- Казваш, че Европа е болна от геополитическа кокоша слепота. Как смееш да изричаш такива светотатства срещу западните политици, на които у нас се кади повече тамян, отколкото на Господа Бога?
- Аз определено смятам, че присъединяването ни към Европа е нашият последен шанс да си демократизираме и модернизираме страната. В политически план винаги съм залагал на европейската карта, без да съм сигурен, обаче, че такава има в геоколодата. И въпреки това, съм много разтревожен, защото Европа се държи на международната сцена плахо, уморено, безидейно.
Сред водешите политици на Европа вече няма държавници от глобален мащаб като Чърчил, Де Гол, Аденауер, няма дори личности като Тачър, Митеран, Кол, а в техните кресла седят сега средна ръка политици като Камерън, Саркози, Меркел.
Европа е свикнала да свири втора цигулка в западния оркестър, доминиран, дирижиран и контролиран от САЩ. Ето защо ми се иска Европа да се събуди, да види, че в нейната политика за сигурност и отбрана трябва да има повече Европа и по-малко САЩ, да си даде сметка, че Европа има кауза, Европа има мисия. Най-малкото – нейно призвание е да спомогне глобализацията да не се превръща в американизация, а да има по-човешко, по-социално и по-солидарно лице.
А че нашите политици не смеят да казват истината на Запада в очите тогава, когато трябва да защитят националните ни интереси – това всички го знаем и осъзнаваме с голяма болка. Дори на фона на такива слаби и неадекватни лидери на съвременна Европа, нашите „лидери” впечатляват с домораслите си комплекси. Комплекси на „елит”, който възприема държавата ни като винаги съгласна, като страдаща от сателитен синдром, като непрекъснато желаеща да бъде най-близкият сателит на поредния Голям брат. Ето защо те спомагат за превръщането ни през последните 20 години в транзитна територия, населявана от спасяващи се поединично индивиди.
- Приемаш ли твърдението, че най-голямата заплаха срещу националната сигурност на България са нейните политици. Би ли характеризирал накратко политическата ни върхушка?
- Много си прав, аз затова и споделих мислите дотук по този малко драстичен начин.
Българските политици не могат да превърнат държавата ни в добро място за живеене и в надежден производител на сигурност за обществото и гражданите, защото са заразени от комплекса на малкия човек, който не вярва във възможностите на страната ни. По този начин дори и порядъчните сред тях, не могат да се надигнат на пръсти, да видят какво има отвъд непосредствения опрял в носа им хоризонт.
Убеден съм, че не е чак пък толкова голяма философия да се управлява качествено малка държава като България. Нужна е сносна стратегия, определена доза политическа воля, сравнително ясно и достатъчно разумно спазвани правила и толкоз – останалато, както казват руснаците е „дело техники” – технически въпрос. Защото държавата ни е надарена от Господа с добро разположение, прекрасен климат от 4 сравнително равни по продължителност сезона, с море, с планини, с плодородна почва, с народ, който знае 2 и 200 и когато получи шанс да се докаже (както хиляди наши съотечественици го правят на Запад) – успява да бъде добър, а понякога – отличен.
Но начинът, по който страхливо, крадливо и мързеливо управляват страната ни, политиците се превръщат наистина в най-големия риск за нашата национална сигурност.
- А едрият ни бизнес?
- Това е една друга моя болка. Защото при пазарната демокрация, какъвто всъщност е нашият избор като общество, изключително много зависи от бизнес-елита. Ако е предприемчив, национално отговорен, играещ по правилата и креативен, той като ракета-носител ще извади България от посредствеността, в която обществото и държавата ни затъват.
