Днес ми бяха спуснати „отгоре” исканията на секретаря на президента по националната сигурност Румен Марков (т.е. моят „наследник” на този пост в администрацията на Георги Първанов), при изпълнението на които той няма да продължи своето дело срещу мен.
Всъщност, това не са искания, а ултиматум за безусловна капитулация.
Ултиматум на силата, облечена във власт.
От едната страна на ултиматума – очевидно смятана за губеща и обречена – съм аз, в качеството си на нормален български гражданин, чиято съдба е в ръцете на институциите на властта.
От другата страна на ултиматума – без съмнение смятаща, че победата, пълна и размазваща, е на нейна страна – е той, секретарят по националната сигурност на президента, приятелят на тримата най-високо поставени магистрати и бивши юридически секретари на президента - на главния прокурор Борис Велчев, на председателя на Върховния касационен съд Лазар Груев (нали си давате сметка къде точно се обжалват съдебните решения?!), на председателя на Конституционния съд Евгени Танчев (импийчмънт ли?!), и на няколко още висши магистрати от Висшия съдебен съвет (от който зависи кариерата на всеки отделен съдия).
Румен Марков настоява да му се извиня в ... моя сайт и да му заплатя 1500 лева за нанесената обида!
И това - след всичкото, което той ми причини в продължение на две години (виж по-долу)!
Когато вълкът е попаднал в железен капан, той отхапва лапата си - за да оцелее, за да отвоюва своята застрашена свобода.
Но тук от мен се иска да отхапя и четирите си лапи, а накрая – дори сам да си прегриза гърлото. Нещо, което е неизмеримо повече от това, на което в момента съм способен.
● Аз бих оттеглил през съда думите си, които Румен Марков е приел като обида. Готов съм да кажа, че запазвам моето негативно отношение към него, но то е на базата на нашите диаметрално противоположни принципи и не бих желал да се свързва с лични обиди. Щом Румен Марков е приел заявяването от мен на принципи, които изповядвам, като лична обида по свой адрес, вземам си тези думи назад.
Но да му се извинявам в своя сайт, който е единственото място, където в публичните си и експертни изяви съм истински, където отстоявам правото си на лично мнение, въпреки че това постоянно ми носи неприятности при всички поредни и следващи управляващи – това означава да плюя в лицето си и да предам себе си. Нещо, което не биха ми простили нито покойният ми дядо, смазан от бой след 1944 г., нито отишлият си преди време мой баща, никога не помолил за милост любимата на Румен Марков червена партия, въпреки тежкия си живот.
● Аз бих приел да заплатя съдебните разходи по делото – като израз на добра воля съдебната сага да приключи и като компромис, който трябва да направя (отхапването на лапата).
Но да платя парите, на които Румен Марков е оценил своето достойнство и които са поне 20 пъти по-малко от материалните щети, които той ми нанесе, репресирайки ме брутално в Академията на МВР в продължение на две години – това днес ми се вижда абсурд, парадокс, зла ирония, цинизъм (не е въпросът в парите, въпросът е редно ли този, който бе лишен от пари да плаща на този, който го лиши от тези пари??).
Да напомня, че поредното (и може би последно) дело, в навечерието на което Румен Марков фактически настоява аз да се унижа безпрекословно пред него, е на 25 март, от 9.30 ч.
За тези, които не са запознати с административните репресии, на които бях подложен от Румен Марков, ще посоча поредицата материали на този сайт под названието „Как един министър нарушава моите законни професионални и граждански права (И как един секретар на президента му помага в това)” – 1, 2, 3 и 4; „Как един секретар по националната сигурност на президента ме дава на съд (А народът би казал - Крадецът вика: Дръжте крадеца!)” – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7 и „Днес е хубав ден за Академията на МВР! (Трудното мина, остава по-трудното)”.
Тормозът, на който Румен Марков като ректор на Академията на МВР ме подложи, започна заради моята книга „На вниманието на г-н Президента”, където съм дал гласност на отстояваните от мен в президентската администрация позиции и експертни становища по най-широк кръг актуални, болезнени проблеми на националната ни сигурност!
