Старая се да следя практически всичко, което се случва у нас в науката за националната и международната сигурност (ако мога да обединя по този начин различните подобласти на знанието, изучаващи въпроси на сигурността, в т.ч. проблеми, свързани с конфликтите, кризите, рисковете, международните отношения и др.).
Участвал съм в множество конференции, във всевъзможни дискусии, в какви ли не проекти. Разговарял съм със студенти, докторанти, преподаватели. Членувал съм в какви ли не съвети, комисии, работни групи, NGO-та, центрове, форуми, институти, инициативи.
С тревога констатирам, че през последните години нивото на българската наука в областта на националната и международната сигурност пада стремително...
Пада качеството на научните разработки. Пада качеството на лекциите в университетските аудитории. Пада качеството на медийните публикации. Пада качеството на държавните документи, посветени на сигурността.
Тук ще споделя собствените си наблюдения - сумирани в 14 ПРИЧИНИ - за задълбочаващата се криза в науката за националната и международната сигурност у нас. Тези причини не са подредени по важност, но си мисля, че нито една от тях не може да бъде подмината с лека ръка.
• ПЪРВАТА ПРИЧИНА е свързана (както обича в злоупотребителни размери да се оправдава сегашното правителство) с „лошото наследство”.
Не искам да обиждам никого, не искам да деля нещата на „преди” и „сега”, не искам да политизирам, но нашата наука за националната и международната сигурност няма свой устойчив фундамент, изграждан с десетилетия.
Да, ние сме имали ерудирани университетски преподаватели, стойностни експерти, видни дипломати, но сме нямали българска школа в сигурността; липсвали са традиции, култура, практики на стратегическо мислене, а историческият материализъм (при това в доста идеологизиран, схематичен и опростенчески) и буквалното, шаблонно и правоверно повтаряне на тезите на съветските учени са потискали в зародиш кълновете на държавническо, самостоятелно и обвързано с националните интереси разработване на тематиките на сигурността.
Прегледал съм цели периодики на списания, безбройни книги и съм се убедил, че след промените през 1989 г., науката на сигурността в България почти няма на какво да стъпи – навред пусто и празно, десетилетия наред преливане от пусто в празно...
Съжалявам за тежките думи. И пак да повторя – това изобщо не означава, че сме нямали качествени хора, че всеки, който е писал „преди Десети” е кръгла нула. Опазил ме Бог да твърдя такова нещо!!!
• ВТОРАТА ПРИЧИНА е свързана с последователното, системно и дори хладнокръвно убиване на организираното и подпомагано от държавата и провеждано в държавни висши учебни заведения образование в сферата на сигурността.
Това е зловреден процес, който протича през всичките 21 години на Прехода. Държавата се оттегля (по-скоро – оттеглят я съвсем съзнателно) от науката и образованието в сферата на сигурността. Самото крайно негативно отношение към Държавата през годините на Прехода, анти-държавното и анти-националното мислене на елитите (политически, икономически, научен и културен) способства за този процес. Когато имаш нихилистично, отрицателно отношение към Държавата, ти не мислиш и за подготовката на качествени кадри за нея в сферата на сигурността.
Далеч не смятам, че във всички частни ВУЗ-ове се имитира подготовка на кадри в сигурността (макар че има и ВУЗ-ове, които симулират преподаване и имитират подготовка на такива кадри). Но елиминирането на държавните ВУЗ-ове отслабва конкуренцията, сваля летвата, обслужва корпоративни интереси и е във вреда на самите частни ВУЗ-ове, защото те не рядко произвеждат сурогати; дават дипломи, а не знания; „изхвърлят” на пазара самозаблудили се и заблудени от тях безработни...
В тази реалност има и много институционална и лична корист.
Брутален пример е как ректор на Академията на МВР допринесе за затварянето на ... факултет „Сигурност” в АМВР, с което освободи периметър за действие (вкл. за приемане на студенти) за ВУЗ-ове, в които паралелно, още бидейки ректор на АМВР той преподаваше!