Само че поради стечение на обстоятелствата и заради начина, по който започна и се развива Преходът, с много малки изключения едрият ни бизнес е станал такъв чрез протекции на властта, чрез държавни поръчки, чрез мръсна приватизация, чрез далавери, чрез открадване на национално богатство и прочие не-пазарни методи и похвати, чрез случайността да имаш за приятел нужния човек или да бъеш назначен за едър бизнесмен, който да управлява чужди активи, а срещу това да получава своите милиони. Ето защо общо-взето едрият ни бизнес е трофеен, присвоителски, паразитиращ върху държавата. Той не обича демокрацията и пазарните закони, той не свързва себе си с България, а гледа на нея като на средство за грабене и изсмукване. Доскоро на едрите бизнесмени „номерът им минаваше”, защото, образно казано, милионите ги удряха през ръцете. Сега, в криза обаче, ясно се вижда, че те не са никакви мениджъри, не умеят да управляват, да работят с хора, да планират, да трансформират компаниите, да реализират антикризисни мерки. Вместо това, те мачкат и уволняват подчинените си, правят абсолютно сбъркани стъпки и ходове, сами си вредят, вместо да се опрат на можещи специалисти и на науката за управление. Трагедията им е голяма, но тя е още по-голяма за техните, подложени на произвол, наемни работници.
- В продължение на 5 години ти бе съветник по сигурността на президента Първанов. Кои от най-важните ти съвети не бяха приети?
- Тежък въпрос. В началото ние бяхме съмишленици. Например, аз имам немалка роля за знаменитата фраза на президента по отношение на нападението на САЩ над Ирак: „Аз не приемам тази война!”.
Мога да кажа, че има редица мои съвети (за армията и сделките с въоръжения, ВПК, борбата с престъпността, специалните служби, ромските проблеми, АЕЦ, драмата на медицинските ни сестри в Либия, хората с увреждания и т.н.), които останаха без отговор. По-важното бе, че ние постепенно се разминахме като хора.
Аз ще кажа за какво поведение на президента съм бил винаги, за да си направите вие сами извода в какво се е състояло разминаването ни.
Аз бях за прозрачна и открита, а не задкулисна и псевдоолигархиеска политика; за активни позиции по отношение на сбърканите приоритети по превъоръжаването на армията, където изтекоха десетки милиони грешна народна пара; за пълна дистанция от бизнесмени със съмнителен произход на парите; за отказ от аристократически ловувания, при които стрелбата от свръхмодерни и свръхскъпи пушки е чиста проба хладнокръвно убийство на неподозиращи нищо животни; за назоваване на нещата с истинските им имена; за прилична и полезна за демократичните процеси дистанция от Ахмед Доган и за разобличаване на корупционерската върхушка около него. И така нататък.
Към края на 2006 г. ние с президента вече бяхме диаметрално противоположни личности по отношение на морала и политическо повдение и това бе главната причина да се разделим. Всички мои приятели знаеха, че ще доизтърпя края на първия мандат и ще се махна тихо и спокойно, без да правя от това драма.
- Мнозина у нас смятат сегашния държавен глава за гросмайстор на политическата интрига и му приписват едва ли не сатанинско могъщество. Други не виждат в него нищо повече от един социално и национално безчувствен шмекер, чиято единствена цел е да остане на по-височко до края на дните си. Каква е твоята истина?
- Георги Първанов е сравнително интелигентен, в не малка степен трудолюбив и твърде упорит човек. Той има отлична памет, нищо не забравя, особено лошото, умее да търпи обиди и укори, ценностната му система и принципите му са аморфни, няма в тях здрав фундамент, надежден и издръжлив гръбнак.
Т.е. той има абсолютно нужните качества за политик при този начин на протичане на Прехода. Като добавим добрата му интуиция, и спохождащия го като при всеки аутсайдер в началото удивителен късмет, става ясно, че в неговото издигане до върха на държавата има известна логика.
