Последният ден

България се тресе и градусът на политическото напрежение расте. Всеки ден е свързан със събития и дори процеси, които (могат да) имат значителни, дори катастрофични последници за държавата, обществото и отделните граждани.
Но за всеки един българин животът си върви, той продължава, личното носи отпечатъка на собствени емоции, още повече, че напоследък отново започна да става много трудно да си българин.
Та така и аз – от една страна се вълнувам за случващото се в България, но от друга страна се опитвам да живея своя живот. И в този живот напоследък някои неща са все за последен път.
Първо, за последен път прочетох лекция във Военна академия, където преминаваше главно и основно вече доста години моят преподавателски и творчески път.
После, дойде и последният ми ден, в който ходих на работа във Военна академия.
Днес пък, с изтичането на последните дни от моя последен отпуск, беше последният ми ден, в който се числя на работа, т.е. в академичния състав, във Военна академия.
Така че от утре съм в пълния смисъл на думата заслужен пенсионер на Отечеството ми любезно!
От 12 декември 1979 г. до 16 юли 2021 година – постоянен, непрекъснат, изпълнен с много работа и неизменни усилия (не мога да не се трудя, да си клатя краката, да си джиткам игрички и да лентяйствам и това си е!), интересен и сложен трудов стаж! От утре вече няма да трупам трудов стаж. Всяко нещо си има начало и край. И това не е повод за печал и вайкане.
Вероятно пак ще се върна в някоя и друга университетска аудитория за някоя и друга лекция или някой и друг курс лекции. Наистина никога не бива да се казва никога, още повече, че по скромното ми и самокритично мнение все още правя наистина силни и съвременни лекции.
Тези дни студенти и слушатели във Военна академия ми писаха, че не могат да повярват, че няма повече да чета лекции там. Колеги ми казаха, че на защитите на дипломни работи във Военна академия, където съм абсолютен рекордьор по дипломанти от доста време насам (и на които защити за първи път пак от много време насам не взех участие), също студенти са им споделяли изненадата и огорчението, че съм отстранен от Военна академия.
Всъщност, отстраняване е както неточната, така и точната дума.
Тя е точната дума, защото на теория съм законно пенсиониран.
Но тя не е точната дума, защото на практика законът позволява още известно време да продължа да работя във Военна академия като преподавател и именно по този закон мои чудесни колеги-набори бяха оставени да продължат да преподават. Така че на практика аз бях отстранен, от мен се отърваха напук на факта, че съм сред водещите преподаватели на Военна академия,че чета едни от най-важните лекции, че слушателите и студентите ме харесват, че колегите ме уважават.
Както се казва, на теория между теория и практика разлика няма, но на практика има.
Именно затова казвам, че ме изхвърлиха от Военна академия и поради тази причина си тръгнах от нея огорчен, а от отношението към мен на най-важните фактори в нея – и омерзен.
Това е причината да кажа тук, че може би някой и друг ден да се случи отново да прочета някоя и друга лекция или някой или друг курс от лекции във Военна академия, но това може да стане само при различно ръ ководство на Военна академия. Различно не само и не толкова като конкретни персони, а като отношение към Военна академия, към преподавателите във Военна академия, към учебния процес във Военна академия и към качеството на преподаването във Военна академия.
И веднага да кажа две изключително важни неща, за да не бъда погрешно – несъзнателно или съзнателно – разбран.
Първо, за мен Военна академия е любимото висше учебно заведение, избрано от мен със сърце и разум, тук станах професор, тук написах своята своеобразна четирилогия за сигурността, тук срещнах забележителни приятели-колеги, тук се опитвах да дам приноса си за превръщането на Военна академия в храм на науката за сигурността и отбраната, външната политика и вътрешния ред. Затова за Военна академия като висшето учебно заведение, с което взаимно си дахоме толкова много, няма да кажа дори четвъртинка лоша дума.
И второ, макар че си тръгнах огорчен и омерзен от любимата Военна академия, в която бях част от академичния състав до днешния мой последен ден там, аз с нетърпение чаках своето окончателно и необратимо пенсиониране, защото имам необходимост да обърна най-сетне внимание на себе си, да осмисля какво смятам да правя в годините, които Господ ми е отредил оттук нататък, да се порадвам на трите си деца и трите си (засега!) внучета, да пообщувам с шепата истински приятели, да видя места по света и у нас, за които заради толкова дългия мой трудов стаж, не съм намерил време досега.
Нещо повече, макар днес да ми беше последният ден, в който бях част от академичния състав на Военна академия, аз вече започнах да пътувам по света и у нас и преди няколко часа бе първото ми завръщане от чужбина в България като пенсионер.
Второто нещо бе важно за мен да го кажа, за да не си помисли някой, че седя и страдам – ах, пенсионираха ме! Прекрасно знам, че пенсионирането е неибежно, освен ако не го изпревариш, като мои незабравими приятели, забързан за един друг, по-добър свят.
Така че очаквах пенсионирането, но си го представях по друг начин.
Както и да е. Дано онези, които ме накараха да си тръгна огорчен и омерзен от Военна академия са щастливи от този факт!
Както казваше мой приятел – така им се пада, щом от подобен факт могат да са щастливи!!
  
  16.07.2021 г.

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
             _    ___     __           
__ __ | | ( _ ) / /_ _ __
\ \ /\ / / | | / _ \ | '_ \ | '_ \
\ V V / | | | (_) | | (_) | | | | |
\_/\_/ |_| \___/ \___/ |_| |_|
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.