От месец и половина два блока (в единият от тях живея аз) в ЖК „Люлин” са жертви на брутална престъпност.
Някаква гадна, нагла и проклета да е банда върлува, опустошава и обира мазетата. При това го прави организирано, систематично, хаднокръвно – нощем. Разбива с щанги дори железни врати и отнася всичко, което намери за ценно. Нанася щети на съседите понякога за хиляди левове. Буквално разплаква душите и разкъсва нервите на хората.
Не, не става дума само и главно за буркани с компоти и туршии.
Двата блока са нови - в тях живеят интелигентни, трудолюбиви, почтени хора, които са можели да си позволят не малки за тях суми, за да си купят апартаменти в ново строителство – макар и не лукс, но съвременни, нормални за сносен живот.
Така че в мазетата има всичко, което едно днешно и образовано семейство ползва периодично и не го държи в апартаментите си – техника, уреди, инструменти, материали, гуми, велосипеди, кашони с дрехи, с книги, с вещи. Е, и зимнина – също. И алкохол. И какво ли още не.
Но някаква банда осъществява постоянно хищни и разбойнически набези, сякаш сме в Дивия Запад или в Западна Африка.
Тази нощ отново е имало нападение. След като унищожаваха и отнасяха всичко от мазетата на съседния блок, сега бандитите се прехвърлиха върху нашия.
Толкова вулгарни, безпардонни и самоуверени в своята безнаказаност са били, че освен бесуването из всички мазета и тоталния обир, те са имали време да си отварят компоти и да си пийват от тях с мезе от бурканите месо, както са могли и едно по едно да съберат всичките шишета с ракия и да ги излеят най-спокойно в някаква туба ли, бидонче ли...
Очевидно идват към 3-4 часа през нощта поне няколко престъпници, слагат един от тях да наблюдава за всеки случай да не дойде някой от живущите, а останалите влизат през заключената входна врата на блока, после през заключената входна врата на мазетата и започват клептоманската си и криминална оргия. Последователно, енергично, пресметливо, преценяващо - защото са взели най-скъпото и продаваемото, а останалото очевидно са го набелязали и оставили за следващото си нахлуване.
От всичките им действия личи абсолютно спокойствие, че не поемат никакъв риск, че нищо не ги заплашва, че няма власт, няма полиция, няма кой да им направи каквото и да било!
Когато съседи са установили сутринта наглия грабеж и са се обадили (това е поредното ни обаждане!!) в полицейското управление на кв. „Люлин”, от там са им отговорили: "Престъпност има голяма, престъпниците са много, а полицаите - малко”. И лека-полека след има-няма 2-3 часа са дошли – росни-росни.
Не са взели никакви отпечатъци, въздишайки от скука и досада. Казали: „Това да не е убийство или изнасилване, че да вземаме пръстови отпечатъци!”.
Повъртели са се колкото да отбият номера и са си тръгнали – излъчвайки дразнещото спокойствие, че грам работа няма да свършат по случая: „Ако открием нещо ще ви се обадим...”.
Ние, хората от тези два блока вече без никакви илюзии знаем, че живеем в страна, в която властта (държавната и общинската) е подпухнала от безхаберие, полицията е затънала в беезсилие, обществото е отровено от безразличие, а хората са парализирани от безверие.
България е страната на всеобщото безхаберие, безсилие, безразличие и безверие.
В същото време онези „там, горе” си играят месеци наред на шестаци, простаци и кюфтаци.
Държавата е на автопилот.
Тя не се управлява, тя е превърната в бойно поле на постоянни разпри, а хората в пилотската кабина са обърнали гръб на пътя и хоризонта.
И единственото, което правят е да гледат назад. Да рият екскрементите и отпадъчните субстанции на тези преди тях.
Няма визия, няма стратегия, няма представа какво ще правят с властта, когато изчерпят търпението на народа и когато се уморят да се оправдават с наследството на тройната коалиция (което наистина е тежко, но това все повече служи за оправдание, а не за обяснение на управлението, предлагано ни от управляващите).
