Струва ми се странно, а отчасти и нелепо, че вече си чуват гласове по адрес на новото правителство, задето вместо да си вършат работата и да правят нещо за изпадналата ни в криза държава, министрите до един само се ровели в миналото. Т.е. в делата на тези пред тях.
За мен няма съмнение, че единственият разумен начин да се поддържа (и печели) обществена подкрепа в момента е даването на убедителни доказателства, че този път и най-сетне възмездие ще има.
В никакъв случай не би трябвало отново всичко да се потули и един крадлив, алчен, корумпиран и присвоителски кабинет като този на Тройната коалиция да се размине с правосъдието.
Както винаги досега се случваше с всеки друг крадлив, алчен, корумпиран и присвоителски кабинет.
Така че възмездието е и желано, и задължително. Колкото и президентът да му се противопоставя, прикриващ се с обтекаеми фрази за установяване на истината. Сякаш той (президентът) не я знае.
Но има нещо, от казаното от президента по адрес на тези властимащи, с което аз – за първи път от много време насам - съм съгласен.
Независимо с какви мотиви е казано, смятам, че президентът е прав, когато настоява правителството да не се заравя само в текущия ден, да не прави политиката си с краткосрочно мислене, а да следва и по-дългосрочна стратегия, която да не бъде жертвана в името на трудностите на ежедневното управление.
Разбира се, че е твърде рано за оценки и в случващото се могат да се виждат само кълновете на някои тенденции... Но у мен също се поражда усещането, че правителството действа реактивно и тича след събитията, вместо да действа проактивно и да тича преди вятъра.
Президентът в моите очи се показа като политик, който може перфектно да отиграва всяка апаратна битка и да изплита с отлична интуиция всяка задкулисна комбинация, но страда от почти пълната липса на стратегическо мислене, камо ли визионерство.
Ако точно той говори за стратегия, то това го прави несъмнено от загриженост за резултатите от своето откровено лобиране в полза не толкова на България, колкото на определени олигарси - по отношение на ключови енергийни проекти.
Президентът дотолкова се бе увлякъл в тази си лобистка дейност, че започна да посочва еднолично кои бизнеси са полезни за страната и кои не; и кои бизнесмени са добри и кои не. Със скритата мисъл, че добрите бизнеси трябва да се вземат от лошите бизнесмени и да се дадат на добрите бизнесмени.
Но президентът е президент още най-много 2 и половина години, а България трябва да остане, дай Боже, още не по-малко от 2 и половина века. Затова въпросите за нейната енергийна стратегия наистина са стратегически.
Оттук започва и моята истинска тревога. Защото се опасявам, че отново, а при това правителство с още по-голям хъс, енергийната стратегия и енергийната политика ще се провеждат идеологизирано и предубедено, не в многомерното пространство на българските национални интереси, а в двумерната плоскост „русофоби-русофили”.
Честно казано, не бих желал новото правителство да извърши прехода от многомерното пространство в двумерна плоскост, като така даде енергийната ни стратегия и политика в ръцете на една малка теснопартийна секта от петима депутати.
Ще го кажа направо – никак не ми се ще българската енергийна стратегия и енергийна политика да бъдат костовашка енергийна стратегия и енергийна политика. В края на краищата, точно такива бяха енергийната стратегия и енергийната политика, късогледо докарали нещата до неподлежаща на обжалване присъда, съгласно която – въпреки страстните заклинания - реализираният от Русия, Турция и Италия газопровод “Син поток” мина по дъното на Черно море и продължи към Турция.
Нека бъда ясен. На въпроса Дали? – Дали през територията на България да минават нефтопроводи и газопроводи? – аз давам еднозначен отговор Да. Това за мен е безусловен и очевиден национален интерес. А по-нататъшната защита на националните интереси се осъществява чрез много добре обмислени и анализирани отговори на другите въпроси: Как? Къде? На каква цена? Какво е екологическото измерение? и др. п.
В духа на тези разсъждения е и моето убеждение, че ние трябва да строим отношенията си с Русия на базата на пет принципни положения:
1. В условията на световна криза, остра динамика на процесите, повишена несигурност и нарастваща непредсказуемост, рисковете пред България са много повече и по-трудни за управляване, отколкото са те за по-развити, по-влиятелни, по-сплотени и по-богати държави.
