Така наречените „преговори” между моя адвокат и адвоката на съдещия ме за обида Румен Марков (секретар по националната сигурност на Георги Първанов) се оказват пред пълен провал.
Поредното дело е утре, 25 март, 9.30 ч., а към днешния ден споразумение няма.
Причината за това е изцяло у Румен Марков. Защото с цялостното си поведение той показва, че не иска нормално, разумни и мъжко споразумение. Той иска или да бъда унизен, ако приема неговия ултиматум, или да бъда осъден, ако не го приема.
Защото неговото е ултиматум – ултиматум на силата, облечена във власт и на властта, облечена в сила.
За тези, които не са запознати с административните репресии, на които бях подложен от Румен Марков, ще посоча поредицата материали на този сайт под названието „Как един министър нарушава моите законни професионални и граждански права (И как един секретар на президента му помага в това)” – 1, 2, 3 и 4; „Как един секретар по националната сигурност на президента ме дава на съд (А народът би казал - Крадецът вика: Дръжте крадеца!)” – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8 и „Днес е хубав ден за Академията на МВР! (Трудното мина, остава по-трудното)”.
Румен Марков иска две неща едновременно – да му се извиня публично на моя сайт (т.е. да си плюя в лицето) и да му заплатя 1500 лева за нанесената на неговото достойнство обида. И това - след всичкото, което той ми причини в продължение на две години!
Малко историческо отклонение.
Някога, в детството ми, в селото на стар-татко и стара-майка имаше един влязъл преждевременон в пубертета хулиган, викахме му Мецата.
Когато, след като всички през горещия летен ден бяхме низали тютюн, на него му се прияждаше сладолед „при леля Вили”, той хващаше някое от децата, размахваше му юмрук пред носа и казваше със заплашителен тон: „Или ми даваш 30 стотинки, или ми целуваш задника!”.
Бедното дете трябваше да избира едно от двете. И не винаги с даваше стотинките, получени от баба му и дядо му след здрава работа през деня.
Но забележете! Дори този брутален тип Мецата искаше едно от двете, но не и двете.
А Румен Марков иска от мен и двете – и пари да му дам, и образно казано, да целуна задника му.
Впрочем, Мецата някога не се решаваше да ми поставя подобен ултиматум – дали защото имаше респект от това очилато гражданче, което увлекателно можеше с часове да разказва на приятелчетата си прочетени книжки, или пък защото ние винаги бяхме рамо до рамо с моя пръв братовчед, те нямаше как да посегне на единия от двама ни.
Аз не изпитвам никакво чувство за вина, че когато съм изразил принципната си позиция по отношение на прояви и поведение, които презирам, съм употребил точните думи!
Моите принципи в живота нямат нищо общо с Румен Марков. И съгласно с тези принципи винаги, когато виждам (без значение дали потърпевшият съм аз) как един човек предава приятеля си, забива му нож в гърба, подлага го на репресии и преследване, отвръща на многото добрини с много злини – тогава аз заявявам на глас своя принцип – че това е поведение на друбна душица и нищожество.
Нима човек няма право да има принципи и да ги отстоява! Каква е моята вина, че Румен Марков се е разпознал като обект на моите принципи и моята принципна оценка за подобно предателство спрямо приятеля, другаря, колегата!?
● Защо Румен Марков не почувства своето достойнство засегнато, когато ме мачкаше и тормозеше? Когато не можах да заема своето спечелено с конкурс място във възглавяваната от него Академия на МВР?
● Защо Румен Марков не почувства своето достойнство засегнато, когато ми казваше, че нищо не разбира от национална сигурност, но ще се премъчи няколко години като секретар на президента, за да стане я конституционен съдия, я посланик, я нещо друго?
● Защо Румен Марков не почувства своето достойнство засегнато, когато ме мачкаше и тормозеше? Когато не можах да заема своето спечелено с конкурс място във възглавяваната от него Академия на МВР?
● Защо Румен Марков не почувства своето достойнство засегнато, когато умираше факултет „Сигурност” докато той бе ректор, дори едва ли не беше инициатор на решение, с което Академията (докато той бе ректор) сама да поиска този факултет да се закрие – като от това спечелиха някои конкурентни университети, в някои от които дори той преподава?
