Как секретарят по националната сигурност на президента ме дава на съд (Народът би казал - Крадецът вика: Дръжте крадеца!) – 6

  Утре, 22 януари, в 9.30 в Районен съд – София, 11-и съдебен състав е поредното дело, с което секретарят на президента по националната сигурност Румен Марков (т.е. моят „наследник” на този пост в администрацията на Георги Първанов) иска да ме осъди, защото в едно интервю съм бил дал негативна оценка за него с квалификации, които той е приел за унизителни за личната му чест и достойнство...
  Подробности могат да се видят от материалите с едноимненното заглавие на този сайт.

  Това абсурдно дело, на което, поради съзнанието си за чиста съвест, аз дълго време гледах с пълно безразличие, постепенно не просто нахлу нахално в моя живот, но и се настани в него, ангажира моите мисли, енергия, време и пари.
  То ме накара да си дам сметка за перверзиите на обществото, в което живеем и да си направя равносметка за цената на принципите, които неизменно и с много усилия и жертви съм отстоявал. Не, не, че съжалявам за тези си принципи и, че смятам тепърва да се отказвам от тях, но пък не мога да не стигна до някои неутешителни изводи за тяхната адекватност в агресивната и опоскана откъм ценности и морал среда.

  Оказва се, че след 20 години демокрация малко винтче от Системата, която е заклещила страната ни и не й позволява да стане нормална държава, може да реши, че самият факт, че то е частица, винтче от тази Система, му дава основание и амбиция, оставайки си скрито и анонимно, като от засада, иззад гърба, да се опита да мобилизира тази Система за съдебна разправа срещу един нормален човек!
  Да, аз наистина се себеоценявам като нормален човек. Като човек, който през дългото си присъствие на високи позиции във властта не си е позволил да открадне и стотинка; който постоянно се е стремял и то независимо от цената, да поставя на първо място националните интереси (както ги е разбирал); който не е предавал приятелите си; който не се е страхувал да казва истината в очите на тези, с които са се пресичали пътищата му - президент, премиер, министър, ректор на университет, крупен бизнесмен; който в науката, не е плагиатствал нито дума, който е изпълнявал е всеотдайно родителския и синовния си дълг.
  С други думи, аз съм убеден, че няма от какво да се срамувам като обществена фигура, преподавател, експерт и гражданин.
  А сега съм притиснат до стената, усещам огромен натиск върху мен, способен да накара и хора с по-здрави нерви да се гърчат в търсене на изход. Разбирам, ах как разбирам вълка, който попаднал в железен, острозъб капан, отхапва лапата си, за да отвоюва своята застрашена свобода.

  И всичкото това всъщност, само защото съм публикувал своята книга „На вниманието на г-н Президента”, където съм дал гласност на отстояваните от мен в президентската администрация позиции и експертни становища по най-широк кръг актуални, болезнени проблеми на националната ни сигурност!
  След излизането на тази книга Системата завъртя всички свои механизми, болтчета и винтчета – най-напред да ме лиши от препитание, после да ме унизи като бъда принуден с трима студенти вкъщи да търся трескаво работа (минах 28 интервюта, срещи, разговори, обсъждания) и накрая иска да ме осъди. Така че оттук до Второ пришествие моето свидетелство за съдимост да бъде опетнено – и в морално отношение, и като отрязване на множество възможности за по-нататъшна професионална реализация...

