Пътува Клавдия Егоровна, пътува...

Това е вторият разказ, изскочил от моите архиви, който тези дни качвам в рубриката „Ескизи от младостта“. Писан е най-вероятно през втората половина на 1979 г. или в началото на 1980 г.

Пътува Клавдия Егоровна, пътува…

Пътува Клавдия Егоровна, пътува… Влакът трака и реже тъмнината, далечни лампи примигват с изцъклени, размазани очи, а снегът е сив, дразни очите и плаши с хладината си. Отвреме навреме прехвърчи дърво, помаха със сетни усилия на забързаните вагони, взре се, дано види нещо из купетата, като че ли търси някого и отмине нататък. А Клавдия Егоровна мълчи и сякаш самият живот се изнизва пред очите ѝ. Само плахи, тихи сълзи се мъчат да издадат обхваналото я настроение. Сълзите са вик на душата – нейна слабост, но и нейна сила.
Късно е, врeмe е за сън, нищо, че няма и половин час, откакто Харков се скри в мрака и престана да се чува оживеният му промишлен шум, напомнящ за стари и нови истини, които никой така и не иска да ги проумее. Киев е още много далеч, цяла нощ, чак на сутринта ще изникне из разсейващия се мрак и ранната сънна въздишка, а дотогава… Добрата женица помни наръките и е спокойна. Няма опасност да се успи, защото стилицата е последната гара, пък и проводницата си знае задълженията, нищо че с такава кисела усмивка предложи преди малко чай. Интересно защо младите момичета са толкова сърдити, когато си вършат работата? Нали ги вижда човек – и в магазините продавачките се мусят, и в пощата се отяждат, а сега и във влака са се начумерили, като че ли всички са им лични врагове.
И спокойна е Клавдия Егоровна, ала и не е, защото разни мисни натрапчиво се блъскат из главата ѝ и я тормозят. Годините ѝ хич не са много – петдесет и девет. Eй го, Васка Родин е на седемдесет и девет, а не се предава. И си пийва порядъчно, и се шегува, и да пее се опитва, ама не може, та само току подвиква и промлясква. Не е то от годините…
„Ех, Клава, Клавочка...“ – мине, не мине, па я сепне тази въздишка. Сякаш векове са се изнизали от оня ден, когато започна животът ѝ, когато видя Саша, нейния Саша, първия си мъж. Дотогава какво – трудни, спорни, бурни и какви ли не още години. Нищо не помни за тях, освен малки, светли късчета небе и бягаща тъга по недоизживяното детство. Всеки си бе запретнал ръкавите и смяташе, че гради Бъдещето, мислеше си да го докосне с ръка, някои дори казваха, че са го виждали из градовете, но в нейното селце къде ти – може ли видя Бъдещето. Най-красивото, което се вижда беше горичката, а зад нея при ясно време проблясваше езерцето.
Как ли щеше да ѝ потръгне животът, ако не бе отишла тогава у дружките си в съседното село, да им погостува ден-два… Та нали там я хареса Саша. Сега, когато той отдавна си е отишъл, рядко ще чуеш някой да си спомня за него. „Кой Саша, то един и двама ли бяха? Раскò? Чакай, как изглеждаше?“. И следват повдигнати рамене, които освен незнание или безразличие, нищо друго не могат да означават. Толкова народ се стопи, изчезна, загина, че за Саша Раскò ли ще остане спомен… А той ѝ беше единствената любов. Него тя обичаше с цялата си душа. Пък той отгоре на всичкото си беше кротък. Кротко живя, кротко си отиде – заболя и изтля. Само до последния ден дето кашляше и плюеше докторите наоколо, при това на харковските беше най-сърдит и за най-некадърни ги имаше. По-слаб излезе от болестта, затова се опълчи срещу тях, които всичко направиха за да му помогнат…
