Интервюто може да бъде прочетено и на следния адрес: http://www.radioplovdiv.bg/index2.php?content=interview
Най-напред, ето какви мисли ми се иска да споделя.
Така се получава, че като правило имам критично отношение към поредните български правителства. И това не е само и главно заради някакви мои характерни особености (в смисъл – особености на характера). В края на краищата, всяко наше правителство свършва зле и на България й става още по-зле след неговия мандат.
Да се критикува правителството на Жан Виденов не бе особено геройство. Него всички го критикуваха. И най-вече - негласно – фронтмените на атаката бяха вътре в БСП и те ежедневно му слагаха по малка доза арсеник в супата. После конска доза цианкалий му инжектира БНБ. Сетне дойдоха повярвали в своята значимост студенти, на които им се искаше да направят римейк на нашия продемократичен ентусиазъм. След тях изпълзяха вандалите. И накрая ловки политически играчи сложиха сини ленти на челата и приватизираха както гнева народен, така и властта в държавата с огромна част от нейните материални и нематериални активи.
Може да прозвучи абсурдно, но най-свободно и без никакъв страх, още повече – без никакви лични и служебни последствия за мен – бе възможно да се критикува правителството по времето на Иван Костов!
Вярно, дотогава чрез нашия център за анализи и прогнози ние с моя партньор печелехме западни проекти, писахме книги, организирахме конференции, кръгли маси и ролеви игри.
При Иван Костов Западът следваше проста логика – дават се пари за демокрация, на власт са демократите, ерго – парите за демокрация се дават на демократите, които са на власт.
И съпругите на всички най-първи демократи, които са на власт, взеха, че си направиха фондации (и Елена Костова, и Ева Соколова, и Антонина Стоянова, и..., и ..., и...).
Това бяха златните години на тези удивителни български феномени – институционализираните правителствени неправителствени организации – GNGO (или пък неправителствени правителствени организации – NGGO)!
Така че за всички останали не-проправителствени NGO настъпиха бедни и унили години.
Но пък някой мой работодател – във ВУЗ, Фондация, Център, Проект – да се опасява, че властта ще реагира първосигнално и че ще си има неприятности с властта заради мен – това тогава бе абсурдно!
Вярно, в правителството имаше брутални валяци, които изповядваха веруюто, че избори се печелят с бой. Имаше и нарцистични кокони, които искрено вярваха, че журналистите трябва да бъдат хранени, за да мислят и пишат правилно. Но никога на никому не е хрумвала мисълта, че Иван Костов или някой от неговата кохорта може да вдигне телефона и да каже, да речем, на ректорката на Варненския свободен университет: „Ало, г-жо Недялкова, на нас изобщо не ни харесват медийните изяви на Слатински! И доколкото знаем (а ние всичко знаем) той работи при Вас. Нали разбирате какво искам да Ви кажа?!”
След правителството на Иван Костов за хора, подобни на мен непрекъснато става все по-трудно да отстояват позициите си и постоянно нараства личната, научната, служебната и професионалната цена, която трябва да се плаща за правото да имаш мнение и да го изказваш на глас.
Казвам го като човек, който често е бил уволняван заради илюзията си, че при демокрацията може да има свобода на словото, мисълта, мнението и гражданската позиция.
Въпросът е, че с всяка измината година става все по-вероятно щети за изказания публично възглед да понесе не само този, който напук на всичко се осмелява да отстоява алтернативно виждане или да дава негативна оценка за едно или друго действие на правителството, но и неговите работодатели.
Мен не ме боли и не ме е страх само за своята работа, за своето препитание, изкарвано на различни места, по различни университети и различни проекти. Мен ме боли от страха на моите работодатели – че техните интереси могат да пострадат заради гласа ми, който звучи по медиите, заради убежденията, които споделям публично.
Значи с всяка измината година демокрацията ни започва да става все по-малко демокрация. След като във сфери, толкова различни от държавната администрация и нейните правомощия, и то в сфери като университети, фирми, неправителствени организации, научни конференции, проекти и съвети, може да се засилват притесненията, че казаното от мен като лично мнение е в състояние да навреди на интересите им.