● Защо Румен Марков не почувства своето достойнство засегнато, когато макар и ректор на Академията на МВР и секретар на президента едновременно (как се съвместяват тези две длъжности, има ли правно основание и няма ли конфликт на интереси), четеше лекции в няколко – пак повтарям – конкурентни на АМВР университети. Все едно сър Алекс Фергюсън през деня от понеделник до петък да е начело на „Манчестър Юнайтед”, вечерите да подработва като треньор в „Ливърпул”, а в събота и неделя да учи на ум и разум „Арсенал”!
В така наречените на практика измислени и формални, поради ултиматума на Румен Марков, „преговори”, аз се опитах да бъда конструктивен. Не защото винаги, този, когото го съдят търси споразумение и не само защото хич не ми се иска да ми лепнат „осъждан” в свидетелството ми за съдимост.
Пределно ясно си давам сметка, че съм в по-слабата позиция. В края на краищата, аз съм в момента един редови гражданин, на когото парите, изкарвани с ежедневен труд и в условията на криза не са никак излишни, за да ги дава по съдилища и адвокати.
А Румен Марков е секретар по националната сигурност на Георги Първанов и приятел на тримата най-високо поставени магистрати и бивши юридически секретари на президента - на главния прокурор Борис Велчев, на председателя на Върховния касационен съд Лазар Груев, на председателя на Конституционния съд Евгени Танчев, и на няколко още висши магистрати от Висшия съдебен съвет (от който зависи кариерата на всеки отделен съдия).
► Затова и заявих, че съм готов да оттегля пред съда думите си, в които Румен Марков се е разпознал и е приел като обида. Нямам проблем да кажа, че макар и да запазвам моето негативно отношение към него, което е на базата на нашите диаметрално противоположни принципи, все пак не бих желал то да се свързва с лични обиди. Щом Румен Марков е приел заявяването от мен на принципи, които изповядвам, като лична обида по свой адрес, вземам си тези думи назад.
► Аз бих приел също така да заплатя съдебните разходи по делото – като израз на добра воля съдебната сага да приключи и като компромис, който трябва да направя (това, което сравнявам метафорично с известния факт, че когато вълкът попадне в капан, той, за да се спаси, си прегризва лапата).
Румен Марков явно високомерно (не мога да си представя иначе отношението му към мен и към делото), игнорира разумните подходи. Вероятно смята, че съм му паднал в лапите. Притиска ме до стената. Той ме кара да смятам, че не обидата чак толкова е проговорила в него, колкото че ми е обявил война до дупка. А на война – като на война.
Делото е утре. Нека да видим дали след него ще бъда една осъдена душа.
А след това ще вдигна хвърлената ръкавица. Господ ми е свидетел, че войната я води той, аз само отвръщам на ударите.
Какво ще направя, ако Румен Марков отиде до край в своето преследване срещу мен? Ще направя това, което може да направи един честен и почтен човек в демократична (макар и хипотетично) държава – да продължа да действам по правилата, а не из засада, с удари в гръб, с власт и сила.
■ Първо, ще се обърна с Отворено писмо до вицепремиера и министър на вътрешните работи г-н Цветан Цветанов – да оповести доклада от извършената проверка в Академията на МВР при ректорството на Румен Марков.
Както министър Цветанов подчерта, при проверката „са констатирани доста нередности и слабости в управлението на академията”.
Като резултат от тази проверка Румен Марков «доброзорно» бе песниониран.
Ще попитам министър Цветанов защо няма публичност на доклада с проверката? Дали ако Румен Марков не беше секретар на Георги Първанов пак щеше да бъде «помолен» да се пенсионира или щяха да бъдат предприети и други действия пред други компетентни органи?
■ Второ, наистина ще потърся съдействието на депутат от „ГЕРБ” да отправи парламентарно питане за дейността на президентския секретар Румен Марков като ректор на Академията на МВР. Ще го направя съзнателно, защото това питане се нуждае от открит, публичен отговор. А втори проблем е, че когато „ГЕРБ” се кани да импийчмънтва Георги Първанов, сигурно има защо да проявят такъв засилен интерес към неговия секретар по националната сигурност. Нека не се съмнява Георги Първанов, че няма да дам публичност на репресиите, които ми причинява негов секретар или че скандалът ще засегне само моите лични отношения с Румен Марков. Румен Марков ме мачка именно като президентски секретар и това не може да си бъде негов личен проблем, това е атака срещу мен от президентството, така че то няма да излезе сухо от водата на този скандал.