  Накратко, тогавашният ректор на Академията на МВР (той вече е бивш, след проверка на неговата дейност от МВР, резултатите от която не станаха известни, но може би в нея има констатации, които съвпадат с изнесени от мен факти) и настоящ (все още) секретар по националната сигурност на президента Румен Марков, използва цялата си административна власт – за да ме смаже в качеството ми на преподавател в Академията на МВР през месеците след излизането на споменатата по-горе моя книга. Ето само няколко факта от безпрецедентната репресия, на която бях подложен от него:
-- Бях държан цели 2 години фактически на половин заплата.
-- Не бях назначен на спечелената с най-законния от всички конкурси длъжност като доцент в Академията на МВР.
-- Внезапно негласно ми бе подменен статута като преподавател от „лице по трудово правоотношение” (ЛРТП) на „съвместител”.
-- И накрая, бях уволнен брутално в средата на учебната година.
За останалите скришни подмятания, системни игнорирания, дребни заяждания, нелепи спънки – не ми се говори. Проблемът беше, че понеже по характер и възпитание съм такъв, че не обичам да се предавам и да си оставям магарето в калта, аз непрекъснато, макар и от много по-слаба - на фона на безпределната му власт в Академията на МВР - позиция, водех открита битка за своите права.
  Може би, като зла ирония на съдбата да напомня, че с Румен Марков бяхме приятели, че неизменно съм му оказвал помощ по проблеми на националната сигурност; че съм му дал, доколкото това е зависело от мен, рамо в амбициите да стане ректор на Академията на МВР и генерал (с надеждата да се вдигне авторитета на това учебно заведение и нейният ректор да не се гуши с виновен поглед и без самочувствие, сред останалите висши служители на МВР – тогава не знаех, че един ден ще стана преподавател там); че го въвеждах с дни в спецификата и сложностите на дейността на президентски секретар по националната сигурност; че му дадох на флашка цялата си архива като секретар – да се учи и ползва от нея докато навлезе в напълно непознатите му материи (той е преподавател, да напомня, по наказателно право).
  А, да, и още нещо – докато той бе ректор на Академията на МВР (въпреки че като президентски секретар имаше много власт и възможност за отстояване на нейните интереси), нейният най-силен и модерен факултет – „Сигурност” на два пъти остана без държавен прием на бакалаври, а накрая, под негово ръководство, този факултет бе ... закрит и ликвидиран, надявам се не во веки веков...

  И ето сега, след като за изминалите 20 години сигурно съм произнесъл и написал в публичното пространство – чрез изказвания, интервюта, участия в предавания и конференции, книги, статии най-малкото 3 милиарда думи, аз коварно съм хванат от този преподавател по наказателно право за три думи – микроскопичните 0.0000001% от, така да се каже, моята словесна продукция като политик, експерт, научен работник и преподавател.
  Като тези три думи, а именно „дребна душица” и „нищожество” са казани като оценка от моя страна на категорията хора, които са способни да предадат приятеля си, да забравят всичкото онова голямо добро, което са видели от него, да го подложат на натиск, който цели професионалното му и финансово смазване, да обслужат политическа поръчка!
  Питам аз – кой нормален човек не би заявил своите принципи, своята принципна оценка, че ако има хора, които според него са способни да извършат подобно деяние, то те не могат да бъдат оценени като „дребни душици” и „нищожества”!?
  Нима има наложена забрана, табу да се оценяват подобни деяния? Ако това е така, то всяко едно общество и всеки един негов гражданин рискуват да държат устите си затворени и да си самозабранят да дават своите оценки за каквито и да е постъпки и нравствени престъпления, които влизат в разрез с представите за почтеност, морал и човещина!
  С тези три думи аз говоря - и така винаги съм смятал, така съм чувствал нещата – за моята изстрадана морална оценка за действия, които са наранили моето човешко достойнство, моята човешка чест, които са поставили битието и съзнанието ми под висок риск, спрели са научното ми развитие за две години, накарали са децата ми да преживяват силно и са могли да поставят под съмнение тяхното образование и житейски планове.
  А сега се прави опит да бъда наказан, да бъда осъден аз, потърпевшият, обектът на бруталната административна разправа, а не този, който ми причини всичкото това! И да бъда осъден именно от него, този който ме подложи на психологически терор, облечен с цялата власт, която като ректор той имаше над мен!!
  Аз постоянно соча моята нормалност като гражданин, за да покажа с нагледни, човешки думи, че нормалният гражданин, психически уравновесената, без деформации и комплекси и с чиста съвест личност, не може, отказва да приеме този абсурд, тази ирационална реалност!