И да бях само аз с тези тревоги и неприятности! Не, именно затова пиша тук. Защото това не са само мои проблеми. Това са проблеми, опасения, съмнения и преживявания на редица, на множество мислещи и говорещи публично интелигентни хора.
С други думи, става въпрос за боледуване, за засилваща се болест на българската демокрация. И за реалната опасност някой ден да установим, че играта на демокрация е свършила!
Така отговарям на тази няколко журналиста, на които отказах интервюта през изминалите дни, а също така и на онези, на които вероятно ще откажа през следващите дни.
А сега – ето интервюто ми за радио „Пловдив”.
- Новината от деня е, че ГЕРБ поиска процедура по импийчмънт на президента Георги Първанов заради записания и публикуван по-късно разговор между него и вицепремиера Симеон Дянков.
- Аз не разбирам тази крачка от страна на ГЕРБ. Ситуацията е безпрецедентна. Ударът, който им е нанесен некоректно и като нож в гърба, е разбираем, но мен ме вълнуват две неща: първо, дали едно начинание може да бъде доведено успешно докрай и второто е дали това е добре за страната.
Най-силният отговор на правителството, според мен, по отношение на непрекъснатите атаки на президента спрямо управлението на „ГЕРБ”, е това управление да бъде успешно. На всяка лоша дума, на всяко злословене по адрес на „ГЕРБ” от страна на президента, който явно е натрупал 8 години мълчание по отношение на други далеч по-опасни правителства, най-добрият отговор би бил да се управляват качествено процесите и обществото да чувства, че правителството произвежда сигурност и жизнен стандарт.
- Вие казвате, че поведението на президента е било некоректно спрямо ГEРБ и вицепремиера Симеон Дянков, а смятате ли, че президентството е нарушило Конституцията като е обявило стенограмата?
- Чак такива конституционни тълкувания не мога да правя, защото не съм специалист по конституционно право. Моят коментар е в политическата сфера. Човек постъпва така както му диктуват принципите, а принципите, които досега президента отстояваше, не говореха, че той е способен да мине в такава фронтална атака срещу правителство, което действително е в тежка ситуация и има проблем с избистрянето на своята стратегия на управление.
Що се касае до Конституцията, моето лично усещане е, че много трудно може да бъде намерено нещо антиконституционно в действията на президента.
Проблемът е, че вече няколко години действията на президента са в разрез с националните интереси, с националната сигурност и мен ме боли, че много от нещата, които аз му пишех и аз го съветтвах останаха забравени. И той продължава една политика на дестабилизиране на управлението със скрити, а всъщност с много явни за обществото политически цели.
Президентът разбира, че е част от миналия ден на България, върви след България. Той върви след нея, подвиква й, опитва се да сложи прът в колелата й - само и само да й напомни за себе си. Но когато ти си пропилял целия си политически актив и когато си станал ненужен на страната, то само това, че имаш още година и половина мандат, не ти дава моралното право да бъдеш ментор и коректив на едно управление, което решава много тежки задачи, макар и да ги решава не винаги по най-добрия начин.
- А кои черти от характера на Георги Първанов виждате в разговора, който е публичен между него и Симеон Дянков?
- Драмата на президента е, че той се е дистанцирал от реалните проблеми на България и произвежда шум в системата, мислейки си, че по този начин прави политика. Т. е. основният проблем е, че той не знае, не иска да знае, не иска да потърси решение за същностните проблеми на обществото и се превръща в излишен човек за съвременния политически пейзаж.
Той не послуша и моите съвети - отивайки към политическото ни битие, да управлява мъдро процеса на оттеглянето си от сцената. И да се опита да намери поне една мисия, една кауза, една задача, с която да остане в съзнанието на хората.