Замисли се Клавдия Егоровна. Смешно е в тия години да се мисли за такива работи, но те с него пет години живяха заедно и нито веднъж той не се напи, нито веднъж не се докосна до баяна или балалайката, нито веднъж не се сби с младежите заради нея (а каква стройна и хубава бе тя, каквото трябваше си имаше в нужното количество и качество; на шестнадесет години я взе той, двадесет и седем годишният ерген). Ей така, и много хубавото и по-малко хубавото премина пред очите ѝ, без особени емоции в душата и в … ох, може ли за това сега да говори! … тялото. Всичко у Саша бе някак обикновено. Човешко, обичливо, сърдечно, надеждно, но обикновено… Поиска я той, тя се съгласи и толкова. Тихо и мирно започна и свърши семейният им живот. А какви трудни времена настъпиха след смъртта му. То и до нея мрачни облаци се сбираха на небето и войната започна. Фашистите подпалиха страната, превърнаха я в мъченица и страдалица, унижаваха я, тъпчеха я, насилваха я, искаха да я заличат от земята. Но страната издържа и счупи хищните зъби на врага, разклещи проклетите му зверски обятия и възкръсна за нов живот. Само дето новият живот не бе по-добър от стария.
Клавдия Егоровна, както всички други, посрещна ужасите на войната, пребори се къде самичка, къде с помощта на другите, но отгледа живи и здрави двете си дечица – едно момченце и едно момиченце – Вовка и Олечка. Какво беше, не е за за разправяне и тя не иска да си го спомня, пъди го от мислите си. А те прииждат, прииждат. Мисли, мисли, мисли…
В купето е много оживено. Заедно с Клавдия Егоровна пътуват трима младежи. Чужденци трябва да са, щото езикът им е някак по-особен. Бъбрят нещо и са възбудено радостни. Мили хора, млади хора…
И пак се изнизва животът, по-бавно, по-бързо, но бяга през чувствата и болките на умислената жена. Спре се за миг, стисне я за гърлото и на нея и се приплаче, сетне тъжното се поразсейва, сетне пак нещо я задавя.
Войната мина, посяла рани; който оцеля се върна, един по-рано, друг по-късно. Живна селцето, нищо, че дочаканите синове и мъже бяха доста по-малко от недочаканите. Радостта бе притаена, с горест; мъката – и тя притаена, но примесена със спокойствие. Най-лошото хвърли сърдити, мрачни, дори зловещи погледи и си замина завинаги. Ето тогава се събра тя с Алексей. Фронтовак, еднорък, вечно брадясал ходеше и ругаеше войната, че на него ръката, а на хиляди целия живот отне. То човек без ръка е половин човек, ама убитият и толкова не е. Мразеше да гледа филми за войната – в тях, казва, има война, но Войната я няма. Друго беше, не е като във филмите. Не е за разправяне какво беше! Една копейка не струваше човешкия живот.
И Клавдия Егоровна бе попречупена, посъстарена, но все пак имаше ситни капки младост в жилите ѝ. Така де, когато човек не си е изживял детството и младостта, той бърза да се нарадва на новото щастие, иска да го бие безкрайно. Саша тя обичаше, а на Алексей беше благодарна. Не ѝ отива да си го мисли, но при първия си мъж тя бе обичана, а при втория … любена. На две половини се разчупи питата на нейната женска радост. Първата половина ѝ даде обич като на най-близък човек, а втората половина ѝ подари любов като на страстно желана жена.
И така, с Алексей се събраха техните две съдби и си помагаха дружно, беше им трудно през деня и хубаво през нощта.
Той прие с много топлина децата ѝ, тя му роди момче, кръстиха го на първия ѝ мъж, да запазят спомен за него. Караха я криво-ляво, каквото можаха, постигнаха. Животът е нещо много, много сложно. Той е като влака – лети, трака, скимти, стене, ликува, играе, въздиша, какво ли не прави, но не спира, ден след ден, година след година…
Пътува Клавдия Егоровна, пътува… За Чехословакия пътува. Братчето ѝ се намери. Тридесет и две години нямаше от него ни вест, ни кост. Тридесет и две години го чака тя, търси го, оплаква го и му се надява.
Спомни си деня, когато той замина с другарите си на фронта. Не, не беше от ония, които с гръмки песни и възторжени сърца поеха в неизвестото. Грижата пресече лицето му, младостта му още от село започна да си отива и сигурно до първия бой капчица от нея не е останала. В битката всичко може да се случи, дългът си е дълг, а Родината се нуждаеше от живота на синовете си, за да живеят спокойно техните синове. Родината искаше да остане жива, а заради това онези, като нейния брат трябваше да отдадат своя живот. Такава беше сделката – много животи на хората за един живот на Родината…
