идеи“ [20].
  Симулакрумите се превръщат в пространство, чиято карта предшества неговата територия [21] – пространство, което ние леко и лесно обитаваме, където свръхреалното е реално [22], защото самите ние възприемане себе си като свръхреални същества, мислейки си, че си оставаме реални, земни, истински, верни на себе си.
  
  В заключение, за Постмодерното общество може да се обобщи следното:
  ▪ Постмодерното общество означава първо криза (говорят дори за край) на метанаративите, на „големите разкази“, на големите обяснителни схеми, модели, теории, сценарии – Идеология, Религия, История, Наука, Философия, Психология, Изкуство, (и много важно за нас:) Демокрация, Сигурност, Свобода и дори Общество; а освен това обществата, общностите и индивидите се превръщат все повече в многоценностни, многоцелеви и многоролеви, т.е. все по-лесно се сърфира между ценности, цели и роли и все по-леко се размиват идентичностите.
  Наред с неизбежното слизане (за жалост) от научната сцена на нашето поколение, от историческата сцена слиза и Модерното общество. Точно така, както вместо нас на научната сцена излиза ново, младо, жизнено и целеустремено научно поколение, така и на историческата сцена се появява много сложно, противоречиво, непознато и криещо сериозни предизвикателства и рискове – Постмодерното общество. Отново и отново, с нарастваща тревога трябва да се сподели опасението, че то освен постмодерно, POSTmodern, може да се окаже също така LOSTmodern society – обществото на загубената модерност.
  
  
  Литература:
  1. McLuhan, Marshall. The Global Village: Transformations in World Life and Media in the 21st Century. New York: Oxford University Press, 1962.
  2. Най, Джоузеф, младши. Бъдещето на силата. София: Военно издателство, 2013, с. 41.
  3. Андерсън, Бенедикт. Въобразените общности. Размишления върху произхода и разпространението на национализма. София: Критика и хуманизъм, 1998, с. 21.
  4. Лаш, Скот. Критика на информацията. София: Кота, 2004, с. 47.
  5. Ibid.,, с. 29.
  6. Лиотар, Жан-Франсоа. Постмодерната ситуация. София: Наука и изкуство, 1996.
  7. Симеонова-Конах, Галя. Постмодернизмът. Българският случай. София: Факел, Изток-Запад, 2011, с. 276.
  8. Метанаративите – метаразказите. В превода на Тони Николов се използва думата „метаразказ“, вместо „метанаратив“. Срв. Лиотар, Жан-Франсоа. Постмодерната ситуация…, с. 40.
  9. Арзуманян, Рачья. Кромка Хаоса. Сложное мышление и сеть: парадигма нелинейности и среда безопасности XXI века, М.: Регнум, 2012, с. 31.
  10. Лиотар, Жан-Франсоа, …, с. 41.
  11. http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%BC%D0%BE%D0%B4%....
  12. Докинс, Ричард. Сказанието на прадедите. Поклонение към зората на живота. София: Изток-Запад, 2013.
  13. Тодоров, Цветан. Страхът от варварите. София: Изток-Запад, 2009, с. 271.
  14. Канке, Виктор. Философия науки: краткий энциклопедический словарь. Москва: Омега-Л, 2008, с. 195.
  15. Проданов, Христо. Дигиталната политика. Велико Търново: Фабер, 2010, с. 127.
  16. Taylor, Mark C. After God. Chicago, IL; London, UK: The University of Chicago Press, 2007, р. 222.
  17. Ритцер, Джордж. Современные социологические теории. Санкт Петербург: Питер, 2002, с. 550 – 551.
  18. Clarke, David B. The Consumer Society and the Postmodern City. London, UK: Routledge, 2003, р. 77.
  19. Taylor, Mark C. After God, ibidem.
  20. http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%BC%D0%BE%D0%B4%....
  21. Taylor, Mark C. After God…, р. 221.
  22. Kelly, Kevin. Out of Control: The New Biology of Machines, Social Systems and the Economic World. 1994, 2008, p. 207.
  
  
  02.03.2023 г.
  

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
  _   ____    ____    _   _ 
| | | ___| | _ \ (_) | |
| | |___ \ | |_) | | | | |
| | ___) | | __/ | | | |
|_| |____/ |_| |_| |_|
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.