Размисли, родени от участие в конференция в Иран, посветена на борбата срещу тероризма (Иран – такъв, какъвто го видях за 3 дни)

  Наскоро (от 13 до 15 май) бях в Иран - за участие в международна конференция, посветена на междуцивилизационния диалог в борбата срещу тероризма.
  Иран е обект и фокус на остри дискусии, посветени на глобалната и регионалната сигурност. Възможността да пътувам до тази страна и да видя нещата от различен ъгъл бе за мен уникален шанс (при това разходите се поемаха от организаторите).
  Разбира се, един вътрешен глас често и досадно ми нашепваше, че изобщо не е „политически коректно” да се свързвам с подобна конференция в такава държава...
  Същото ми казваха някои угрижени приятели. Но аз отхвърлих всички колебания.
  ▪ Първо, не исках да допусна мисълта, че демокрацията ни е толкова примитивна и формална, та да копира с обратен знак абсурдите на социализма – тогава не ни даваха да пътуваме на Запад, а сега какво би излязло – че не е политически никак здравословно да се пътува на Изток! Реших, че при мен този номер няма да мине!
  ▪ Второ, организаторите ме канят заради моето CV в сигурността, заради моите научни публикации и не ми поставят никакви условия: какво да говоря и отстоявам!
  ▪ Трето, вече съм на много години, за да плащам данък „политическа коректност”. Мога да отговарям за това, което правя и го правя, така, както ми диктува съвестта.
  ▪ Четвърто, преди да се лепят етикети, преди да се отправят обвинения, преди да се сочат другите с пръст, ние трябва да ги чуем, да се запознаем с аргументите им, с техните позиции, страхове и комплекси. Останалото е чисто и просто пропаганда.
  
  Летейки към Техеран, имах малък престой в Истанбул. Турция е страна, към която се отнасям с дълбока и не винаги бяла завист! Турция е пример какво значи да има Държава, Държавност, Държавници, Държавничество! Неволно сравнявам силната, завършена и стратегически мислеща личност на премиера Ердоган с недоучената, недообразованата, недовъзпитаната персона, която е наш министър-председател!
  Разликите са от небето до земята... Ние винаги се плашим с Турция, с турците. Ето и тези дни един подстрекател-фашизоид и лумпен-патриотар иска да подпали обществото ни, сеейки омраза. За жалост, неговата дементираща и деградираща партийка сега крепи със скъпо продадените си гласове българското правителство.
  Но Турция е Държава! Държава, която следва своя стратегическа линия и „дърпа” здраво, дори и с ресурси максимум за регионална сила, тя се намесва на Голямата шахматна дъска – където „играят” глобалните лидери и се чертае световният ред.
  С болка констатирам, че ние нямаме визионер-стратег като Ахмет Давутоглу (в момента външен министър) и автор на впечатляващата и силно смущаваща книга „Стратегическата дълбочина”! Нещо повече – нашият политически живот, нашият политически елит, нашият политически NGO-сектор унищожават от корен и смазват всяка възможност за появата на подобен, но български стратегически трактат! Те насаждат безгръбначие, безхарактерност, безхаберие към националните интереси, не позволяват на мислещи, можещи и знаещи експерти да говорят и да публикуват.
  