Той се отказа да прави това, а се опитва да клати основите на държавата с надежда, че когато е много тежко всичко може да се случи. В мътната вода понякога се ловят и по-едрички политически риби. Но аз не вярвам в неговото възкръсване. Вече е твърде късно. Президентите в последната година от мандата навсякъде се наричат „куци патета”, т. е. те са примамка за някой и друг политически труп, но не и за бъдещето на България.
За мен е показателен фактът, че най-големия опонент на президента, за който и аз съм работил, е младото поколение. По-голяма катастрофа от това младите хора да са срещу теб, по-голяма обида аз не бих могъл да измисля 2010 г. – 20 г. след началото на демокрацията. И затова ме боли – пропилени два мандата на сегашния президент се оказаха напълно пропилени.
- Кажете, каква е практиката в президентството при подобни срещи и разговори води ли се запис на този разговор, прави ли се стенограма, при какви случаи се обявяват публично подобни разговори, защото не е практика твърде често да четем по страниците на сайта на президента или по вестниците разговорите на Георги Първанов с неговите събеседници?
- Това, което мога да кажа и което е ставало пред очите ми е следното: най-напред не си спомням някъде в регламентацията, (вече не зная в президентството вече 8 години да има приет правилник за работата на институцията - може би да не знам, може да съм забравил, но не съм виждал никога през живота си като секретар на президента такава норма) да е записано, че трябва задължително да се записват разговорите му.
Винаги на официалните срещи, на които аз съм присъствал, съм водил записи, имало е стенограф с касетофон, т. е. за официалните срещи това според мен винаги е било практика.
Що се касае до неофициалните срещи, то те биват два вида.
Едните са неофициални срещи просто, защото са неофициални, аз нямам спомен на тях да се е записвало, но не мога и да кажа, че често съм присъствал на тях.
А другият тип неофициални срещи са срещите, за които президента не иска обществото да узнае, той ги е провеждал. Президентът по принцип обича срещи на четири очи, предпочита непрозрачно и скрито да води много разговори. Мисля, че на тях още повече не се е водил запис.
А що се касае до практиката да се публикуват стенограми мисля си, че това е един от малкото прецеденти. Всичко е обмислено до жест, отрепетирана е всяка дума, дори пред огледалото са обмислени мимиките и е сложен един капан, в който г-н Дянков се е хванал, разчитайки на една елементарна политическа коректност. Това е, и аз мога да го кажа, активно мероприятие и действително се замислям, замислям се в края на краищата - странно ли е, че един-двама от двайсетината секретари в президентството се оказахме такива бели лебеди или черни овци, които не сме имали досие в Държавна сигурност? Изглежда не е странно - не толкова за обвързаност с ДС става дума, колкото за манталитет.
- А в този смисъл не трябва ли наистина президента ако е нарушил някое от правилата и съзнателно е търсел конфронтация със Симеон Дянков и неговото злепоставяне, да понесе някаква отговорност?
- По принцип моето схващане за нормите на нашата конституция е, че президентът е единственият човек в държавата, който може да говори и да прави каквото пожелае, стига да не нарушава Конституцията. Това е първо. И второ, няма никакъв начин в България, така са циментирани процесите и параграфите, че импийчмънтът на президента да бъде доведен докрай.
Това, което в мен навява тъга освен обидата, че моя държавен глава може да постъпва по такъв начин, освен обидата, че огромния шанс, който получих да работя за него, вече се превръща в петно в моята биография, е и тревогата, тъгата - как около него няма един човек, който да се осмелява, както аз това правех и още няколко колеги в първия мандат, да му дава алтернативна гледна точка, да му подскаже, че това, което прави е повече от грешка, че то е глупост, че ти ако разсекретиш една стенограма, т.е. кажеш ли „а” ... обществото ще настои да кажеш всички букви до „я” – всички букви, даже тези, които не произнасяш правилно и добре.
В президентството има атмосфера на покорност, на едно абсолютно желание да кажеш на президента само това, което той иска да чува! Нима е възможно 2010 г. – 20 г. след демокрацията нашият, моят държавен глава да постъпва некоректно, бих казал и подло.