2. България е член на Европейския съюз, но пълноценното й и принципно членство в него не означава, че трябва задължително да се провеждат стратегия и политика „Или ЕС, или Русия”, а не може да се провеждат стратегия и политика на принципа „И ЕС, и Русия”. Достатъчно е да се види примерът на други държави – Германия, Италия, Румъния.
3. Всяка стратегия и политика, които са в проблемното поле на националната сигурност, трябва да се разработват и осъществяват не през идеологизираната призма и конфронтационното мислене, а прагматично и принципно.
4. България не може да предотврати силното и непрекъснато ускоряващо се стратегическо сближаване между Русия и Турция (една от най-изследваните, любопитни и показателни тенденции в съвременната геополитика!) – сближаване, от което страната ни губи, застрашена е от маргинализация и превръщане в малко значеща периферия на едно огромно пространство, уплътнено от две държави с имперско самочувствие и комплекси на преднамерена отхвърленост от Европа. Но България не бива сама да допуска това стратегическо сближаване да се осъществява и поради нейни грешки и сбъркани приоритети (напр. като различни тръбопроводи продължават да ни заобиколят и не стига, че ни изключват от стратегическата енергийна карта, но и минават през Турция).
5. Цялостната ни стратегия спрямо Русия трябва да се базира на задълбочено познаване и отлично разбиране на Русия такава, каквато е тя днес и към каквато тя се стреми да бъде утре. Повече не може да се говори за Русия абстрактно, неинформирано, повърхностно, шаблонно и политизирано.
Като илюстрация на всичко, казано дотук и в частност на непосредствено по-горе изтъкнатия пункт 5, ще представя накратко новата Стратегия за национална сигурност на Русия (http://www.scrf.gov.ru/documents/99.html) - подминатата наскоро с почти пълно мълчание, а доколкото все пак имаше коментари, те бяха тенденциозни и превратни.
„Стратегията за национална сигурност на Руската Федерация до 2020 г.” бе утвърдена от президента Дмитрий Медведев с указ от 12 май 2009 г.
Предходният документ бе „Концепцията за национална сигурност”, обнародвана на 10 януари 2000 г. с указ на Владимир Путин, тогава - и.д. президент на Русия.
Ето някои от главните акценти в този документ:
♦ Стратегическа цел в средносрочна перспектива е Русия да се нареди сред първите 5 държави в света по размер на БВП.
♦ Сред главните стратегически рискове пред Русия са:
-- запазване на ориентирания към износ на суровини модел на развитие на икономиката;
-- влошаване на суровинната база на индустрията и енергетиката;
-- загуба на контрол над ресурсите.
♦ Укрепването на икономическата сигурност на Русия ще се постигне с изграждане на комплексна система за контрол на рисковете.
♦ Нараства стратегическият риск пред Русия от изчерпване на запасите от най-важните минерално-суровинни ресурси, пада добивът на много стратегически важни полезни изкопаеми в страната.
♦ Енергийната сигурност е едно от главните направления в дългосрочното обезпечаване на националната сигурност на Русия.
♦ Енергийната сигурност изисква устойчиво обезпечаване на търсенето на енергоносители, ефективно използване на ресурсите чрез:
-- повишаване на конкурентоспособността на руските компании;
-- предотвратяване на възможен дефицит от енергийни ресурси;
-- създаване на стратегически запаси от тях в Русия.
Оттук следват тезисите, предизвикали тревоги на Запад (и у нас - чрез някои наши „правилно”, сателитно, с вечния манталитет на по-малък брат, мислещи и говорещи политици и анализатори):
♦ Източник на заплаха за националната сигурност може да бъде засилването на конкуренцията в борбата за дефицитни суровинни и енергийни ресурси, повишаваща стратегическите рискове от зависимостта от промени във външните фактори.
♦ В условията на конкурентната борба за ресурси, не се изключват решения на възникващите проблеми чрез прилагане на военна сила – може да бъде нарушен съществуващия баланс на силите в близост до границите на Руската Федерация и до границите на нейните съюзници.
