Напоследък на няколко пъти имах поводи да се върна мислено към детството, когато подобно на всяко момче, аз исках да бъда много силен и много богат.
Много силен исках да бъда, например, когато едни разхайтени побойници тормозеха в училище мой слабичък и беззащитен, леко заекващ съученик.
Ах, мечтаех си, ако можеше да имам яки мускули – да отида при побойниците, да им ударя по няколко унизителни плесници по противните лица, да им стисна и завъртя здраво ушите и да ги принудя да паднат на колене пред измъчвания съученик, да му се извинят със сълзи на очите и да го молят - аз да ги пощадя, защото много, ама много ги боли!
Исках да бъда много силен и защото трима дангалака преследваха и ритаха друг мой съученик, който отказваше да им дава по левче всеки ден. А левчето той го получаваше от баща си (между впрочем – миньор), понеже ходеше ежедневно в Двореца на културата на урок по цигулка и оттам – директно в училище, та трябваше някъде междувременно да обядва.
Вярно е, че за онези години 1 лев на ден за джобни си беше голяма пара, но всички ние си казвахме, че момчето ги заслужава, защото, по общото мнение на учителите, „свири на цигулка божествено”.
Така че аз си мечтаех да съм силен, да пресрещна веднъж заедно с цигуларчето тримата разбойници и да им фрасна по един: на първия – в брадичката, на втория – в корема, а на третия, дето вече ще е търтил да бяга – як шут в задника. И да кресна подире им, че ако още веднъж закачат моя приятел, то ще бъде тяхно чудо, та ничие!
Много богат пък исках да бъда, да речем, в първи клас – тогава седях на един чин с едно момиченце-циганче. То, бедното, беше наистина много бедно, дрешките й бяха все на старо подхвърлени от някои добри хора. То беше с много хубави очички, и какво, като миришеше доста специфично (тази – „циганска” – миризма и досега е в обонянието ми, без да мога да се освободя от нея)... Само че докато всички други деца, след първоначалното писане с молив, започнахме да използваме писалки (моята беше зелен „Пеликан”), то трябваше да продължи да използва изгризания си отгоре с белите зъбки молив, защото майка й не можеше да й купи писалка. Беше ми болно, че едни нищо и никаква писалка (по-скоро нейната липса), може да направи това момиченце-циганче безумно нещастно.
Исках да съм много богат и когато на село, докато ритахме топка, изживявайки се като Пеле, Гаринча и Численко, встрани седеше тъжно-тъжно момченце. Неговите очи бяха обърнати и само понякога им се виждаха зениците. Братовчед му, дето пазеше непробиваемо на нашата врата („Лев Яшин от село Стоб”), ни обясняваше, че то може да се оправи, но за това трябвало сума ти и пари, които „с трошене и нижене на тютюн не се изкарвали, много ясно”.
Както споменах по-горе, напоследък подобни желания – да съм много силен и много богат, отново започнаха да ме спохождат.
Ето, онзи ден, насред градчето, в което бях за няколко дни, и при не малко народ, някаква мутра („пияна или дрогирана”), със своя „Мерцедес” на старо, ударила внука на една позната – тийнейджър, при това сирак, без баща, който починал преди време.
От удара, слава Богу, не фатален, ръката на момчето била раздрана до кокал, кръвта шурнала, болката била страшна. И никой, ама никой не запомнил номера на колата на мутрата, която (мутрата) натиснала педала и изчезнала с мръсна газ без да спре и да помогне на падналото на тротоара момче.
Щях да избеснея само като си помислих, че тези, които са видели номера на колата, не искат да го кажат от страх, да не си хванат белята, да нямат после разправии с мутрата и неговите авери-биячи. Прищя ми се да съм много силен, да открия тази мутра и да й забия в тъпата мутра един безпощаден десен прав, после още един – ляв прав в пъпа, а накрая- и рязко коляно в мекото подкоремие. Много зримо си го представих и го пожелах, искаше ми се да се случи, да я просна като мръсен парцал на тротоара, мутрата му с мутра, дето за малко не уби този и без това незаслужено наказан от живота хлапак.
Мечтаех си да съм много силен и когато някакъв друг, мутроподобен дегенерат профуча с колата си през локвата недалеч от нашия блок и изпръска от главата до петите майка с детска количка. Пак така зримо си представих как, ако бях много силен, бих го пипнал този тъп тип и бих му насинил мръсната физиономия, защото съвсем очевидно мина през локвата най-нарочно, напълно умишлено, гадта му с гад!
Да изреждам ли още случаи, когато силно, ама много силно ми се приисква да съм силен, ама много силен!
Например, за да изхвърля от рейс 83 двамата бабаити, които псуваха на глас, оригваха се и тормозеха смълчаните пътници със своите глупости и ругатни.
Или за да им дам да разберат на няколкото наглеци, които недалеч от станцията на метрото в нашия квартал се събират да пият бира и подмятат гадости на минаващите край тях девойки и майки с малки деца...
Впрочем, да си призная, че и без да съм много силен, ми се случи веднъж да ударя човек.
Беше през 1978 г. в Харков, където следвах „механика” в тамошния държавен университет.
Прибирайки се в една снежна и доста окъсняла вечер към студентския град, станах свидетел как в тролейбуса едър и доста натряскал се тип закача и обижда с неприлични жестове и подмятания двама млади – момче и момиче. Те ми се видяха мънички, момичето – просто прелест, а момчето - то се бе смутило, защото хем трябваше да защити приятелката си, хем трезво оценяваше неравностойността в силите.
Не издържах и подвикнах на нахалника да остави младежите на мира, няма само него да го слушаме.