Все едно SAF в събота и неделя да тренира Ман Юнайтед, но от понеделник до сряда да подработва като консултант при „топчиите”, а в четвъртък и петък да инструктира тренировките на „мърсисайдци” (извинявам се, ако съм объркал сокърската терминология...)!
• ТРЕТАТА ПРИЧИНА е свързана с изкористяването на цялата система за акредитиране на университети, специалности и програми, за присъждане на научни степени и звания, за оценка и измерване на качеството на висшето образование и на научния и преподавателския труд.
Фабриките за производство на университети и факултети, професори и доценти, малки и големи доктори работят на пълна пара, върви щамповане на акредитации и дипломи с формално покриване на критерии, с политически протекции, с угодничество на властта, с шуробаджаначество, землячество и уреждачество.
Когато можеш да постигнеш нещо по втория начин, през задната врата или със съответната сума, защо да наблягаш на науката, на научната продукция, на научната етика?
Понякога цели университети, нерядко някои факултети, както и катедри се превръщат в черни кутии – на входа са парите на студентите, на изхода са дипломите, а какво става вътре в черните кутии – има ли академичен процес, преподаване, усвояване на знания - това е маловажно.
• ЧЕТВЪРТАТА ПРИЧИНА е свързана с разрушаването на ценностната система в страната и обществото. В частност, в научната сфера това доведе до избуяване и в превръщане в „нормална” практика на явното и скритото плагиатство.
-- Вече не е никакъв проблем да намериш нещо в Интернет и, както казаваше един възрастен колега, да приложиш „копи-пасте”...
-- Вече не е никакъв проблем да компилираш чужди разработки, тези, идеи, мисли.
-- Вече не е никакъв проблем за хората с пари, да платят на „шерпи” – да им напишат дисертации, а „шерпите” какво правят – преписват!
Можете да видите разсъжденията ми на този сайт за четирите типажа бракониери в науката – „Великият комбинатор”, „Великият компилатор”, „The Big Boss” и “The Big Money”.
• ПЕТАТА ПРИЧИНА е свързана с ниското заплащане на преподавателския и научния труд.
Колегите „в бранша” са се превърнали в бедиуни – те странстват из държавата, от ВУЗ до ВУЗ, преподават, измъчват се с какви ли не тематики, програми, курсове – за да „вържат двата края”.
В такива условия не му е на човек до наука. Той ще гледа да се добере до лекции някакви, до рецензийка някоя - естествено, че няма да се напряга много, защото не си струва ни трудът, ни парите.
Парадоксално е, но еднакво разрушителна роля в отношението към преподавателския и научния труд играят както малкото пари (а те са наистина малко), така и лесните пари (а те наистина могат да се изкарват лесно, без да си дава човек зор...).
Казват, че на Запад съотношението между времето за подготовка на преподавателя за лекции и самите лекции е 8 към 1: 8 часа подготовка за 1 час лекции. При нас у не малко преподаватели то е 1 към 8: 1 час подготовка за 8 часа лекции...
• ШЕСТАТА ПРИЧИНА е свързана с това, че мнозина от научните работници и преподаватели са престанали да се развиват. Те разчитат на рутина, на събрани оттук-оттам сведения и частички знания, на прашец и медец от някоя и друга конференция, от нечия статия.
И това е абсолютно парадоксално във времето на Интернет, на непрекъснато излизащите у нас книги, свързани със сигурността – от европейски и американски автори.
Тези дни ми се наложи леко пренареждане в апартамента, за да освободя стая за оперираната ми майка. Установих, че съм започнал да чета 18 must read книги, без които не бих имал (донякъде) очи да се явя пред моите студенти, защото бих си мислил, че им разказвам „усмивки от старите ленти”. А част от нашата гилдия не е прочела толкова книги за последните 18 години! Едно, че книгите са скъпи. Второ, че четенето е сложен и времеемък процес. Трето, че не се налага – може да се разказват на лекции нЕкои впечатления от това-онова и поднесени с опит и рутина, да се „пробутат” като знания. Четвърто, че не се изплаща като инвестиция...
