Стратегия Синергия Сигурност

  Интервюто може да бъде прочетено и на следния адрес: http://glasove.com/article-11943.php.
  
  - Как възприехте доклада на парламентарната подкомисия за контрол на СРС във връзка с подслушването на Ваньо Танов?
  - Вероятно при по-различни обстоятелства този доклад би заслужил особено внимание. Защото е безпрецедентен, суров и дори безсърдечен спрямо властта. Даже аз самият в друга ситуация бих бил доста изненадан от него. Но в сегашната политическа драма съм по-скоро склонен да гледам скептично на доклада. Макар и да поставя сравнително точна диагноза на случилото се, той не „пипа” дълбоко вътре в самата същност на нещата. Той коментира симптомите на болестта, но не и самата болест. Нещо повече – не предписва лечение, нищо че с просто око се вижда, че констатираните симптоми изискват да се направи следващата крачка, а тя е хирургическа намеса и дори химиотерапия. В този смисъл докладът за мен е удар в празното пространство. Той е внезапна проява на смелост, от която са се уплашили самите смелчаци от мнозинството. По принцип не си падам по хора, които застават пред огледалото, правят страшни физиономии, оглеждайки се в него, и така се стряскат сами от своите си физиономии, че се изпокриват под кревата и започват неудържимо да тракат със зъби от страх.
  
  
  - И статията на главния прокурор Борис Велчев във в. „Труд” от миналата седмица ли е удар в празното пространство?
  - Като личност главният прокурор ми е изключително симпатичен. Той беше един от тримата в президентската администрация, с които се разбирах най-добре. Но текстът, за който говорите, е откровено деклариране от негова страна за провал на цялата му досегашна дейност на този пост. Той ясно и аргументирано обяснява в какво се изразява този му абсолютен провал и ако аз бях написал с такава дълбочина подобно признание, то щеше да бъде съпроводено с оставка. Защото не си представям как без да си подам оставката, бих могъл да обясня безпомощността на ръководената от мен институция – безпомощност тя да даде ефективен принос в борбата с престъпността; безпомощност тя да извърви своята част от пътя в преодоляването на ширещия се фактически отказ от правораздаване от страна на съдебната система; безпомощност да се озапти бруталната намеса на политиците в дейността на съдебната система; безпомощност на прокуратурата да се реформира и модернизира... Мъжеството изисква да се каже ясно и смело на обществото, че създадената по тази конституция съдебна система не може да функционира, тя се превръща в раковото образувание на нашата демокрация. И да се каже още по-ясно и по-смело, че промяната е възможна само с промяна на конституцията чрез свикване на Велико народно събрание. Подобен категоричен извод не бе направен от главния прокурор. Остана само констатацията за безсилие. Което говори за капитулация на прокуратурата. Освен това позицията на Велчев е ярко признание, че той е притискан постоянно до стената от президент, правителство, премиер, които му извиват ръцете. Това е вопъл за помощ към обществото, но без гражданско общество, каквото у нас фактически вече не съществува, този вопъл ще си остане само хленч. Което говори за деморализация в прокуратурата. И накрая, позицията на главния прокурор е, че от прокуратурата не трябва да се очаква никаква позиция. Тя се самоизключва от процеса на възстановяване на законноста и справедливостта в България. Което говори за дезертиране на главна прокуратура.
  
  
  - Тоест, не мислите, че прокуратурата ще потърси наказателна отговорност от виновните във връзка със злоупотребата със СРС-ата?
  - Нито ще има доказана вина, нито ще има наказани виновни. Прокуратура и съд вече 21 години изпълняват ролята на декоративни придатъци към политическите процеси. Така че е повече от ясно – и сега всичко ще остане само в полето на политиката.
  
