Стратегия Синергия Сигурност

Здравейте и благодаря! Не ми се случва често да чета толкова силен и мъдър коментар!
Първо: Да, признавам, че съм виновен - че подцених противника и желанието му да ме унищожи! От битките в политиката, които водих години наред се подведох, забравих си инстинкта за самосъхранение, заблудих се, че след като съм водил битки с хора равни на мен, на хора, които излизаха с името си и с лицето си пред мен - 1990, 1991, 1992, 1993, 1994 и т.н. и почти и досега, то всички мои опоненти са такива - знаещи, че в политиката трябва да си готов да понасяш всякакви удари, да издържаш на болка, да не се криеш като мишка в дупката, да не се скатаваш като дървеница в процепа, да не се разбягваш като хлебарка при запалване на лампата!
Второ: Не, аз съм извън политиката. Тя не ме влече. Искам да си напиша моята книга. Не защото около мен както стойностни хора, така и куцо и сакато стана професор, понякога с компилации и copy-paste, а защото има неща в националната сигурност, които смея да си мисля, че само аз мога да напиша у нас. Нямам време, то така бързо изтича през шепите и клепачите ми, приятели, връстници си отиват от живота и отивайки си ми напомнят - толкова сме временни, толкова редове ще останат ненаписани, толкова книги ще останат непрочететни! А вие ми говорите за политиката! Тя политиката, такава, каквато е в България не ме влече, а често ме отвращава дори.
Трето: Това не е политика, това живот. Може би е по-добре да му платя 1500 лева на този, когото и без да мисля обидни неща за него, винаги ще презирам; може би е по-добре да му тегля едно неискрено извинение - така и съдебното ми досие ще остане чисто, и децата ми няма да имат осъждан баща - знае ли се къде и кога за какво ще гиэ проверяват. Едно чудесно момиче-родолюбка, не бе прието на работа преди няколко години в една специална служба, защото ... баща й бил осъждан! А тя не знаела. Била ученичка, когато в първите години на демокрацията баща й шамаросал политически опонент в съседска свада и бил осъден!
Но аз не мога да се извиня на човек, който постъпваше две години нечовешки с мен, съсипа ми тези две години, държа ме на половин заплата и не ми бе позволено да заема длъжност, спечелена честно и почтено с конкурс.
Вероятно драматизирам, но има неща, които не мога да направя. По-добре да бъда осъден, но не и да се извинявам на мой мъчител за това, че ме е докарал до ситуация да кажа нещо с болка! Не мога да се извиня на човек, когото дълбоко презирам! НЕ МОГА!
Четвърто: Така съм устроен, че и 6000 лева, на които евентуално мога да бъда осъден да платя, и присъдата по делото ми се виждат минимизирани загуби в сравнение с унижението, на което трябва да се подложа да си плюя в лицето и да не мога после да гледам моите деца и моите студенти. Децата са ми най-скъпото на света, а студентите са моята най-чиста и свята професионална обич!
Да, от гледна точка на Прогреса, на Човечеството, на Света, на Цивилизацията тази моя клада е дребна, незаслужаваща си, едно цъкване на слюнка през стиснатите от презрение зъби. Но за мен, на 54 години и с мисълта за това, какво би казал моя татко от отвъдното, от мястото, където се преселват мъчениците, истинските хора, човеците, които никога не са пълзели и не са молили, това си е клада, достойна за мен. Моя си лична клада.