• СЕДМАТА ПРИЧИНА е свързана с преъщането - в някои университети - на катедрите в областта на сигурността в затворени общности, в по-закрити от масонските общества, в непристъпни завери и оракулски или мистерийни кръгове.
Там се поканват само себеподобни – дали група съмишленици от някое NGO, дали на землячески принцип, дали от хора с папки в Първо Главно управление, дали с папки във Второ и Шесто управление, дали още нещо...
А когато критериите за допускане на някого не са свързани с качеството на научния и преподавателския продукт, а с други обвързаности и зависимости, тогава се набляга върху засилването и подхранването на тези привързаности и зависимости, а не върху израстването в научно и преподавателско отношение.
Замислял съм се – аз мога да чета не само традиционните си курсове от лекции – „Национална и международна сигурност”, „Система за национална сигурност”, „Международни спорове и конфликти”, „Управление на кризи и конфликти”, „Риск-мениджмънт” и други от сорта, но и някои много интересни и стимулиращи мисленето курсове - „Йерархични структури vs. Мрежови предизвикателства”, „Управление на сложни самоорганизиращи се системи в условия на висока степен на неопределеност”, „Цивилизационни различия в схващанията за сигурността (Запад-Изток)” и дори „Риск и Сигурност в изкривеното време и пространство (Айнщайнов свят и Пригожинска логика)”.
Но такива курсове просто няма къде да бъдат предложени!
Никъде не можеш да разчиташ на пазарния принцип и конкуренцията на идеи, на личности, на амбиции; никъде не се получава да отидеш и да кажеш, че предлагаш нещо креативно, стимулиращо мисленето, иновативно, конкурентно на Западните университети – кому у нас е нужно това? И отвсякъде отскачаш непожелан, защото ще хвърлиш камък в блатото, защото къщурките са затворени, закрити, непрозрачни, самовъзпроизвеждащи се.
Никъде не се толерира знаенето и моженето, всеки се страхува именно от конкуренцията.
И на едни отговарят – млади сте още!
На други отговарят – няма места!
На трети отговарят – никой не ви е препоръчал!
А на мен нерядко ми отговарят – А, бе ти ще ни създадеш политически проблеми!!
Що се касае до моя милост, аз съм пределно наясно, че с подобна нелепа фраза някой твърде наивно прикрива страха си от конкуренция на идеи и знания.
Защото това обяснение е наистина абсурдно – били щели да имат политически проблеми заради мен, ако щели били да ме вземат!
Политически проблеми от мен – от един най-редови гражданин без никакви политически амбиции!
Че каква власт може да е тази, която се бои неистово от един нормален, ходещ си по улиците и пътуващ в градския транспорт човек, който си има сайт, където споделя собствени мисли за националната сигурност!?
• ОСМАТА ПРИЧИНА е свързана с пренебрежителното отношение към младите!
На мен по принцип ми е много странно, че младите хора в България още не са се разбунтували срещу пренебрежителното, стигащо до презрително отношение към тях от страна на елита и каймака на обществото, а дори и на не малка част от цялото общество!
-- Та нима младите не виждат, как младостта е разглеждана у нас като голям, нерядко ужасен недостатък, като трудно преодолим порок?
-- Нима младите не виждат как се убива нормалността на България и страната все повече се превръща в място, където за тях просто не си струва да живеят?
-- Нима младите не виждат колко остарели, демодирани, архаични и склеротизирали са схващанията на политическия елит?!
-- Нима младите не виждат, че първите три лица в държавата ни са скарани с модерните комуникационни технологии, провинциални са по манталитет, не знаят западни езици (дори английски), страдат от нисък геополитически хоризонт, интеграционно yesman-ство и стратегическа клаустрофобия...
-- Нима младите не четат законите, които наказват правото и шанса да си млад – днес и сега?
Но това са по-глобални проблеми. Думата ми е за науката. Днес науката не е за младите! Те съвсем целенасочено и хладнокръвно са отблъсквани от нея!!
Да си млад и да се насочиш към науката и преподаването, това днес означава да се обречеш на мизерно съществуване, да си съсипеш семейството, да останеш без семейство, ако още не си се задомил...
