Стратегия Синергия Сигурност

  Материалът "Стратегия за национална сигурност на Република България (08.03.2011 г.): Обекти на защитата на околната среда и критичната инфраструктура" е мой авторски текст, написан, за да подпомогне мой колега и приятел при подготовката му за участие в международна конференция, проведена в началото на юни т. г.
  
  
  Новата Стратегия за национална сигурност на Република България бе приета на 08.03.2011 г. Тя замени Концепцията за национална сигурност от 1998 г., в която бе указано, че тя е в сила е до приемането на страната в НАТО (2004 г.) и ЕС (2007 г.).
  Съгласно Стратегията за национална сигурност, България ще се стреми да дава отговор на основните предизвикателства за нейната сигурност в колективния контекст на евро-атлантическата система за сигурност, като заедно с това тя ще изгражда нормативен, институционален, ресурсен и професионален капацитет за самостоятелно реагиране при извънредна ситуация - до намесата на НАТО и ЕС.
  В новата Стратегия за национална сигурност, България изтъква ролята си на фактор за сигурност на Балканите и формулира главните цели на своята външна политика и политика за сигурност – чрез ефективно участие в НАТО и ЕС, съобразено с нейните интереси и капацитет.
  Стратегията за национална сигурност е крачка напред и в разбирането за навлизането в рисковото общество (по Улрих Бек), за качествено нов подход в стратегическия мениджмънт на рисковете и заплахите, които трябва да бъдат „прехващани” на много по-начална фаза, защото ако бъдат „изпуснати” и се материализират, тогава ще ни бъдат нужни многократно повече средства за възстановяване на сигурността. С тези стъпки към намирането на правилен „прочит” на ключовите приоритети, Стратегията за национална сигурност се доближава до стратегиите за сигурност на Холандия, Великобритания, САЩ - с новата стратегическа логика (отнасяща се не само за държави, но и за корпорации), съгласно която на преден план излизат не пасивното гарантиране на сигурността и опазването на статуквото, а проактивното мислене и действие, т.е. идентификацията, анализът и оценката, въздействието и мониторингът на риска.   Научната парадигма говори за три вълни:
  ▪ Първата вълнà беше Вълнàта на безопасността (безопасността се защитава).
  ▪ Втората вълна бе Вълнàта на сигурността (сигурността се гарантира).
  ▪ Третата вълна е Вълнàта на риска (рискът се управлява).
  С други думи, модерната стратегия за сигурност на държавата (а също така и на корпорацията) е за управление на риска. Тази стратегия премества постепенно акцента при обезпечаване и управление на сигурността от защита от заплахи, през превенция на опасности към ранно сигнализиране и мениджмънт на рискове.
   Стратегията за национална сигурност е в съгласие с една от главните глобални тенденции: нарастващата роля на природни и техногенни бедствия, аварии и катастрофи (вкл. и такива, предизвикани от терористични и други действия с употреба на сила) и нуждата от все повече ресурси за тяхното ранно сигнализиране, превенция, реагиране, противодействие, ликвидиране и възстановяване на последиците. Тази заемаща централно място не само в медиите, но и в стратегическото планиране на системите за национална сигурност (но и на системите за корпоративна сигурност), тенденция, означава, че 4-те класически опори на съвременната Държава на сигурността (Армия, Полиция, Специални служби, ВПК) се изправят лице в лице с нов конкурент за ресурси - материални, финансови, информационни и човешки: Гражданската сигурност.
  Защитата на критичната инфраструктура и преди всичко на обектите, свързани с околната среда и енергийната сигурност на България заема централно място в Стратегията за национална сигурност. Бихме могли да кажем, че именно в тази насока концептуалното мислене и професионалната експертиза придават модерно и европейско виждане на Стратегията за национална сигурност.