  Иран ни посрещна гостоприемно, усмихнато и делово. Бързо се убедих, че почти всички участници са мюсюлмани и са доста антиамерикански настроени. Аз бях от малцината християни и може би единствен, който не се бе поддал на еуфорията от възможността да заклейми двойните стандарти и имперското поведение на САЩ.
  Трябваше да си изработя стратегия на поведение. Реших, че ще съм максимално полезен не като запея в рязък дисонанс в сравнение с мнозинството от участници (те не биха ме чули и вероятно биха решили, че агент на империализма и ционизма се е „проврял” на конференцията), а като направя така, че аргументите ми да бъдат чути. Трябваше да намеря участници (ако може мюсюлмани), които да мислят като мен - да се опитаме да дадем различната гледна точка, да внесем конструктивност.
  Мисля, че се справихме донякъде успешно. И в личните (кулоарните) разговори, и в посланията към организаторите на конференцията, аз отстоявах следните идеи:
  ▪ Конференцията има за цел да търси общи решения за общите проблеми, пред които е изправен нашият свят. А тези проблеми, някои от които много остри – като климатичните промени; задълбочаването на пропастта между богатите и бедните държави; изчерпването на стратегическите ресурси (нефт, газ, дървесина, питейна вода); претоварването на света с оръжия и технологии, които могат да доведат до масови човешки жертви и огромни разрушения – наистина изискват общи подходи, обединяващи хората от различните етноси, култури, религии, политически режими.
  ▪ Намирането на общи подходи не може да стане когато Другият се заклеймява, осъжда и обижда. Не бива да се използва езикът на омразата, на враждата. Ако в много от изказванията тук заменим „религия” с „идеология”, то ще се върнем 25-30 години назад. Тогава социалистическите страни твърдяха точно така, че Ние сме добрите, а Те са лошите; че Нашата идеология е вярната, а Тяхната – грешната; че Нашата борба е справедлива, а Тяхната война е империалистическа; че Ние ще се сражаваме до пълната победа, а Те са обречени да слязат от историческата сцена.
  ▪ Трябва да строим не барикади, а мостове. Барикадите разделят, а мостовете свързват. Над барикадите винаги започва стрелба, а по мостовете хората вървят едни към други. Барикадите сеят разрушения, а мостовете изграждат отношения.
  ▪ Преди да търсим греховете на другите, да се опитваме да видим нашите грешки.
  Естествено, сред участниците (повече от 100 човека от над 60 държави) имаше професори, писатели, журналисти, теолози, лидери на общественото мнение – все хора, които осъзнаваха какво говорят и към какво трябва да се стремят. Така че не бива да се надценява значението на направеното от нас - шепата „алтернативно” мислещи „мохикани”. По-скоро горещите оратори „изтласкаха” емоциите си, огъня и жупела и постепенно насочиха позициите си пó към центъра, към конструктивното.
  Те си даваха сметка, че конфронтацията е деструктивна; че на един крак далеч не може да се отиде, че за тангото, както е прието да са казва, са необходими двама.
  Не е странно, че толкова много от участниците бяха на една и съща позиция и че те осъждаха особено яростно имперската политика на САЩ и ционизма на Израел. Това се не дължи не само и не толкова на някакъв внимателен подбор от страна на организаторите (самият аз съм доказателство, че не е имало изцяло преднамерено проучване и селектиране на участниците), а преди всичко - заради все същата тази политическа коректност. Малцина са утвърдените личности на Запад, водещите експерти на Запад, университетските преподаватели на Запад, които биха дали съгласието си да участват в такава конференция в Иран – за да не възникне пряка заплаха за техните кариери, позиции и авторитет. Да, за жалост, това е точно така.
  
  Направи ми впечатление акцентът, който се съдържаше в повечето изказвания - за „СПРАВЕДЛИВ МИР” (Самото название на конференцията бе „Глобален алианс срещу тероризма за справедлив мир”). Не просто за мир, а за справедлив мир. Ние говорим за мир - за мира като за специална, жизнено важна, водеща ценност. И приписваме на мира всички възможни позитивни достойнства. Но наличието на мир не води автоматично до реализиране на всички тези позитивни достойнства. Мирът не е край на процеса, а негово начало. Мирът е предпоставка, необходимо, но не и достатъчно условие за по-добър, по-сигурен, по-стабилен живот. Богатият, силният, развитият, успешият се стреми към мира, за да може да реализира своите предимства, да пожъне резултатите от тези предимства. В същото време бедният, слабият, развиващият се (неразвитият), неуспешният не може да се радва на мира, ако този мир запазва, „консервира” неговите недостатъци и дефицити и не му носи добруване, сигурност, стабилност. Ако за Запада мирът е количествена величина, т.е. колкото се може повече мир - по-добре, то за Изтока, за Третия свят мирът има стойност главно като качествена величина, която се измерва със справедливост. Всеки мир, какъвто да е мир, особено мир, обричащ на бавно или никакво развитие и на отсъстващи или трудно постижими перспективи – за Третия свят не е особена ценност, защото се разглежда като продължение на старата политика (колониална, ограбваща, експлоатираща, присвояваща, употребяваща), но вече с нови средства.
  Ето защо в Иран си дадох сметка за акцента върху справедливия мир. Нищо, че там не бе направен опит да се формулира какво точно означава „справедлив мир”.
  