Престъпността, която мори хората, тази на долните етажи на криминалитета, т.е. битовата и уличната (не знам как е с престъпността на горните етажи) бе свела глави, бе се поусмирила, бе се скрила временно, бе притихнала – за да види какво я чака при Генерала.
Но после схвана, че свирката отива в парата, че вървим от фойерверк към фойерверк, от заря на заря, от светлинни и звукови ефекти към звукови и светлинни ефекти. И надигна глава. При нас, в двата блока, тя свирепства от месец и половина. И граби както като че ли и при Тройната коалиция не е грабила толкова.
Да добавим, че кризата стиска народа за гърлото. Това днес може да е по-страшно от вчера, но онова, което ни чака утре – то ще е по-страшно от днес.
От мазетата престъпната сган ще се качи и ще забезчинства по етажите нагоре – в апартаментите ни.
Ще излезе от тъмните паркове и неосветените улици, ще започне и на по-оживените места да ни пресреща, да ни пребърква и да ни пребива.
Престъпността първа чувства има ли власт, има ли воля у властта, има ли ръка, която да пипа здраво – с цялата сила на силовите институции и с цялата мощ на демократичната държава.
Само че онези „там, горе” продължават да си играят на шестаци, простаци и кюфтаци.
Е, питам аз - какво трябва да направим ние, хората от двата блока - след като никой не желае срещу честно и почтено внесените от нас данъци да ни гарантира поне минимум сигурност, за която сме си платили и надплатили и затова имаме право да настояваме тя да ни бъде обезпечена от държавата?
-- Може би да се съберем от всички апартаменти и да инвестираме солидни суми в защитни съоръжения, средства и оръжия...
-- Може би да се редуваме да дежурим нощем в шуби и с пушки...
-- Може би да се самоорганизираме в доброволни отряди и да се самоотбраняваме...
-- Може би да наемем частна фирма да ни пази...
-- А може би да наслагаме капани, падащи шипове и отрови...
Защото колкото и щети да са претърпели повечето от хората от двата блока, много по-силно е чувството им на пълна, на абсолютна несигурност.
Несигурност, която преминава в страх – в страх за децата, за живота, за собствеността.
А как да бъде другояче, когато хората се чувстват като оставени на произвола на съдбата и престъпността, като живеещи сред хаос и анархия, като обезглавено и ошашавено племе.
Докато онези „там, горе” продължават да си играят на шестаци, простаци и кюфтаци...
Николай Слатински
26.11.2009 г.
P.S. Тук искам да приведа един свой кратък анализ до президента Георги Първанов, не защото смятам, че нашите блокове са жертва на обирджии-роми, а защото в някакъв смисъл участта ни е същата – жертва на престъпност, с която силовите ни структури не желаят или не искат, или не могат, или не знят как да се борят. И перспективите пред нас са същите - като в жестоката реалност, която моят анализ описва.
За г-н Президента, 12.09.2004 год., Материал No. 141
Дали съществува у нас “ромска престъпност”, можем да видим ако посетим по едно село в Северна, Южна, Източна, Западна и Централна България, ако прочетем писмото на 243 отчаяни жители на с. Бохот, общ. Плевен до президента на България.
Този въпрос става вече проблем на националната сигурност!
Онзи ден видях поредното село, в което няма къща, която да не е била обект на ромски набег. Краде се много и многократно, без мяра. Това не само причинява тежки щети - то демотивира хората. Те вече отглеждат не това и толкова, което и колкото могат да отгледат, а това и толкова, което и колкото могат да опазят. Стотици села са опустели сега, защото са опустошени. Както и стотици села са опустошени сега, защото са опустели.
Нека ромите не се оправдават, че са хвърлени на произвола на съдбата и са забравени от Бога и царя. Те получават земя, дърва, семена, инвентар, помощи. Лекар-акушер казва: “Като ги изписваме след раждане, ромките се подписват с кръстчета, понеже са неграмотни и питат: “Къде да вземем си Наградата?”. Те раждат заради “Наградата”.
