Бай Мето

Това е поредният разказ, писан от мен някъде през 1979-1980 г. и открит дълбоко скрит в моя твърде понатрупал се през десетилетията архив. Както и останалите ми разкази от онова време, той ще бъде достъпен в рубриката „Ескизи от младостта“.

Бай Мето

– Как е бай Мето? Как си? А добро ти утро!
– Добро утро, Ванка! Много рано идваш тая сутрин. Пръв си ми за днес.
– Жената е решила нещо да омеси, че нашите гражданчета ще ни дойдат на гости, та затова. Дай сега да караме наред, както ми е писала на бележката.

Започва работният ден за Методи Митрев, за нашия Бай Мето, който сякаш откакто селото се помни, все в магазина срещу градинката е продавач.
Обърнете внимание – тука Бай е с голяма буква, то не е просто обръщение към възрастен човек, а - да го кажа мъничко така по-високопарно – титла, каквато се заслужава с огромни човешки качества и се носи с достолепие и гордост!
Бай мето всички съселяни и гости го знаят. Че как иначе… Може ли селото да не си познава магазинера. Сигурен съм, че една лоша дума за него няма да чуете, защото е душа човек, добряк, и се грижи стока да има, старае се любезно да обслужи клинетите си и да ги изпрати с блага дума.
– А бе щом толкова години все на това място седи, значи има сметка, а и с ревизорите знае да се оправя! – ще ми възразите вие.
Съгласен съм, че такава мисъл неизбежно минава през главата на всеки, още повече, като се вземе предвид, че в едно село доста бабички пазаруват. Зер старите жени ще ти гледат кантара, ще обръщат внимание на срока на годност на стоката, ще пресмятат до стотинка – колкото им кажеш – толкова, винаги можеш да ги излъжеш.
Да, ама Бай Мето не е такъв. Питал съм го, разговаряли сме много пъти с него по тия въпроси, а той винаги се е засягал от подобни думи по негов адрес.
– Добре де – казва, – ще му взема, да речем на купувача стотинките, а той може и да не разбере. Ама на мен какво ще ми бъде от това в душата – помисли ли? Та това си е направо лъжа и измама. Аз обелях в този магазин, но нито веднъж с умисъл не съм си сложил чуждо в джоба.
Няма как да не му повярваш. Само като се взреш в очите му – едни такива кафяви, дълбоки, излъчват сърдечност, доверие… Може би и заради тях си го обичаме ние Бай Мето.
Нашето село не е нещо особено. Турнато е посред равнината, между две реки – едната, дето и досега си тече и се гуши из камънаците, и другата, дето отдавна е пресъхнала, но му е станала кръстница на селото – Суха река. Всеки тук строил както му падне, та от това и улиците ни не са като света, и дуварите – някак неугледни, криви, а оградите небрежно сковани, сякаш наистина са излишни. През тия години много народ се изнесе къмто града, та затова още повече се занемари всичко.
Помни Суха река трудни времена – и преди, и след Девети. Бай Мето най обича да разказва за купонната система, защото му е кеф като прави сравнение между трите времена, както той ги нарича – тогавашното (демек до Девети), това след него (което ще рече първите петнайстина години на размирици и насилствено коопериране след Девети) и сегашното. Казвал ми е, че му е мило и драго да гледа толкова стоки сега по лавиците. За хората, които останаха да живеят тук, които не се отделиха от корените си, той е готов и от пиле мляко да намери. Затова и мнозина се надигат чак от Хармана, дето са по-новите, двуетажните къщи, за да пазаруват при него. Тая гордост на Бай Мето ми се вижда наивна. Колко ли ни е голямо селото – нищо и никакво островче в полето, що да не се прошета човек, щом магазинът е пълен, добре уреден, не е като лавката на леля Гинка – прихлупена и миришеща на гнило.
– Обичам си професията, защото е богата на срещи с хората – казва Бай Мето. – Ние сме си тук едно, цялото село дружно си живеем, обичаме се, уважаваме се. Дойде някой, поздрави те, отговориш му, разпиташ го, приятно ти стане на сърцето, топло. Аз не признавам това, да се отяждаш, да се мръщиш. Ами че знаеш ли какво му е на душата на човек, та му се сопваш!
Веднъж чичо Йордан Горския ми спомена за това какво пък му е било на душата на Бай Мето, какво му е и досега. Имало там случай, когато го набедили несправедливо, даже народен изедник го нарекли, против равенството на хората и срещу партийната линия бил вървял. Бай Мето го понесъл с болка, после синът му, по-малкият, дето сега е в Девня, нещо се поизложил, пообъркал живота на баща си и му оставил двете си близначета, а сам тръгнал пари да печели и по жени да ги харчи… Но аз не любопитствах тогава, замълчах си – случва се всичко на тази земя, на никой не му е бил лек животът. Мен ако ме питаш, животът ни сега стана по-добър, но хората станахме по-лоши. Затова най-малкото на златен човек като Бай Метов мога да намирам кусури.
По-късно Бай Мето сам ми разправи за някои неща сравнително подробно – и за разправиите с партийците, особено с партийния секретар, дето все за нещо, което е било преди, мъсти някому сега; и за споровете, стигнали до съда, и за лошата дума, казана уж така, между впрочем, но разраснала се до клевета; и за тревогите около магазина, на който някакъв съсед бил хвърлил ненаситно око.
Струва ми се, че не му е мястото точно тук и именно сегада разправям за тях – премеждия е имало и ще има, докато не изкореним дребничките човеченца, злобничките завистници, които се дразнят от чуждото щастие, които потреперват само при мисълта, че някъде някой се радва с радостите на хората и скърби с техните скърби. Казах – да изкореним. То тия плевели изкореняват ли се. Чини ми се даже, че с всяка година те повече и повече взеха да стават!
Виж, по-друго е било при случая със сина на Бай Мето. Оженил се, създали две дечица, а семейство така и не могли да създадат, разотишли се в противоположни посоки. А децата? Нима при живи родители сираци да бъдат? Това Бай Мето не разрешил и сега на стари години със жена си ги гледат. Жена му обича да казва – моите дечица сега са ми внуците!
– Ще каже някой, че днеска времената са по-други, че няма да можем да ги възпитаваме днес децата правилно – въздиша Бай Мето. – Кой знае. Нека родителите им да си трошат главите и където искат да ходят, но ние тия палавници няма да ги изоставим! Слава Богу, другарката, Веска Керанова, даскаличката де, онзиден ми се хвалеше от тях. Станислав расте по-подвижен, пръв е в игрите, а Станимир е някакси по-тих, по-замечтан. Живи да ни са! Ще го мъчиме ние тоя живот, не сме от тия, дето се предават лесно!
А пък аз си мисля, че ако всички бяхме като Бай Мето добри, по-лесно щеше да се живее. Отидеш на пазар при него, а в магазина чисто, самият той усмихнат, но не му е усмивката угодническа, а дружелюбна, приятелска. Ако някоя жена е понапълнила мрежата, той вземе, та подвикне на някое от децата, дето се гонят из градинката, да ѝ помогне, но преди това го черпи с нещо – да му се услади на малчугана и друг път сам да се сети да дотича и предложи помощта си.
Забелязъл съм, че понякога жените влизат при него само за да му се похвалят – коя с писмо от сина войник, коя с вест от дъщерята студентка. А той знае имената на чедата им, радва се, разпитва, праща много здраве.
Миналия месец го срещнах малко превъзбуден. И знаете ли защо? Изпратил до партията, Профсъюзите и Селкопа рапорт, че петилетния си план е изпълнил предсрочно.
Дошла Мичето от Общината и го попитала:
– Ама Бай Мето, ти план петилетен от нас нямаш нямаш, как така си рапортувал нагоре, че си го изпълнил предсрочно?
А той отговорил:
– Вие може мен да не ме смятате нито за работническа класа, нито за кооперативно селячество, нито за творческа интелигенция, а за най-обикновен търговец, та затова не ми спускате петгодишен план. Но аз имам отговорност към хората в това село и сам съм си спуснал петилетен план. А понеже съм го изпълнил предсрочно, рапортувал съм пред когото трябва, за да разбере той, че истината за човека не е в членството и в професията, а в отношението към труда и хората. Щом моят труд е дал хубави резултати, ще рапортувам! Така де, трудя ли се – трудя се. Работя ли според възможностите – работя. Значи всъщност какво излиза? Излиза, че съм нужен на селото, на народа и държавата. Пък вие разделяйте хората на групи, делете ги на касти ли, класи ли…
Мичето се усмихнала като видяла и чула искреността в думите и очите на чичо си Методи. Само не знам дали е разбрала какво той е искал да ѝ каже!