■ Трето, ще поискам моите колеги-преподаватели в Академията на МВР да свидетелстват за всичко, което ми бе причинено в АМВР от Румен Марков. А те доста са му насъбрали и сега, когато той е в немилост пред ръководството на МВР те вече ще съберат смелост да му кажат истината в очите.
■ Четвърто, ще помоля мои студенти от Академията на МВР да кажат публично своето мнение по скандала Марков-Слатински. Те повечето вече не са в АМВР и много в тях се е насъбрало по отношение на Румен Марков, защото с начина, по който той управляваше АМВР и не й защитаваше интересите, на някои от тях фактически разби жизнените им планове и обърка живота им.
Какво да се прави, може за другите хора тази разправия, това, че ме влачат по съдилища да е нещо дребно.
Но за мен това е огромно нервно напрежение, защото аз за 20 години във и около политиката една стотинка не съм откраднал, винаги съм се борил името ми да е чисто откъм корупция, стоял съм си на принципите. А сега – ходя по съдилища и се разправям с адвокати. И се боря да не бъда осъден! Така че приемам случващото с мен като театър на абсурда и като нож, опрян до кокала.
В такива ситуации не ми остава нищо друго, освен да се боря. Както знам, както мога и както съвестта ми позволява.
И накрая, нещо много важно.
Сега, със задна дата, след като лъсна истинският облик и образ на Георги Първанов, много хора, вкл. и искрено обичащи и уважаващи ме, ме упрекват, че съм бил негов секретар по националната сигурност. Със своите позиции, със своите книги (вж. напр. на този сайт уводните думи към книгата ми "На вниманието на г-н президента"), с рубриката в сайта "Така съветвах президента", аз се опитвам да покажа какъв секретар съм бил, колко неудобни истини съм му казвал, колко стойностни идеи съм му давал.
Макар че не е моя вината, поемам с горчивина факта, че петте години на моя престой в президентската администрация на Георги Първанов все повече се превръщат от шанс, в петно в биографията ми.
Но ако бъда осъден от неговия сегашен секретар по националната сигурност (т.е. мой "наследник"), аз ще получа, колкото и абсурдно и странно да звучи, шанс да изчистя поне малко от това петно.
Защото послушните и покорни, или поне угодни и приятни нему секретари на Георги Първанов се издигнаха - кой - посланик, кой - външен министър, кой - висш магистрат... А непослушният и непокорен, а значи и не съвсем приятен секретар Николай Слатински, бе подложен на повече от две години жестока репресия, само защото публикува своите позиции за тези пет години, своите съвети до Георги Първанов (а не, да речем, своите мемоари, където имам, ох как имам какво да разкажа, още повече, че през всичките тези години, всеки ден без изключение си водих дневник за важните за политиката и националната сигурност неща). И не само бе подложен на репресия, но накрая и бе осъден.
Никой не съди удобните и безгръбначните. Съдят неудобните и хората с характер. Това партията на Георги Първанов и Румен Марков го умее, ох, как го умее!
А аз се бях успокоил наивно и лекомислено, че ще бъда първият от нашата фамилия Слатински - след прадядо ми, дядо ми и баща ми, на когото нейният тежък репресивен юмрук ще ме се размине...
Николай Слатински
24.03.2010 г.
Моята гореща молба, която отправям към всички близки, роднини, приятели, колеги, студенти е - нека на делото не идва никой друг освен мен, адвоката и двамата ми свидетели! Знам, че мнозина искат да дойдат, да ме подкрепят, но единственото, на което уповавам в случая е порядъчността и безпристрастността на съдията. А ако излезе, че едва ли не си водя агитка, която "да вика за мен" и ако той реши, че по този начин едва ли не се опитвам да му повлияя, това може да създаде доста неприятен за мен контекст и вместо да ми помогне, да ми навреди!