  Навсякъде в Иран има портрети на върховния лидер аятолах Али Хаменей и на аятолах Рухолах Хомейни (1900-1989). Ръководената от Хомейни революция през 1979 г. е бурно приветствана не само от иранския народ, но и от Западна Европа.
  Трябва да отбележа планираната като логичен връх на конференцията среща на участниците с президента на Иран Махмуд Ахмадинеджад. Вярно, че ислямските теократи и отци на нацията, начело с аятолах Али Хаменей държат контрола в страната с помощта на всесилните спецслужби, полицията и армията; вярно е и че Ахмадинеджад е (меко казано) противоречива личност. Ала аз се опитах да го видя максимално непредубедено, като се въздържах да се снимам shaking hands с него (едно, защото отдавна политиците на висши постове не ме респектират, че да ме обзема някакъв възторг от „честта” да се ръкувам с тях; второ, не съм фен на точно този президент на Иран; трето, една разпространена в медиите моя снимка с него би изменила радикално контекста на всякакъв дебат: наколенкаджии и обслужващи поредния Голям брат медии и „експерти на Прехода” ще ми вменят Осми смъртен грях и ще бъде без значение какво съм казал и какво съм правил три дни в Иран...).
  ▪ Махмуд Ахмадинеджад бе облечен просто - костюмът му приличаше на работен. По никакъв начин не може да се сравни с десетките суперскъпи костюми на нашия президент. Въобще, направи ми впечатление, че иранските религиозни лидери и политици се носят умерено, без шик и блясък, направо скромно, а така изглеждат и главните държавни сгради. Не видях разгула на висшия демократичен лукс и писък у нас, парвенющината на елита, влизаща в разрез с жизнения стандарт на народа.
  ▪ Махмуд Ахмадинеджад не ме впечатли особено като оратор – той сякаш искаше да подчертае, че се приравнява със слушателите; че не се смята за по-важен от тях; че придава повече значение на съдържанието на речта, отколкото на фóрмата.
  ▪ Махмуд Ахмадинеджад говореше като откровен популист - и като поведение, и като произнесени слова. Присъстващите трябваше да приемат казаното като чиста монета и толкоз! Той имал надеждни източници на информация, които съобщили, че човекът, убит неотдавна в Пакистан (не назова нито веднъж името на Осама бин Ладен), всъщност бил заловен много по-рано, но било заявено, че е убит сега само заради ПиАр, свързан с предстоящите избори в САЩ. Още: Израел бил използвал Холокоста като претекст да се разправя жестоко и брутално с палестинския народ. И още: единствената суперсила необратимо и завинаги слиза от световната сцена.
  ▪ Махмуд Ахмадинеджад бе обект на огромна, отдавна невиждана от мен еуфория след края на неговата реч. Вероятно аз единствен не изтичах на сцената за да се ръкувам с него, да изкажа възторга си, да му подаря нещо (участник-европеец му даде златната игла за вратовръзката си, нищо че в Иран вратовръзки не се носят). Повече от 30 минути президентът бе обграден от силно превъзбудена, невероятно емоционална тълпа влюбени в него, омаяни от него, възхитени от него участници в конференцията. Очевидно това, което той каза, беше като балсам за техните души.
  
  Нека сложим ръка на сърцето и да признаем, че не малка част от произнесеното от президента на Иран и от огромното мнозинство участници в конференцията има основание. Да, така е. Ние, Западът, т.нар. евро-атлантическа цивилизация даваме много поводи в някои от своите позиции - нашите опоненти формално да са прави.
  ▪ Те говорят за двойни стандарти в поведението на САЩ, Запада, НАТО. А нима можем да отречем, че политиката на нашите атлантически и европейски партньори няма двойни стандарти? Има, постоянно, непрекъснато, даже става все по-трудно да посочим обратните примери - на последователна, честна и принципна политика. Независимо дали става дума за Ирак, Либия, Египет, Бахрейн, Афганистан, Иран...
  ▪ Те говорят за материалните интереси (нефт, газ, търговия с оръжие) на Запада, опаковани в демократични принципи. А нямат ли основание за такива тежки упреци – сякаш по-рано Ирак, а сега Либия не са красноречиви примери за правотата им.
  ▪ Те говорят за подкрепата, която Западът оказва на редица ретроградни, жестоки режими, които предават интересите на народите си в негова услуга. А да не би да не е така със Саудитска Арабия, или със същата тази Либия преди няколко години?
  ▪ Те говорят за системно поругаване от Запада на интересите, човешките права и свободите на палестинците в явна полза на Израел. А кой би могъл аргументирано да оспори правотата на тези обвинения и то особено през последните 3-4 месеца?

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
          ____            ____          
_ __ | __ ) _ __ | __ ) _ __
| '_ \ | _ \ | '_ \ | _ \ | '_ \
| |_) | | |_) | | |_) | | |_) | | | | |
| .__/ |____/ | .__/ |____/ |_| |_|
|_| |_|
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.