Освен това създадените кланове и кръгове, системните и формални прегради потискат развиването на младите в науката, спират прогреса им, товарят ги с какви ли не задължения, превръщат ги в роби на мастити професори и доценти.
Това е несправедливо към младите, но то е и отровно за България.
А у нас има такива светли млади научни души!
Доказват го шепата млади в науката за сигурността, които са свежата кръв в тази наука, те са и моята надежда - аз съм им го казвал персонално, бащински радвайки се когато видя добра книга или статия на млад човек!
• ДЕВЕТАТА ПРИЧИНА е свързана със запазващото се йерархично, а не мрежово структуриране на научната и преподавателската общност в областта на науката за сигурността.
Тази общност все още осмисля и обмисля себе си в понятията и зависимостите, свързани с властови ресурси (ректор, декан, член на Комисия, участник в Съвет), с отношения „началник-подчинен”, с условности на връзкарството, съпартийството, уреждането в проекти и програми.
При подобни подходи информацията тече по вертикала и винаги е свързана с някаква корист, винаги е малко или много ексклузивна (изключваща, не за всички), непрекъснато този „отгоре” е по-значим от този „отдолу” – във всеки смисъл, в частност и в науката.
Липсата на мрежово мислене, на мрежови отношения, на мрежови консолидации пречи на осъзнаването на общността като екип, като общност с общи цели, ценности и приоритети. Липсва инклузивното (включващото) мислене; липсват дискусиите, взаимопомощта, приятелското (безкористно) рамо. Ние не се събираме, ние не споделяме идеи, ние на комуникираме, не се четем (но се преписваме...).
Всеки автор на Запад започва книгата си с 3-4 страници с благодарности – кой му е помогнал, с кого е обсъждал съдържанието, кой е прочел книгата, кой е изказал мнението си за нея, кой му е подсказал интересни източници и т.н.
Нашите книги нямат такива раздели.
Аз се замислих при последната си книга и можах да спомена с благодарност 1-2 имена. Просто няма други! Няма други!!
Никой не се интересува от останалите; всеки копае своята градинка и засажда в нея нещо свое – кой знание, кой картофи, кой плевели...
• ДЕСЕТАТА ПРИЧИНА е свързана пълната разнородност, с тоталното разностилие, с абсолютния разнобой в подходите, принципите, схващанията, термините, тезите, теориите – сред научните работници и преподаватели в сигурността.
Ние си пишем кой както може, кой както иска, кой както му дойде, кой както реши...
Сякаш не сме научна и преподавателска общност в една и съща държава, с един и същи народ, с някакви общи национални интереси, с някаква обща геополитическа стратегия, произтичаща от даденостите, на които се опира страната (напр. регион, интеграция, история, икономика, излаз на море, релеф, ресурси, народ и т.н.).
Не става дума за унификация, а за някаква българскост (ако мога така да кажа), за някаква национална и народностна общност на подходите, принципите, осмислянията. При която става ясно, че пишем за една и съща държава, че сме част от една и съща общност, че не сме пропагандисти на външни тези, не сме имитатори, не сме плагиати, не сме случайно в българската наука!
Не на последно място става дума за това, което най-често пишем с колежката Мария Чавдарова (дано ме извини, че я споменава в този конотекст) – за конвенция в използваните понятия, за коалиция в използваните подходи, за координация в използваните модели.
Иначе всеки разказва малко или много своите впечатления от науката за сигурността, от последните прочетени книги или доловени идеи, от последните си творчески тревоги.
Когато съм участвал в международни конференции ми е правило впечатление, че дори да защитават различни тези, учените от Швеция си приличат, внасят в науката за сигурността шведски аромат, разбираш, че има шведски специфики в тази наука. Същото се долавя и при испанските учени, и при френските, и при турските, дори (дявол да го вземе!!) и при румънските. А ние и в науката сме на принципа – всяка коза за свой крак!
Това се отразява и на студентите!
Не, че те искат да ни кажат: Вземете се разберете първо помежду си, пък после ни пълнете главите с какво ли не?! Но те изпитват пълна дезориентация и понякога направо когнитивен дисонанс, когато в два съседни часа чуват от двама колеги коренно противоположни неща, „(пре)подавани” като последно слово на науката за националната сигурност на България...