  Може би като преподавател по наказателно право, бившият вече ректор на Академията на МВР и настоящ, все още, секретар на президента Първанов по националната сигурност Румен Марков да е потрил самодоволно ръце (след всичкото което ми причини!) прочитайки тези три думи: „Сега ми падна в ръцете!”.
  Ако беше човек, който действа открито, който не се страхува от публичността, който има смелостта да застава зад това, което прави и говори, той, президентският секретар по най-важните въпроси – на националната сигурност, би бил разпознаваем като физиономия и като личност, би бил известен с позициите си, би знаел, че това е политическият живот – ти нападаш и теб те нападат, ти рискуваш публично с неетични действия, на теб ти дават публична оценка за тези действия. Такъв наистина е законът на политическия живот. Но неговият стил е друг.
  Както през цялото време на административната репресия, на която бях подложен, така и сега аз имам работа с невидим, почти анонимен, хладнокръвен и безпощаден противник.
  ● Аз заставам с името си зад всяка позиция, а той без да ми даде публичен отговор ме „работи” със силата на своята власт.
  ● Аз неизменно съм бил готов да се изправя лице в лице с него – за да спорим по принципи и в името на голямото, на Академията на МВР, на националната сигурност да надраснем тежките думи и огорчения, а той се крие, отказва срещи, дори на първото дело не дойде да покаже колко много е обиден от мен, а прати своя адвокат.
  ● Аз действам сам, открито, давам гласност на всичко на своя сайт и в медиите, не прибягвам до заговори, не търся политическо лоби или приятели магистрати за съдебна защита, а той никъде не се появява, дума не казва, избягва всякаква публичност и прозрачност, никой не го вижда и не го чува. И вероятно с наслада констатира колко в това дело е по-силен, с пъти по-силен от мен. Защото гледайки ме вижда един изпаднал от политиката, а значи слаб вече обикновен човек, а като калкулира измеренията на своята сила, едва ли изключва мисълта за това – чий секретар е по националната сигурност и кои са негови близки приятели и колеги, все работили в същата администрация при същия президент Георги Първанов: а именно главен прокурор, председател на Върховния касационен съд, председател на Конституционния съд, отделни членове на Конституционния съд. Да добавим някои персони от Висшия съдебен съвет и парламентарната група на БСП.

  В тази неравна битка, в тази жестока асиметрия във властовите позиции, житейските принципи, човешкия морал и средствата, които всеки от нас е използвал, за да израства и постига своите цели, шансовете ми не изглеждат никак големи. Дори някои приятели ме смятат за обречен, а други ми вдъхват кураж, но ги боли от предстоящата ужасна несправедливост.
  Моите аргументи – това съм аз, моите принципи, моите книги за позициите ми като секретар по националната сигурност, моите уволнения и преживяната от мен административна репресия в продължение на две години.
  Неговите аргументи са във формалното, буквалното, лишеното от чувства, логика и разум прочитане на три думи. Три думи, взети сами по себе си и сякаш паднали от небето, сякаш казани не като защитна реакция и стон на една уморена от безпардонно отношение към нея душа, а едва ли не стил и същност на някакъв зъл, лош и нагъл човек! Плюс неговата властова позиция, неговият облечен във власт и даващ му съвсем различно самочувствие приятелски и колегиален кръг, от който не в последна сметка зависи и кариерното израстване на всеки един районен съдия.

  Като казах това, стигнах до най-главното изречение в този текст. То е за последната ми надежда: В края на краищата всичко ще се реши от конкретния съдия по делото!
  А аз неизменно съм отстоявал позицията си, че макар и Съдебната ни система да е раковото образувание на българската демокрация, в нея работят много качествени, отговорни и съвестни, високо професионални магистрати. В името и съхраняването на които тази система трябва да бъде радикално реформирана!
  Ето това е моята последна надежда – че съдията ще се окаже един от тези магистрати, на които принадлежи утрешния, по-добър ден на нашата Съдебна система.