- Да ви попитам – самостоятелно ли взима решенията си държавният глава или все пак има съветници, на чийто политически нюх се доверява или разчита на собствената си интуиция?
- Нека да поясня най-напред с едно изречение. Аз непрекъснато съм му предлагал моята позиция, моето виждане за негова позиция по даден въпрос, но не бих казал, че той се е вслушвал, може понякога и дори да е отказвал да чуе.
Но президентът има едно много близко обкръжение, което му помага в изработването на решения. Проблемът на неговото близко обкръжение е, че то, това обкръжение чете неговите мимики, неговите сбърчвания на челото, неговите мисли чете – преди да каже нещо. Т. е. те са му създали една изключително комфортна ситуация на непогрешим човек, на човек, който едва ли не като ходи стъпва в историята и си гради монументи в нея, а не му казват истината. Не казват, че понякога и добре облеченият, добре костюмиран цар може да се окаже гол.
В президентството има и умни, креативни личности. Но ако спомена някои имена, може да им създам неприятности. Аз говоря за взелата връх атмосфера там от най-приближени хора на президента, които сами по себе си са нетолерантни към всеки можещ и знаещ, защото като правило те нямат тази стойност и затова умните хора в президентството са изтикани по периферията, а някои са изтикани вече и извън администрацията.
- Тази конфронтация между президенството и министерския съвет, и мнозинството в народното събрание, според вас, докъде ще стигне?
- Не мога да виждам в бъдещето, а и съм се изолирал малко от политическите процеси. Зная, че така са обвързани нещата, че властта, която и да е тя, реагира много болезнено, когато й казваш нещо, което на нея не й харесва. Но ако ГЕРБ се интересуваше от моите съвети аз бих им казал: гледайте напред, не се обръщайте назад, не се занимавайте с хора, които са вече в политическото небитие, пък било то и държавни глави! Защото в края на краищата правителството ще остане не с това какво е казал Дянков, без да подозира, че ще бъде по този начин, грубо казано, изработен, а в това, което обществото ще почувства като сигурност, като стандарт, като здравеопазване, образование, наука и висше образование. Това бих им казал. Не се обръщайте назад дори и с гняв.
- А всъщност според вас имаше ли основание президентът да се ядоса на участието на Симеон Дянков в телевизионното шоу?
- Ако аз бях до него, бих му казал дори да е ядосан: не се ядосвайте, защото толкова неща са изговорени, толкова непочтен и мръсен е политическият живот, толкова абсурди са си казали политиците, но вече толкова груб език те са го обърнали... И би трябвало да разбират, че не те трябва да се обиждат, а не трябва да позволяват на народа да живее с непрекъснатата обида, че е такова ниско качеството на политическия му елит. Политиците ни трябва да се повдигат политиците напред към хоризонта и зад него, а не да се варят непрекъснато в своя вечен български казан, в който, както знаем ние българите сме майстори да се дърпаме един друг обратно в него.
- И накрая да ви попитам: накрая на този разговоро между президента и Симеон Дянков виждате ли политическа заявка от страна на държавния глава да прави нова партия след края на мандата си?
- Ох, две неща мога да кажа: повече не виждам никакъв шанс на президента да се върне, такада се каже, в играта, той е аут, той вече може да участва само в политически турнири на ветераните и да казва как не е бил разбран от държавата и обществото. И второто, не знам какъв трябва да бъде този политически проект, защото легитимните, законните политически проекти в България това са партиите. Докато президентът явно изповядва друго поведение - на непрозрачното, задкулисно дърпане на конците. Т.е. може и да има бъдещ проект, но той ще се оказва някак си малко нелегално президентски. А такива проекти мисля си, че дори и в България вече са обречени.
Накратко - не виждам да излезе нищо позитивно от страстното желание на президента да се покаже на България от миналото и да се вклини в днешния й ден. По-добре да не го прави, защото вече е пречка за нейното нормално развитие.