Та такива ми ти работи… не зная дали ви е интересно, дали можах да ви разкажа що-годе добре за Бай Мето. Той е човек, за когото думите са малко, още повече, когато не ги е подредил сръчно, професионално някой, дето си умее и на когото това му влиза в работата. Но поне успях, надявам се, да понахвърлям някои щрихи от портрета на този обичан от цялото село магазинер, който сякаш откакто се помни това село, все в магазина срещу градинката е продавач…

***

– Добър вечер, Бай Мето! Свършваш ли вече, свършваш ли?
– Добър вечер, Стефане! От работа ли се връщаш по това окъсняло време? Кажи какво обичаш.
– Дай една-две кутии бонбони и няколко шоколадчета, че утре ще ходя да видя внучетата. И малко саламец резни. Ей от този тук – да има за вечеря!
– Ето ти салама, а това са две вафли морени. Дай ги утре на малкия Стефчо и кака му Емилия от дядо Методи! А на дъщеря ти Снежа и зетя Васил ще предадеш много здраве от мен и да не забравят пътя към нашето село. Така им кажи!

Николай Слатински

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
   __     ____     __      __          
/ /_ | _ \ / /_ / /_ ___
| '_ \ | |_) | | '_ \ | '_ \ / __|
| (_) | | _ < | (_) | | (_) | | (__
\___/ |_| \_\ \___/ \___/ \___|
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.