И когато говорим за правата на родилките, трябва да помним, че българките като правило си планират бебетата; дори трябва ли - намират начин да се уредят на работа, за да получат помощите. Докато ромките произвеждат бебета, за да вземат “Наградата”. Затова дали една законова мярка е справедлива, би трябвало да съдим не само от гледна точка на правата, а и от гледна точка на националния интерес.
Помощи, привилегии, компенсации, улеснения… Това, което могат да пропият ромите – те го пропиват, и което могат да продадат – го продават. А което не става за пропиване или продаване - те го зарязват, захвърлят, запустяват – умишлено. Както умишлено унищожават всичко, което не им върши работа, докато крадат останалото, или пък което не могат да откраднат.
Могат ли да вземат 3 овце, другите 3 убиват. Могат ли да вземат 2 чувала зърно, другите 2 изсипват. Тази разрушителна страст изпълва ежедневието им. Ако има дадат къща за живеене - опоскват я, махат, отрязват, счупват, изгарят всичко, което могат - сетне се преместват в друга къща. Узнах за близко село, което цялото е вече от такива къщи - с избодени очи и обезкостени покриви.
С очите си видях как живеят нашите селяни. Къщите им са заприличали на крепости. Какви ли не системи за защита – от простонародни до най-модерни. На всички врати и прозорци – железа, шипове, катинари, яки брави, мощни резета. С брадви под ръка. Но цялата тази охрана може да ги спаси довреме.
А външните врати и порти – с яки укрепления, готови срещу щурм. Оградите се надграждат, стърчат бодлива тел и остри шишове, вретена и чугунени кинжали. И всяка вечер всичко се залоства – като главното е всеки да опази себе си. Влезе ли ромската орда в двора – хорицата не смеят да гъкнат, защото животецът човешки е по-ценен от всяка вещ, храна и живинка!
Селяните са щастливи, че са живи, прежалват материалните щети, само проплачат - окрадоха ме, кокошките ми изклаха, прасето ми отнеха, коня ми отвлякоха, кравата ми отмъкнаха!
Освен апатията и безразличието на държавните институции, другото което най-силно огорчава хората е, че докато работят на полето, из нивите, по дворовете, те биват - открито, нагло, саркастично - наглеждани от роми в “БМВ”-та и “Мерцедес”-и, които им викат: “Трудете се! Ние ще ви помогнем в прибирането!”
Ето такава е родната ни селска действителност. Селска? Да питаме перничани от къщите над стадиона, близо до “Куциян” или “Рудничар”. Същото казват. Хората, особено тия, които са останали сами - в селата и градски покрайнини - все по-често се събират нощем да спят заедно – за да ги е по-малко страх.
Така че ромска престъпност у нас има. Защото една част, и то голяма, от ромите в България, не просто индивидуално, а групово, като общности, са се специализирали да живеят чрез престъпни деяния, с кражби и битово тероризиране на другото население. Това е осъзнат избор на криминално поведение и те го вършат напълно умишлено, доброволно, организирано - като начин на живот и предпочетена форма на съществуване.
Немалко българи или турци също вършат престъпления. Но при ромите има огромни общности, превърнали престъпността в свой начин на живот. Те не само нарушават правото и реда, те деградират средата, променят облика на селата, съсипват традиционния бит, опустошават поминъка на хората, разяждат тяхната сигурност, рушат вярата им в закона и държавността.
Очевидно, меките мерки в борбата с ромската престъпност са необходими и неизбежни – и подпомагане, и възпитание, и образование, и работа с будните роми. Но само с меки мерки няма да стане. Трябва да има и твърди мерки - със силата на закона, с правоохранителните и правоналагащите институции.
Това че само със санкции, с внушаване на респект и силови действия не можело, а трябвало да са атакуват причините, не е точно. Причина за ситуацията е и отказът на тези ромски общности да спазват законността, пренебрежението им към държавността, чувството на безнаказаност. Всяко ненаказано престъпление води след себе си нови и нови престъпления.
Държавата и обществото ни, заедно с ромските организации трябва да се захванат спешно с лечението и ограничаването на ромската престъпност.
Алтернативата е повече от страшна.
Николай Слатински, секретар по националната сигурност