  Динамичната среда за сигурност - с по-традиционните симетрични (регионални конфликти, трансгранична организирана престъпност, миграция) и с ескалиращите асиметрични рискове (най-вече международен тероризъм и разпространение на оръжия за масово унищожение), налага включването на целия институционален потенциал на обществото, прилагането на нови форми на взаимодействие между държавата и бизнеса, в т.ч на публично-частното партньорство. Разширяващият се публичен и социален обхват на политиката за сигурност поставя сериозни задачи и пред координацията по вертикала и хоризонтала на нивата и връзките за контрол.
  В Стратегията за национална сигурност се изтъква, че защитата на населението и критичната инфраструктура при кризи, бедствия, аварии, катастрофи и други рискове и заплахи е една от главните цели на съвременната политика за национална сигурност, наред с такива базисни задачи като: гарантирането на правата, свободите, сигурността и благосъстоянието на гражданина и обществото; запазването на суверенитета, териториалната цялост на България и единството на нацията, защитата на конституционно установения ред и демократичните ценности, изпълнението на интеграционните задължения на страната в рамките на евро-атлантическата (НАТО) и европейската общност (ЕС).
  Нещо повече, в Стратегията за национална сигурност изрично и ясно е посочено, че Защитата на населението и критичната инфраструктура при кризи, бедствия, аварии, катастрофи и при други рискове и заплахи е издигната в ранг на Жизненоважен интерес за страната.
  За сравнение да посочим, че сред важните интереси са включени Гарантирането на енергийната сигурност чрез диверсификация на видовете енергия, източниците и трасетата на доставка на енергийни и други стратегически суровини, а също така и Запазването на високо качество на околната среда и на природните ресурси.
  За разлика от предишната Концепция за национална сигурност (1998 г.), новата Стратегията за национална сигурност е в много по-голяма степен обърната не само към сигурността на държавата и „твърдите” (силови), количествени аспекти на сигурността, но и към сигурността на обществото, бизнеса, NGO-сектора, отделните общности и обикновените граждани, като много повече внимание се отделя на „меките” (не-силови), качествени аспекти на сигурността – качество на човешкия потенциал, качество на живота, качество на бизнеса, качество на управлението и, естествено, качество на природната среда. В този смисъл в Стратегията за национална сигурност се обръща централно внимание на рисковете за екологичната сигурност, които произтичат от промишлени аварии с изпускане на вредни емисии, трансгранично замърсяване на въздуха, водите и крайбрежната ивица, както и от терористични актове с използване на вещества, особено опасни за околната среда или с разрушаване на рискова в екологично отношение критична инфраструктура.
   Стратегията за национална сигурност осмисля критичната инфраструктура по малко по-различен от досегашния (за България) начин. По-рано тя бе обект на самостоятелно изучаване и опазване – главно физическо, а нейната „критичност” бе обвързана с последиците, които биха настъпили при посегателство срещу нея. Т.е. преди критичната инфраструктура бе преди всичко важна инфраструктура, която задължително трябва да се охранява, защитава, наблюдава и контролира, „за да не стане нещо много лошо”. Сега тя все повече се вписва в други контексти и рискове: геополитически, геоикономически, геоенергийни. Напр., посегателството срещу обект от критичната инфраструктура може да не доведе до разрушения, жертви на населението и ущърб на природната среда, но да нанесе огромни щети на политиката, икономиката и енергийния баланс. Това е набираща сила еволюция в разбирането на „критичността” на инфраструктурата, която надхвърля нейната физическа сигурност и превръща тази инфраструктура в стратегически (нерядко и геостратегиески) ресурс, управлението на рисковете за който е сред водещите приоритети на националната сигурност.
