“Някои изводи от природните бедствия” (Статия, публикувана на 17 юни 2005 г.)

  Това е моя статия, публикувана преди близо 7 години (вж. http://old.duma.bg/2005/0605/170605/obshtestvo/ob-5.html), когато бях секретар по националната сигурност на президента.
  Въпреки, че президентът Първанов никак не обичаше публичните изяви на своите сътрудници и се отнасяше много ревниво към всеки техен опит да заявят на глас собственото си мнение дори като много лично и не ангажиращо институцията, аз реших да дам за печат тази статия, защото многобройните срещи с експерти, подготвените от мен становища, анализи и предложения до президента, нямаше никаква реакция, а ние вървяхме към нови драми и трагедии, някои от които се случиха малко по-късно, а други – сега.
  Изваждам статията от своя архив, за да се види още веднъж, че това, което казват професионалистите не се чува. Висшите политици наричат себе си високопарно „държавници”, вървят заслепени след своите абсурдни приоритети, поддават се на огромните си комплекси и общо-взето пет пари не дават за обикновените хора.
  А именно обикновените хора плащат цялата цена за безхаберието и любителската игра на управление на властимащите. И я плащат тази цена по най-високата жизнена тарифа – с човешки животи и осакатявания, с кръв и сълзи, с домашно имущество и разбити нерви.
  Прочетете поне само цитата от тази статия:
    „Ако не се вземат спешни мерки, може да се случи лоша беда – да се скъса стена или бент и да има големи и дори страшни човешки и материални щети.”
  