  
  - Кое в скандала със СРС-тата е най-тревожно и какви опасни последствия крият подобни скандали?
  - СРС-тата и всички останали скандали, с които се хранят политиката и политиците (вкл. и представителите на размитите като съдържание опозиции – опозицията на власт и опозицията в опозиция), постепенно ескалират в перманентна политическа криза.
  Най-тревожното е, че управляващите изобщо не си дават сметка колко трайни и трудно поправими щети нанасят на целия демократичен процес. Те не разбират, че като подменят нормалните демократични практики с милиционерщина и ченгесарство, всъщност спират нормалното развитие на страната ни. 21 години след 10 ноември хората в България отново започнаха да се страхуват да говорят по телефона, да разсъждават на глас и пред свидетели, да изказват несъгласие с политиката на управляващите. Кога при Виденов, Костов, Станишев го имаше този страх? А сега се възраждат старите примиренчески стереотипи: Да би мирно седяло, не би чудо видяло. Наклонена главица сабя не я сече. Ти ли ще оправиш света? Налягай си парцалите и недей много да знаеш!
  Колкото до опасните последствия – най-опасното е злоупотребата със СРС-ата, а последствията могат да се търсят в 4 посоки.
  Първо, доразбива се и без това силно ерозираният авторитет на специалните служби. Все по-очевидно е, че се завръща – в неподлежащи на контрол мащаби – намесата на тези служби в личния живот и пространство на хората и то по изрични указания на управляващите (т.е. за политически цели). В съзнанието на обществото службите отново се превръщат във вредни за демокрацията затворени и тайни общности, занимаващи се с гадни, нечистоплътни дейности. Поради безобразно лошия им мениджмънт и грубите злоупотреби с тях, те губят своята системна, организационна функция, намират се в състояние на морален и структурен разпад и са на път да се окажат механичен сбор от хора, способни да прилагат агентурни методи и разузнавателни средства. А специалните служби са жизнено важни за националната сигурност, защото са имунната система на държавата пред лицето на сериозните предизвикателства.
  В този смисъл премиерът е изправен пред ситуация, когато няма да може да разчита на службите точно тогава, когато те ще му бъдат нужни като институции, с които да осъществява ефективно противодействие на заплахите за сигурността и законността в България. Службите са уморени от непрекъснатото им използване не по предназначение, от вкарването им в игри за лична и партийна изгода. Поради това много техни служители са понижили нравствените си задръжки, способни са да отвърнат по същия перфиден начин и да предадат онези, които ги използват, да минат от другата страна на барикадата – защото барикадата не е принципна, не е между Държавата и Лошите, а между различни групи интереси, между стари партньори/приятели и нови противници/врагове.
  Второ, политическата употреба на специалните служби събужда у властта стереотипи и нагласи към възраждане на политическата полиция, а подобни първични инстинкти, избият ли на повърхността, после могат да се възпроизвеждат в практиката на всяко следващо управление.
  Трето, подменя се дневният ред на системата за сигурност – тя престава да се обръща с лице към реалните проблеми на гражданите, обществото и държавата, а заравя себе си в политическото, в интригите, в манипулациите, в експлоатирането на ниски и низки страсти у властимащите и дърпащото конците им олигархическо задкулисие. Нещо като: „Без ДС по ДС-арски!” Или като: „СССР е мъртъв, да живее ССРС (Страната на Специалните разузнавателни средства)!”.
  А в същото време, престъпността – битова, улична и организирана, усетила, че не е приоритет на властта, се е разпасала и върлува наред, обира апартаменти, мазета, магазинчета, коли. От времето преди Богомил Бонев не е имало толкова нагла престъпност, която директно бърка в джоба и здравето на нормалните хора.
  И четвърто, България тотално се дискредитира пред ЕС. Имиджът на България не може да не помръкне, след като премиер и президент имат една-единствена обща грижа и един-единствен повод за разговор – бизнесът на Мишо Бирата.
  Особено обиден е демонстрираният управленски стил на лъжене и мажене, който унижава демократичната ни култура. Не е ли лъжене и мажене всичко, което премиерът каза за записите от разговора му с ген. Танов? И нима институции, които трябва да се произнесат за автентичността на този и останалите записи не бяха принудени също да лъжат и да мажат? Не лъжеха и не мажеха ли председателки на важни парламентарни комисии за откровеното си кадровашко лобиране из митниците?
  Факт е, че с натиска да не бъде закачан Мишо Бирата, премиерът бе изловен „по бели гащи” както никога досега не е хващан никой друг премиер. Аз приемам неговото непукистко поведение впоследствие само по един начин – той е искрено убеден, че затова е премиер, та да си дрънка каквото пожелае на всеки подчинен по телефона, да му нарежда какво да прави, кого да пипа и кого да не закача!
  