  ► Съгласно Закона за управление при кризи (2005 г.), в който за първи път у нас е въведено това понятие, „Критична инфраструктура" е система от съоръжения, услуги и информационни системи, чието спиране, неизправно функциониране или разрушаване би имало сериозно негативно въздействие върху здравето и безопасността на населението, околната среда, националното стопанство или върху ефективното функциониране на държавното управление”. А през 2006 г., Министерството на държавната политика при бедствия и аварии (по-късно то бе разформировано) разработи Национална карта на критичната инфраструктура. В съгласие със Закона за управление при кризи, МС приема Национална програма и Годишен национален план за защита на критичната инфраструктура. Също така, на основание Закона за МВР е утвърден Списък на стратегическите обекти в секторите на отбраната, вътрешната сигурност и икономиката. Този списък съдържа обектите, които трябва да бъдат охранявани от структурите на МВР; той представлява класифицирана информация и се актуализира периодично.
  С други думи, ако по-рано надеждното опазване на обектите от критичната инфраструктура гарантираше нормалното функциониране на енергетиката на страната, то сега добре обмислената и оптимално провеждана, стратегически обоснована и разумно диверсифицирана енергийна политика се превръщат в надеждна гаранция за сигурност на критичната инфраструктура в енергетиката.
  И още, доскоро специалистите в сигурността говореха за система за национална сигурност. Но най-малкото при защитата на критичната инфраструктура (и не само на нея), тогава можеше да се мисли като за задача на определен сектор за сигурност, защото подобен сектор, т.е. група силови и специализирани структури отговаряха за нейната охрана. А ето че сега, когато от все повече експерти и NGO интегративното, синергетично и консолидирано понятие система за национална сигурност се подменя с ограниченото понятие сектор за сигурност, идва времето за системния подход. За критичната инфраструктура (и не само за нея) е все по-ясно, че сигурността й става общ приоритет на цялостна система за национална сигурност, а не само на нейна, на тази система, отделна подсистема (сектор).
  Заедно с опазването на критичната инфраструктура - енергийна, транспортна, (теле)комуникационна, екологическа - трябва да се заделят и то не малки средства за тяхното поддържане и развитие. Важно е да се осъзнае, че изразходваните за тези цели средства не са разходи, които са бреме за ограничените бюджети на държавата и общините, а са инвестиции в по-сигурно и с минимум рискове, бъдеще на страната. Всеки лев, вложен в по-модерна и сигурна критична инфраструктура, има висока възвръщаемост. Колкото и голяма да е опасността от възможни актове на вандализъм и дори на тероризъм по отношение на критичната инфраструктура, многократно по-голяма е опасността от нейното излизане от строя поради това, че е остаряла, че не е ремонтирана и реновирана, че е оставена на самотек и разпад.
  Ако в минали времена сигурността на държавата се измерваше главно с „вечни”, неизменно присъщи й категории и понятия – териториална цялост, независимост, суверенитет, то сега, когато се говори за сигурност на страната, вече се акцентира върху такива измерения на сигурността като икономическа и информационна, като енергийна и екологическа сигурност. В НСС е записано, че енергийната сигурност е елемент на националната сигурност и е предпоставка за икономическа стабилност. Отбелязва се, че зависимостта на страните от някои жизненоважни ресурси: водни, енергийни, суровинни и хранителни – се задълбочава, което повишава рисковете от възникване на кризи. Затова проблемите в тази сфера се превръщат в едни от най-сериозните предизвикателства за всички държави - независимо от степента на икономическото им развитие, ресурсната осигуреност и техния човешки потенциал.
  Несъмнено, регионът, в който е разположена една страна, оказва голямо влияние върху различните измерения на нейната сигурност. В това отношение България е изправена пред сериозни рискове. Тя се намира в самия център на стратегически триъгълник на повишена несигурност и нестабилност, чиито върхове са Западните Балкани, Кавказ и Близкият изток. Особено значение този регион придобива като транзитна зона за трансфер и транспорт на хора, стоки, услуги, капитали, оръжия, наркотици, на различни енергоносители. По своето разположение България трябва да балансира между противопоставящи се, а нерядко и антагонистични стремежи: от една страна - на държавите-производителки на енергийни ресурси, които се стремят да диверсифицират държавите, на които ще продават тези ресурси; а от друга страна – на държавите-потребителки на енергийни ресурси, които се стремят да диверсифицират държавите, от които ще купуват тези ресурси. Затова сложната геополитическа, геоикономическа и геоенергийна стратегия („игра”) на България е да не се окаже в полето на сблъсък на интересите на тези два типа държави. Друга стратегическа задача за България (а и за целия наш регион) е да не се превърне в коридорна територия с обслужващи функции. Това е изключително важно като отчитем липсата на обща, единна европейска политика за енергийна сигурност, вместо която не рядко някои европейски държави провеждат изцяло национална, често националистическа, а понякога дори антиевропейска енергийна политика.