В България няма друг политик, който може един ден да прави подписка срещу Доган, а на другия ден да стане негов първи привърженик; който може един ден да пише писмо до Молошевич и срещу НАТО, а на следващия ден да пише писмо до НАТО и срещу Милошевич; който може един ден да брани като Раймонда Диен унишожаването на нашите ракетни комплекси “SCUD” и “SS-23”, а на следващия ден да аргументира колко важно е те да бъдат унищожени; който може един ден да е срещу американските бази у нас, а на другия ден – да пропагандира тяхната необходимост; който може един ден да е срещу войната в Ирак, а на следващия ден да е най-активен защитник на нашето участие в нея; който може един ден да говори за социална справедливост, а на следващия да отиде на лов с тези, заради които в България няма социална справедливост.
Такъв човек е идеален за политик и държавник във времето на Прехода, на Гоямата лъжа, че всичко, което се прави, се прави заради България и в името на българите.
Най-големият проблем е, че след Първанов няма да остане нищо за историята, с което той да бъде запомнен – нито една кауза, нито една битка, нито един подвиг, нито една смелост, нито една честност, нито едно истински достойно дело. Ще остане запис – бил президент от януари 2002 до януари 2012.
А именно през януари 2002 с неговия екип ние обсъждахме активна политика, смело поведение, честност и достойнство, които бяха за нас така вдъхновяващи, че като негови сътрудници, ще направим нещо добро за България. Вместо това, сега все повече моите 5 години в президентството се преръщат в петно в биографията ми.
- На едно място пишеш, че “Герб” е всичко, което българският народ не иска да е, и всичко, което е... Би ли разтълкувал този афоризъм?
- За жалост тезата ми, че „ГЕРБ” е всичкото това, което не искаме да бъдем и всичкото това, което сме” не е афоризъм, а драма за обществото ни.
Защото ние имаме сега управляващи, които са синтезирали в манталитета си най-типичните за днешното време наши черти и всичко онова, което не ни прави чест като народ.
А именно – липса на стратегическо мислене, непрекъснато обърнат поглед назад и към пъпа си; съмнителна обща и политическа култура, поведение напук на науката и здравия разум; резки и необосновани промени на мнението и позициите.
В България има много умни, честни, порядъчни хора. Но аутсайдерите и маргиналите, които стават все повече у нас, взеха връх. Те може и нищо да не направят положително, обаче и на другите няма да позволят да успеят. Те избраха своя обожаван лидер – защото самите те искат да изглеждат като него – мускулест, не цепещ никому басма, човек от народа, пиперлив на език, непрочел много книги, умеещ да мачка, да бие, да командва, да е тартор.
Сивата посредственост винаги иска да си има тартор, за да се превръща чрез него от анонимна тълпа в решаващ фактор. Е, получихме такава власт – на многото приказки, на бързите решения, не черно-белия свят, на яката тупалка, на принципа: Бий, за да те уважават! На символ-веруюто: Най-добре се смее, който стреля пръв.
Някои приятели ми казват: „Тези ще се провалят с гръм и трясък!”
Аз обаче не съм сигурен. Защото „тези” се крепят от аутсайдерите, от неудачниците, от обидените, от предалите се, от маргинализиращите се, от падналите на социалното дъно. Т.е. от тези, които физически страдат, че са се провалили, но нямат волята индивидуално да търсят успеха, да се борят, да си изядат ако трябва лактите и глезените, но да се измъкнат от дъното. Затова те се стремят само към едно – да не дадат на другите да го направят! Затова, смазани от индивидуалния си страх да предприемат нещо, те се чувстват силни като маса, като огромна редица от нули, която придобива стойност само с една единица отпред.
Така че „тези” най-вероятно няма скоро да се провалят с гръм и трясък, защото за частта от народа, която ги подкрепя безусловно, просто не може да стане по-лошо. Тя и така е зле, и то толкова, че и по-зле си е все зле. А по-зле от най-зле не може да бъде. И като не може да бъде, значи нещо няма да е в сила да ги отблъсне от този, който ги кефи, който мачка, който „го начуква” на останалите политици, били на сцената всичките тези 20 години. С рдуги думи - който е всичкото това, което разумните хора не биха искали да бъде присъщо на техния премиер, но пък е всичкото това, което неразумните хора искат да имат като водач пред себе си.