  
  - Като заговорихте за реакцията на премиера Борисов, има ли разлика между нея и реакцията на вътрешния министър Цветанов, който както вече е ясно носи отговорност за безобразното използване на СРС-ата?
  - За мен между премиера и вътрешния министър има, както казват в Одеса, две големи разлики.
  Премиерът е първосигнален, прям, на моменти симпатичен в добродушната си безпросветност. Съзнава, че не е чел достатъчно на времето и че тепърва много учен и знаещ няма да стане. Реакциите му са изчистени, кристално ясни – толкова може, така разбира нещата. Щом народът го подкрепя, какво повече искате от него! Той искрено вярва в това, че народът ще го запомни с магистралите и спортните зали. В този смисъл премиерът по социалистически тича да реже ленти за всеки нов километър сравнително добре положен асфалт. И не си дава сметка, че подобно поведение, да речем, за един хърватски или словенски премиер е абсурдно, макар че там за година се правят толкова километра магистрали, колкото ГЕРБ и два мандата да има, няма да успее да прокара. Ако народът обаче разлюби Борисов и скочи срещу него, вероятно той просто ще хвърли оставката и ще се махне от управлението, огорчен и неудовлетворен.
  Докато вътрешният министър Цветанов е друга „бира”. Неговият манталитет, смисловите му, езикови и жестови изразни средства изобщо не бива да бъдат подценявани. Той е като изваден от модните политически списания на 50-те години на миналия век. А през 1937 г. подобен типаж сигурно би натиквал инакомислещите в подземията и би ги обръщал в правата вяра с подходящи енкаведейски средства.
  След Ленин властта не отива при очилатковците и многознайковците, при колебаещите се Бухарин, Зиновиев, Каменев, Риков и пр. Тя отива в онзи, мустакатия, който тананика нежно „Сулико”, но има хищна властова захапка, който държи апарата и е издигнал на ключови места свои хора, който знае защо му е властта и какво да прави с нея.
  Убеден съм обаче, че скоро ще ни бъде изиграна трогателна сценка „На прощаване” с елементи от „Многострадална Геновева” и „Изгубена Станка”: премиерът със сълзи на очи в името на България се разделя с най-верния си човек, дясната си ръка, със своя толкова честен и почтен, но криворазбран заместник, брат и вице. У премиера има силен инстинкт на борец и хищник.
  Той знае, че ако попадне в капан, ще му се наложи да си отхапе заклещената в острите шипове лапа. В случая това му е предната дясна лапа, т.е. дясната му ръка.
  Дебелите книги учат, че едно управление, което се базира на харизматичен лидер, силови структури и неособено дълбок интелект във висшите етажи на властта, за да е ефективно, трябва да разполага със Стратегия за употреба на властта; с Идеология, която да споява в едно цяло властта и народа; с Интелектуален екип (съвет на старейшините, мозъчен тръст), който да компенсира острата мисловна и концептуална недостатъчност на управниците; и с Апарат, който е сплотен, стегнат, мотивиран да работи за лидера, а не за себе си на принципа „Кой що докачи!”. Нашият премиер няма налице нито едно от тези условия и затова за мен той е драматична фигура, издигнала се на неподходящо до гротескност място; фигура, над която надвисват трагични облаци.
  
  
  - А какви са отношенията на драматичната фигура Бойко Борисов с „любимия” ваш герой президента Георги Първанов?