• ЕДИНАДЕСЕТАТА ПРИЧИНА е свързана с вредната роля на „експертите на Прехода”.
Да, да, връщам се пак към тема, повдигната в моя коментар на този сайт за едноименната книга на Достена Лаверн!
Т.нар. „експерти на Прехода” нанесоха няколко вреди.
-- Сред тези вреди ще отбележа отново подмяната на научния анализ с възпроизвеждане на готови външни тези, обслужващи чужди геостратегически, геополитически, геоикономически и геоенергийни интереси.
Защо човек да мисли, да търси, да се напряга да генерира идеи, да създава научен продукт, след като може като ехо или като папагал да повтаря срещу добро заплащане, с добра артикулация и добра дикция подсказани му или поръчани позиции?!
Това превърна занимаващите се с наука в жалки наивници, които губят всякакво съревнование с ловките „експерти на Прехода”. Така бяха съблазнени и пред очите ми се провалиха като учени (но пък живеят сносно) талантливи младежи.
-- Освен това „експертите на Прехода” завзеха ключови позиции в разлини важни органи, които контролират развитието на науката у нас и израстването в нея и това е второто измерение на вредата, която те нанесоха на българската наука, селектирайки и давайки път на себеподобни псевдоучени.
-- Трета тяхна вреда е налагането на различен от нужния на България дневен ред в науката за сигурността и на вреден новоговор в тази наука.
Те така замърсиха съзнанието на цяло поколение млади хора в науката, спирайки креативността в тяхното мислене и обеднявайки езика им. Вместо с 10 000 думи, те ги научиха да говорят със 100 думи. А както и Ноам Чомски би казал, осакатяването на езика осакатява мисленето.
-- И четвърта вина (нито последна от вините, нито последна по значение) на тези „експерти на Прехода” е, че те подмениха самата същност на науката за сигурността – от задълбочен, творчески процес на постигане на истината, тя започна да се превръща в обслужваща дейност, която да облича в наукоподобни термини правилни постановки. С което се спира в не малка степен нейното развитие и се допринася за превръщането й в някаква лесно усвоима и щедро възнаграждавана схоластика, казуистика и словесна гимнастика.
• ДВАНАДЕСЕТАТА ПРИЧИНА е свързана с напускането на България от много можещи, търсещи, непримирими, нахъсени, креативни хора.
По принцип изтичането на тези хора в Западна посока, в стремежа им за личностна реализация и по-сносен живот, нанася щети в особено големи размери на българската наука.
Писал съм вече – през 20 век на няколко пъти кретивните и можещите прослойки измъкваха България от дупката и кризата. Защото нямаше къде да ходят, грубо казано. И обществата бяха затворени, и свързаните със знанието продукти (информация, идеи, визии, творения) се разпросртаняваха изключително бавно. Оставайки тук телесно и духовно, тези прослойки в един момент се принуждаваха да следват общи стратегии, напрягаха се и независимо от отношението им към властта и режима, изтегляха България напред и нагоре.
А сега – глобализиращият се свят се характеризира със свръхпропускливост на границите и свръхпроводимост на продуктите, свързани със знанието (заради новите информационни и комуникационни технологии).
-- Голяма част от креативните и можещите хора (най-вече млади, но не само те) използват свръхпропускливостта на границите и емигрират навън. Така, в частност, българската наука ги губи и това я ерозира, пресушава, подяжда.
-- Друга част от креативните и можещите хора (най-вече възрастните, но не само те) използват свръхпроводимостта на продуктите, свързани със знанието и общуват и комуникират със света, оставайки тук, но в същото време емигрират навътре, в себе си, затварят се за обкръжаващата ги среда у нас, асоциализират се.
Като резултат и едните, и другите креативни и можещи хора в България вече не са принудени да следват общи стратегии и да се напъват да я вадят от дупката и от кризата. Щом чрез властта и обществото те не чувстват, че са нужни на страната, те се дистанцират от нея и следват свои индивидуални стратегии на оцеляване и просперитет, на развитие и себедоказване.