  Николай Слатински
  21.01.2010 г.

  P.S.1. Стана моя малка, символична традиция да цитирам (припявайки си) куплети от прекрасната песен на Владимир Высоцкий „Охота на волков”:

  ”Рвусь из сил и из всех сухожилий,
  Но сегодня - опять, как вчера,-
  Обложили меня, обложили,
  Гонят весело на номера.

  Из-за елей хлопочут двустволки –
  Там охотники прячутся в тень.
  На снегу кувыркаются волки,
  Превратившись в живую мишень.”

  P.S.2. И още една малка, но символична традиция си имам под натиска на това дело – да цитирам Айн Ранд - сега ще го направя с извадки от третия том на „Атлас изправи рамене”:

  Вашият кодекс провъзгласява, че разумният човек трябва да се принесе в жертва в името на неразумните, независимият - в името на паразитите, почтеният - на безчестните, справедливият – на несправедливите, труженикът – на крадливите мародери, целенасоченият – на нагаждачите, човекът с чувство за самоуважение – на хленчещите неврастеници. Учудва ли ви духовната нищета на околните? Човек, който е постигнал тези добродетели, няма да приеме вашия морален кодекс; а човекът, който приема вашия морал, няма да достигне тези добродетели.

  Така както живеят телесно за сметка на ограбено богатство, по подобен начин живеят интелектуално за сметка на присвоени идеи, обявявайки, че честността се заключава в това да отказваш да знаеш, че някой краде. Така както използват следствията, въпреки че отричат причините, така използват и нашите идеи, въпреки че отричат източника им и самия факт на съществуването на идеите, от които се ползват.

  Разни дребни разбойници, станали инцидентно силните на деня и успели да спечелят дивиденти от агонията на една или друга страна, са случайната измет, носена на гребена на поройния поток от скъсания бент, зад който столетия са се трупали нечистотии, от хранилището, в което е събрана омразата към разума, към логиката, към таланта, към постиженията, към радостта.

  Това е заговор на всички онези, които се стремят не да живеят, а да се им се размине живеенето, на онези, които се стремят само лекичко да надхитрят действителността и се родеят с всички други, заети да правят същото; това е конспирация, обединила чрез отбягването на реалността всички, които виждат ценност в нулата: професора, неспособен да мисли, но намиращ удоволствие в това да осакатява ума на студентите си; бизнесмена, който брани своето бездействие, като намира удоволствие в това да спъва конкурентите; неврастеника, които защитава отвращението си към самия себе си, като намира удоволствие да разстройва живота на хората със самоуважение; некомпетентния, който намира удоволствие в това да пречи на напредъка; посредствения, който намира удоволствие в това да събаря пиедестала на величието; евнуха, който намира наслада в това да кастрира всяко удоволствие; и целия им щаб, който ги обезпечава интелектуално - всички онези, които проповядват, че жертвоприношението на добродетелите ще превърне пороците в достойнства.

  Винаги и навсякъде добрите, способните, разумните хора са заставени сами да съдействат за своето унищожаване, да преливат на злото кръвта на своите добродетели, получавайки обратно отровата на разрухата - така те подхранват силата на злото да оцелее и обричат своите собствени ценности на пагубно безсилие. Разбрах, че при поражението на всеки достоен човек се стига до една точка, когато само собственото му съгласие може да позволи на злото да го победи; че другите по никакъв начин няма да успеят да му навредят, ако той им откаже съгласието си. Разбрах, че мога да сложа край на безчинствата ви като само произнеса наум една-единствена дума. И аз я произнесох. Думата беше „Не".

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
   ___    _       _   _____    ____ 
/ _ \ (_) | | | ____| / ___|
| | | | | | _ | | | _| | | _
| |_| | | | | |_| | | |___ | |_| |
\__\_\ |_| \___/ |_____| \____|
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.