След излизането на тази книга Системата завъртя всички свои механизми, болтчета и винтчета – най-напред да ме лиши от препитание, после да ме унизи като бъда принуден да търся трескаво работа и накрая иска да ме осъди. Да ме осъди и оттук до Второ пришествие моето свидетелство за съдимост да бъде опетнено – и в морално отношение, и като отрязване на множество възможности за по-нататъшна професионална реализация...
Накратко, тогавашният ректор на Академията на МВР (вече бивш, защото му бе направена проверка от Инспектората на МВР за неговата дейност, резултатите от която не станаха известни, но може би в нея има констатации, които съвпадат с изнесени от мен факти) и настоящ (все още) секретар по националната сигурност на президента Румен Марков, използва цялата си административна власт – за да ме смаже в качеството ми на преподавател в Академията на МВР през месеците след излизането на споменатата по-горе моя книга. Ето само няколко факта от безпрецедентната репресия, на която бях подложен от него:
-- Бях държан цели 2 години фактически на половин заплата.
-- Не бях назначен на спечелената с най-законния от всички конкурси длъжност като доцент в Академията на МВР.
-- Внезапно негласно ми бе подменен статута като преподавател от „лице по трудово правоотношение” (ЛРТП) на „съвместител”.
-- И накрая, бях уволнен брутално в средата на учебната година.
За останалите скришни подмятания, системни игнорирания, дребни заяждания, нелепи спънки – не ми се говори.
Проблемът беше, че понеже по характер и възпитание съм такъв, че не обичам да се предавам и да си оставям магарето в калта, аз непрекъснато, макар и от много по-слаба - на фона на безпределната му власт в Академията на МВР - позиция, водех открита битка за своите права.
Може би, като зла ирония на съдбата да напомня, че с Румен Марков бяхме приятели, че неизменно съм му оказвал помощ по проблеми на националната сигурност; че съм му дал, доколкото това е зависело от мен, рамо в амбициите да стане ректор на Академията на МВР и генерал (с надеждата да се вдигне авторитета на това учебно заведение и нейният ректор да не се гуши с виновен поглед и без самочувствие, сред останалите висши служители на МВР – тогава не знаех, че един ден ще стана преподавател там); че го въвеждах с дни в спецификата и сложностите на дейността на президентски секретар по националната сигурност; че му дадох на флашка цялата си архива като секретар – да се учи и ползва от нея докато навлезе в напълно непознатите му материи (той е преподавател, да напомня, по наказателно право).
И още нещо – докато той бе ректор на Академията на МВР (въпреки че като президентски секретар имаше много власт и възможност за отстояване на нейните интереси), нейният най-силен и модерен факултет – „Сигурност” на два пъти остана без държавен прием на бакалаври, а накрая, под негово ръководство, този факултет бе ... закрит и ликвидиран, надявам се не во веки веков...
И след като претърпях този систематичен административен произвол, когато веднъж от вестник „Шоу” ме попитаха дали съм решил да съдя Михаил Миков и Румен Марков за нанесената ми материална и морална щета, аз отговорям огорчено, махвайки с ръка: „Има пълна готовност да се заведе дело. Но как да съдиш кучетата, които преследват жертвата? Това е тяхната същност! Не мога да намеря вътрешна мотивация да продължавам да се занимавам повече с нищожества! Но презрението, което изпитвам към Миков и Марков за това, че са дребни душици и политически изпълнители е голямо!”.
Това е цялата история.
Аз разказвам всичко за нея на своя сайт, защото мен ме удрят скрито, тайно, хитро, обмислено, иззад ъгъла, със сопата на властта, с мощта на служебното положение.
А аз мога да отговарям само с единствените, макар и слаби, крехки, наивни и невинни средства на демокрацията в нейния не-пълноценен, не-станал и не-защищаващ нормалните граждани вид – прозрачност, откритост, публичност, откровеност.
Да напомня, как завърших предния си материал:
”Споразумение може да има, така че жестът от наша страна да бъде оценен. Но споразумение може и да няма, ако другата страна реши да ни извива ръцете и тогава се връщаме към План А: „На война като на война”.
В края на краищата животът продължава и нищо не е толкова страшно, че да изглежда като края на света.
Напук на всичко, аз си казвам, че по-добре е Системата да те осъди, отколкото да те пречупи.
Николай Слатински
16.03.2010 г.