♦ Вниманието на международната политика в дългосрочна перспектива ще бъде съсредоточено върху контрола (в текста - „на обладании”) над източниците на енергийни ресурси, в т.ч. в Близкия изток, шелфа на Баренцово море и в други региони на Арктика, в басейна на Каспийско море и в Централна Азия.
В същото време обективността налага да се уточни, че в Стратегията никъде и по никакъв начин не се твърди, че Русия планира да инициира намесата на сила или дори първа да приложи сила в спора за ресурси. С тези пасажи Русия, с присъщия й малко „хард” тон, превантивно дава ясно да се разбере, че няма да се окаже неподготвена, ако някой си помисли или се опита да разреши своите енергийно-суровинни проблеми със сила.
Ето в няколко реда моите основни изводи:
♦ Стратегията за национална сигурност отразява едно ново самочувствие на Русия, породено от убеждението, че най-лошото от Прехода е зад гърба.
♦ Категорично е заявена позицията на Русия „за” многополюсен свят и „против” сегашния еднополюсен геополитически модел, базиран на контрола и превъзходството на северноатлантическите държави и техния Алианс – НАТО.
♦ В Стратегията има микс от традиционни силови подходи и важен акцент върху качеството на живота – т.е. тя е обърната с лице не само към Държавата, но и към обикновените хора.
♦ И този ключов документ доказва, че на енергийните ресурси се гледа като на стратегически елемент от силата на Русия.
Допълнително пояснение.
От 9 до 14 април 2006 г. като секретар по националната сигурност на президента, бях в Харвардския университет, за участие в конференция “Сигурност в Черноморския регион”.
Лектори на конференцията бяха редица личности с влияние във върховете на системата за национална сигурност на САЩ.
Много интересно за мен бе, че на няколко пъти по време на разговори в кулоарите, експерти споделяха доста радикални мисли, вкл. тезата, че в определени среди се разглеждат и сценарии, включващи прилагане на силови средства спрямо Русия в бъдеще, когато стратегическите суровини започнат да се изчерпват и се появят остри дефицити от тях! Логично било - щом Западът се нуждае от нефт и газ, а в Русия има нефт и газ, то на нея няма да й се позволи да прави с тях каквото си пожелае, „защото това са богатства не на Русия, а на света”... От вербални закани: “Ние осъждаме използването на газа като политическо оръжие!”, ще се премине към „подкрепата на сили и фактори, работещи срещу единството и целостта на Русия”, а когато тя бъде отслабена и кризата започне да се изостря, може един ден „да се стигне и до силова офанзива срещу нея”.
В заключение:
♦ Към Русия не бива де се подхожда наивно, безхаберно, с тенденциозен негативизъм. Това няма да ни донесе позитиви, колкото и да са силни съюзническите отношения вътре в ЕС и НАТО, България има нищожни шансове да стане повод заради нея Западът да влоши или прекъсне отношенията си с Русия. Това означава, че тук имаме не просто едно обикновено уравнение с едно неизвестно, а сложна нелинейна система от уравнения с много неизвестни, която отгоре на всичко е силно зависима от началните и граничните условия.
♦ Когато мислим за голямата политика, за геостратегията, геополитиката и геоикономиката, ние забравяме или по-рядко си спомняме за качествено новата роля на т.нар. БРИК – Бразилия, Русия, Индия, Китай. Освен за БРИК обаче, все по-често трябва да мислим и за т.нар. РИК – Русия, Иран, Катар, или „Голямата газова тройка”. Тези три държави, притежаващи 60% от световните запаси от газ, все по-силно и по-често координират вижданията си по най-важните въпроси на развитието на газовия пазар.
♦ На друго място и по друг повод вече писах: „Геополитиката по отношение на стратегическите суровини е много сложна игра. А България в тази геополитика непрекъснато играе простичката игричка „Не се сърди човече”. И винаги ние сме тези, които се сърдят и го отнасят накрая. А тази геополитическа игра е по-сложна и от шаха, оприличавам я на древната китайска игра „ГО” (Gas & Oil). Това е много трудна, многопланова и многопластова игра, в която не можеш да действаш елементарно, да имитираш международни посещения или да имитираш институционални реакции. Това, повтарям е твърде сложна стратегическа игра”.
Николай Слатински
11.08.2009 г.
