Спасен съм!

Продължавам да помествам в рубриката „Ескизи от младостта“ моите съчинения, които може би доста смело наричам разкази. Те са писани много отдавна – в края на 1979 г. и началото на 1980 г.

Спасен съм!

Къде съм? Защо не ми е позната тази стая? Какви са тези картини на стената?
Студено ми е. Само едно тъничко одеяло не може да спре хладния въздух, в който е потопено моето тяло. Толкова е тихо, че чувам как прашинките, подгонени от оскъдния слънчев лъч, падат на пода.
Какво се е случило с мен? Нищо не помня, не мога да разбера как съм се оказал тук. Нямам сили да стана, не чувствам никакъв глад, не ми се пие вода. Намирам се в състояние на неизвестност и отсъствие на воля. Слаб съм и лишен от емоции и желания.
Възможно ли е това да съм аз? Възможно ли е да се случва подобно нещо с мен? Не, сигурно сънувам. Но защо тогава всичко пред мен е така ясно? Ето – възглавницата ми е бяла, одеялото е кафяво, със зелени линии, картините са с преобладаващи червени и сини цветове, а стените са в лимонено-жълто. Ако е сън, то той е цветен, а аз никога не съм имал цветни сънища.
Не, не е сън. Но не е и измислица, защото усещам с ръката си хладното желязо на кревата и виждам слънчевия лъч, който не може да ме сгрее.
И часовника съм си забравил. Друг път поне горе-долу мога да определя колко е часът, а сега ми е непонятно как съм могъл по-рано да се ориентирам без часовник за времето.
Струва ми се, че е сутрин, но може и следобед да е. Само тишина има наоколо, виси във въздуха тя, натежава…
Може би съм болен. Нищо обаче не ме боли. Ако не беше безразличието и апататия, щеше да ми бъде приемливо добре. Здрав съм си. Но какво е това състояние, това здраве, щом не мога да се надигна от леглото, щом ми е студено. Навярно е от преумора. В такъв случай би трябвало да си спомням какво съм правил вчера, та съм изразходвал всичките си сили.
Паметта ми е празна, сякаш нищо не е имало и нищо няма да има в нея. Присвивам очи, напрягам се – дано проблесне идейка нищожна в съзнанието ми, дано образ – какъвто и да било – изплува отнякъде. Напразно…
Поне да знаех къде съм. Не помня да съм идвал някога тук.
Ще се опитам да разгледам стаята.
Стая като стая. Интересно, няма врата. И прозорец няма. Само един слънчев лъч. Проследявам го. Не мога да разбера откъде идва. Това може и да не е слънчев лъч, а само да прилича на него. Гони прашиките, те се въртят и с лек шум падат на пода. Чувам ги. Искам да ги проследя, но се уморявам дори от това минимално напрежение.
Чудна работа... И за какво ми е стая без врата и прозорец, а с картини по стените? Нелепост някаква.
Добре, сега не мога да стана, но ако все пак събера сили, как ще се измъкна оттук, след като няма нито врата, нито прозорец?
Поне да бяха две одеялата, че наистина ми е адски студено.
С любопитство оглеждам ръцете си. И от тях нямам нужда сега. Те се докосват до обкръжаващите ме предмети, но от този допир мислите ми се объркват и само дето не мога да повярвам, че сънувам.
Разбирам защо всичко ми е малко замъглено. Без очила съм. Изгубил съм ги явно някъде. Затова и картините по стените са само смес от синьо и червено. Затова и не мога да проследя падащите прашинки.
Човек ли съм, или същество някакво, без воля и сили? Ха, човек – че какво означава това? Смътно разбирам, досещам се – някога, някъде азсъм знаел значението на тази дума.
Проблясък ли е това или само така ми се струва? Да, да, думичката „човек“ размърдва нещичко в мен. Ето, казвам си я – човек, човек, човек, човек – и достигат до съзнанието ми наченки на припомняне. Улавям ги, мъча се да ги съхраня, да ги придърпам към себе си. Може би пък в тях да е скрит смисълът на всичко, което е изчезнало от мен и ме е оставило разнебитен и безпомощен, зазидан в тази стая без изход.
Обзема ме ново чувство – страх. Страхът несъмнено е вече по-съществена реалност. Щом се боя, значи още частичка опомняне в мен се завръща.
Ох, много ми е студено! Все по-судено ми става. И две да бяха одеялата, пак не биха могли да ме стоплят. Но да си го кажем директно – огромна глупост е това да оставят човека с едно-единствено одеяло при такъв режещ и сковаващ хлад!
Започвам не на шега да се ядосвам. И това е нещо ново. Лека-полека изглежда се нормализирам…
Хващам се за слънчевия лъч като за спасителна сламка. Дано поне той ме сгрее, дано разчупи тази неизвестност.
Надявам се! Значи мога да се спася, щом имам сили да се надявам, да се стремя към промяна.
По-добре ми е. Тялото ми се изпълва със сили. Трябва да се размърдам, да стана…
Крачка, още една, още една. Вървя, движа се! Почти спасен съм! Движението е като молитва, като изповед, като монолог със себе си.
Желанието ми да надникна в тайната на състоянието, от което се измъквам е безпощадното и мобилизиращо ме откровение пред моята собствентата съвест.
Разглеждам картините… Те са ми познати, защото пресъздават мигове от живота ми, връщат ме към корените, напомнят ми кой съм и за какво съм дошъл на тази земя.
Иска ми се да коленича, преизпълнен с радост пред Съдбата и да ѝ благодаря, че ме спаси от безпомощността, в която бях изпаднал.
И аз коленича. Но не пред нея, а пред човешкия род, пред щастието да живея, пред възторга от намирането на себе си и от осъзнаването, че пътят ми напред и нагоре продължава.
Спасен съм!
Измъкнах се от блатото на самозабравата, от безперспективността на хаоса, от ленноста на душата и тленноста на тялото.
Вече знам, че само завръщането към първоизворите на вечния смисъл на съществуването прави живота ни чист и ведър.
От тези първоизвори блика истината, че сме хора, че сме човеци, че сме индивиди, че сме индивидуалност.
И никога не трябва да забравяме това, с което сме свързани завинаги; че останалото е самоизмама и безсмислие, потопени в глупавите напъни за задоволеност откъм всичко и в изтощаващите и изхабавящи щения за пари, за безгрижие, за живуркане с бедни чувства и повърхностни емоции – в името на норми и разбирания, които ни отдалечават от красотата и възвишените идеали.
Опомни се, човече! – ти не си нищо повече от онези прашинки, които падаха на пода с лек шум. И можеш да изпълниш своя дълг само ако повярваш в Новото, в Прекрасното, в Истинското, в По-доброто бъдеще. Иначе ще си останаш без сили, без воля, без памет, без изход.
И без представа къде си, кой си и защо живееш.

Николай Слатински

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
   __           _       _      __        __
/ _| __ _ | |__ | | \ \ / /
| |_ / _` | | '_ \ | | \ \ /\ / /
| _| | (_| | | |_) | | |___ \ V V /
|_| \__, | |_.__/ |_____| \_/\_/
|___/
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.