  Що се отнася до екологичната сигурност, то ключова роля тук играе наличието на известна обществена, общностна и индивидуална култура у населението и у бизнеса. Ако икономическите резултати се определят от умението на всеки да се справя в силно конкурентна пазарна среда, то екологичната ситуация е функция на дейността на всички – точно както всички са потърпевши при влошена природна среда, независимо доколко те са спазвали нормите. Това поставя на преден план обществените и социални отговорности на корпорациите, особено на водещите и най-вече на тези от енергийната сфера. Често цитират президента на „Дженерал мотърс” Чарли Уилсън, който казал „Което е добро за „Дженерал мотърс” е добро за Америка”. Но успехите на САЩ, извели държава с население от 300 млн. до уникалното положение на единствена суперсила в свят от 6.5 млрд души, се дължат на факта, че и обратното на казаното от Ч. Уилсън също е вярно – „Което е добро за Америка е добро за „Дженерал мотърс”! Големите корпорации имат обществен, социален, публичен дълг към своите държави и затова трябва, особено в екологичната, транспортната, енергийната сфери, не само да могат да кажат, че това което е добро за тях е добро за тяхната държава, но и да кажат, че това, което е добро за тяхната държава е добро и за тях самите. Нещо възможно, обаче само при определена корпоративна култура и високо равнище на осъзнати отговорности.
  В нашия взаимообвързан и взаимнозависим свят нито една държава (това четем и в Стратегията за национална сигурност) не може да се справи сама - без помощта и сътрудничеството с други държави-партньорки - с предизвикателствата, пред които е изправена с настъпване на рисковото общество и в условията на все по-трудно управляем хаос, на силна динамика, на висока непредсказуемост, на намаляване на времето за вземане на решения. Успоредно с това, нито една държава не би могла да се справи с всички проблеми на вътрешната сигурност, ако не поддържа тесни отношения с бизнеса и гражданското общество. В този смисъл инвестициите на всяка модерна и отговорна корпорация в системата й за управление на сигурността и рисковете, повишават нейното конкурентно, но са и принос на корпорацията към националната сигурност. Особено в условията на криза можем да изведем един трудно оспорим критерий за актуалност в мисленето и действията на висшия мениджмънт на една компания: висшият мениджмънт действа правилно и прагматично, ако инвестира в звената за управление на сигурността и риска. И обратното, висшият мениджмънт е в разрез с изискванията на модерното управление на компанията, ако първото, което прави е да съкращава разходи и хора от звената за управление на сигурността и риска.
  В заключение, България изпълнява ангажиментите по Директивата за защитата на европейската и националната критична инфраструктура, изискваща публично-частно партньорство, базирано на взаимен интерес и общи експертни умения на партньорите - за гарантиране опазването на обществените интереси и потребности чрез ефективно разпределение на средствата, рисковете и ползите в този процес.
  В Стратегията за национална сигурност е записано, че подобряването на енергийната сигурност като елемент от националната сигурност е дългосрочен процес, изискващ инвестиции и устойчива държавна политика. Аналогично на това, ние можем да кажем, че подобряването на управлението на рисковете като елемент от корпоративната сигурност е дългосрочен процес, изискващ инвестиции и устойчива корпоративна политика.
  Николай Слатински
  24.05.2011 г.