Отиде братчето ѝ Витя да си даде живота за Родината – отиде сериозен и тъжен, в най-трудното време отиде, бе сред тия, които първи срещнаха врага. Близо четири години препускаше той, гонен от Смъртта. Близо четири години фашистки души вместо своята, даваше той на Смъртта – дано с тях тя се насити и отдалечи, а Смъртта ръфаше без да подбира, жестоко и безпощадно; много негови другари погълна, и все за още ламтеше. Той не ѝ се боеше, просто искаше да живее. Писмата му бяха пълни с жажда за живот…
Милото ѝ братче! 1945-а година ѝ го отне, скри го някъде и тридесет и две години успяваше да запази тайната за него. Какво само не направи тя, обикновената женица Клавдия Егоровна! Писма писа, моли се, плака, пионерите организира да ѝ помагат в търсенето и нищо. Тридесет и две години тишина и хиляди съмнения, докато най-сетне братчето ѝ се намери!
Намери се! И тя много скоро ще му разкаже за своя живот всичко – от деня, в който той отиде на война, до деня, в който той се намери. Няма да скрие нещо от него. Не, че има какво да се крие. Клавдия Егоровна може да е бъркала понякога, то кой ли човек, още повече пък коя ли жена не бърка, ни винаги се е стараела да живее така, че да няма какво да крие. Не от мъжете си, не от децата си, а от своя брат…
Най-сетне Клавдия Егоровна получи вест, че край едно словашко селце, в обща могила са открили списък на погребаните в нея и между тях е било името Виктор Егорович Ледней от село Луганское. Повече подробности не ѝ бяха съобщени.
Ето към това словашко селце се е запътила тя. Е, малко я е страх. Кажи-речи цял живот е изкарала на село, а сега колкото път я чака, един Господ знае – влакове да сменя, нощ, ден, пак нощ, пак ден, все някакси ще стигне. Щом е за Витка, на всичко е готова, до края на света ще отиде. Та лесно ли е тридесет и две години да чакаш?
Другарите от съветското посолство ѝ писаха, че стига да се реши да тръгне, те ще я посрещнат, ще я заведат до селцето. И тя потегли без да им се обади повече, без да им съобщи кога е тръгнала. Все пак те са заети хора, не им е само тя, та да им пише писма през ден. С тяхното писмо си уреди документите и се качи на влака„ В края на краищата и там живеят хора, все някой ще ѝ покаже как да стигне до посолството…
От тия мисли ѝ става добре. Да, сега ще попита момчетата в купето откъде са, накъде пътуват, ще ги заговори, ще им разкаже ако им е интересно, как тридесет и две години си търсеше братчето, как си го намери най-сетне и как сега е тръгнала да го види – не него, а гроба му, но то е вече едно и също. Нали там под земята му е сърцето, то ще тупти, защото я е чакало и тя няма начин да не го чуе. Не може да бъде иначе, нищо че толкова години са изминали. Убитият брат не е престанал да вярва, че сесктра му ще го намери, ще приседне до него и ще си поплаче. Ще му разкаже тя за живота си, за децата си, за всичко, всичко. Той, бедният, и приятелка като хората не можа да си намери. Млад беше и не за това словашко селце си мислеше. Миличкият…
Да, ще ги заговори тя тия момчета, що да не ги заговори. Ей това, височкото най-напред ще попита нещо. Те всичките, както се вижда, са приятни младежи. Нека си побъбри с тях, няма все да се бои да не би в мълчанието ѝ някоя сълза да се търкулне пак. Сега ще ги попита коя гара е тази…
Пътува Клавдия Егоровна, пътува. Към брат си пътува през годините. Той я чака. Така, както само един убит във войната брат може да чака сестра си. Цели тридесет и две години…

Николай Слатински

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
   ___            _   _  __  __    _ 
( _ ) __ _ | | | | \ \/ / (_)
/ _ \ / _` | | |_| | \ / | |
| (_) | | (_| | | _ | / \ | |
\___/ \__, | |_| |_| /_/\_\ _/ |
|___/ |__/
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.