   Природните бедствия в страната ни са сериозен повод за анализ на системата за национална сигурност. Нужен е нов и прецизен баланс между Сигурността и Отбраната. Отбраната е става все по-свиващ се елемент от сигурността на държавата. Затова всяко управление е длъжно дълбоко да обмисля какви ресурси ще заделя за отделните институции: за МО, за МВР, за спецслужбите, за Гражданска защита.
  Глобална тенденция е зачестяването на кризи: природни бедствия, аварии, катастрофи, болести и криминогенни фактори (организирана престъпност, тероризъм и бежански вълни), които създават мащабни стресови ситуации и изискват огромни средства за борбата с тях.
  Милитаризираното мислене поставяше на първо място кризите от военен характер. Модерният възглед за сигурността акцентира върху кризите от невоенен характер. Те се разпространяват много бързо и лесно преминават през границите на страни и региони. Това изисква коопериране на усилията и изграждане на сложни системи за ранно сигнализиране, превенция, реакция и контрол. Отговорът на кризата трябва да е не хаотичен и интуитивен, а своевременен и интегриран.
  Фундаментален е проблемът с взаимодействието и координацията на службите и контрола над тях. Модерната теза е: Централизация на координацията-Децентрализация на изпълнението. Оптималното управление изисква изработването на нов тип култура на съвместно и умножаващо ефекта взаимодействие между отделните структури.
  Определящ фактор е качеството на лидерството – и стратегическо, и операционно, и тактическо. Лидерите трябва да се заобикалят не с вечно съгласни с тях, а с критично и аналитично мислещи личности.
  Приоритетно внимание е нужно да се обръща на стратегическото планиране и на вярно разработената политика на противодействие - с отделянето на причините от следствията (а не както са е правило по време на чумата - хората са избивали котките, вместо плъховете).
  Това може да е резултат само от многофакторен анализ на целите, на начините за тяхното постигане и на средствата, заделени за това.
  За да не се окаже, че имаме чудесни т.нар. “платформи” - фрегати, самолети, вертолети, а изоставаме в съвременното комуникационно оборудване на армията. Или че армията ще се гордее с новите си множество вертолети, а МВР няма да има много скоро нито един. Нещо повече: няма да има до 3-4 години нито една противопожарна машина, с неизтекъл срок за използване и-или ненавъртян пробег.
  Особено внимание е нужно да се отдели на първите, които трябва да реагират при криза (“first responders”). Те трябва да бъдат добре екипирани, сработени, с най-модерни възможности за комуникация.
  Сега тяхното оборудване е под всякаква критика. Обаче от техните действия до голяма степен зависят колко тежки ще са последствията и колко сериозни щетите (материални и човешки) от дадената криза.
  У нас протича бърз процес на декапитализация и демодернизация, износване и рушене на инфраструктура, съоръжения, автомобили, и апаратура, техника, помощни средства във всички региони и служби.
  Така при катастрофи, наводнения, снежни виелици, пожари, аварии - жертвите и щетите ще стават все повече, ще струват все по-скъпо.
  Управлението при кризи е важен елемент от национална сигурност и трябва да се ползва с водещ приоритет при неговото финансиране.
  След тези бедствия е много важно да бъде направен анализ - какви бяха причините наводненията да вземат такива големи размери и да нанесат такива големи щети. Защото освен споменаваната нищета в оборудването с техника и средства за защита и занемареността на съоръженията: диги, бентове и стени, канали, подпори и убежища, складове, тръбопроводи и шахти; се видя, че работата по превенция и подготовка към такива бедствия в страната е изоставена, никой не я контролира; профилактика се върши през пръсти - ако изобщо се прави (а средства за това се отпускат!) – не се чистят корита, канали и шахти, не се строи и не се ремонтира качествено. Ако не се вземат спешни мерки, може да се случи лоша беда – да се скъса стена или бент и да има големи и дори страшни човешки и материални щети.
  Изводите са важни, защото такава е тенденцията - ще се случват все повече природни бедствия и държавата трябва да е подготвена за това. Което за жалост не е така. Дори има тенденция за трайно влошаване на готовността на държавните институции и органите на местната власт за своевременна реакция при извънредни ситуации и за овладяване на последствията от тях. Нека не се заблуждаваме, че успешната реакция на някои местни власти и някои институции при тая криза означава, че и при една нова криза реакцията ще бъде добра. Ако някой отреагира успешно, то не е защото бе подготвен и оборудван, а заради мъжеството и ентусиазма. Но възможностите да се решават проблемите с мъжеството и ентусиазъм са ограничени.
  Законът за управление при кризи още не е сработил и много трудно ще сработи в този вид. Той бе приет просто за да има такъв закон. Трябва да му бъде направен цялостен преглед - за да разполагаме с действащ закон, който правилно разписва отговорностите, целите задачите и ресурсите на отделните институции в случай на криза.
  Това, което масово се коментира от многобройните представители на структурите, заели се с противодействие на водната стихия е, че работиха разединено, на парче, без de facto някой да ги координира. Липсваше какъвто да и е мениджмънт на кризата. Информацията - тя дори - се събираше, анализираше, разпространяваше на ведомствен принцип, затова често бе разнопосочна. Резултат от подобен начин на процедиране някой ден може да са дезинформацията и паниката.
   Връхлети ли пак беда с такива размери, Съвета по сигурността към МС трябва спешно, както е по закон, да се свика на заседание и да се създаде Национален кризисен щаб. В същото време, законът за кризи налага уплътняване на Съвета с административен капацитет.
  Очевидно е, че в оценката на щетите и сумите, които трябва да се отпускат, трябва да се привличат независими експерти - както бе по-рано. Имаше подобен съвет, сега може и пак да го има, но на книга.
  Нужно е да се направи обстойна ревизия как през последните 10-на години са усвоявани милионите, отпускани от държавата по линия на превенция на кризи и ликвидиране на последствията от тях. Защото е ясно, че парите не се използват ефективно, те са обект на големи корупционни практики, с тях всъщност не се произвежда сигурност.
  Ние нямаме традиции и култура на застраховане от щети от този род. Това при криза ще нанася значителен ущърб на редовите хора. Нужни са образоване, популяризиране, агитация, държавен контрол.
  Децентрализация налага промяна на мисленето на местната власт. Те не могат да искат главно облагите на властта, а при всеки труден момент да чакат само от държавата и да я обвиняват във всичко.
  Местното управление не е основно власт, бизнес и разпределение и на собственост, а е изключително сериозно бреме и отговорност.
  При природните кризи става ясно, че паразитиращи около местната власт “бизнес”-кръгове и групировки искат и могат да “управляват” Общината, но не могат и не искат да управляват общината в случай на бедствие. Те желаят да купуват висши общински служители, но не желаят да снабдяват бедстващите хора с лекарства, с храни, с кухни за несретници. Те могат да купуват евтино огромни имоти с помощта на Общината, но няма да дадат и лев на общината за да може да си приведе тя в ред техниката, комуникациите, пътищата, складовете.
  И накрая, но не на последно място по значение, нужни са и усилия стимулиране на доброволното участие, за подготвяне и възпитаване на населението за действия в кризисни ситуации, при тенденцията за все по-честото случване на тези ситуации. Умението за кризисно поведение и самоконтрол по време на криза ще се превръщат в най-сериозна предпоставка за справяне в такива екстремални изпитания, за минимизиране на жертвите и щетите, за запазване на нормалния ход на живота, за надеждно функциониране на държавната система.

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
              _        __     _   _    ___  
_ __ ___ | |__ / /_ | | | | / _ \
| '_ ` _ \ | '_ \ | '_ \ | | | | | (_) |
| | | | | | | |_) | | (_) | | |_| | \__, |
|_| |_| |_| |_.__/ \___/ \___/ /_/
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.