Както всеки влюбен млад човек и мен ме водеха мисли за чест и дълг, но освен това бях сигурен, че като ме разпознаят по акцента, че съм чужденец, останалите пътници ще се притекат на помощ и ще помогнат да сложим пияницата на мястото му.
За моя огромна изненада, никой не се помръдна, всички мълчаха, гледайки през прозорците и правейки се на ни лук яли, ни лук мирисали.
Това окуражи онзи тип и той тръгна, поклащайки се, към мен. Осъзнах, че съм оставен сам на себе си. Изчаках наглеца да се приближи и – не можах да се позная! – ударих пръв и бързо – в корема.
Дали от удара, дали от алкохола, дали от движещия се тролей, но пияницата се смъкна между вратата и стъпалата пред средната врата. В този момент ватманът спря тролея, отвори вратата, дойде и с крак го избута на тротоара, после затвори вратата и преспокойно продължи нататък.
Такива ми ти работи. Само момичето ми благодари. Останалите си траеха. Явно за тях нищо особено не се бе случило...
Разсъждавайки после над станалото, аз с удивление констатирах, че не изпитвам никакво угризение на съвестта. Е, не чувствах и никаква гордост, но това за мен бе логично – много добре се познавам, за да знам, че е така.
А много богат ми се искаше да бъда завчера, гледайки как вървят в редичка по две дечица от 2 до 4 годинки (повечето мургавки) – облечени криво-ляво, учителките, които подтичват след тях като майчици-орлици – и те облечени криво-ляво.
От цялата тази картина вееше тъга, унилост, мизерия, така че човек веднага си дава сметка – тези деца са обречени на бедно детство, оскъдна храна, елементарно възпитание, сиви перспективи и ...
Какво „и”? – улицата ги чака; чака ги джунглата на нашето хиперхищно, ултрапазарно, обезценностено и обезнравствено пазарно общество.
А ако бях много богат, ако имах много пари, щях поне на тези деца да им гарантирам нормално детство, нормална храна, нормално възпитание и нормални перспективи...
Също така, чувствам неудържимо желание да съм много богат, за да помогна в нещастието и страданието на едни наши съседи.
За тях някой ден трябва да напиша книга – животът им е по-трагичен от всеки телевизионен сериал. Прекрасни родители, вече на много години, остарели, но и досега без ден бял да са видели - нещо в резус-фактор ли, в съдба ли, в орис ли или в участ...
По-големият им син, много добро момче, ала с известни интелектуални проблеми; по-малкият им син се пропи; едната снаха се бори с тежка диагноза; внукът – също с какви ли не недостатъци в умствено отношение, сега се говори дори за анорексия. И накрая, като капак, по-малкият син наскоро загина, запалил се и изгорял... Не живот, ами постоянно страдание.
Ако имах необходимите много пари, на тези мъченици отдавна да им бях помогнал в тревогите и немотията, сигурно и някои от нещастията щяха да им бъдат спестени...
Да продължавам ли?
Прищя ми се тези дни да бъда много богат, за да мога да изляза като равен с равен в спор с онези супербогати бизнесмени, които си позволяват да ругаят своите наемни работници, да ги обиждат, да им дават да разберат своето нищожно място в живота, да им напомнят, че са нищожества, че разполагат със съдбата им. А в отплата тези наемни работници трябва да целуват ръцете им и други всевъзможни части на тялото, само защото получават от тях заплати (като че ли със своя труд не заработват честно и почтено своите заплати).
Една преуспяваща дама дори казва на своите наемни работници право в очите: Вие сте скъсани на изпита за пазарна демокрация, вие сте неудачници, вас ви е срам да се покажете пред децата си като неудачници и затова търсите всевъзможни оправдания, искате да посочите на децата си с пръст виновниците за своя провал и сте набедили за такива виновници нас, богатите, преуспяващи бизнесмени!
Ситата и лъскава дама дори и не си помисля, че Преходът у нас стана по такъв перверзен и несправедлив начин, че значителна част от българите дори не бе допусната до изпита за пазарна демокрация, за да може да се опита да си вземе този изпит поне с тройчица...
Извънредно бурно и страстно си помечтайвам да бъда много богат и когато вървя сутрин из улички, по които минават стотици бързащи и отиващи на работа в близкия бизнес-парк хора, а тези улички са разбити, пълни с дупки, локви или прах, бързащите и отиващи на работа хора се спъват, цапат си дрехите, жените си чупят токчетата... В същото време техните работодатели профучават с колите си по широки и добре асфалтирани (с парите на обикновените данъкоплатци) улици и дори не се замислят, че ако се бръкнат с по няколко хиляди лева (муха ги ухапала!), то техните служители ще идват на работа спокойно, с добро настроение и с повишена мотивация...
Дааааа, както казват руснаците – размечтался...
А всъщност, животът ме принуждава да го приемам такъв, какъвто е.
Когато много ми докривее, че животът е такъв, от една страна се самоупреквам, че и аз имам своята, може би малка, но все пак вина, да сме държавата, която извърши по най-безобразен, хищнически и несправедлив начин своя Преход (един приятел ми каза – не се самообвинявай, и да бяхте искали да направите нещата по-добре, нямаше да ви позволят; но аз знам – ние сме виновни дори затова, че щяхме да позволим да не ни позволят).
От друга страна, все още се надявам на нашите млади хора, на децата ни.
Надявам се, че те ще запретнат ръкави и ще си отвоюват държавата от нейния антинационален и безскрупулен елит (политически, бизнес и, за жалост, културен) – за да си я направят такава, че да искат да живеят в нея – тук и сега.
Николай Слатински
12.08.2010 год.