• ТРИНАДЕСЕТАТА ПРИЧИНА е свързана с посоката, към която е тласкана България - и от нейните елити, и от мощни външни интереси.
А тази посока е към превръщането ни в коридорна държава с обслужващи функции, населена от спасяващи се поединично индивиди.
В такава България науката е презряно поприще, тя е мачкана, орязвана, натиквана в миша дупка. И особено силно това се отразява на науката за сигурността, която сама по себе си е призвана да открива различни от тази участ, орис, съдба и прокоба алтернативи.
На държава, на която се предписва, която се обрича на агонизиране в повишена несигурност, наука за сигурността не й е необходима.
Тази наука неизбежно се превръща в отрицание (поне частично) на политиката. А политиката разполага с власт да смачка науката, в частност да я лиши от кислород и перспектива.
Никак не е символично, че сегашното правителство, което няма никаква стратегия и обслужва статуквото, което не се повдига на пръсти, за да види какво има зад хоризонта, което е правителството, чиито министри са прочели най-малко книги от всички правителства след Освобождението, така жестоко се разправя с българската наука и с държавното висше образование!
• И накрая, ЧЕТИРИНАДЕСЕТАТА ПРИЧИНА е свързана с печалния факт, че в България днес стратегическото мислене, стратегическото визионерство, стратегическото лидерство са чужди на управлението, чужди са на начина, по който се употребява властта, чужди са на елита като цяло и на политическия елит в частност.
При тази тъжна социална и управленска реалност липсва нещо изключително съществено за всяка една обществена наука, каквато е в огромна степен и науката за сигурността – липсва политическата поръчка!
Политическата поръчка в най-добрия от всички добри смисли на тази дума!
Такава политическа поръчка означава: Остра вътрешна потребност у елита и обществото от Национална доктрина, от Национална Визия, Мисия и Кауза, от Стратегия за национална сигурност, от Стратегическо мислене, от Стратегическо проектиране, от Сценарийно планиране, от Осъзнаване на главната стратегическа цел:
► ”Постигане на пълноправно и пълноценно членство в Европейския съюз при запазване на българския характер на българската държава.”
-- Когато в една държава нейният елит страда от стратегическа кокоша слепота...
-- И когато в една държава нейното общество се отнася безгрижно и дори безхаберно към своето бъдеще, към своето развитие и към своето място в утрешния свръхсложен, ултрадинамичен, хиперрисков и меганепредсказуем свят...
Тогава науката за сигурността не може да се развива пълноценно.
Това е наука, която не може да съществува сама за себе си – вън от времето и пространството. Това е наука, която не може да се затвори в своите кабинети, аудитории и библиотеки.
Науката за сигурността може да съществува и прогресира само когато от нея има остра потребност у елита и обществото, когато в нейните идеи се вслушват, когато нейните препоръки се отчитат!
Защото е погрешно да се управлява страната ни без съобразяване с достиженията на науката за сигурността, а е опасно страната ни да се управлява напук на изводите и препоръките на тази наука!
Науката за сигурността може да бъде жива и пълноценна, когато подготвя знаещи и можещи млади кадри.
Тя е осъдена на задушаване и на постоянно снижаване на нейното ниво, когато това, което младите кадри научават в аудиториите и прочитат в умните книги, се сблъсква със своето отрицание в реалния обществен и политически живот.
Отлично си давам сметка, че написаното дотук е много песимистично.
Но ние, които действително се опитваме да правим наука в областта на националната и международната сигурност, вече свикнахме да се борим с генериращата песимизъм българска реалност.
Независимо, че за науката за сигурността в България като че ли не се вижда светлинка в края на тунела, ние трябва да продължаваме като Сизиф да тласкаме тежкия камък към върха.
За това ни мотивират и вдъхновяват прекрасните и будни млади физиономии в университетските аудитории.
Ние се борим най-вече заради тях. И заради тях се надяваме, че дори в тази ни обречена борба има смисъл.
Николай Слатински
04.05.2011 г.
